ГЛАВА I

Приключенията на космическия кораб

„Ентърпрайз“ в едно отдавна отминало

хилядолетие

„Нечистите средства водят до нечист край.“

Махатма Ганди, 1869–1948

Живял някога – преди много, много години – един пряк потомък на боговете. Никой не знае истинското му име, но гърците го наричали Язон. И аз съм принуден да използвам това име, тъй като не знам друго. Язон не бил обикновен човек, тъй като във вените му течала синя кръв. Негов баща бил Езон, царят на Йолк в Тесалия. Но, както често се случва в митологията, Язон имал зъл доведен брат, който го лишил от трона, още докато бил невръстно дете. Бащата на Язон уредил синът му да бъде отгледан от кентавър. Някои твърдят, че не друг, а майка му го отвела при кентавъра, но не това е важното в случая.1,2 Кентаврите били любопитни създания, хибриди с глава, ръце и торс на човек, но с тяло на кон. Наистина смайващ феномен. А Язон би трябвало да е имал доста необикновено детство!

Язон е свързан и с един оракул, тъй като всеки по-виден човек в Древна Гърция си имал вземане-даване с някой оракул. В неговия случай пророчеството, свързано с брат му, предупреждава за човек с един сандал. Когато веднъж царят узурпатор, а именно доведеният брат на Язон, устройвал пиршество на брега на реката, наблизо минал красив млад мъж. Това бил Язон и той носел само един сандал, тъй като изгубил другия в речната тиня. Язон бил облечен в кожена туника и наметнат с леопардова кожа. Царят не познал младежа и подразнен го попитал кой е. Язон се усмихнал и отвърнал, че вторият му баща, кентавърът, го нарекъл Язон, макар че истинското му име било Диомед и той бил син на цар Езон.

Язон скоро разбрал с кого разговаря и побързал да си поиска трона, който по право му принадлежал. Царят изненадващо се съгласил, но при едно условие – което, както смятал той, не може да бъде изпълнено. Заявил, че Язон трябва да спаси царството си от проклятие, което тегнело над него и над цялата страна. Трябвало да вземе Златното руно, пазено от дракон на някакво далечно място. Драконът никога не заспивал. Едва когато Язон успеел в това начинание, тогава царят щял да му отстъпи трона.

Язон се съгласил, след което започва най-невероятната научнофантастична история. Първо, Язон потърсил необикновен корабостроител, който да му направи най-изумителния кораб за онова време. Този човек се наричал Аргос и учените още спорят по въпроса откъде е родом. Няма съмнение обаче, че Аргос бил изключителен инженер и построил на Язон кораб, какъвто никой не бил виждал преди това. Очевидно Аргос имал необичайни връзки, тъй като не друг, а самата Атина му дала съвет и именно под нейните напътствия бил построен кораб от дърво, което „никога не гние“.3 Атина не се задоволила с това и лично осигурила специална напречна корабна греда, която Аргос вградил в носа на кораба. Това трябва да е било доста необикновено парче дърво. Когато корабът напуснал пристанището, дървото надало вик на радост, а по време на плаването предупреждавало екипажа за множество опасности. Корабостроителят Аргос кръстил могъщия кораб „Арго“, което на древногръцки означава най-грубо казано „бърз“ или „бързоног“.4 Затова и членовете на екипажа били наречени аргонавти, а цялата история на тяхното пътуване е известна като аргонавтика. (Съвременните космонавти и астронавти заимстват названията си индиректно от гръцките аргонавти.)

„Арго“ разполагал с място за петдесет души, които трябвало да бъдат специалисти в различни области. Ето защо, търсейки доброволци с определени способности, Язон изпратил послание до всеки царски двор. И те не закъснели да се появят – все герои и потомци на боговете. Списъкът с първоначалния екипаж е запазен частично и според учените впоследствие е допълван от по-късни автори.5,6,7 Екипажът би трябвало да е наистина феноменален, тъй като включвал Меламп, син на Посейдон, Анкей от Тегея, също потомък на Посейдон, предсказателят Амфиарий, Линкей с всевиждащия поглед, борецът Кастор от Спарта, Ифит, братът на царя на Микена, Авгий, синът на царя на Форбас (Форвас), вестителят Ехион, син на Хермес, плувецът Евфем от Тенарон, Херакъл (лат. Херкулес) от Тирин(т), най-силния човек, Хилас, любимият на Херакъл, гадателят Идмон, син на Аполон, Акаст, син на цар Пелий, Калаид, крилатият син на Борей, мореплавателят Навплий, Полидевк (Полукс), борецът от Спарта, ловкият стрелец с лък Фалер, Фан, критският син на Дионис, Аргос, който построил „Арго“, и самият Язон, предводителят на цялото това начинание.8,9

