Изгубените години

1.

„Днес е погребението на баща ми. Той беше убит.“

Това бе първата мисъл, мярнала се в главата на двайсет и осем годишната Марая Лайънс, когато се събуди след неспокойния сън в дома, където израсна – в градчето Махуах, близо до планината Рамапо, в северната част на Ню Джързи. Избърса напиращите в очите си сълзи, надигна се бавно, спусна крака на пода и огледа стаята.

Като подарък за шеснайсетия й рожден ден й разрешиха да преобзаведе стаята си и тя избра да боядиса стените в червено. За кувертюрата, възглавниците и дамаската се спря на десен с щамповани бели и червени цветя. Винаги приготвяше домашните си потънала в големия удобен фотьойл в ъгъла, а не на бюрото. Погледът й се плъзна по полицата, която баща й монтира над шкафа, за да има къде да слага трофеите от победите в шампионатите на гимназиалните отбори по футбол и баскетбол. „Толкова се гордееше с мен – помисли си тя тъжно. – Искаше да преобзаведа стаята отново, когато завърших колежа, но аз не пожелах да я променям. Продължава да прилича на тийнейджърска стая, но на мен не ми пречи.“

Насили се да си припомни, че досега бе от онези щастливки, чийто единствен досег със смърт в семейството беше на петнайсет години, когато осемдесет и шест годишната й баба почина в съня си. Много обичаше баба си, но остана доволна, защото така й бяха спестени доста унижения. Силите я напускаха, а тя ненавиждаше да е зависима от някого.

Марая се изправи, пресегна се за халата, метнат на таблата на леглото, и като го облече, завърза колана около тънката си талия. Сега обаче беше различно, помисли си тя. Баща й не бе умрял от естествена смърт. Бил е застрелян, докато е четял в кабинета си на долния етаж. Устата й пресъхна, когато за пореден път си зададе все същия въпрос: „Мама била ли е в стаята, когато се е случило? Или се е появила, след като е чула изстрела? И каква е вероятността мама да е извършителят? Моля те, Господи, нека не се окаже така.“

Пристъпи към тоалетката и се погледна в огледалото. „Толкова съм бледа“, помисли си тя, докато решеше назад черната си, дълга до раменете коса. Очите й бяха подпухнали от изплаканите сълзи през последните няколко дни. През ума й премина нелепа мисъл: „Чудесно е, че съм наследила тъмносините очи на татко; радвам се, че съм висока като него; това определено ми помагаше, докато играех баскетбол.“

– Не мога да повярвам, че го няма – прошепна тя, споходена от спомена за събирането по случай седемдесетгодишнината му преди три седмици. Припомни си събитията от изминалите четири дни. В понеделник вечерта остана до късно в офиса, за да разработи план за вложения за нов клиент. Когато се върна в апартамента си в Гринуич Вилидж в осем, звънна – както обикновено – на баща си. Гласът му звучеше страшно унило. Сподели, че мама е изкарала ужасен ден и обострянето на алцхаймера става все по-очевидно. Нещо я накара да се обади отново в десет и половина; тревожеше се и за двамата. Никой не вдигна и веднага я клъвна подозрението, че нещо не е наред. Марая си припомни пътуването, което й се стори безкрайно, докато шофираше от Гринуич Вилидж към Ню Джързи същата нощ. По пътя звънеше отново и отново. Сви по алеята в единайсет и двайсет и ровичкаше за ключа, докато тичаше към вратата. Всички лампи долу все още светеха; когато влезе, отиде право в кабинета.

За пореден път си припомни какъв ужас завари. Баща й лежеше с опряна на бюрото глава, а раменете му бяха покрити с кръв. Майка й, също окървавена, седеше сгушена в килера близо до бюрото и стискаше пистолета на баща й.

Майка й я видя и започна да стене:

– Толкова много шум... Толкова много кръв...

Не беше на себе си, продължаваше да си припомня Марая. Набра 911 и успя единствено да изкрещи:

– Баща ми е мъртъв! Баща ми е застрелян!

Полицията пристигна след минути. Никога нямаше да забрави как изгледаха майка й и нея. Беше прегърнала баща си и затова и тя беше цялата в кръв. Чу един полицай да казва, че е съсипала уликите от местопрестъплението.

Марая си даде сметка, че се взира в огледалото, без да вижда нищо. Погледна към часовника на тоалетката и установи, че вече е седем и половина. Трябваше да се приготви, помисли си тя. Уговорката беше в девет да са в погребалното бюро. Дано Рори вече е приготвила мама.

