Крадците на мрака

1. Ураганният вятър чорлеше косите на Майкъл, дърпаше дрехите му, пляскаше го по бузите. Тялото му беше по корем във въздуха, с разперени ръце и крака, за да контролира падането. Бяха минали пет секунди, откакто напусна безопасността на самолета, а вече бе достигнал смъртоносната скорост при свободно падане – двеста километра в час.

Погледна висотомера на китката си, където числата се сменяха бясно едно след друго, за да провери дали не е достигнал зададената височина от 1200 метра. Макар да притежаваше известен опит в парашутизма, не беше безразсъден. Не искаше да го сполети смъртоносното нараняване, характерно за свободното падане – травма от внезапно намаляване на скоростта. Така някои хора наричаха сблъсъка със земята.

Майкъл дръпна въженцето на парашута, за да отвори раницата, той излетя от нея и го дръпна здраво за сбруята. Парашутът-крило се разстла над него, давайки му възможност да контролира посоката и скоростта на полета, сякаш беше с делтапланер.

Всеки път, щом отвореше парашут, той казваше кратка молитва и се уверяваше, че може лесно да достигне малкия нож за рязане на въжетата, който висеше на сбруята. Макар сам да си сгъваше парашута, се ужасяваше от мисълта, че въжетата на главния може да се оплетат и ще трябва да ги среже, за да освободи място за резервния. Знаеше, че при скокове по-често загиват опитните парашутисти, отколкото новаците.

Хвана въжетата на крилото и се насочи към края на оголената скала. Затворът се издигаше на тераса, която прилягаше повече на Уайомингското плато, отколкото на Акбикуестката планина. Светлините на затвора „Хирон“ бяха единственият признак за цивилизация в радиус от осемдесет километра. Сградата беше впечатляваща, сякаш израснала от земята или по-скоро от самия ад. Нямаше огради, бодлива тел и тел бръснач. Местоположението и височината предотвратяваха много по-резултатно бягствата. На хиляда метра височина, заобиколени от пустиня, затворниците сами биха предизвикали смъртта, ако се опитат да избягат.

Тънкият сърп на луната и безоблачната нощ бяха оцветили света в синьо и загладили острите ръбове на скалите, които стърчаха в пустинята, превръщайки я в утешителна като морето гледка.

Майкъл кацна леко в далечния край на платото на около шестстотин метра от затвора. Веднага сгъна парашута, свали сбруята с раницата и натика всичко под едно дърво. Свали черната раница, която носеше отпред на гърдите, клекна и я отвори.

Извади отвътре два 9-милиметрови пистолета „Зиг Зауер“, смазани и пъхнати в кобури, и ги закачи за тялото си. Мразеше оръжията и никога не беше използвал такива, докато Саймън не го научи, и дори тогава го вършеше с голяма неохота. Беше станал вещ в това, но само по необходимост, а иначе предпочиташе много повече своя нож. Но тъй като идваше сам в затвор и щеше да се изправи срещу въоръжени пазачи – нямаше друг избор.

Извади от раницата два по-малки пакета – парашути за скачане от ниска височина. За разлика от онзи, който беше използвал сега, тези бяха малки, отваряха се бързо и се задействаха с ръка.

След това извади три пресовки С-4. В две от тях напъха взривател с дистанционно управление, а третата пъхна в джоба. Отвори страничния джоб на раницата и извади от там малка кутия с електронен заглушител вътре, който щеше да направи безполезна не само радиостанцията, но и мобилните телефони.

Майкъл беше крал произведения на изкуството, диаманти, ключове и златни кутии, но никога не беше правил нещо подобно. Тази нощ се готвеше да открадне своя приятел от смъртната присъда.

Започна да обикаля затвора. Нямаше патрули, нито хора в наблюдателните кули. Само два екипа в северната и източната триетажна кула, които вероятно се интересуваха много повече от футболния мач за световната купа, отколкото от случващото се наоколо.

Той огледа голата ивица земя пред затвора, дълга около стотина метра, и очите му проследиха скалистата повърхност до пропастта. Увери се в липсата на препятствия и че на лунната светлина стените хвърлят сянка зад гърба му. Ако успеят да оцелеят през десетте секунди, докато тичат, без да бъдат улучени, може би щяха успеят.

Извади една от пресовките С-4 и я зарови в южната основа на затвора, а червената диодна светлинка едва се забелязваше под пръстта.