Множество автори, описали пътешествието на аргонавтите преди повече от 2000 години, добавили и други имена. В различни периоди от гръцката история писатели или историци, които изследвали аргонавтите, предполагали, че един или друг прочут герой също би трябвало да е участвал в пътешествието. Най-стария списък откриваме в Питийска ода IV, написана от Пиндар (ок. 520–446 г. пр. Хр.). Той съдържа само десет имена: Херакъл, Кастор, Полидевк, Евфем, Периклимен, Орфей, Ехион и Еврит (и двамата синове на Хермес, вестителят на боговете), както и [братята] Калаид и Зет.10,11 Пиндар неведнъж подчертава, че всички тези герои имат божествен произход.

Най-доброто, а също и най-подробното описание както на цялото пътуване, така и на отделните герои, взели участие в него, дава Аполоний от Родос, живял някъде между III и IV в. пр. Хр. Аполоний Родоски определено не е авторът на „Аргонавтика“. Различни изследователи предполагат, че той трябва да е заимствал основната линия на повествованието от по-древни източници.12,13 Аполоний пише в своята Песен I, че поетите преди него са разказали как Аргос построил кораба, следвайки напътствията на богинята Атина. Отделни фрагменти от „Аргонавтика“ могат да бъдат проследени чак до VII в. пр. Хр. Учените не изключват дори възможността тази история да произхожда от Древен Египет.

„Аргонавтика“ на Аполоний е преведена на немски през 1779 г. Цитатите, които използвам, са взети именно от този превод, който е вече на повече от двеста години. Преводът от 1779 г. все още не е пропит със модернистични настроения и отразява оригиналния колоритен стил на Аполоний. Ето откъс от списъка с имена, написан приблизително преди 2400 години:

„Полифем, синът на Елат, дойде от Лариса. Преди много време той застана рамо до рамо с лапитите в битката с дивите кентаври...

Дойде също и Мопс Титаресий, когото Аполон научил как да тълкува полета на птиците...

Ифит и Клитий също били част от екипажа, синовете на дивия Еврит, комуто богът, който стреля най-надалеч, подарил лък...

И Алкон изпратил своя син, макар така в дома му да не останали синове...

От героите, напуснали Аргос,14 Идмон бил последен. Той научил от бог [Аполон] изкуството да тълкува полета на птиците, както и да разчита посланията, скрити в огнените метеори...

Дошъл също и Линкей... с невероятно острия поглед. Ако слуховете са верни, взорът му можел да проникне дори в земните дълбини...

След тях, направо от стените на Тенарос, пристигнал бързоногият Евфем... Дошли и двама други синове на Посейдон (в немския превод Нептун)...“.15

Независимо кой от всичките списъци с имена е най-близък до оригинала, очевидно е, че при всички положения аргонавтите са били избрана група от синове на богове, всеки от които бил надарен със смайващи способности и необикновени познания. Този забележителен екипаж се събрал в пристанището на Пагасетийския залив на полуостров Магнезия, откъдето под водачеството на Язон поели в търсене на Златното руно.

Преди пътешествието да започне, те организирали пиршество в чест на Зевс, бащата на всички богове,16 след което се качили на борда, заобиколени от хиляди любопитни зрители. Аполоний описва сцената по следния начин:

„Така героите прекосиха града и се отправиха към кораба... Подире им вървеше огромна тълпа. Героите блестяха като звезди в небето, заобиколени от облаци...“.17

Хората приветствали смелите мореплаватели и им пожелали успех в тяхното начинание и лек път към дома, докато разтревожените майки притискали децата към гърдите си. Целият град се вълнувал, докато „Арго“ най-сетне вдигнал платна, насочил се към хоризонта и изчезнал от погледите.

Защо било цялото това усилие? Заради Златното руно. Но какво представлява този странен обект на желание? Повечето енциклопедии, с които се консултирах, описват Златното руно като „руното на златен овен“.18,19,20,21 Значи всички тези аргонавти потеглили на пътешествие в търсене на някакво си руно? Бил построен най-великият кораб на онова време, а синове на богове и царе предложили безкористно услугите си, за да намерят някакво странно парче кожа? И заради това над цяла една страна тегнело проклятие, което можело да бъде развалено само с подобно усилие? И въпросното въшливо руно било пазено денем и нощем от дракон, който „никога не спи“? Разбира се, че не!

