Библиотекарите

1.

Първото нещо, което чу, беше хъркането – ниско и кънтящо. За момент си помисли, че някой е пуснал двигателите, тъй като гърленият звук от каютата за гости страшно напомняше на грубото ръмжене на двата „Крусейдър 454“, когато работеха на празни обороти. Вбесяващи антики, които изискваха суетня и увещания, за да вършат това, за което са били създадени.

Също като мен, както обичаше да казва Уил Пайпър.

Погледа известно време тавана от тиково дърво в голямата каюта, след което дръпна завесите и отвори прозореца. Плътната бяла омара беше типична за януари. Скоро щеше да се разпръсне. Ако можеше да се вярва на прогнозата, днес температурата щеше да скочи до 21 градуса. Не беше зле, особено като си помисли човек, че във Вашингтон пак обещаваха десет сантиметра киша. Уил си помисли за сутрешната си мисия. Предизвикателството не беше от тежките – трябваше да убеди Филип да излязат на лов за риба тон в Мексиканския залив.

Възглавницата му беше топла. Тази на Нанси беше хладна и недокосната. Уил я придърпа под врата си и затвори очи. Хъркането на Филип не преставаше, но дори да беше тихо, Уил надали щеше да успее да заспи отново. На шейсет и четири години бе изгубил онзи черен, лишен от сънища сън от младините и макар да му липсваше ужасно, той бе благодарен, че поне косата и потентността му не са мръднали.

От друга страна, младият Филип беше прекрасно настроена машина за сън, същинско ферари в леглото. Почти нищо не бе в състояние да го събуди и човек трябваше да положи херкулесови усилия, за да го накара да отвори очи – рязко дърпане на завеси, разтърсване по рамото, увещания, миризма на бекон. И опитът от изминалата седмица беше научил Уил, че двамата щяха да поспорят, преди краката на сина му да стъпят на палубата.

Яхтата леко се поклащаше и опъваше въжетата. Свежият вятър го успокои, както правеше винаги. Но изведнъж двата мотора на съседната яхта зареваха шумно. Уил се вкисна и раздразнено отметна завивката. Тишината и спокойствието явно не влизаха в днешното меню.

Изведнъж се сети, че съседа му го няма. Кой си играеше с лодката на Бен, по дяволите? Изхвърча навън, за да провери.

Гардеробът му беше доста еднообразен в последно време – бански с тениска или без нея, както беше днес. Почеса косматите си гърди като някакъв огромен примат и присви очи от ярката светлина на деня. Кожата му бе загоряла от слънцето, ако не се брои смешната бяла ивица около слабините му. Все още беше във форма, с плосък корем и широки мускулести рамене. От години не се занимаваше с крос и тренировки. Тичането нагоре-надолу из старата лодка и поддръжката й като че ли вършеха същата работа. Но нямаше представа дали и гените имат думата. Старецът му беше ритнал камбаната доста преди да навърши шейсет.

Двигателите на новата моторница „Регал“ на Бен Патерсън мъркаха на празни обороти, но зад кормилото нямаше никого, а въжетата все още бяха завързани за кея.

Уил отиде на левия борд и се наведе над релинга.

– Ехо!

От просторната кабина на моторницата се появиха две руси глави и доста гола плът. Уил забързано приглади с пръсти прошарената си коса.

– Привет! – извика едната блондинка.

Бяха, доколкото можеше да прецени, на по трийсет и няколко, чудесна възраст. Бързо демонстрираха закачливостта си с много ръкомахане и приказки. Едната, Марджи от Кейп Код, се оказа сестра на Бен, а другата, Мейгън, бе най-добрата й приятелка. Мейгън определено хващаше око.

– Как се казвате? – попита Мейгън.

– Уил. В морето ли ще излизате, момичета?

– И още как – отвърна Марджи. – Зимата ни дойде до гуша. Бен беше така добър да ни отстъпи моторницата за тази седмица. Нали всички говорят, че трябва да си живеем живота, докато го имаме. Искате ли да дойдете?

– С удоволствие, но не мога. Синът ми още спи.

– Колко е голям?

– На петнайсет и малко.

– Чудесна възраст.

– Така ли мислите? – отвърна Уил. – Аз пък бих казал, че вашата възраст е чудесна.