После заобиколи отзад и с бърз ход измина осемстотинте метра до електростанцията. Воят на генераторите отекваше в стените на затвора. Преносна мрежа и електричество все още бяха чужди думи в този отдалечен край на страната. Разположението на „Хирон“ в пустошта ги принуждаваше да произвеждат енергия с газови генератори. Електричеството се използваше за захранване на минималното осветление, радиостанциите, сателитните телефони и прожекторите на наблюдателните кули, които се пускаха само в случай на опит за бягство. То осигуряваше най-вече удобството на пазачите.

Горивото се съхраняваше в два двайсет хиляди лит­рови резервоара, които се пълнеха веднъж на два месеца от цистерна, чийто шофьор получаваше тройна надница, за да мине по тесните планински пътища. Плащаха му винаги предварително, защото парите в джоба го държаха съсредоточен, докато караше покрай обгорелите останки от камионите на своите предшественици, осеяли долината долу.

Майкъл предпазливо прикрепи малката пресовка С-4 към първия резервоар и провери три пъти дистанционното. Пропълзя до генератора и откри главното електрическо табло. Отвори ключалката на вратата с такава бързина, сякаш използваше ключ. Откри главния шалтер и без никакви колебания го дръпна. Светлините в затвора угаснаха на мига. Майкъл затвори вратите на таблото, заключи го отново и се оттегли в сенките.

Минаха пет минути преди да види лъчите от фенерчетата на пазачите да подскачат по пътеката. Наблюдаваше приближаването на двама от тях със светещи в мрака цигари. Не можеше да ги чува заради воя на работещите още генератори, но видя как отключиха таблото и пуснаха тока.

Майкъл изчака, докато се върнат в затвора, отвори таблото и отново спря тока. Този път двамата пазача крачеха бързо, ядосани, че отново са били прекъснати, и гневът им личеше в походката. Майкъл бързо заобиколи, зае позиция точно срещу вратата, откъдето бяха напуснали затвора, и изчака, докато отново рестартират системата. Сега ги наблюдаваше как се връщат. Старшият пазач свали халката с ключовете от колана си, отключи вратата и изчезна вътре.

Майкъл се върна отново при генератора и за трети път спря тока, а след това се скри в сенките.

Този път им отне десет минути да дойдат, а ругатните им се чуваха ясно въпреки шума на генераторите. Бяха толкова погълнати от своето раздразнение, че не биха видели Майкъл в мрака.

Куршумите минаха през тях и изличиха гнева от съзнанието им. И двамата пазачи бяха мъртви още преди да рухнат на земята.

Майкъл светкавично прибра пистолета си в кобура, наведе се и взе оръжията им, ключовете и радиостанциите. Свали куртката и шапката на старшия пазач, сложи си ги и пое към затвора.

Пъхна ключа в ключалката на страничната врата на затвора и изведнъж го полазиха студени тръпки. Мразеше затворите повече от всичко на света. За него това беше все едно да си с единия крак в ада. Навремето беше прекарал три години в „Синг Синг“ и още сънуваше кошмари.

Поклати глава, за да прогони черните мисли, и отново се съсредоточи, отвори вратата и влезе в квадратно, подобно на карцер помещение. Въздухът беше пропит с тежка миризма. Вътре имаше само маса и стол срещу нея. Подът беше леко наклонен към средата, където имаше розетка на канал, към която от стола се точеха тъмни петна. Майкъл се вгледа по-внимателно в мебелите. Бяха грубо изработени от дебели късове дърво и по тях се виждаха тъмни петна. Той залитна две крачки назад, когато осъзна, че всъщност са изцапани със смърт. Тежката маса носеше следите от безброй обезглавявания, а електрическият стол... Виждаше следите от изгоряло по подлакътниците и облегалката.

Бързо излезе от ужасяващото помещение и влезе в коридор, който донякъде напомняше на онези в големите затвори, където осъдените на смърт чакаха реда си. Обаче в съзнанието на Майкъл тук целият затвор беше такова място. Този коридор беше направен за онези, чийто ред е дошъл. От малкото, което беше видял от „Хирон“, това може би не беше най-жестокият начин да си отидеш.

Набързо събраните от него разузнавателни сведения говореха за недостиг на средства, което се виждаше от липсата на патрулиращи пазачи. Знаеше, че затворът е на две малки крачки от хаоса и че отношението на пазачите към техните задължения е пронизано от горчивина и гняв, тъй като към тях се отнасяха само малко по-добре, отколкото към затворниците. Идеята, че някой може да избяга, биха посрещнали със смях, затова бе наясно, че последното, за което биха се замислили, е, че някой ще проникне вътре.