Рори Стейджър – набита шейсет и две годишна жена – се грижеше за майка й от две години.

Двайсет минути по-късно, взела душ и изсушила косата си със сешоар, Марая се върна в спалнята и отвори вратата на дрешника. Извади черно-бялото сако и черната пола, които беше решила да сложи за опелото. Хората се обличат от главата до петите в черно при смърт в семейството, помисли си тя. Спомни си снимки на Джаки Кенеди с дълъг черен воал. О, боже, защо се случи това?

Приключи с обличането и застана до прозореца. Беше го оставила отворен, преди да си легне, и сега пердето леко се вееше от бриза. Остана за миг загледана в задния двор, засенчен от японските кленове, които баща й посади преди две години. Бегониите, засадени през пролетта, обрамчваха терасата. В далечината планината Рамапо сияеше в зелено и златно на слънцето. Беше прекрасен ден в края на август.

„Не искам денят да е красив – помисли си Марая. – Изглежда все едно нищо ужасно не се е случило, а то се случи. Татко беше убит. Искам да е дъждовно, студено и мокро. Искам върху ковчега му да се лее дъжд като сълзи. Искам небесата да плачат за него.“

Беше си отишъл завинаги.

Връхлетяха я чувство за вина и тъга. Изисканият колежански професор, който с такава радост се пенсионира преди три години и прекарваше по-голяма част от времето си в разчитане на древни ръкописи, беше убит по най-безмилостен начин. Марая го обичаше много, но през последната година и половина взаимоотношенията им се изопнаха заради връзката му с Лилиан Стюарт, професор от Колумбийския университет. Съществуването на тази жена промени живота на всички им.

Спомни си колко се смая, когато преди година и половина се върна вкъщи и завари майка си да държи намерените снимки, на които Лилиан и баща й бяха в любовна прегръдка. Толкова се ядоса, когато си даде сметка, че това вероятно е станало, докато Лили е била с него на археологическите му разкопки в Египет, Гърция, Израел или бог знае къде през последните пет години. Направо се вбеси, че я е канил вкъщи заедно с приятелите му Ричард, Чарлс, Албърт и Грег на вечеря.

„Презирам тази жена“, повтори си Марая.

Фактът, че баща й бе с двайсет години по-възрастен от нея, очевидно не е притеснявал Лили, разсъждаваше Марая мрачно. Бе се опитала да подходи честно и да прояви разбиране.

От години майка й се отдалечаваше и несъмнено е било мъчително за баща й да наблюдава как запада. Но тя все още имаше и добри дни. Продължаваше обаче често да споменава снимките. Страшно се беше засегнала, че съпругът й е имал друга жена в живота си.

Не биваше да мисли по този начин, напомни си Марая и се извърна от прозореца. Искаше татко й да е жив; искаше да му каже колко съжалява, че миналата седмица го попита дали Лили от долината на Нил е била добър спътник и при последния му обект в Гърция.

Тя се извърна от прозореца и отиде до бюрото, за да разгледа внимателно снимка на майка си и баща си отпреди десет години. Колко се обичаха, спомни си Марая. Оженили са се веднага след завършване на университета.

А тяхната дъщеричка се появила едва след петнайсет години.

Усмихна се бегло: в съзнанието й изплуваха думите на майка й, че независимо колко дълго се е наложило да чакат, Бог ги е дарил със съвършеното дете. Майка й всъщност проявяваше огромно великодушие, даде си сметка тя. И двамата й родители бяха невероятно привлекателни – и елегантни, и чаровни. Докато като малка Марая не беше поразителна: гъста и дълга права черна коса, толкова слаба, че приличаше на недохранена, висока като върлина и с хубави зъби, но през тийнейджърските години прекалено големи за лицето й. Накрая обаче бе извадила късмета да вземе най-добрите черти от двамата.

„Тате, татко, моля те да не си мъртъв. Бъди на масата за закуска, когато сляза. Дръж чашата с кафе в ръка и чети „Таймс“ или „Уолстрийт Джърнал“. Аз ще грабна „Поуст“ и ще отворя на развлекателната страница, а ти ще ме погледнеш над очилата с поглед, който казва: „Умът не бива да се пропилява“.“

„Нищо не ми се яде; ще пия само кафе“, реши Марая, докато отваряше вратата на спалнята си и се насочваше по коридора към стълбището. Спря за момент, но не чу нищо от двете съседни спални, обитавани от майка й и Рори. Дано това означава, че вече са долу, помисли си тя.

