Нов мъж за разкош

1.

Сигурно вече сте решили, че съм безобразно невъзпитана. Още не сме се запознали както трябва, а аз ви надувам главите с ужасиите, които ми се случиха.

Ще ви разкажа съвсем накратичко за себе си и ще спестя за по-късно подробности като например първия си учебен ден, стига да ни остане време.

Я да видим, какво да ви разкажа? Казвам се Клер, на двайсет и девет съм и както вече споменах, преди два дни родих първото си дете (момиченце, три килограма и двайсет грама, страхотна красавица), а преди двайсет и четири часа съпругът ми (споменах ли, че се казва Джеймс?) беше така любезен да ми съобщи, че от шест месеца има връзка – и чуйте добре – дори не със секретарката или някое готино парче от работата, ами с омъжена жена, която живее в апартамента през един етаж. На това му се казва провинциално махленска простотия! Не стига, че имал връзка с нея, ами поиска и развод.

Извинявам се, че се разсъсках, но съм направо разбита. След малко пак ще ревна. Сигурно все още съм в шок. Тя се казва Дениз и я познавам сравнително добре.

Е, не колкото Джеймс, разбира се.

Най-тъпото е, че тя наистина е сладурана.

На трийсет и пет е и хич не питайте откъде знам. Просто го знам. С риск да решите, че плюя без основание и да изгубя съчувствието ви, държа да подчертая, че тя изглежда на трийсет и пет, има две деца и приятен съпруг (за разлика от моя хубавец). Очевидно се е изнесла от апартамента си, а той от неговия (или нашия, ако предпочитате) и двамата са се нанесли в нов, на тайно място.

Направо да не повярваш! Каква драма! Знам, че съпругът й е италианец, но едва ли ще тръгне да ги убива. Той е сервитьор, не е главорез от мафията, така че какво ще направи? Ще се опита да ги задуши с черен пипер, може би? Или ще ръси комплименти по техен адрес, докато изпаднат в кома? Може би ще се опита да ги прегази с количката за сервиране?

Ето че пак започнах да съскам.

Нищо подобно.

Сърцето ми е разбито.

Какво нещастие. Дори не знам как да кръстя момиченцето си. С Джеймс бяхме обсъждали имената – сега, като си припомням, аз говорех, а той се преструваше, че ме слуша, – но не бяхме решили нищо конкретно. Освен това ми се струва, че напълно съм изгубила способността си да вземам решения сама. Жалка работа, нали, но истината е, че бракът те докарва дотук. Личната ти автономия се скапва напълно.

Да не си помислите, че винаги съм била такава? Едно време бях независимо момиче с непреклонна воля. Само че сега ми се струва, че това време е отминало много, ама много отдавна.

С Джеймс съм от цели пет години, три от които бях­ме женени. Господи, истината е, че обичам този мъж.

Макар началото да не беше най-блестящо, магията ни пое неусетно във водовъртежа си. И двамата бяхме единодушни, че сме се влюбили петнайсет минути, след като сме се запознали и си останахме влюбени.

Поне аз останах влюбена.

Дълго време си мислех, че никога няма да срещна мъж, който да пожелае да се ожени за мен.

Май няма да е зле да обясня по-точно.

Не мислех, че ще срещна готин мъж, който да поиска да се ожени за мен. Има ги всякакви откачалки. Говоря обаче за готин, свестен мъж, малко по-възрастен от мен, който има прилична работа, хубавец, забавен и мил. Нали се сещате за кой тип говоря? За мъж, който няма да ме гледа недоумяващо, когато спомена „Семейство Партридж“, не за тип, който обещава да ме заведе в „Макдоналдс“ веднага щом си вземе сертификатчето (или дипломата – пояснявам за онези, които не са ирландци), нито пък от онези, дето се извиняват, че няма да ти купят подарък за рождения ден, понеже съпругата, с която уж бил разделен, му прибирала цялата заплата, защото такова е било решението на съда. Изключвам напълно и онези, които ме карат да се чувствам старомодна, с прекалено много задръжки, защото изпадам в ярост, когато някой започне да ми разправя, че се бил изчукал с бившата си приятелка вечерта след като изчукал мен („Боже Господи, вие, момичетата от разните манастири, сте адски дървени“), също и онези, заради които се чувствам напълно задръстена, тъй като не знам каква е разликата между „Пиа Дор“ и „Зинфандел“ (каквато ще да е въпросната разлика!).

Джеймс не се държеше с мен по нито един от тези неприятни начини. С него беше толкова хубаво, че направо не беше за вярване. Той ме харесваше. Харесваше почти всичко у мен.