Майкъл закрачи бързо надолу по коридора, а ушите му се приспособяваха към звуците и движенията. Сърцето му блъскаше, докато адреналинът се вихреше из вените, но докато обикновено изпитваше удоволствие да пробие мерките за сигурност, сега бе изпълнен с безпокойство и страх, защото нямаше представа в какво състояние е Саймън. Ако беше ранен, щеше да се наложи да го изнесе. Не беше някакъв артефакт, който би могъл да зареже, произведение на изкуството, което можеше да захвърли и открадне друг път.

Майкъл напредна по коридора и погледна през малка правоъгълна шпионка в средата на тежка, здрава дървена врата. Килията беше малка, изпълнена със сенки, а въздухът остро миришеше на човешки изпражнения. Вътре нямаше никого. Продължи надолу по коридора. Имаше десет подобни врати и първите шест килии бяха празни. Стигна до седмата и погледна през малката зарешетена шпионка. Някой седеше на пода с гръб, опрян в стената. Майкъл едва различаваше силуета.

– Саймън? – прошепна той.

Човекът изненадано вдигна глава и предпазливо се обърна. И двамата не продумаха, докато неясната фигура се изправи и тръгна към вратата. Майкъл надникна през шпионката и осъзна, че това не е неговият приятел. Човекът беше по-нисък и раменете му по-тесни. Затова вдигна малкото диодно фенерче и освети килията. Когато мръсната коса беше отметната от лицето, най-сетне видя очите, вторачени в него. В тях се четеше смесица от чувства: страх и гняв, срам и ярост. Обстоятелствата бяха обезцветили смарагдовозеления им цвят.

Сърцето на Майкъл прескочи, съзнанието му се разбърка пред неочакваната гледка на жената пред него. Жената, която чакаше своята екзекуция, жената, която беше прегръщал преди по-малко от две седмици.

Направо изгуби дар слово, докато се взираше в очите на К.К.

Шейсет и три часа по-рано К.К. се взираше в тъмната паст на малък вграден сейф 60 на 60 сантиметра. Тя стоеше в средата на кабинет на последния етаж в Амстердам, а светът около нея бе потънал в среднощен мрак. Помещението беше обзаведено луксозно: маси и кресла „Ханкок и Мур“, антикварни персийски килими, безценни картини от експресионисти, най-модерна електроника.

На главата си носеше малък челник, чийто ярък лъч осветяваше стенния сейф пред нея. В ръка стискаше пожълтяло писмо, затворено в прозрачен ламинат. Беше невъзможно старо, черните му ръкописни букви бяха попили в порите на хартията. Писано на турски, то беше неразбираемо за нея, с изключение на преплетените символи на християнството, юдаизма и исляма, които се виждаха в горния ъгъл.

Тя подаде писмото на Саймън, който бързо го прекара над преносимия скенер, свързан с мобилния му телефон, и изпрати изображението до офиса си в Италия.

К.К. грижливо затвори вратата на сейфа, внимавайки да не задейства алармата, която толкова умело бе изключила преди петнайсет минути. Закачи отново картината над вратата на сейфа и подреди дреболиите и фигурките, които стояха на лавицата под нея.

Обърна се да си върви, когато погледът ? падна върху картината, висяща на стената близо до писалището. Казваше се „Страданието“ от Гоеция, шедьовър, създаден през 1762-ра, когато художникът бил на върха на своите сили и скоро след смъртта на жена му. К.К. я познаваше добре, може би по-добре от всяка картина на земята. Беше проучила кой я е притежавал, биографията на художника и психическото му състояние, вида на използваните бои, платното, върху което беше нарисувана. Беше станала специалистка по всички въпроси, свързани с Гоеция, тъй като „Страданието“ беше първото нещо, което бе откраднала и продала на черния пазар.

Главата ? се завъртя и тя се вторачи в Саймън.

– Какво? – попита той, забелязвайки нейната загриженост.

– Откраднах тази картина преди десет години – отговори К.К., а очите ? се застрелкаха из стаята. – Трябва да изчезваме.

Саймън извади един предварително адресиран и обгербван плик, докато излизаше тичешком от стаята. Пъхна ламинираното писмо вътре, хукна към фоайето и го хвърли в улея за писма.