Не, разбира се, че не, тъй като Златното руно било необикновено парче кожа с удивителни способности. То можело да лети!

Легендата разказва, че Приксос [Фрикс], синът на цар Атамант, понесъл големи страдания, причинени му от зла мащеха, докато най-накрая истинската му майка спасила него и сестра му. Тя качила децата си на гърба на крилат златен овен, който бог Хермес й бил подарил някога, и с помощта на това чудно животно те прелетели над земи и морета, докато най-сетне кацнали в Еа, столицата на Колхида. Това било царство, разположена на най-далечните брегове на Черно море. Царят на Колхида е описан като жесток тиран, който с лекота нарушавал дадената дума, когато това му изнасяло, и който искал да притежава този „летящ овен“. Затова Златното руно било приковано здраво към едно дърво. А за негов пазач бил поставен огнедишащ дракон, който никога не заспивал.

Следователно Златното руно било някаква летяща машина, принадлежала някога на бог Хермес. Тя в никакъв случай не бивало да остава в ръцете на един тиран, който можел да я използва за зли цели – ето причината да се събере такъв елитен екипаж, чиито членове притежавали различни способности, като сред тях имало и потомци на богове. Всички искали да си върнат онова, което принадлежало на боговете от Олимп.

Веднага след като потеглили, аргонавтите си избрали предводител, при това по най-демократичен начин. Изборът паднал върху Херакъл, най-силния човек, но той отказал този пост. Заявил, че тази чест се пада на Язон и на никой друг, тъй като именно Язон бил инициаторът на цялата експедиция. Корабът напуснал благополучно пристанището на Йолк и заобиколил полуостров Магнезия.

След няколко леки премеждия, аргонавтите достигнали полуостров Капидаг, който бил свързан с континента посредством тясна ивица земя. Там живеел народът на долионите, чийто млад цар Кизик, поканил аргонавтите да хвърлят котва в залива Хитос, но забравил да ги предупреди, че по крайбрежието му живеят шесторъки великани. Нищо неподозиращите аргонавти се изкачили на близката планина, за да огледат морската шир. Като охрана на „Арго“ останали само Херакъл и шепа мъже. Шесторъките чудовища не закъснели да нападнат кораба, но не знаели, че на борда му се намира Херакъл, който като ги видял да приближават, мигом убил неколцина от тях със стрелите си преди още същинската битка да започне. Междувременно се завърнали и останалите аргонавти и благодарение на необикновените си умения, избили великаните. „Телата им имаха по три чифта яки ръце, подобни на лапи. Първият чифт започваше от грубите им кокалести рамене, вторият и третият излизаха от ребрата...“22

Великани? Или нищо повече от фантазията на някой разказвач? Великаните не били нещо необичайно за античната литература. Всеки, който е чел Библията, ще се сети за двубоя между Давид и Голиат. А в Битие е казано още: „В онова време имаше на земята исполини, особено пък откакто синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат...“.23

Други откъси от Библията, които споменават за великани, откриваме във Второзаконие (3:3–11), Книга Иисус Навин (12:4), Първа книга Паралипоменон (20:4–5)... А в книгата на пророк Енох откриваме доста подробно описание на великаните. Там можем да прочетем следното: „защо оставихте святото и вечно небе и преспахте с жените и се осквернихте с дъщерите човешки, и си взехте жени и постъпихте като земеродените, и родихте синове-исполини?“.24

В Апокрифа на Варух [известен още като Откровението на Варух и Апокалипсиса на Варух] дори откриваме техния брой: „и сътвори Бог потоп на земята и погуби всяка плът и четиристотин и девет хиляди гиганта“.25 Това се потвърждава и от „Кебра Негаст“, хрониката на етиопските царе:

„Онези дъщери на Каин, обаче, с които ангелите бяха извършвали непристойни деяния, забременяха, но не можаха да родят и умряха. А от онези, що бяха в утробите им, някои умряха, а други се родиха, като разкъсаха телата на майките си... и когато пораснаха, се превърнаха в гиганти“.26