Когато се запознахме, и двамата живеехме в Лондон. Бях сервитьорка (за това ще ви светна след малко), а той работеше като счетоводител.

От всички мексикански кръчми по света той взе, че влезе тъкмо в моята. Всъщност аз не бях истинска сервитьорка, завършила съм английска филология, но преминавах бунтарския си период малко по-късно от останалите – на двайсет и три. Затова бях решила, че ще стане весело, ако зарежа постоянната си, сравнително добре платена работа в Дъблин, която ми осигуряваше пенсия още отсега, за да се преместя в изоставения от Бога град Лондон и поживея като безотговорна студентка.

Истината е, че трябваше да свърша тази работа по времето, когато все още бях безотговорна студентка. Само че тогава бях прекалено заета да трупам стаж, затова се наложи безотговорната ми жилка да изчака, докато се подготвя да я пусна да повилнее.

Както винаги съм казвала, за спонтанността си има и време, и място.

Както и да е, успях да си намеря работа като сервитьорка в един страхотно модерен лондонски ресторант, където музиката не спираше да дъни, беше пълно с телевизионни екрани и разни полуизвестни личности.

Честно казано, имаше повече полуизвестни личности сред персонала, отколкото сред клиентите, защото колегите ми се оказаха безработни актьори и разни тям подобни.

Още не мога да си обясня как изобщо успях да закова работата там, и то като прословутата кукличка с табличка. Първо, аз бях единствената сервитьорка под два и петдесет и над трийсет и пет килограма. Може и да не ставах за манекенка, но пък имах нещо като естествен чар, нали се сещате – къса, лъскава, кестенява коса, сини очи, лунички, широка усмивка, разбирате, нали?

Като капак бях наивна и лековерна. Никога не се усещах, когато се сблъсквах с добре наплесканите с грим звезди от сцената и телевизията.

Неведнъж ми се беше случвало, докато сервирам (използвам думата доста свободно и донякъде неточно, просто ориентировъчно) на хората (и тази дума използвам в доста свободен контекст) на някоя маса, някоя от колежките да ме сръчка с лакът (и горещият сос барбекю покапва по слабините на нещастния клиент) и да изломоти нещо от рода на: „Абе, тоз, дет му сервираш, не е ли от еди-коя си банда?“

– Кой? – кокоря се аз. – Онзи в кожените дрешляци ли? (Нали не сте забравили, че цялата тази работа се случва през осемдесетте?)

– Не, бе – съска в отговор тя. – Говоря за онзи с русата раста и червило на „Шанел“. Не е ли вокалистът?

– Ами? – заеквам аз и започвам да се чувствам като пълна глупачка, защото нямам представа кой е въпросният тип.

Както и да е, беше ми приятно да работя там. Кефех се до мозъка на буржоазните си кости. Всичко това ми се струваше адски декадентско и невероятно вълнуващо – да се будя в един на обед, да ходя на работа в шест, да приключвам в полунощ и след това да се напивам с барманите и сервитьорите.

А пък мама в Ирландия проливаше горчиви сълзи при мисълта, че дъщеря й, завършила университет, е предпочела да сервира хамбургери на поп звезди.

Да не говорим, че въпросните звезди не бяха от най-известните, което си беше голяма обида.

Работех като сервитьорка от шест месеца, когато се запознах с Джеймс. Беше петък вечер, когато ОЗ-тата се изсипваха в ресторанта. ОЗ, разбира се, означава ­офисни задръстеняци.

В пет следобед, всеки петък, също като гробове, които изплюват мъртъвците си навън, офисите в целия център на Лондон освобождаваха персонала си и орди бледи, пъпчиви чиновници в евтини костюми нахлуваха при нас, до един ококорени, нетърпеливи да мярнат някоя звезда и да се напият, няма значение в какъв ред.

За нас, сервитьорките, беше задължителна част от работата да се кискаме презрително на напъхалите се в костюми клиенти и да клатим глави, обзети от жалост при вида на дрехите и прическите на нещастниците и да не им обръщаме грам внимание през първите петнайсет минути, да профучаваме покрай тях развели обеци, с подрънкващи гривни, очевидно заети с нещо много по-важно от техните мизерни нужди, докато най-сетне, когато вече са готови да се разреват от безсилие, някоя от нас се приближава широко усмихната до масата, стиснала в ръка бележник и химикалка.

– Добър вечер, господа, да ви донеса ли нещо за пиене?