К.К. го беше настигнала.

– Мислиш ли, че това беше капан?

– Не, в никакъв случай – вторачи се Саймън в нея. – Аз...

Обаче преди да успее да довърши, вратите на асансьора се отвориха, но лампите вътре бяха изгасени. Трима пазачи изскочиха от него, а в тъмната кабина останаха двама души, които наблюдаваха как Саймън и К.К. се предават. Макар да не можеше да види лицата им, К.К. знаеше много добре кой е по-ниският мъж. Не само очертанията на фигурата му го потвърждаваха, но и чувството на ужас, което познаваше от младежките си години.

Барабас Азем Аугурал, директорът на „Хирон“, седеше в апартамента си на последния етаж на затвора. Жилището от осемдесет квадратни метра и неговото обзавеждане се отличаваха рязко не само от всичко останало в сградата, но и от пустинното царство като цяло.

Стените бяха с ламперия, покрита с произведения на изкуството и огледала. Мебелите бяха елегантни и фини – дълбоки дивани от чортова кожа, кресла с високи облегалки, тапицирани с коприна. Големите прозорци гледаха към пустинния свят, осветените от лунната светлина пясъци и скалите, които стигаха до хоризонта. В стаята беше хладно – чисто предизвикателство към времето, но влажността вече проникваше вътре. Барабас изруга генератора. Ако се беше развалил, щяха да минат седмици, за да го оправят, а той отказваше да приеме нещо по-малко от удобствата, с които бе свикнал.

Минаха десет минути, откакто Джамер и Ханк отидоха да рестартират електростанцията – за трети път тази вечер. Знаеше, че трябваше лично да го направи. В този затвор насред пустинята нямаше нито един човек, който да притежава и грам ум, разбира се, с изключение на него самия.

Беше минал през различните чинове в акбикуес­танската армия, стигна до чин полковник с упорита работа, с подкупи и като премахна генерала, който не одобряваше склонността му към жестокост. Барабас се оттегли с пълна пенсия и пълна банкова сметка благодарение на своята новаторска капиталистическа находчивост и способността си да изнудва и притиска хората и страната, която се беше клел да защитава. Беше приел поста директор на „Хирон“ и той му осигуряваше съвършена база, от която да ръководи различните си предприятия, включително „изчезването“ на хора, част от които не идваха от правосъдната система, в утробите на затворническите килии и накрая в безименните гробове. Барабас освети с фенерчето помещението, намери радиостанцията и натисна комутатора.

– Джамер – изрева той, – ако не пуснеш тока след половин минута, хич не си прави труда да се връщаш!

Зачака отговор, но станцията мълчеше.

– Джамер?

Барабас бързо изпадаше в ярост и вече кипеше. Всеки, който не внимаваше, всеки, който му се изпречваше на пътя, си плащаше. А Джамер щеше да плати най-високата цена. Обаче тогава се сети колко се страхуват хората от него. Знаеха, че не се колебае да пусне куршум в главата на някой подчинен и да изхвърли тялото му в долината. Знаеха и името, което си беше спечелил през войната – човек, готов да заколи невинни за бутилка водка. Джамер беше неговият заместник и щом не отговаряше, значи не можеше да го направи.

Барабас отиде до гардероба и бързо навлече бойната си униформа, като през цялото време не преставаше да ругае двамата пазачи. Грабна пистолета и фенерчето и излезе от апартамента.

Пазачите бяха подмамени да бездействат. Трикратното спиране на тока беше приспало подозрителността им и всички си мислеха, че времето най-сетне е видяло сметката на генератора и претоварените му електрически вериги. Повечето приветстваха настъпилия мрак – така никой нямаше да забележи дрямката им в почти трийсет и девет градусовата жега.

Колективно се ухилиха, когато чуха гневните изблици на Барабас по своите радиостанции. Макар никой да не изказа мнение, защото се страхуваха от наказание, вътрешно се радваха, че може би веднъж и директорът ще трябва да търпи пустинната жега, от която всички страдаха.

Затворниците спяха, без да знаят какво става, тъй като в килиите така или иначе нямаше електричество. Слънцето и луната бяха единственият източник на осветление в затворническите блокове – така както е било от век и половина.

Спирането на електричеството за дълго щеше да е от полза както за пазачите, така и за затворниците. Първо, не им трябваше, второ, нямаше къде да ходят.