В книгите, събрали „еврейски притчи от най-древни времена“, можем да прочетем за различни раси великани. Имало емити или „страховити“, а също и рефаими или „огромни“, както и гиборими или „могъщи“, самсунити – „лукави“, и накрая, авиди – „покварени“, плюс нефилими или „покварители“. Дори „Книгата на ескимосите“ е съвсем категорична по този въпрос: „В онези дни на земята живееха великани“.28

Мога да продължа да цитирам подобни пазажи, но предпочитам да не повтарям текстове от още по-древни книги. Учените са намирали и кости на тези великани, макар някои антрополози да продължават да твърдят, че това са кости на горили.29 През 1936 г. немският антрополог Ларсон Кол открил кости на хора с гигантски ръст край бреговете на езерото Еяси в Централна Африка. През 1941 г. двама немски антрополози – Густав фон Кьонигсберг и Франц Виденрайх, с изумление открили кости от гиганти в няколко аптеки в Хонконг. Тяхното откритие било научно документирано и публикувано в годишника на Американското етнологическо дружество (American Ethnological Society) за 1944 г.

На 6 км от Сафита, Сирия, археолози открили ръчни брадви, които биха могли да бъдат използвани единствено от хора с огромни ръце. С размерите си от 32 х 22 см, каменните инструменти, появили се на бял свят в Аин Фритиса, Източно Мароко, също би трябвало да са принадлежали на доста едри хора. За да бъдат в състояние да боравят с лекота с подобни инструменти с тегло до 4,3 кг, те би трябвало да се високи над 4 метра! Находките на гигантски скелети на остров Ява, в Южен Китай и Трансваал (Южна Африка) са добре известни от специализираната литература. И проф. Виденрайх,30 и проф. Сора31 грижливо са документирали своите научни открития, свързани с гигантите. Бившият френски представител в Праисторическото дружество (Prehistorical Society) д-р Луи Буркхалтер написал в изданието от 1950 г. на „Ревю дю Мюзе дьо Бейрут“ (Revue du Musee de Beyrouth) следното: „Искаме да покажем съвсем ясно, че съществуването на хора с исполински ръст [в древността]... трябва да се приема като научно доказан факт“.

В шумерския „Епос за Гилгамеш“ също има истории за великани, каквито откриваме и на другия край на планетата – в Попол Вух, свещената книга на маите. Митовете на скандинавските и германските народи също са населени с великани. Защо в древния свят имало толкова много истории за същества, които никога не са съществували?

В епичния свят на древните гърци гиганти откриваме не само в „Аргонавтика“, но и в по-късната история на Одисей, който се сражавал с тях. Предполагало се, че тези неимоверно високи и здрави създания бил плод на сексуалните връзки между боговете и хората. Имам основания да смятам, че същите тези великани са отговорни за построяването на огромни мегалитни структури, които предизвикват любопитството на археолозите, като например храмовете на малките острови Малта и Гозо. Величествените руини на един от храмовете там все още носи името Гантиджа или Гигантски.

Аргонавтите продължили своето пътуване без сериозни премеждия, ако не броим появата на морския бог Главк, който изскочил внезапно на повърхността като подводница от дълбините. Предал на аргонавтите послание от Зевс за Херакъл и неговия приятел Хилас. Сетне Главк се потопил бързо и изчезнал в морската бездна. Около него се образувал водовъртеж, надигнали се вълни и залели кораба.

На Салмидесос аргонавтите се срещнали с един стар цар, който вонял ужасно и умирал от глад. Името на нещастника било Финей. Той притежавал дарбата да пророкува и очевидно неведнъж осуетявал намеренията на боговете. Наказанието, което му изпратили, било доста необичайно: когато Финей огладнеел и понечел да хапне нещо, от небесата се спускали две крилати създания, които му отмъквали храната. Което не успеели да грабнат, покривали с мръсотия, и то започвало така да вони, че ставало негодно за ядене. Когато аргонавтите пристигнали, старецът едва имал сили да помръдне. Помолил аргонавтите за помощ и обещал да ги възнагради, като им предскаже опасностите, които ги дебнат. Но не всички опасности, тъй като Финей подозирал, че това е против волята на боговете. Аргонавтите го съжалили и приготвили за себе си и за миризливия цар голямо пиршество. Тъкмо когато царят понечил да сложи първата хапка в устата си, летящите създания – това били харпии – връхлетели от ясното небе право върху храната. Но този път нещата се развили по различен начин. Двама от аргонавтите притежавали способността да летят и се впуснали да преследват двете харпии. Не след дълго летящите аргонавти се върнали и заявили на царя, че повече няма защо да се страхува от харпиите. Аргонавтите ги настигнали и лесно щели да ги убият, но тогава се появила богинята Ирида и им заповядала да ги пощадят, тъй като те били „кучетата на Зевс“.

