Игра до смърт

1.

Едва сега Морийн Боумън чу бебето да плаче.

Не го забеляза веднага. Всъщност минаха пет или десет минути, преди съзнанието й да го регистрира. Почти беше приключила с миенето на чиниите след закуската. Спря и се заслуша, а от жълтите й ръкавици капеше сапунена пяна. Нямаше грешка – плач откъм къщата на Торп.

Морийн изплакна последната чиния, избърса я с влажната кърпа и я завъртя замислено в ръце. При нормални обстоятелства бебешкият плач щеше да остане незабелязан в квартала. Той бе един от характерните за предградията звуци, като звъна на камиона за сладолед или лая на куче – нещо, което минава под радара на съзнателното възприятие.

Тогава защо го забеляза? Остави чинията в стойката за сушене.

Защото бебето на Торп никога не плачеше. В благоуханните летни дни, когато прозорците бяха широко отворени, често го чуваше да гука и да се смее. Понякога пригласяше на класическата музика и гласът му се смесваше във ветреца с аромата на пиниите.

Морийн избърса ръцете си с кърпата, сгъна я внимателно и надникна зад плота навън. Беше септември и днес за първи път се долавяше миризмата на есен. В далечината пурпурните склонове на върховете Сан Франциско бяха побелели от сняг. Виждаше ги през затворения заради студа прозорец.

Сви рамене, обърна се и се отдалечи от мивката. Всички бебета заплакват рано или късно; обратното би било повод за тревога. Пък и не беше нейна работа – трябваше да се погрижи за куп неща и без да се меси в живота на съседите. Беше петък, а петъците винаги бяха най-напрегнатите дни в седмицата. Хорова репетиция за нея, балет за Къртни, карате за Джейсън. Освен това Джейсън имаше рожден ден и бе пожелал телешко фондю и шоколадова торта. Това означаваше още едно пътуване до новия супермаркет на шосе 66. Морийн откъсна с въздишка лист от залепеното за хладилника тесте, грабна молив и започна да съставя списък на покупките.

Спря. Всички прозорци бяха затворени, а това означаваше, че бебето на Торп здравата се дере...

Пропъди мисълта от главата си. Малкото момиченце може би си беше ударило крачето или пък го мъчеха колики, все още не беше късно за това. Така или иначе Торп бяха големи хора и можеха да се справят. Торп можеха да се справят с всичко.

В последната мисъл имаше горчива нотка и Морий­н побърза да си напомни, че това е нечестно. Торп имаха различни интереси и се движеха в различни кръгове, нищо повече.

Луис и Линдзи Торп се бяха установили във Флагстаф преди малко повече от година. В квартала, пълен с пенсионери и застаряващи двойки, чиито деца напускаха домашното огнище, те изпъкваха като младо и привлекателно семейство и Морийн не закъсня да ги покани на вечеря. Показаха се като очарователни гости, дружелюбни, остроумни и много любезни. Разговорът вървеше с лекота, без никакво напрежение. Поканата обаче така и не беше върната. Линдзи Торп по онова време беше в деветия месец и на Морийн й харесваше да се залъгва, че именно това е причината. После се появи бебето, след това Линдзи отново започна работа на пълен работен ден... беше напълно разбираемо.

Прекоси бавно кухнята, подмина масата и спря при плъзгащата се стъклена врата. Оттам имаше по-добър изглед към къщата на Торп. Знаеше, че предишната вечер си бяха у дома – беше видяла колата на Луис да минава по улицата. Но сега всичко изглеждаше притихнало.

С изключение на бебето. Господи, малкото създание имаше ковашки духала вместо дробове.

Морийн пристъпи до стъклото и проточи шия. И тогава видя колите на Торп. Две ауди А8, черното на Луис, сребристото на Линдзи, паркирани на покритата алея.

И двамата си бяха у дома, при това в петък! Наистина странно. Морийн залепи нос за стъклото.

После отстъпи назад. „Виж се само, държиш се точно като любопитната съседка, каквато се беше зарекла да не ставаш.“ Можеше да има какви ли не обяснения. Може би момиченцето беше болно и те бяха останали у дома, за да се грижат за него. Или пък очакваха пристигането на баба и дядо. Или пък се готвеха за отпуска. Или...