Майкъл пъхна ключа на пазача в патрона и отвори вратата на килията, впивайки очи в тези на К.К. Тя го гледаше в отговор, а лицето ? беше маска, лишена от чувства. Облечена беше в окъсан гащеризон, очевидно не стандартната затворническа униформа, защото ? беше по мярка. Лицето и ръцете ? бяха покрити с коричка мръсотия. Съзнанието на Майкъл напълно се обърка, докато гледаше жената, която го бе оставила преди десет дни, без да се обади повече. Обърканото мълчание бързо се превърна в гняв. К.К. беше твърде умна и способна, за да попадне тук по случайност. Майкъл осъзна, че месецът, който прекараха заедно, е бил лъжа, а притворството ? надхвърляше всякакви граници.

Внезапно радиостанцията на пазача запука, изригвайки статично електричество и поток думи на непоз­нат език.

К.К. погледна Майкъл и най-накрая наруши мълчанието.

– Каза, че има пробив в сигурността и нещо като „никой не трябва да се измъкне жив, стреляйте без предупреждение“.

Майкъл чу как тихият затвор изведнъж се взриви от суматохата над главите им. Той бързо се съсредоточи отново, отблъсна чувствата си настрана, както и въпроса за езиковите познания на К.К., и тихо попита:

– Къде е Саймън?

– Майкъл? – чу се неговият глас от съседната килия.

Майкъл отключи вратата вляво и я отвори широко.

Саймън стоеше там изпънат в целия си ръст от метър осемдесет и пет, облечен в черна риза и панталони, превърнали се в парцали, които едва се крепяха върху стегнатото му тяло. Определено приличаше повече на войник, отколкото на свещеник. Суровото му лице беше насинено и окървавено, смолисточерната му коса сплъстена от пот – така сивите кичури изпъкваха повече. Закоравелите кокалчета на ръцете му бяха ожулени като на човек, който използва ръцете си не само за молитви.

Саймън не продума, докато гледаше Майкъл. Знаеше какво си мисли. Той и К.К. се бяха забъркали заедно в това. Не беше сигурен кой кого е изложил на опасност, но сега не беше моментът да се обясняват. Майкъл му подхвърли пистолета на единия от пазачите. Саймън издърпа кожуха на затвора назад, извади пълнителя, провери, че всичко работи, и приготви оръжието за стрелба.

– Да вървим.

Докато тримата тичаха по коридора, Майкъл си мислеше как изведнъж бягството от затвора е излязло извън контрол. Ако не мисли бързо, никой няма да оцелее.

Майкъл, Саймън и К.К. се измъкнаха през задната врата и потънаха в нощта. Тогава Майкъл чу отново чуждия глас по преносимата радиостанция. Отвори черната си раница, извади заглушителя на честоти и го закрепи с магнетизираното му гръбче за водния кран встрани от вратата. Натисна бутончето и загледа как малките червени лампички светнаха и започнаха да премигват. След това провери радиостанцията на пазача. От нея се носеше само пукотът на статичното електричество. Малката черна кутия бе заглушила всички радиовръзки.

Бръкна отново в раницата, извади двата парашута за скачане от ниско и даде единия на К.К.

– Знаеш ли как се използва? – попита я той.

– А ти как мислиш? – отговори тя сухо.

– Да или не? – озъби се Майкъл.

– Да.

– Тогава си го сложи.

– Къде отиваме? – попита тя, докато си слагаше сбруята.

Майкъл посочи ръба на пропастта на стотина метра от тях, до която се стигаше през широкото празно пространство пред затвора.

Хвърли втория парашут на Саймън.

– Ти знаеш как.

Саймън вдигна ръка, докато бързо си нахлузваше сбруята.

В този момент той и К.К. осъзнаха, че черната раница на Майкъл, този цилиндър с фокуси, беше празна.

– А ти? – попита К.К., докато прибираше дългата си руса коса под яката на ризата.

– Не се тревожете за мен. Ще се видим долу.

– В никакъв случай – изгледа го гневно Саймън. – Ето, вземи моя. Аз ще намеря начин да стигна долу.

– Казах да не ме мислите. Ще стигна и аз.

После посочи ивицата земя, която трябваше да прекосят.

– По мой знак хуквате с все сили и се хвърляте в пропастта колкото може по-далеч от скалите. Дълбочината е около хиляда метра, много е стръмно. На три хвърлете издърпващите парашути и гледайте да се приземите цели.