А те направо се размазваха от благодарност. След това изобщо не им пукаше, че поръчката е сбъркана, че така и не получаваха храната, която искаха, а накрая, независимо от всичко, оставяха щедър бакшиш, защото се чувстваха невероятни късметлии, че изобщо са успели да привлекат вниманието ни.

Мотото ни беше: „Клиентът не само че никога няма право, ами като капак никога не е прилично облечен“.

Въпросната вечер Джеймс и тримата му колеги се бяха настанили в моя район и аз се погрижих за нуждите им по обичайния безотговорен и пренебрежителен начин. Не им обърнах почти никакво внимание, изслушах поръчката с пълна досада и не благоволих да погледна нито един. Ако все пак ги бях погледнала, щях да забележа, че единият (точно така, Джеймс, разбира се) беше много красив, с черна коса, зелени очи, висок. Трябваше да затворя очи за костюма и да вникна в душата на мъжа.

Клер, скъпа, повърхностна си и такава и ще си останеш.

Само че ми се искаше да съм с останалите сервитьорки, да се наливам с бира, да пуша и да говоря за секс. Клиентите бяха просто досадници.

– Може ли моята пържола да е недопечена? – попита един от мъжете.

– Ъхъ – отвърнах неопределено аз. Бях дори по-незаинтересована от обикновено, защото на масата забелязах книга. Суперска книга, която бях чела.

Обожавах книгите. Обожавах да чета. Обожавах и мъжете, които четяха. Бях готова да си падна по всеки мъж в състояние да направи разлика между собствения си екзистенциализъм и магическия си реализъм. През последните шест месеца бях работила с хора, които едвам сричаха ежеседмичника „Стейдж“, посветен на театъра (изговаряха с беззвучно усилие думата, за да стоплят за коя става въпрос). Неочаквано разбрах, дори се стреснах, когато осъзнах колко много са ми липсвали интелигентните разговори.

Знаех си, че мога да вдигна залозите неимоверно много във всеки разговор, посветен на съвременния американски роман. Споменеше ли някой писателя и журналист Хънтър С. Томас, аз бях в състояние на секундата да направя връзката с Джей Макинърни.

Неочаквано хората на въпросната маса престанаха да бъдат просто дразнещи типове и придобиха лице.

– Чия е тази книга? – попитах остро аз и спрях да сервирам. (И пет пари не давам как предпочиташ пържолата.)

И четиримата се стреснаха. Бях им заговорила! Бях започнала да се държа с тях все едно са човешки същества!

– Моя – отвърна Джеймс и когато сините ми очи срещнаха неговите зелени над манговото му дайкири (въпреки че той беше поръчал бира), сребърният вълшебен прашец се посипа върху нас. В този момент се случи нещо прекрасно. От мига, в който погледите ни се срещнаха, макар да не знаехме нищичко един за друг, освен че харесвахме едни и същи книги, (а, да – и че си допаднахме на външен вид), и двамата разбрахме, че между нас се случва нещо специално.

И досега смея да твърдя, че се влюбихме на мига.

Той настоява, че нямало подобно нещо и че съм се била държала като романтично глупаче.

Каза, че му трябвали цели трийсет секунди, за да се влюби в мен.

Историците ще оспорят тези думи.

Първо, трябваше да подчертая, че и аз съм чела въпросната книга, защото сигурно беше решил, че съм някоя задръстена, тъповата манекенка или певица, или просто работя като сервитьорка. Нали и аз го бях отписала като мизерен чиновник от най-низшето човешко съсловие. Напълно заслужавах подобно отношение.

– Чела ли си я? – попита той, без да крие изненадата си, а гласът му издаде, че въпросът, който го вълнува, е дали изобщо знам да чета.

– Да, чела съм всичките му книги – отвърнах.

– Сериозно? – вдигна вежди той, отпусна се назад на стола и ме погледна любопитно. Кичур коприненочерна коса беше паднала на челото му.

– Да – натъртих аз и усетих как започва да ми се вие свят от похот.

– Преследванията с кола са страхотни, а? – продължи той.

Държа да подчертая, че нямаше никакви преследвания с коли в книгите на автора. Ставаше въпрос за задълбочени, сериозни произведения, посветени на живота, смъртта и разни подобни.

„Господи!, помислих си стреснато аз. Хем красив, хем интелигентен, хем забавен. Дали ще се справя?“

Тогава Джеймс ми отправи бавната си, сексапилна усмивка, хитра усмивка, която нямаше нищо общо с костюма на фино райе, с който беше облечен, и ви се кълна, че в този миг всичките ми вътрешности се превърнаха в топъл сладолед. Нали се сещате – колкото горещ, толкова и студен, опияняващ и... ами... все едно, че те разтваря отвътре. Нещо такова.