Мнозина ще се изкушат да възкликнат: Ама че измислица! Някой изскача на повърхността на морето и предизвиква водовъртеж, двама аргонавти летят във въздуха с невиждана скорост, Зевс, бащата на боговете, притежава летящи кучета. Това обаче е само скромното начало на една изпълнена със загадки научнофантастична история, датираща от най-древни времена. Нещата тепърва ще станат много по-объркващи!

Царят, който вече миришел хубаво и най-сетне можел да похапне на спокойствие, спазил своето обещание и предупредил аргонавтите за някои дебнещи ги опасности. Описал им пътя към Колхида, който ги очаквал, предупредил ги да внимават много с двете огромни скали, които се отваряли и затваряли като врати и смазвали всеки кораб, който не успеел да се промъкне на подходящото място и в подходящия момент. Старият цар посъветвал аргонавтите да вземат със себе си гълъб и да го пуснат да лети, преди да преминат отвора между скалите. Аполоний разказва:

„Впуснали се по разпенените вълни на Босфора. Вълните се издигали като планини, понякога по-високи дори от облаците, и заплашвали да се стоварят върху кораба. Никой не можел да си представи, че ще успеят да се измъкнал живи и здрави..., но колкото и ужасни да били вълните, те се укротили и стихнали, когато опитен пилот поел румпела в свои ръце...“.32

Не съм си измислил аз думата „пилот“. Тя се появява в превода на Аполоний от 1779 г. Царят описва пътя на аргонавтите до най-малката подробност, той очевидно познавал всеки залив и всяка планина, както и имената на всички страни и техните владетели. Странно, но царят предупредил два пъти аргонавтите за опасността, която криели амазонките:

„След това ще стигнете земите на Доан и градовете на амазонките... Не си помисляйте дори за миг да акостирате на някое пусто място, където трудно ще прогоните наглите птици, изпълнили пустинния остров с безчетни ята. Там владелките на амазонките са издигнали храм на своя бог [Арес, лат. Марс]...“.33

Старият владетел знаел всичко и за Златното руно:

„Когато влезете в устието и поемете срещу течението, пред вас ще се покаже кулата на Еет и сенчестата гора на Арес, където то се пази от чудовищна змия. Нито денем, нито нощем сънят не натежава клепачите му и то никога не отслабва своята бдителност“.34

Въпросната чудовищна змия или дракон напомня за робот с множество сензори. Що за животно е това, което няма никакви физиологични нужди, никога не спи и непрекъснато наблюдава всичко около себе си? Подобни създания са описани и в други древни текстове, като например „Епос за Гилгамеш“, открит на хълма Куюнджик, някогашна Ниневия. Глинените таблички, върху които е записан епосът, идват от библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал. Този епос описва как Гилгамеш и неговият приятел Енкиду изкачват планината на боговете, на върха на която се издига сияйната бяла кула на богинята Ирнини. Тъкмо преди да я достигнат, пред Гилгамеш и Енкиду изниквало страховитото създание Хумбаба. Хумбаба имал лапи на лъв, тялото му било покрито с железни люспи, на краката си имал остри нокти, на главата му блестели рогове, а опашката му завършвала със змийска паст. Трябва наистина да е бил ужасяващо чудовище. Двамата приятели го обсипали със стрели и копия, но нито едно от тях не го засегнало. Над планината на боговете проблеснали светкавици, „пламнал огън и от небето заваляла смърт. Ослепителната светлина помръкнала, огънят угаснал. Всяко нещо, което светкавиците поразили, се превърнало в пепел“.35

Не след дълго Енкиду умира от неизлечима болест. Загриженият Гилгамеш пита: „Дали не те отрови дъха на небесното създание?“. Каквото и да е било това небесно създание, то очевидно е предизвикало смъртта на Енкиду. По-нататък в повествованието се появява „врата, която говори като човек“! Говорящата греда, вградена в корпуса на „Арго“, прави абсолютно същото. Освен това [в „Епос за Гилгамеш“] съществува някакъв „парк на боговете“, охраняван от две грозновати същества – гигантски полухора-полускорпиони. Над земята се издигали само гърдите им, останалата част от телата им се губела в земята. „Видът им бе ужасяващ, страховит, а погледът им сееше смърт. С едно мигване можели да накарат планини да се затъркалят надолу по долините.“36

Въпреки това хората-скорпиони от „Епос за Гилгамеш“ притежават интелект, при това в далеч по-голяма степен от чудовищната змия или пазачите-дракони. Гилгамеш разговаря с тях и те го предупреждават за опасностите, които го очакват по суша и море, също както цар Финей предупреждава аргонавтите.