– Не можем да пробягаме осемдесет километра в пустинята – каза К.К. през стиснати зъби.

Майкъл я погледна ядосано.

– Нали си падаше по екстремните спортове!

Саймън и К.К. огледаха пустошта пред себе си, извадиха малките издърпващи парашути от раниците и ги стиснаха здраво.

Майкъл вдигна ръка, давайки им знак да почакат. Погледна часовника си, наблюдавайки как секундите минават, извади от джоба си малкото дистанционно, чиято висока честота му позволяваше да работи въпреки заглушените радиочестоти, и натисна бутона.

Взривовете прогърмяха от далечния край на затвора и бученето им се разнесе в нощта. Саймън и К.К. спринтираха към пропастта. Без да продума, Майкъл се затича в противоположната посока.

Барабас се беше вторачил в отворените празни килии на двамата европейци. Знаеше, че трябваше да зареже ритуалната сутрешна екзекуция и веднага след пристигането им просто да застреля в главите жената и мъжа.

Той се опита да използва радиото си, но от говорителчето се чуваше само пукотът на статично електричество. Не само нямаше осветление и ток, но и преносимите радиостанции не работеха. Цялата електроника беше сдала багажа. Затова бе благодарен за старомодния си пистолет. Никаква електроника – прости, сигурни механични части. Той издърпа назад кожуха на затвора, вкара патрон в патронника и пое през помещението за екзекуции.

За удивление на Барабас изведнъж силен взрив заех­тя из помещенията и разпали гнева му десетократно. Без мисъл в главата той профуча покрай своя електрически стол и масата дръвник и се насочи към вратата.

Бяха му платили петдесет хиляди долара, за да уреди смъртта на двамата европейци. Беше ги приел от човек, който играеше ролята на техен съдия и съдебни заседатели едновременно и му беше платил трийсет хилядарки отгоре над обичайната цена за подобни услуги, за да си осигури неговата деловитост, дискретност и мълчание. Барабас се ползваше с името на безскрупулен човек, който не се страхува от нищо и никога не се проваля. Обаче човекът, съчетаващ в себе си съдията и съдебните заседатели, събуди у него нещо, което никога преди не беше изпитвал – страх. Чувал беше поговорката, че всеки се страхува от нещо. Е, Барабас беше открил какво плаши него. Ако не убие двамата избягали затворници, човекът съдия и съдебни заседатели щеше да се върне, за да убие него.

Барабас изскочи от задната врата и се огледа. Видя черната кутия с мигащите червени светлинки, откъсна я от пожарния кран, хвърли я на земята и я стъпка с крака. Натисна комутатора на радиото си и се усмихна, когато то оживя.

– Има бягство, всички пазачи да стрелят без предупреждение.

Погледна в другия край на двора към своя джип от 1972-ра, неговия джип без всякаква електроника. Скочи вътре и въздъхна с облекчение, когато запали още от първия път. Пусна фаровете и натисна газта докрай, насочвайки се навън от паркинга към предната част на сградата.

К.К. и Саймън тичаха по голата земя пред затвора. Саймън беше бърз, но К.К. не изоставаше. Тя тичаше безмълвно, а ръцете и краката ? се движеха толкова бързо, че не се различаваха добре в нощта. Двамата бяха обгърнати от мрак, но виждаха синкавите скали пред тях. Стискаха здраво издърпващите парашути в ръка. Саймън не поглеждаше назад към затвора и наблюдателните кули, но знаеше, че всеки миг от там ще полетят куршуми. И макар че може би нямаше да виждат своите спринтиращи цели, беше твърде вероятно група бързо стрелящи пазачи да улучат. Саймън и преди беше обстрелван, но не беше сигурен дали К.К. някога бе изпитвала страха, който те обзема, когато те обсипват с куршуми. Тя беше добра крадла, на нивото на Майкъл. Това, че ги заловиха, не беше по нейна вина. Бяха станали жертва на нещо, което никой от тях не би могъл да предвиди.

Макар че стрелбата можеше да започне всеки момент, положението беше за предпочитане пред това да са още в затвора зад гърбовете им. Сега имаха шанс, който Майкъл им беше осигурил. Саймън се надяваше приятелят му да не жертва себе си, за да оцелеят те. Надяваше се, че той наистина има начин да се махне от тази забравена от Бога скала.