Години по-късно, дълго след като първоначалната магия си беше отишла и повечето ни разговори се въртяха около застрахователни полици, „Ленор“ и моралното разложение, аз продължавах да помня въпросната усмивка и имах чувството, че отново се влюбвам.

Поговорихме малко.

Съвсем малко.

Това обаче ми беше напълно достатъчно, за да разбера, че той е мил, умен и забавен.

Поиска телефона ми.

Ако дадеш телефона си на клиент, като нищо могат да те уволнят.

Дадох му номера си.

Когато си тръгна от ресторанта тази първа вечер с тримата смотаняци, понесли куфарчета, чадъри, навити на рула броеве на „Файненшъл таймс“ и погребални костюми, той ми се усмихна за довиждане и (казвам го, след като дълго съм умувала над събитието. Много е лесно да предвидиш бъдещето, след като то вече се е случило, нали ме разбирате?) разбрах, че гледам съдбата си в очите.

Моето бъдеще.

След няколко минути той се върна.

– Извинявай – ухили се той. – Как се казваш?

Щом останалите сервитьорки нанюхаха, че някакъв костюмар ми е поискал телефонния номер и най-лошото, че съм му го дала, веднага бях принизена в редиците на париите. Ще ви призная, че мина адски много време, преди отново да ме поканят в бърлогата, където смъркаха кокаин.

На мен обаче изобщо не ми пукаше, защото си бях паднала яко по Джеймс.

Може и да дрънках непрекъснато за независимост, но дълбоко в сърцето си оставах неспасяема романтичка. Може и да се чудех как да се бунтувам, но си оставах най-обикновено момиче от средната класа.

От първия път, в който излязохме заедно, беше страхотно. Невероятно романтично, дори прекрасно.

Предварително държа да кажа, че съжалявам, но смятам да използвам куп клишета. Просто няма друг начин.

Срам ме е да ви кажа, че летях. Също така ме е срам да си призная, че имах чувството, че той е сродната ми душа. Ще усложня нещата, като ви призная, че имах чувството, че никой не ме разбираше като него. Тъй като вече съм ви ясна, да знаете, че нямах представа, че е възможно да изпитам подобно щастие. Няма обаче да прекалявам, като взема да твърдя, че с него се чувствах закриляна, сексапилна, умна и сладка. (Много се извинявам, но държа да подчертая, че бях убедена, че съм открила липсващата си половинка и сега вече се чувствах завършена личност. Обещавам да спра дотук. Ще спомена само, че той ме разсмиваше и беше страхотен в леглото.) Този път смея сериозно да заявя, че това е всичко, абсолютно всичко.

Отначало, когато започнахме да излизаме, не се застоявах след работа, за да мога да го видя. Той обаче ме чакаше. Като се прибирах напълно изтощена, след като часове наред бях разнасяла печените на дървени въглища меса, които лондончани (или разни типове от Пенсилвания, или навлеци от Хамбург, ако трябва да сме по-точни) си бяха поръчали, той – и до ден днешен не мога да повярвам – измиваше отеклите ми крака и ги масажираше с ментов лосион от „Боди Шоп“. Въпреки че минаваше полунощ и в осем на следващата сутрин трябваше да е на работа, за да помага на хората да покрият данъците си или каквото там правят счетоводителите, той се грижеше за мен. Правеше го пет дни в седмицата. Освен това ми разказваше какво е станало в сапунките, които гледаше. Ако пък ми свършеха цигарите, отиваше до денонощния, за да ми купи. Разказваше ми забавни случки от службата. Знам, че ви се струва малко вероятно нещо, свързано със счетоводството да е смешно, но ето че той намираше разни пикантерии.

Заради работното ми време нямаше как да излезем в събота вечер. Той не се оплака нито веднъж.

Шантава работа, нали?

Да, и на мен така ми се стори.

Освен това ми помагаше да си броя бакшишите. Даваше ми страхотни съвети как да ги инвестирам. Според него трябваше да залагам на правителствени облигации и разни подобни.

Аз обикновено си купувах обувки.

Скоро след това късметът ми се усмихна и ме изритаха от заведението (тъпо недоразумение, в което освен мен бяха замесени няколко бутилки вносна бира, „обяд с танц в скута“ и клиент, с когото никой не успя да излезе наглава, защото беше опериран от чувство за хумор. Както и да е, сигурна съм, че белезите му са се скрили и вече са напълно незабележими.)

