Нашествие

1.

В нощта преди нашествието цялото небе изглеждаше някак особено. Мисля, че беше заради цвета му. То бе лилаво, а не синьо или черно. Сякаш онази нощ слънцето така и не залезе съвсем, а придоби тъмнокафяв цвят и се спотайваше под хоризонта, озарявайки едва-едва небесата. Само няколко рехави облачета пълзяха към Сиера Невада на изток. Всяко от тях бе обагрено в тъмночервено, в цвета на мокра ръжда или засъхнала кръв.

Ако се изключи странният цвят на небето, това си бе една типична нощ за късната пролет в Централна Калифорния. Нямаше буря, но с напредването на вечерта откъм хълмовете повя хладен ветрец. В нивите на фермата ми хиляди класове зряла пшеница се разлюляха.

Първородният ми син Джейк отвърна с обичайното си свиване на рамене, когато го попитах дали е свършил всичките си задължения. Късата му черна коса бе лъскава като гарванови пера. Очите му бяха сини и пронизващи. Толкова приличаше на мен, че сестра му понякога го наричаше моя зъл близнак.

Когато отведох сина си до конюшнята, за да ми докаже, че е изринал, конете бяха неспокойни и тъпчеха на място. Показваха бялото на големите си очи и отмятаха глави, но не се дърпаха, когато посягах да ги погаля. Мръщейки се, аз отидох при Джейк, за да довършим заедно риненето. Той ме погледна изненадано – не бе очак­вал да получи помощ в работа, която мразеше. Престорих се, че всичко е наред, но, честно казано, не ми се искаше да го оставям сам.

Когато излязохме от конюшнята, видяхме, че луната изгрява. Посевите шумоляха и въздухът бе напоен с миризмата на зряла пшеница и прясно окосена люцерна. Все се озъртах към това странно небе. С жена ми Дона бяхме купили фермата, защото мечтаехме за връщане към селския живот. Колегите ми ме наричаха „джентълменът фермер“ и подхвърляха, че сигурно всеки ден на път за университета минавам през стада крави. Но на мен ми харесваше да живея тук, затова дори след смърт­та на Дона отказах да се върна в града. Само че през всичките си години на това място не бях виждал такова небе.

Джейк не обърна никакво внимание на странностите на нощта и се качи в стаята си. Прекара цялата вечер в сърфиране из мрежата, като все бърникаше слушалките си и се преструваше, че си прави домашните. Но още щом ме видя, дъщеря ми Кристин усети, че нещо тази вечер е различно. Тя винаги е била по-интуитивна.

– Какво има, татко? – попита Кристин, вдигайки пог­лед от учебника по алгебра. Беше на тринайсет и тази година тялото й бе придобило нови форми, които намирах за смущаващи. Приличаше на майка си – само дето бе слабичка и носеше скоби на зъбите. За мен беше съвършена.

Поклатих глава и почуках с пръст по учебника.

– Нищо, Крис. Не се разсейвай.

Тя се върна към домашното си, а аз продължих да зяпам странното лилаво небе. Нищо в него не се промени, така че се запътих към кабинета си. Имах доста работа, но за щастие по-голямата част от нея се вършеше онлайн. Логнах се в уебсайта на университета и започнах да отговарям на въпроси и да оценявам лабораторни задания.

Преподаването онлайн не е толкова лесно, колкото звучи. Студентите по компютърни технологии задават на професорите си сложни въпроси и често да напишеш коментар е доста по-трудоемко, отколкото да обсъдите въпроса лично. Понякога ми липсваше простотата на химикалката и хартията. Дори драскането на бележки в полетата на разпечатките е по-добро от това да пишеш всичко на компютър. Кръгчетата и хиксовете с червен химикал бяха чудеса на комуникацията, които някак си бяхме изгубили с годините.

Няколко часа по-късно натирих децата да си лягат и също отидох да спя. Сънувах жена си Дона, която загина при катастрофа преди близо десет години. Блъснахме се в една телена мрежа и минахме през нея. Мрежата се усука около колата и един от стоманените пръти проби задното стъкло и прониза Дона.

В съня ми тя погледна към мен от дясната седалка. Видях очите й. Устните й се раздвижиха в опит да ми каже нещо, но очите й бяха очи на мъртвец.

Именно очите ме събудиха. Надигнах се задъхан в леглото.

Вечно ще се чудя какво искаше да ми каже Дона. Ако бях продължил да спя още минутка, дали щях да чуя гласа й? Тогава може би всичко щеше да се развие другояче...

2.

Втората нощ – лошата нощ – започна добре. И двете ми деца бяха в отлично настроение. Беше едва вторник, но следващата седмица щяха да излизат във ваканция и ги бе обзело въодушевление. Легнахме си късно, след като гледахме филми по интернет и ядохме пуканки. Едно от предимствата на това да растеш без майка беше, че няма кой да каже на татко, че децата утре са на училище.

Корабът надвисна над малката ми ферма някъде след полунощ. Улови първо Джейк. Не знам защо – може би защото стаята му се намираше от източната страна на къщата. По-късно чух, че дошли от изток, следвайки като вълна тъмнината.