В затвора настъпи силна суматоха, пазачите крещяха и се препъваха из тъмните коридори, викайки се по име. И тогава, като разпространяваща се мълниеносно зараза, затворниците също се включиха, осъзнавайки, че един от техните е духнал. Те започнаха да крещят, да вият от радост, блъскайки с всичко подръка по стените на своите килии. Все едно че преизподнята неочаквано се беше разтворила, виковете и крясъците прославяха онези, които бяха успели да избегнат неизбежната смърт.

Пазачите не знаеха накъде да поемат. Втурнаха се към кулите, откъдето се взираха в нощта, но нищо не видяха. Вдигнаха карабините си, сякаш бяха зърнали нещо, което завинаги се бе измъкнало от ръцете им.

Саймън и К.К. чуха избухването на суматохата зад стените на затвора. Саймън рискува да стрелне поглед през рамо и зърна силуетите и сенките на пазачите, които се въртяха по укрепленията и зад назъбените стени на кулите с вдигнати пушки. Той се подготви за неизбежния залп и ускори бяг.

Стрелбата започна. Куршумите се удряха и рикошираха в скалистата земя около тях. Саймън чуваше пронизителното свирене на куршумите с метална ризница, които прелитаха над тях. Трясъкът на карабините ечеше като гръм, докато отекваше в околните планини.

Саймън различи на десет метра пред тях зейналата пропаст. Той се обърна към К.К. и я видя да се съсредоточава и ускорява бяг. Рамо до рамо, те стигнаха до ръба и без колебание и забавяне се гмурнаха право напред, политайки в нощта.

Докато Майкъл летеше към гората, той чу рева от вътрешността на затвора, който звучеше така, сякаш затворниците са на крачка от бунта. Нямаше представа какви са техните престъпления, не знаеше какви хора са, но влизането в „Хирон“ беше сигурна смърт. Убеден беше, че неговите приятели не заслужават да умрат, независимо какво бяха направили. Това не беше място за въздаване на справедливост, а за умиране, място, където нямаше значение дали си виновен или невинен. Надяваше се, че онези, останали зад стените му, ще намерят спасение, макар че това никога не би могло да се случи тук, на тази мъртва скала.

Тича в сенките в продължение на осемстотин метра до мястото, където беше скрил своя парашут. Надяваше се, че дробовете му ще издържат достатъчно дълго, за да успее да стигне до там и обратно до пропастта, без да се пръснат. Ругаеше себе си, ругаеше всичко наоколо. Беше предпазлив човек, но бе решил да не взима още един парашут. Изобщо не му беше минало през ума, че може да се наложи да измъква двама души, да не говорим, че един от тях ще бъде К.К. Наложи си да се съсредоточи, защото бурята от чувства му пречеше да мисли, съзнанието му се мяташе между любов и омраза, страх и гняв, измама и честност. Нямаше ни най-малка представа защо Саймън и К.К. са тук, нито какво са извършили. Единственото сигурно беше, че иска отговор, всички отговори, ако успеят да се измъкнат живи.

Майкъл стигна до линията на дърветата и бързо откри захвърления парашут. Извади ножа си и отряза въжетата на основния парашут. След това, без да губи време, навлече сбруята, отправяйки безмълвна молитва резервният да е сгънат както трябва.

Без дори за миг да се поколебае, той хукна обратно към затвора.

Джипът на Барабас изскочи иззад ъгъла, а светлината на фаровете улови мъж, който тичаше с все сили. Не беше някой от затворниците, нито мъжът или жената. Барабас нямаше представа кой е, но беше сигурен, че този човек е отговорен за бягството. Прицели джипа в спринтиращия мъж, наведе се навън през страната без врата, насочи пистолета и натисна газта.

Светлината на фаровете привлече вниманието на пазачите. Всички гледаха от зъберите на кулите, видяха как джипът започна да настига беглеца и като автомати вдигнаха пушките си и започнаха да стрелят. Пушечната стрелба заехтя из долината, докато обичащите да стрелят пазачи се радваха на възможността да се поупражняват с жива мишена. Онова, което допреди малко беше скучна вечер без електричество, внезапно се преобрази във вълнуващо забавление и всички се усмихваха и крещяха, докато изстрелваха куршум след куршум.

Сам Барабас се прицели във фигурата на петдесетина метра пред него. Той стисна пистолета по-здраво, като същевременно управляваше, и започна бързо да стреля.