Успях да си намеря нова работа, на която се работеше в по-прилични часове. Така и романсът ни се пренесе в по-прилични часове.

След известно време заживяхме заедно. След още известно време се оженихме. Две години по-късно решихме да си родим детенце, яйчниците ми, изглежда, нямаха нищо против, сперматозоидите му не се оплакаха и бързо отбелязаха кош, а матката ми не възрази срещу бременността. И така, аз родих момиченцето си.

В този момент се намесихте вие.

Ето че вече сме почти наясно с положението.

Ако се надявате или очаквате да чуете някое потресаващо кърваво описание на раждането, с подробности за масата за преглед, за спекулуми и стонове от болка и разни вулгарни сравнения от сорта на това, че изакваш трикилограмов чувал с картофи, да знаете, че ще останете разочаровани.

Добре де, за да не се чудите, представете си най-болезнения ви цикъл, умножете го по седем милиона и разтеглете болката в рамките на около двайсет и четири часа и ще добиете представа какво представляват родилните болки.

Да, страшничко е, гадничко е, унизително и стряскащо болезнено. Освен това беше и вълнуващо, разтърсващо, прекрасно. Най-важното за мен беше, че приключи. Все още помня болката, но тя вече не притежава способността да ме нарани. Когато обаче Джеймс ме напусна, разбрах, че предпочитам да изпитам болката от хиляди раждания, вместо да изпитам отново онази болка, която ме проряза, когато разбрах, че го губя.

Ето как ми съобщи новината, че ме зарязва.

След като гушнах бебчето си за пръв път, акушерката я отнесе в бебешкото отделение, аз се върнах в стаята си и поспах малко.

Когато се събудих, Джеймс се беше надвесил над мен, наблюдаваше ме, а зелените му очи изпъкваха на пребледнялото лице. Усмихнах му се сънено и победоносно.

– Здравей, скъпи – изчуруликах аз.

– Здравей, Клер – поздрави официално и любезно той.

Каквато съм си глупачка, реших, че е сериозен, че се отнася с уважение към тържествения момент. (Вижте съпругата ми, днес роди, тя е жена, тя създава нов живот – нещо такова.)

Той седна. Отпусна се на крайчеца на твърдия болничен стол. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи, а в следващия ще хукне да се спасява с бягство. Точно това беше намислил.

– Ходи ли да видиш бебето? – промълвих унесено аз. – Да знаеш колко е красива.

– Не съм – отсече той. – Виж, Клер, тръгвам си – заяви остро той.

– Защо? – попитах и се сгуших във възглавницата, – нали току-що дойде. (Да, знам, не мога да повярвам, че го казах. Ама кой ги пише тези реплики?)

– Клер – рече той. Беше доста развълнуван. – Напускам те.

– Какво? – загледах го недоумяващо. Трябва да призная, че успешно привлече вниманието ми.

– Клер, много съжалявам, но срещнах друга и искам да бъда с нея. Много се извинявам за бебето и всичко останало, че те зарязвам така, но просто няма как – избъбри той, пребледнял като призрак, с блеснали от мъка очи.

– Какво означава това „срещнах друга“? – отвърнах в пълно недоумение аз.

– Искам да кажа, че... ами... влюбих се в друга – обясни той. Стори ми се много нещастен.

– Друга жена ли? – Имах чувството, че някой ме е халосал с бейзболна бухалка по главата.

– Да – кимна той, очевидно облекчен, че съм схванала основното.

– Напускаш ли ме? – ахнах аз невярващо.

– Да – потвърди той и насочи поглед към обувките си, към тавана, към енергийната ми напитка, шареше с очи накъдето му попаднеше, само и само да не среща погледа ми.

– Не ме ли обичаш вече? – намерих сили да попитам.

– Не знам. По-скоро не – призна той.

– Ами бебето? – прошепнах напълно объркана. Не можеше да ме изостави точно след като се бяхме сдобили с бебе. – Трябва да се грижиш и за двете ни.

– Извинявай, но не мога – отвърна той. – Ще ви под­сигуря финансово, ще измислим нещо за апартамента и ипотеката и всичко останало, но трябва да се махна.

Не можех да повярвам, че водим този разговор. Какви ги приказваше той? Какви апартаменти, какви пари, какви ипотеки и простотии ръсеше? Според сценария той трябваше да гука над главицата на бебето и нежно да спорим дали прилича повече на неговия или моя род. Само че Джеймс, моят Джеймс, разправяше, че ще ме остави. Кой е главният тук? Искам да се оплача от живота си. Ясно помня, че си поръчах щастлив живот, съпруг, който да ме обича и да върви в пакет с новороденото ми бебе, а сега се бях набутала в някаква скапана пародия, от която не виждах как ще се измъкна.