Плачът на бебето беше станал дрезгав и хриплив. Без да се замисля повече, Морийн постави длан на стъклената врата и я плъзна настрани.

„Момент, не мога да отида просто така. Току-виж се оказало, че няма нищо особено. Само ще ги притесня и ще се покажа като пълна глупачка.“

Озърна се назад към плота. Вечерта беше изпекла огромно количество курабийки за рождения ден на Джейсън. Можеше да вземе малко от тях – съвсем нормална съседска постъпка.

Бързо грабна картонена чинийка, размисли, смени я с чиния от хубавия порцеланов сервиз, подреди десетина курабийки и ги покри с прозрачно фолио. Взе чинията и тръгна към вратата.

Поколеба се. Спомни си, че Линдзи е изтънчена готвачка. Една събота се срещнаха при пощенските кутии и тя се извини, че не могат да побъбрят, защото оставила захаросаните бадеми във фурната. Какво ли щяха да си помислят за тези нищо и никакви домашно приготвени курабийки?

„Много, ама много прекаляваш с мисленето. Я нап­раво действай.“

Всъщност какво точно я плашеше в семейство Торп? Фактът, че сякаш не се нуждаеха от приятелството й? Бяха високообразовани, но и Морийн беше завършила английски с отличие. Имаха много пари, но същото се отнасяше за половината семейства в квартала. Може би това колко съвършено изглеждаха заедно, как идеално си пасваха. Беше почти тайнствено и необичайно. При единственото им гостуване Морийн беше забелязала как несъзнателно се държат за ръце, как често единият завършва изречението на другия, как непрекъснато разменят погледи – кратки, но изпълнени със съдържание. Съпругът й ги беше описал като „противно щастливи“, но Морийн не намираше в това нищо противно. Всъщност откри, че им завижда.

Хвана по-здраво чинията и излезе навън.

Беше прекрасна свежа утрин, изпълнена със силен аромат на кедър. В клоните на дърветата чуруликаха птици, а надолу по склона, в посока към града, се чуваше скръбният зов на влака, който тъкмо влизаше в гарата.

Навън плачът беше много по-силен.

Морийн прекоси решително поляната и прекрачи тухления бордюр. За първи път стъпваше на територията на Торп. Усещането беше някак странно. Задният двор беше ограден, но между дъските на оградата се виждаше японската градина, за която бе споменал Луис. Той бе голям почитател на японската култура и бе превел неколцина от великите поети на хайку; беше споменал имена, за които Морийн никога не бе чувала. Всичко в градината изглеждаше спокойно. Безметежно. По време на онази вечеря Луис беше разказал история за някакъв дзен учител, който помолил ученика си да спретне градината му. Ученикът прекарал цял ден в нея, събрал всички паднали листа, изтъркал и излъскал до блясък каменните пътеки, заравнил пясъка и го направил на равномерни бразди. Накрая учителят дошъл да оцени работата му. „Съвършена е, нали?“ – попитал ученикът, докато го развеждал из идеално подредената градина. Учителят поклатил глава, взел шепа камъчета и ги пръснал върху безупречния пясък. „Сега е съвършена“ – отвърнал той. Морийн си спомни как очите на Луис проблясваха весело, докато разказваше.

Забърза, пришпорвана от бебешкия плач.

Приближи се до вратата на кухнята, погрижи се да се усмихне лъчезарно и отвори мрежата. Понечи да почука, но вратата поддаде и се отвори навътре.

Морийн пристъпи напред.

– Ехо? – повика тя. – Линдзи? Луис?

В къщата плачът беше почти болезнен. Не беше чувала бебе да плаче така силно. Където и да бяха родителите, със сигурност нямаше да я чуят. Как можеха да не обръщат внимание на детето си? Да не би да бяха в банята? Или се занимаваха с някакъв шантав секс? Изведнъж се почувства не на място и се огледа. Кухнята беше прекрасна – професионални уреди, бляскави черни плотове – и празна.

От кухнята се отиваше направо в кътчето за закуска, озарено от светлината на утрото. Детето беше там, при свода между кътчето и съседното помещение – дневна, доколкото можеше да прецени от мястото си. Бебето бе завързано здраво за високото си столче, обърнато към дневната. Личицето му бе станало на петна от плача, бузите бяха омазани със сополи и сълзи.