Майкъл изпита страх. Не бе очаквал да се превърне в жива мишена за всички пазачи – петнайсетте мъже стреляха бързо и без прекъсване. Куршумите са забиваха в земята зад него, докато летеше към пропастта. Ръбът се виждаше отпред, а заострените скали падаха отвесно в мрака. Майкъл тичаше по-бързо от когато и да било в живота си, знаейки, че всички усилия и болки ще се окажат безполезни, ако се провали.

Обаче куршумите започнаха да се забиват все по-близо, вдигайки фонтанчета пръст около него. Щяха да минат най-много още няколко секунди, преди някой от стрелците да извади късмет.

Без да излиза от ритъм, Майкъл бръкна в джоба и извади малкото дистанционно. Вдигна предпазното капаче и натисна червения бутон...

Нощта се пръсна. Огромно огнено кълбо полетя към нощното небе откъм задната страна на затвора. Горивните резервоари, взривени от С-4, разрушиха генераторите. Дори оттук Майкъл усети как горещината от експлозията обгаря въздуха. Стрелбата престана, защото пазачите инстинктивно се бяха хвърлили на земята.

На трийсет метра от него Барабас не се уплаши. Дори не погледна към литналата към небето огнена топка. Като при ястребите вниманието му беше приковано върху плячката и той не отклоняваше поглед от Майкъл. Изстреля пълнителя си, докато ударникът не щракна на празно. Нямаше време да презарежда, затова натисна педала на газта до ламарините. Нямаше резервен пълнител, но това не го плашеше. Десет метра. Оставаха секунди, докато прегази мъжа – този тип, който разруши неговия затвор, освободи европейците и му съсипа живота.

Майкъл чуваше рева на двигателя зад себе си, воят му ставаше все по-пронизителен, докато го наближаваше с неотслабваща бързина. Чуваше хрущенето на пръстта, дрънченето на камъчетата, запратени от гумите в калниците и долната част на каросерията. Не искаше да поглежда назад, не искаше да види смъртта. Подскачащите фарове започнаха да светят по-ярко, докато се плъзгаха по ръба на пропастта само на метри пред него...

Майкъл скочи в нощта и вятърът отново заблъска тялото му. Тъй като нямаше издърпващ парашут, трябваше да се моли резервният да е сгънат както трябва и да се отвори бързо. Докато се хвърляше в мрака, стискаше здраво въженцето.

Барабас видя пропастта прекалено късно. Беше съсредоточил цялото си внимание върху беглеца. Стовари и двата си крака върху педала на спирачките, залепвайки го за пода. Джипът поднесе наляво, после надясно, но ускорението беше твърде голямо и неминуемо щеше да го завлече в бездната. Той завъртя волана докрай наляво, за да избегне смъртта, но беше твърде късно. Скоростта беше прекалено висока за спирачките, джипът се завъртя и падна странично в пропастта.

Майкъл чу джипа зад него да се обръща в пропастта. Обърна глава и видя как фаровете осветяваха падането, докато се въртяха около оста си. Обърна се и изчака, преди да дръпне въжето, за да не се окаже точно на пътя на тежащата поне тон кола, която все още беше зад него и падаше в същата посока.

Разпери крайниците си колкото можеше повече, за да увеличи площта на своето тяло и да забави падането. Оставаха мигове, докато бъде убит или от падащия върху му джип, или от удара в земята.

Джипът мина край него, завъртайки се бавно като в забавен каданс. Майкъл за миг видя страха на шофьора, който стискаше волана, сякаш това щеше да го спаси от смъртта. Тогава издърпа въжето.

Парашутът изскочи от раницата, вятърът го издърпа нагоре и куполът се отвори, дръпвайки тялото на Майкъл да спре почти на място. Той гледаше как фаровете на джипа се отдалечават и се превръщат в малки точици, когато изведнъж от подножието на скалите изригна огнено кълбо. Секунди по-късно се чу дълбокият тътен на експлозията.

Майкъл се обърна и се зае да насочва парашута през облака дим, издигащ се нагоре и понесен на север в пустинята. Затаи дъх, докато се носеше. Внезапно грейнаха фарове, които осветиха ивица равна земя. Той се спусна и кацна с лекота. К.К. и Саймън стояха до един „Ленд Роувър“.

Висок метър и деветдесет мъж се приближи до Майкъл; докато нощният бриз чорлеше русата му коса.

– Както винаги закъсняваш – каза Пол Буш и го прегърна мечешката.