Мейгън отвърна с универсалния упрек за лошо момче – укорително размахване на пръст.

– Хей, май ви познавам отнякъде. Сигурна съм, че съм ви виждала.

Уил сви рамене. Не искаше разговорът да отива в тази посока, но преди да успее да смени темата, тя вече беше извадила мобилния си. Насочи го към него и на екрана му незабавно се появиха лица, подобни на неговото.

– Боже мой, Марджи! Та това е Уил Пайпър. Онзи Уил Пайпър. Човекът с Библиотеката.

– Признавам се за виновен – предаде се Уил.

– Какво ще стане следващия февруари? – попита Мейгън, сякаш Уил никога досега не беше чувал този въпрос.

– Проклет да съм, ако знам. Да ви помогна ли с въжетата?

Филип седеше в камбуза и се взираше като зомби в мобилния си. Уил неволно видя лицата на малоумните му приятели, изскочили от триизмерния екран, които си дрънкаха нещо на неразбираемия им жаргон. Английският език съвсем официално беше отишъл по дяволите. По едно време разпозна трептящото продълговато лице на Анди, най-добрия приятел на Филип, и успя да различи думата „домашно“.

Уил се възползва от предоставената му възможност и се намеси.

– Домашно ли имаш?

Филип натисна копчето за спиране на звука и отхапа от препечената филийка.

– Есе.

– Що за есе?

– Просто есе.

– Кога смяташ да го напишеш?

– Почти съм приключил. Стига си се потил.

Уил изсумтя одобрително.

– Денят се очертава хубав. Ще се радвам да дойдеш с мен.

– На риба ли?

– Аха.

– Не, благодаря.

– Защо не?

– Не си падам по убиването на безобидни създания.

– Ще ги хващаме и ще ги пускаме.

– Не си падам и по нараняването на безобидни създания.

Синът му закачи долната си устна с показалец и направи измъчена физиономия.

– Господи, Фил.

– Имам среща с приятели.

– Какви приятели?

– С едни момичета.

– Не знаех, че познаваш хлапета тук.

– Е, вече знаеш.

И с тези думи Филип отново включи звука на мобилния си и изключи баща си.

Момичета, помисли си Уил. Какъвто бащата, такъв и синът.

По-късно сутринта, когато Филип се изнесе, Уил си направи труда да се разходи до офиса на яхтклуба и да го проследи. Видя през прозореца как някакво жълто кабрио спря при тротоара и три красиви момичета качиха единствения му наследник. Хлапето беше малко дългуресто, но изглеждаше добре, с едрия кокал на баща си, висок за петнайсетте си години, с рошава руса коса. За щастие на ръст също се беше метнал на баща си. Нанси беше дребничка – докато не я разлютиш. Тогава Уил изглеждаше като джудже в сравнение с нея. Напоследък го кастреше достатъчно често от разстояние, за да се чувства доста дребен.

Уил грабна писалка от рецепцията и с инстинкта на настоящ баща и бивш агент на ФБР си записа номера на кабриото. Просто така, за всеки случай.

Върна се на „Уил Пауър“ погледна към пустото място на съседа и въздъхна. Можеше да излезе в морето с дамите. Денят се бе ширнал пред него. Риболовът отпадна и се чудеше какво да прави. От доста време отлагаше ремонта на охладителната система и с неохота реши, че е дошло време да се поизцапа.

Часове по-късно чу моторницата да се връща. Захвърли с радост инструментите, избърса ръце с парцал и излезе в чудния топъл следобед. Подозираше, че дамите ще имат проблем с приставането на заден ход, и се оказа прав. След два неуспешни опита на Марджи да улучи мястото на обръщане той предложи да се качи на борда и да свърши работата вместо тях. Паркира идеално моторницата и метна въжетата в протегнатите ръце, които се бяха зачервили от слънцето.

– Нашият рицар на бял кон – рече Мейгън. – Едно питие?

– Само да скоча да облека нещо.

Върна се на „Уил Пауър“, отвори гардероба и започ­на да навлича някакво поло, като си говореше сам, без да осъзнава иронията от малката си реч предвид името на лодката.

– Уил, я се стегни, дяволите да те вземат. Опитай се да не бъдеш пълен идиот, става ли? Можеш ли да го направиш? Как мислиш?