– Господи, Клер – въздъхна той, – никак не ми е приятно да те изоставя, но ако се прибера вкъщи с теб и бебето, няма да мога да си тръгна.

Нали това беше идеята, помислих си аз, обзета от пълно недоумение.

– Знам, че няма подходящо време, в което да ти съобщя подобна новина. Не можех да ти кажа, когато забременя, от страх, че ще изгубиш бебето. Затова ти съобщавам сега.

– Джеймс – прекъснах го немощно аз, – това е напълно откачено.

– Знам – съгласи се задъхано той. – Преживя много през последните двайсет и четири часа.

– Защо присъства на раждането, след като си смятал да ме напуснеш в мига, в който всичко това приключи? – извиках аз и стиснах ръката му в опит да го накарам да ме погледне.

– Защото обещах. – Той изтегли ръка от моята. Така и не срещна погледа ми. Приличаше на наказан ученик.

– Обещал ли си? – повторих аз, докато се опитвах да си обясня какво става. – На мен си ми обещал какво ли не. Например да ме обичаш и уважаваш, докато смърт­та ни раздели.

– Извинявай – измънка той, – но не мога да изпълня тези обещания.

– И сега какво? – попитах аз, изтръпнала от болка. Не приех дори за секунда приказките му. Само че бандата си свири, дори никой да не танцува. В момента всеки безпристрастен наблюдател щеше да каже, че двамата с Джеймс водим разговор. Само че това не беше никакъв разговор, защото аз не говорех сериозно и не приемах нито дума от онова, което той казваше. Когато го попитах какво ще стане, нямах нужда от отговор. Знаех какво ще стане. Той щеше да се върне у дома заедно с мен и бебето и щеше да престане с глупостите.

Мислех си, че ако го накарам да продължи да говори с мен, щеше да осъзнае колко е глупаво дори да помисли да ме напусне.

Той се изправи. Отдръпна се достатъчно далече, за да не мога да го докосна. Беше облечен в черен костюм (преди често се шегувахме, че го носи, когато влиза в ролята на съдия-изпълнител или по време на ликвидации) и изглеждаше мрачен и блед. Никога досега не ми се бе струвал толкова красив.

– Виждам, че си облякъл погребалния костюм – подхвърлих аз с горчивина. – Много подходящо.

Той дори не се опита да се усмихне и в този момент разбрах, че съм го изгубила. Мъжът пред мен приличаше на Джеймс, миришеше като Джеймс, но не беше Джеймс.

Също както в научнофантастичен филм от петдесетте, където в тялото на гаджето на главния герой се е вселил извънземен, но тя прилича на себе си – розов пуловер от ангорска вълна, симпатична, малка дамска чантичка, толкова остър сутиен, че може да извади окото на паяк и т.н., само дето очите й са се променили.

Всеки страничен наблюдател би казал, че това е Джеймс. Само че щом погледнах в очите му, разбрах, че моят Джеймс вече го няма. Някакъв студен непознат, който не изпитваше никаква обич към мен, се беше вселил в тялото му. Дори нямах представа къде е отишъл моят Джеймс.

Сигурно се намираше в извънземния космически кораб заедно с Пеги-Джо.

– Изнесох повечето си неща – продължи той. – Ще се чуваме. Пази се.

Обърна се и бързо излезе от стаята. Почти затича. Прииска ми се да хукна след него, но мръсникът знаеше, че не мога да ставам от леглото заради вагиналните шевове.

Тръгна си.

Лежах в болничното легло и дълго не помръднах. Не можех да повярвам, бях шокирана, бях ужасена, потресена. Колкото и да беше странно, имаше нещо напълно правдоподобно. В това чувство открих нещо почти познато.

Знам, че чувството в никакъв случай не е познато, защото никога досега не съм била зарязвана от съпруг. Само че тук определено имаше нещо. Според мен в ума на всеки има част, също и в моя, която дебне за каменисти участъци по пътя, за издайнически знаци на предстояща опасност. Тя подава сигнал на останалата част от ума, когато бедите наближат. Това е емоционалната версия на „диваците идват“. Колкото по-задълбочено мислех, толкова повече се убеждавах, че през последните месеци въпросната част от ума ми вероятно ме е преследвала настойчиво, като е пускала димни сигнали. Само че останалата част от ума ми се движеше заедно с кервана през приятната зеленина в долината на бременността и не искаше нито да чуе, нито да види надвисналата беда. Затова беше пренебрегнала димните сигнали.