При пристигането му стените се разтресоха и телевизорът падна от шкафа. Вероятно това ме събуди. Телевизорът изтрещя и аз скочих от леглото. Помислих, че има земетресение. Започнах да викам на децата да излязат от къщата. Земетресението изглеждаше силно.

Във филмите, когато дойдат да те вземат, винаги има светлини в небето, греещи ярко в прозорците. В моята къща нямаше ярки светлини. Всъщност цялата ферма тънеше в дълбок мрак. Докато тичах по тениска и бельо по коридора, видях през прозореца, че над нас е надвис­нал огромен кораб. Той затъмняваше странното лилаво небе. Висеше безшумно. Беше около сто метра дълъг и наполовина толкова широк. Беше съвсем тъмен, без никакви светлини или видими двигатели. Черен като дъното на кладенец, би казала баба ми. Спрях и го зяпах с изумление в продължение на няколко секунди.

Чух нов трясък, този път откъм стаята на Джейк. Втурнах се натам, като го виках по име. Нямаше отговор. Когато стигнах до стаята му, леглото беше празно, а прозорецът – разбит отвън. На пода имаше парчета стъкло и разкъсана черна мрежа. Джейк дори не бе извикал, или поне аз не чух такова нещо. После погледнах през счупения прозорец и се вцепених.

Джейк не бе отнесен от някакъв магически лъч. Една дебела, подобна на кабел ръка с множество сегменти се бе протегнала надолу и бе измъкнала момчето ми от леглото. Тя приличаше на змийско туловище, дебело над половин метър – дълго, черно и лъскаво. Дали горе в кораба имаше някой, който я направляваше с джойстик и събираше опитни екземпляри? Това бе първата ми зашеметена мисъл. Изпитах чувството, че за тях ние сме като тварите, пъплещи под камъните на морското дъно, а те бяха учените, които са се спуснали до нашия свят, за да поровичкат наоколо и да смутят миниатюрното ни съществуване.

Когато превъзмогнах шока достатъчно, за да мога да се движа, изтичах навън. До мен на верандата се появи и Кристин. Втренчихме се в кораба и в змийската ръка, която стискаше Джейк. Той не крещеше, но се гърчеше, докато не изчезна заедно с ръката в търбуха на кораба.

Ченето на Крис бе увиснало и скобите й се виждаха. Очите й мигаха ужасено.

– Какво ще правим, татко?

– Влизай в колата – заповядах.

– Ами Джейк?

– Аз ще го взема – казах. Нямах представа как ще сътворя такова чудо, но бях решен да опитам. Втурнах се в къщата и грабнах ключовете, 12-калибровата си пушка „Ремингтън“ и кутия патрони. Щях да откъсна тази змийска ръка или поне да стрелям по кораба. Какво друго можех да сторя?

Изтичах пак навън. Резето на мрежестата врата бе паднало. Блъснах я и крехката алуминиева рамка се откърти от касата с трясък. Кристин седеше на предната седалка на колата и надничаше ужасено през прозореца. Помислих си несвързано, че Джейк ще се ядоса, ако разбере, че е седнала отпред. Той беше по-големият, а в нашето семейство от незапомнени времена само най-голямото дете имаше право да се вози отпред.

Заредих ремингтъна и изтичах на чакълената алея. Джейк и ръката бяха изчезнали, но аз продължих да зареждам. Корабът не бе помръднал, така че може би имаше шанс да ги убедя да ми върнат Джейк. Това бе единственото, за което бях в състояние да мисля.

Когато вдигнах пушката към рамото си, в долната част на кораба се появи тъмен отвор и Джейк полетя към земята. Приземи се в поилката на конете... или по-скоро наполовина в нея, наполовина отвън. Мисля, че ударът прекърши гръбнака му, макар че вероятно е бил мъртъв още преди да го пуснат. Втурнах се към него, като издавах нечленоразделни звуци. Кристин пищеше в колата, макар че затворените прозорци приглушаваха гласа й.

Пред мен беше момчето ми... мъртво и лицето му ме гледаше изпод водата. Тялото му бе изкривено под невъзможен ъгъл, увиснало безжизнено върху стоманения ръб на поилката. Навсякъде имаше кръв. Бяха го изкормили.

Стрелях веднъж срещу кораба. Това вероятно не бе умна постъпка, но вече не ми пукаше. Оставих Джейк и се затичах бавно и със залитане към колата. Трябваше да се спасяваме.

В този момент за първи път видях ясно змиевидната ръка. Тя отново се бе протегнала надолу, докато аз се взирах в мъртвите очи на сина си. Разби прозореца на колата и сграбчи дъщеря ми. Тя се помъчи да избяга – успя да отвори вратата на шофьорското място и пропълзя по седалките, но змиевидната ръка се уви около кръста й и я повлече назад.

Вдигнах пушката и стрелях по ръката. Изскочиха оранжеви искри, сякаш куршумът бе улучил метал. Хук­нах към дъщеря си, но не успях да стигна навреме.

Кристин се бе вкопчила във волана, но ръката я изтръгна, измъкна я през счупения прозорец и я вдигна към кораба.