Когато главата му се подаде през яката, погледът му падна върху снимката на Нанси от полагането на клетва във Вашингтон, когато я повишиха в заместник-директор на отдел „Киберпрестъпления“. Изглеждаше добре, много щастлива. Той едва не бе съсипал всичко с гадното си държане и мърморенето, че ще им се наложи да живеят във Вашингтон. Успяха някак да решат проблема и да намерят компромис. А ето че сега можеше да прецака всичко, ако не внимава.

Отпусна се в стола на палубата на моторницата и закърка бира. По принцип внимаваше с пиенето, а часът беше ранен, но реши, че му се полага малко глезене. Не беше виждал Нанси кажи-речи от два месеца, ако не се брои тридневното й посещение в Панама Сити за Коледа. А извънредната ваканция на Филип с татко му определено не беше от най-забавните.

Изгорелите от слънцето дами разполагаха със зареден хладилник, купища снакс и безкрайни теми за разговор. Двете се суетяха около него, а Мейгън се грижеше никога да не остава без бира и подхранваше егото му. Яхтата му била чудна. Имал страхотен загар. Бил наистина в добра форма (за мъж на неговата възраст). Уил бил първата знаменитост, която виждала отблизо.

– Кога се сдоби с лодката? – попита го Марджи.

– Преди петнайсетина години. Размених я за един автобус.

– Автобус ли?

– Дълга история – отвърна Уил.

Тя прие отговора му и продължи нататък:

– За срока, който остава, ли си дошъл тук?

– Колкото и дълъг да е той.

– Да се надяваме, че е повече от тринайсет месеца – рече Мейгън.

– Да се надяваме.

Мина около час и Марджи задряма от слънцето и бирата. Мейгън предложи на Уил да остане за вечеря. Той написа есемес на сина си и бързо получи отговор. Филип беше зает със свои работи.

– Дадено.

– Ще я оставя да спи – каза Мейгън. – Смятам да приготвя паста. Знаеш ли как се работи с печката на Бен?

Под палубата лодката се полюшваше приятно от следобедния вятър. Уил завъртя клапана на бутилката и запали газовия котлон, след което се разположи на канапето, докато Мейгън шеташе и готвеше. Зяпна като хипнотизиран тесните бикини, скриващи стегнатия й задник. Докато търсеше подправки, тя случайно попадна на бутилка скоч в един шкаф.

– Обичам това нещо – измърка Мейгън. – Бележка – да не забравя: Смени бутилката с пълна, преди да си тръгнем. Искаш ли?

Уил знаеше марката на Бен. „Джони Уокър“, черен етикет, неговият най-добър приятел и най-лют враг. Въздъхна.

– Въздържател съм.

– Но ти изпи три бири!

– Въздържам се от уиски.

– Алкохолът си е алкохол.

– Дълбоко се заблуждаваш.

– Какво толкова може да стане? Няма да позволим да паднеш зад борда. Освен това аз съм медицинска сестра. Мога да се справя с всичко.

– Жена ми може да се обади.

– Нали затова е измислена гласовата поща, скъпи.

Първата щедра глътка му донесе чувството за завръщане у дома. Тъмна и силна, събуждаща небцето и гъделичкаща гърлото. Секунди по-късно я усети в главата си като внезапно вцепеняващо удоволствие. Здрасти, Джони, помисли си той. Къде се изгуби, друже?

Докато Мейгън задушаваше плънката, Уил пресуши първата чаша и започна втора.

Когато сосът завря, тя се присъедини към него на канапето, сипа си второ питие и изведнъж стана сериозна.

– Знам, че през повечето време гледам несериозно на нещата, но в действителност съм уплашена. Никой нищо не обяснява. Какво ще се случи на девети февруари двайсет и седма?

– Нямам представа, ако трябва да съм честен – отвърна той. – Нямам достъп до вътрешна информация.

– Но нали ти си причината да знаем всичко това! Извинявай, че те притискам, но не мога да повярвам, че съм седнала не до друг, а до самия Уил Пайпър! Няма да си простя, ако не се възползвам от случая.

– Вече над петнайсет години съм извън играта. Даже нещо повече. За властите съм персона нон грата.

Уил отпи още една глътка.

– Ако не разполагах с коз, със сигурност щяха да се отърват от мен още навремето.