Бях забелязала, че през по-голямата част от бременността ми Джеймс беше нещастен, но бях решила, че се дължи на промените в настроението ми, на вълчия ми апетит, на нетърпимите ми сантиментални изблици и ревовете и сълзите, докато гледах „Малка къща в прерията“ или финансовите анализи.

Както трябва да се очаква, сексуалният ни живот бе драстично орязан. Аз обаче си мислех, че щом родя, всичко ще си дойде на място. Дори ще бъде по-добре.

Мислех си, че Джеймс се чувства нещастен заради страничните ефекти от бременността, но като се замислих, разбрах, че съм пропуснала важни неща.

Какво да правя? Дори не знаех къде се е преместил. Инстинктът обаче ми подсказа да го оставя намира за известно време. Нека бъде както той иска. Ще се престоря, че съм съгласна.

Направо не можех да повярвам.

Та той ме заряза! Обичайната ми реакция, когато се чувствах наранена или предадена, бе да поема по пътеката на войната, но незнайно как разбрах, че по този начин няма да спечеля нищо. Този път от мен се искаше да запазя спокойствие и да действам разумно, докато реша какво да правя.

Една от сестрите се промъкна покрай мен в сабо с гумена подметка. Спря и ми се усмихна.

– Как си? – попита тя.

– Добре – кимнах и се опитах да й внуша да се разкара.

– Сигурно съпругът ти ще се отбие по-късно, за да види как сте двете с бебето – продължи тя.

– Едва ли – отвърнах с горчивина.

Тя ме погледна недоумяващо и побърза да отиде при някоя от по-приятните и възпитани майки, като не спираше да щрака нервно с химикалката и да ме поглежда.

Реших да звънна на Джуди.

Джуди беше най-добрата ми приятелка. Бяхме близки от осемнайсетгодишни. Заедно дойдохме в Лондон. Тя дори ми стана кума.

Нямаше да успея да се справя сама. Джуди щеше да ми каже какво да правя.

Бавно и внимателно се надигнах от леглото и бързо, доколкото шевовете ми позволяваха, се отправих към телефона в коридора.

Тя се обади веднага.

– Здрасти, Клер – поздрави тя. – Тъкмо тръгвах към болницата.

– Добре – беше единствената дума, която изрекох.

Господ ми бе свидетел, че най-голямото ми желание в момента беше да ревна, да й разкажа как Джеймс ме е зарязал, но зад мен се беше насъбрала цяла опашка от жени в розови, хавлиени халати, които чакаха за телефона (сигурно щяха да звънят на благоверните си съпрузи), а пък на мен, колкото и да бе странно, ми беше останала някаква гордост.

– Самодоволни гъски – помислих си с горчивина (не че имах някакво основание), докато ситнех към леглото.

Щом Джуди се появи, веднага разбрах, че е знаела за Джеймс. Разбрах, защото тя си призна.

– Клер, знам за Джеймс.

Освен това не донесе нито огромен букет цветя, нито пък картичка с размерите на кухненска маса, обсипана с щъркели. Изглеждаше напрегната, неспокойна.

Сърцето ми се сви. След като Джеймс е казал на други хора, значи беше истина.

– Той ме напусна – заявих драматично аз.

– Знам – отвърна тя.

– Как можа? – попитах я.

– Не знам – призна тя.

– Влюбен е в друга – продължих.

– Знам.

– Откъде знаеш? – впих очи в нея, жадна за още информация.

– Майкъл ми каза. Ашли му била казала. Джордж й казал.

Майкъл беше гаджето на Джуди. Ашли работеше при него. Джордж беше съпругът на Ашли. Джордж работи с Джеймс.

– Значи всички са знаели – прошепнах аз.

Последва мълчание. Джуди ме погледна така, сякаш й се искаше да умре.

– Значи е истина – рекох аз.

– Май да – потвърди тя смутено.

– Знаеш ли коя е другата? – попитах и се почувствах неловко, задето я поставях в толкова неудобно положение, но трябваше да разбера, а бях твърде шокирана и не се сетих да попитам Джеймс, преди да си тръгне.

– Ами, да – отвърна тя още по-смутено. – Става въпрос за онази, Дениз.

Отне ми цяла минута, докато се сетя за кого говори.

– Какво! – писнах. – Да не би да става въпрос за Дениз от долния етаж?

Джуди кимна нещастно.

Добре, че лежах.