В корпуса се отвори тъмно петно и Кристин изчезна. Хукнах като безумец из двора. Не смеех да стрелям по кораба, за да не улуча Кристин. Дори не ми мина през ум да потегля с колата или да се скрия в нивата.

А и вече нямаше значение. Тялото на Кристин падна от един отвор, зейнал в търбуха на кораба, и се стовари върху покрива на къщата. Знаех, че е мъртва, но въпреки това се качих горе. Покатерих се на кофите за боклук, а от тях – на паянтовата ограда. Дона все ми повтаряше да я поправя, но аз така и не се наканих. От оградата успях да издрапам на покрива и се втурнах към Кристин. Лицето ми бе цялото мокро – дали от сълзи или от кръв, не съм сигурен. Дерях лицето си с нокти и ми бе трудно да виждам, така че може да е било и едното, и другото.

Очите й бяха отворени и в тях навеки бе застинал ужас. Никога не успях да забравя това изражение. Споменът се запечата в паметта ми по-силно от всичко друго в моя живот.

След това змиевидната ръка хвана мен. Появи се изотзад, сграбчи ме и ме вдигна от покрива. Единствената ми мисъл бе да не изпусна ремингтъна и някак си съумях да го сторя. Бях изгубил кутията с патроните, вероятно когато тичах към Джейк.

Продължих да стрелям. Единствената ми надежда бе да пробия дупка в нещо, по-меко от стомана.

Озовах се в някакво тихо помещение. Не беше голямо, може би колкото спалня – или стая за аутопсии. В онзи момент не разсъждавах особено ясно, непрестанно се въртях и насочвах пушката към стените. Не се опитах да намеря изход. Вече не исках да се измъкна. Всички, които обичах, бяха мъртви и жадувах единствено за отмъщение. Не мога да кажа, че бях спокоен – съвсем не, – но бях студен отвътре.

Като се замисля сега, може би точно моето необичайно поведение ми спаси живота. Част от стената се отвори, стопявайки се във въздуха, и едно същество пристъпи напред.

Беше извънземно. На Земята никога не е имало подобна твар, поне доколкото ми е известно. Беше високо около метър и двайсет и имаше четири копита. Но имаше и ръце. Е, не точно ръце. По-скоро три противоположни пръста, така че всяка ръка приличаше на триножник. Имаше и нещо като остриета – естествени израстъци, които стърчаха от главата му подобно на рога. Представете си елен с рога, които се състоят от разклонени остриета, и трипръсти ръце с груба кожа. Напомняше на нещо от гръцката митология. Как се наричаха онези същества? Кентаври. Наполовина човек, наполовина животно. Но в този кентавър нямаше нищо човешко – по-скоро животно с изродски ръце.

Очите му се плъзнаха по мен, в тях се четеше някаква интелигентност. Молех се това да е едно от съществата, управляващи кораба, защото жадувах за мъст. То нап­рави крачка напред и може би очакваше да отстъпя, не знам. Само че аз не бях в настроение да му съдействам. По рогата му имаше кръв. Кръвта на децата ми.

То направи втора стъпка към мен и сведе рога. Само това успя да стори, преди да започна да стрелям. Не можех да спра дори след като кентавърът падна. Успя да ме пореже веднъж, беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Но аз пет пари не давах.

Когато спрях да стрелям, чух нещо и се завъртях бързо. Зад мен стоеше още един. Нападна ме и аз стрелях, откъсвайки едната от уродливите трипръсти ръце, а после пушката изщрака – магазинът беше празен. Съществото се надигна и се хвърли пак срещу мен, а аз посрещнах главата му с приклада.

Забих пръсти в очите му и заблъсках по главата му с дулото на оръжието. Отне му доста време, но накрая все пак умря. Ръцете и краката ми бяха нарязани и кървяха, обаче бях победил. Изревах срещу кентавъра, бях обезумял от мъка.

В този момент осъзнах, че трябва да очаквам още от тези същества. Нима биха се отказали само след два опи­та? Трябваше да има и други.

Някаква част от мозъка ми, която все още упорито се опитваше да разсъждава, се бе вкопчила в мисълта, че тези същества не изглеждат особено напреднали технологично. Биха ли могли такива твари да построят този кораб? Вярно, имаха нещо като ръце, но защо рискуваха живота си, изправяйки се пред мен невъоръжени? Каква бе целта им?

Реших да престана да си блъскам главата с това и прегледах раните си. Не бяха сериозни, само порязвания и синини. Накъсах със зъби тениската си на ивици и превързах най-лошите места.

Дишайки тежко, зачаках следващия кентавър. Бях почти сигурен, че той ще ме довърши. Вече бях уморен и нямах патрони. Ремингтънът се бе представил добре като тояга, но се съмнявах, че може да спечели трета битка.

Хрумна ми една идея. Наведох се и се опитах да изтръгна един от трийсетсантиметровите рога. Ако успеех да го откърша, можех да го използвам като оръжие. Идеята ми харесваше – да използвам същото острие, с което бяха убили децата ми, за да разпоря следващата твар.