Морийн се завтече към него.

– Ох, горкичкото. – Като придържаше неловко чинията, тя извади кърпа и почисти личицето му. – Тихо, тихо.

Но плачът не спираше. Бебето блъскаше с малките си юмручета, взираше се напред и продължаваше да реве с пълна сила.

Отне й известно време да избърше зачервеното му лице и когато приключи, ушите й звъняха от плача. Едва след като прибра кърпата в джоба на джинсите си, Морийн проследи погледа на детето към дневната.

И когато го направи, плачът на детето и трясъкът на изпуснатата чиния бяха заглушени от собствените й писъци.

2.

Кристофър Лаш слезе от таксито и се озова насред суматохата на Медисън Авеню. Беше минала половин година от последното му идване в Ню Йорк и тези месеци като че ли го бяха размекнали. Не му липсваха задушливите отработени газове, бълвани от ауспусите на автобусите; беше забравил неприятната миризма на изгоряло от сергиите по тротоара. Върволицата пешеходци, говорещи възбудено по мобилните си телефони, ревът на клаксоните, гневното съперничество между автомобили и камиони – всичко това му напомняше за трескавата, безсмислена активност на разритан мравуняк.

Стисна здраво кожената си чанта, стъпи на тротоара и се включи ловко в тълпата. Отдавна не му се беше налагало и да носи чанта, сега я усещаше като нещо чуждо и неудобно в ръката си.

Остави се човешкият поток да го преведе през Петдесет и седма и продължи на юг. Една пресечка по-нататък тълпата донякъде оредя. Лаш пресече Петдесет и шеста и се пъхна в един празен вход, където можеше да спре, без да го блъскат. Остави внимателно чантата между краката си и се загледа нагоре.

От другата страна на улицата се издигаше правоъгълна кула. Нямаше номер или корпоративен надпис, които да издават какво се крие вътре. Това се обезсмис­ляше от логото, което – благодарение на безбройните репортажи – неотдавна се бе превърнало в почти толкова познат американски символ, колкото и златните арки на „Макдоналдс“ – елегантният, издължен символ за безкрайност, кацнал непосредствено над входа на сградата. Масивната кула се издигаше до перваз, който я опасваше през средата; нагоре около сградата се виеше декоративна решетъчна конструкция, отделяща последните няколко етажа. Тази простота обаче беше измамна. В облицовката се долавяше богатство, усещане за дълбочина, почти като в боята на най-скъпите автомобили. Новите учебници по архитектура я наричаха „обсидиан“, но това не беше съвсем вярно – сградата имаше топло, чисто сияние, което сякаш черпеше от околната среда, оставяйки другите небостъргачи студени и безцветни.

Лаш откъсна поглед от фасадата, затършува в джоба на сакото си и извади фирмена бланка. Отгоре, до знака за безкрайност, с елегантни букви бе гравирано „Едем Инкорпорейтид“, а долу имаше щампа „доставка с куриер“. Прочете краткото съобщение.

Уважаеми д-р Лаш,

Днешният разговор с Вас много ми допадна и се радвам, че сте в състояние да се отзовете така бързо. Очак­ваме ви в понеделник в 10,30 ч. Моля, предайте приложената карта на представител на охраната в лобито.

Искрено ваш,

Едуин Маукли,

Директор, Помощни услуги

Този прочит на писмото не разкри повече информация от предишните и Лаш прибра бланката в джоба си.

Изчака светофара, взе си чантата и пресече улицата. Небостъргачът беше екстравагантно отдръпнат от тротоара, създавайки гостоприемен оазис пред входа. Имаше дори фонтан – мраморни сатири и нимфи, играещи около прегърбена фигура. Лаш се загледа с любопитство през водните пръски. Фигурата изглеждаше странна – колкото и да се взираше, не можеше да определи дали е мъжка или женска.

Вратата зад фонтана се въртеше непрекъснато. Лаш отново спря и се загледа внимателно в движението. Почти всички влизаха, а не излизаха. Но часът бе десет и половина, така че тези хора не можеше да са служители. Явно всички бяха клиенти, или по-скоро бъдещи клиенти.