– Тази мръсница! – възкликнах аз.

– Има и още – измънка тя. – Той иска да се ожени за нея.

– Как така? – изкрещях аз. – Той е вече женен. За мен. Допреди ден или два, поне доколкото знам, полигамията не беше легална.

– Не е – потвърди тя.

– Значи... – продължих аз, напълно слисана.

– Клер – въздъхна нещастно Джуди. – Казал е, че ще се разведе с теб.

Както вече казах, добре, че лежах.

Следобедът си отиваше бавно, както и търпението на Джуди и надеждата, която все още таях.

Погледнах я, обзета от отчаяние.

– Какво да правя, Джуди?

– Виж – заговори тя спокойно, – след два дни ще те изпишат. Все още имаш дом, разполагаш с достатъчно пари за храна и за бебето, след шест месеца ще се върнеш на работа, имаш новородено, за което трябва да се грижиш, така че дай на Джеймс време и накрая може да измислите нещо.

– Джуди – разревах се аз. – Той иска развод.

Джеймс обаче беше забравил един много важен факт. В Ирландия няма разводи. Двамата с Джеймс се бяхме оженили в Ирландия. Бракът ни беше благословен от свещениците в църквата на вечната Дева. Не че това ни помагаше по някакъв начин. Дотук със свещения брак.

Бях напълно объркана. Чувствах се самотна и уплашена. Искаше ми се да се завия презглава и да умра. Само че не можех да си го позволя, защото трябваше да се грижа за едно беззащитно дете.

Какъв старт в живота щеше да получи тя? Още не беше прекарала и два дни на този свят, а баща й вече я напусна, докато майка й беше на ръба на нервен срив.

За милионен път се запитах как е възможно Джеймс да ми причини подобно нещо.

– Как можа Джеймс да направи подобно нещо? – попитах Джуди.

– Зададе ми този въпрос поне един милион пъти – засече ме тя.

Така си беше.

Нямах представа как е възможно Джеймс да постъпи така. Знаех само, че го е сторил.

Досега, изглежда, си бях мислила, че животът ми е сервирал неприятностите на малки порцийки, че не ми поднасяше повече от онова, което можех да преглътна.

Когато чувах за хора, преживели по няколко нещастия като автомобилна катастрофа, уволнение, след което тя хванала гаджето си в леглото със сестра си и всичко това в една седмица, все си мислех, че вината е тяхна. Не точно тяхна. Само че ако хората се държаха като жертви, те се превръщаха в жертви, ако очакваха да им се случи най-лошото, то неминуемо се случваше.

Сега вече разбирах колко много греша. Понякога хората нямаха желание да бъдат жертви, въпреки това се превръщаха в жертви. Вината не беше тяхна, както аз не бях виновна, задето той се беше влюбил в друга. Не бях очаквала подобно нещо и със сигурност не бях искала да се случи. Но ето че се случи.

Разбрах, че животът не уважава обстоятелствата. Силата, която запраща нещастията към нас, не казва:

– Няма да й слагам бучката в гърдата още година. Нека първо да се възстанови от смъртта на майка си.

Въпросната сила просто напредва неумолимо, прави каквото й е кеф и когато й е кеф.

Разбрах, че никой не е имунизиран от синдрома на лавинообразните нещастия. Не че раждането на бебето ми беше нещастие. Обаче вещаеше още трудности.

Мислех си, че контролирам живота си и да не дава Господ, ако нещо се случеше между нас с Джеймс, бях готова да посветя всички сили, за да оправя нещата. Не очаквах да бъда зарязана двайсет и четири часа след раждането на първото си дете, когато не ми бяха останали никакви силици, а нивото на уязвимостта ми беше най-високото възможно.

Да не говорим, че бях една дебела глупачка.

Джеймс изобщо не си падаше по дебели задници.

Двете с Джуди седяхме притихнали на леглото. И двете се опитвахме да измислим нещо смислено. Отговорът се появи неочаквано. Е, може и да не беше точно желаният отговор, но беше някакъв отговор. За момента ми стигаше.

– Знам какво да правя – обърнах се към Джуди.

– Слава богу. – Тя очевидно мислеше трескаво. – Слава богу.

Също като Скарлет О’Хара в последните редове от „Отнесени от вихъра“, аз заявих жално:

– Ще се прибера вкъщи. Отивам си вкъщи, в Дъблин.

Да, съгласна съм с вас. Дъблин не звучи като Тара, но какъв е смисълът да се прибера у дома, в Тара. Там не познавам никого. Бях минавала оттам единствено на път към Дройда.