– Базата данни.

Той кимна.

– Ти си ОХ, нали?

Отвъд хоризонта.

– Да, ОХ съм.

– Предполагам, че и с мен е така – рече тя. – Все пак би ли ме проверил?

– Повярвай ми, нямам достъп до базата данни.

– Предполагам, че изобщо не бих искала да научавам.

– И правилно.

– Но е ужасно да си помислиш, че всичко ще приключи след около четиристотин дни или колкото там са. Нали знаеш, някои хора имат на екраните си часовници, отброяващи оставащото време! Целият свят е обсебен от тази мисъл.

– Аз пък гледам да не се замислям за това – каза Уил. – Просто живея.

– Да, но имаш син.

Той бутна чашата си за нова доза.

– Това, млада госпожо, е най-тежкото. А от предишния си брак имам и дъщеря, която сигурно е по-голяма от теб.

– Внуци?

– Един. Синът на Лора, Ник. Чудесно хлапе.

– Значи все пак мислиш, че ще настъпи краят на света.

– Да, не, може би, може би не, вероятно, съмнително. Зависи кога ме попиташ.

– Днес?

Уил наплюнчи пръст и го вдигна във въздуха.

– Днес? Да, с нас е свършено.

– Тогава защо си зарязал скоча?

Той махна с чаша.

– Май вече е очевидно, че се издъних.

– Имам предвид по принцип. Повечето мои познати наблягат здравата на ядене, пиене и купони.

– Ако зависеше само от мен, сигурно щях да съм хедонист от световна класа. Нанси... така се казва жена ми... не би го допуснала. Някои неща са по-лоши и от смъртта. По-добре да не я виждаш, когато е ядосана.

Мейгън се изкиска.

– Къде е тя?

– Във Вашингтон. Стана важна клечка сред федералните. Синът ми живее с нея.

– Разделени ли сте?

– Не. Не може да ме гледа как се мотая начумерено из къщата във Вирджиния. И затова стигнахме до споразумение. Аз съм оттук, Флорида винаги ми е харесвала. След около година, когато наближим Хоризонта, ще видим къде ще се паркираме.

Тя остави чашата си и без да го поглежда, прокара пръст по полото му от шията до пъпа. Нокътят й задираше в памука, издавайки звук като от разкопчаван цип. После погледна в сините му очи.

– Какво означава това? – невинно попита Уил, макар да бе наясно накъде отиват нещата.

– Сосът ми е най-вкусен, когато ври дълго време.

– Обичам хубавия червен сос.

– Тогава ела на койката, нара или както там се нарича леглото на кораб.

– Но Марджи е там.

– Тя спи като заклана.

Мейгън постави грамадната му ръка върху лявата си гърда.

– Мисля, че не е зле да се позабавляваме, а? Веднага те харесах.

Уил се запъна с отговора. Съзнанието му вече бе замъглено, а гърдата беше великолепна и мека.

– Ти си някакъв дявол в бикини, да знаеш.

Тя се приближи още повече и го целуна в устата.

След около половин минута той се дръпна.

– Знаеш ли, май ще ми се наложи да отклоня адски милото ти предложение.

– Жена ти ли?

– Сериозен фактор.

– Не ме ли намираш за привлекателна? – плъзна ръка към чатала му тя.

– Е, това е фактор номер две.

Той пое дълбоко дъх и когато издиша, нещо се случи.

Въздухът сякаш не излизаше от дробовете му, а се нагнетяваше вътре и притискаше гръдния му кош. Опи­та се да се изправи, но не успя.

– Добре ли си? – попита тя.

– Аз...

Натискът го смазваше и Уил трескаво се помъчи да си поеме дъх. Ушите му забучаха, сякаш покрай него минаваше влак. Беше имал напечени моменти, бе участвал в престрелки с мъже, възнамеряващи да го убият, но никога не беше изпитвал паника като тази, която го заливаше в момента.

Смътно усети пръстите на Мейгън върху сънната си артерия и някакъв далечен глас произнесе: „Господи, май получаваш инфаркт“.

През прозореца на салона се виждаше небето – още синьо, но потъмняваше. Уил не искаше да откъсва поглед от него, но го изгуби, когато се строполи на килима.

Аз съм ОХ, помисли си той. Днес не ми е денят.