Финей съветва аргонавтите да вземат Евфем на борда. Тъкмо той пуска гълъба, който прелита между двете скали и който е в състояние да тича по водата, без да си намокри краката.

В продължение на 40 дни аргонавтите си почивали в царството на Финей. (В „Епос за Гилгамеш“ на главния герой са му необходими 40 часа, за да достигне Планината на кедрите.) Част от аргонавтите пренощували на борда на „Арго“, останалите – в царския дворец. Попълнили запасите си и издигнали олтар в чест на Зевс. На 41-я ден аргонавтите потеглили по лъкатушна река или канал. Скоро пред погледите им изникнали „плаващите острови“ с опасните скали и Евфем се заел да изпълни своята задача:

„Водили кораба бавно и много предпазливо. Ушите им вече оглушали от сблъсъка на скалите, които препречвали пътя им. Оглушителен бил и екотът, който долитал от вълните, разбиващи се в бреговете. В този миг Евфем взел гълъба в ръка и стъпил на носа на кораба... Въпреки това те се страхували. Евфем пуснал гълъба, всички вдигнали погледи, за да проследят полета му. А двете скали отново се сблъскали с оглушителен трясък. Морето заклокочило, надигнали се големи пенести вълни, извила се вихрушка и... течението отблъснало кораба назад. Острите скални ръбове откъснали няколко пера от опашката на гълъба, но самата птица преминала невредима. Моряците извикали от радост..., скалите се раздалечили отново..., надигнала се изненадваща вълна... и когато я видели, се изпълнили с опасения, че тя ще потопи кораба им. Но [кормчията] Тифис успокоил страховете им, извил ловко руля и вълната се разбила в дървената фигура на носа на кораба, сетне го повдигнала над скалите и той полетял грациозно във въздуха... Корабът увиснал във въздуха, но Атина възпряла едната скала с лявата си ръка, а с дясната тласнала кораба. Той прелетял като стрела през пролива... Така се изпълнила повелята на съдбата“.37

Тифис, кормчията на „Арго“, успокоил разтревожените си другари. Макар да преодолели невредими страховитото изпитание на двете скали, това чудо било възможно само с помощта на боговете. Атина им помогнала при строежа на кораба, за да стане той здрав и да не потъва, помогнала им и при преминаването през скалите.

Ясно било, че подобни опасности не можели да бъдат преодолени без божествена намеса. От време на време олимпийските богове се явявали сами пред аргонавтите. Скоро след премеждието с блъскащите се скали, аргонавтите видели Аполон да прелита над кораба им на връщане от Ликия. Това се случило, докато аргонавтите пътували към земята на хиперборейците, която се намирала от другата страна на Северния вятър. Аполон бил на гости на „хора от друга раса“ и над островите отекнал звукът от летящата му лодка. Тази гледка разтърсила аргонавтите до дъното на душите им, затова те решили да му издигнат олтар. Не след дълго Тифис, опитният кормчия на „Арго“, се разболял и умрял. Спътниците му издигнали пирамида над гроба му – наистина странно, тъй като се предполага, че погребалните пирамиди са се появили в Египет на фараоните.

През следващите няколко дни аргонавтите преминала покрай „множество заливчета на полуострова, на който живеели амазонките“.39 Видели могъща река, която няма подобна на земята, тъй като според мълвата в нея се вливали сто други реки. Реката обаче извирала от един-единствен източник, разположен някъде в „Амазонските планини“. Реката, казват, минавала през много държави и (според Аполоний):

„Никой не знае със сигурност колко притока прекосяват тези земи... Ако благородните пътешественици останат по-дълго по бреговете на тази река, те ще трябва да се сражават с жени и да пролеят кръв, тъй като амазонките са докачливи и избухливи и не ги е грижа за справедливостта. От всичко най-много обичат войната, а използването на сила им доставя удоволствие. Те са потомки на Арес и Хармония“.40

Одисеята на боговете