В трапезарията нямаше и следа от тях двете. Завари само Бети Пиърс, икономката.

– Марая, майка ти не пожела да хапне нищо. Настоя да отиде в кабинета. Едва ли ще ти хареса как е облечена, но такова беше желанието й. Искаше да е със синьо-зеления ленен костюм, който ти й купи за Деня на майката.

Марая се запита дали да не се намеси, но си помисли: какво значение има?

Взе кафето, което Бети й наля, и го отнесе в кабинета. Там завари Рори с твърде притеснен вид. В отговор на незададения от Марая въпрос жената посочи с глава вратата към килера.

– Не ми разрешава да оставя вратата отворена – обясни тя. – Не желае да стоя вътре с нея.

Марая похлопа внимателно на вратата и бавно я отвори, като през цялото време тихо повтаряше името на майка си. Колкото и странно да беше, майка й по-често реагираше на него, отколкото когато я наричаше: „мамо“ или „майко“.

– Катлийн – промълви тя нежно. – Катлийн, време е да пиеш чай и да изядеш поне една канелена кифличка.

Килерът беше голям, с полици от двете страни. Катлийн Лайънс седеше на пода в далечния му край, бе обгърнала с ръце раменете си все едно се предпазва и бе отпуснала глава сякаш очакваше да я ударят. Беше си затворила здраво очите, а сребристата й коса падаше напред и закриваше по-голямата част от лицето й. Марая приклекна, прегърна я и я залюля като малко дете.

– Толкова много шум... Толкова много кръв... – шепнеше майка й.

От убийството насам повтаряше все това. Все пак позволи на Марая да й помогне да стане и да отметне къдравата коса от привлекателното й лице. Марая отново съобрази, че майка й е само няколко месеца по-млада от баща й, но не би изглеждала на годините си, ако не се движеше по този начин: предпазливо, сякаш всеки момент може да падне в бездна.

Докато Марая извеждаше майка си от кабинета, тя не забеляза нито злобното изражение на Рори Стейджър, нито тайнствената усмивка, плъзнала по лицето й.

„Няма да се занимавам още дълго с нея“, помисли си Рори.

2.

Детектив Саймън Бенет от прокуратурата на окръг Берген имаше вид на човек, който прекарва на открито доста време. Беше към четирийсет и пет, с оредяваща пясъчна коса и червендалесто лице. Сакото му винаги беше измачкано, защото, ако не се налагаше да го носи, той го мяташе на стол или на задната седалка на колата.

Партньорът му – детектив Рита Родригес – беше спретната, към четирийсетгодишна жена от испански произход с добре поддържана къса кестенява коса. Винаги безупречно облечена, тя беше пълна противоположност на Бенет. Същевременно двамата бяха невероятно допълващ се тандем и сега им бяха възложили да разследват случая с убийството на Джонатан Лайънс.

В петък сутринта двамата пристигнаха в погребалната агенция първи. Една от хипотезите им бе, че убийството може да е извършено от външен човек и убиецът може да дойде да види жертвата си, затова бяха нащрек и се озъртаха за евентуални заподозрени. Бяха огледали внимателно снимките на осъдени престъпници, свързани с проникване или нападение в околността, които в момента бяха пуснати под гаранция.

Всеки, преживявал подобен ден, е наясно как ще протече, разсъждаваше Родригес. Навсякъде имаше цветя независимо от изрично изразеното в некролога настояване всички парични средства да бъдат пренасочени като дарение за местната болница.

Погребалното бюро започна да се пълни доста преди девет часа. Детективите бяха наясно, че някои от присъстващите са дошли от нездраво любопитство, и Родригес ги разпознаваше без никакви затруднения. Те се задържаха при ковчега ненужно дълго и внимателно изучаваха лицето на покойника за следи от травми. Но изражението на Джонатан Лайънс беше спокойно, а умелите пръсти на гримьора от погребалната агенция успешно бяха заличили всякакви видими наранявания.

Три дни двамата със Саймън звъняха по вратите на съседите с надеждата някой да е чул изстрела или да е забелязал човек тичешком да се отдалечава от къщата след убийството. Разследването не доведе до никъде. Най-близките съседи отсъстваха – бяха заминали на ваканция, – а никой друг не бе забелязал или чул нещо необичайно.

Марая им даде имената на най-близките приятели на баща й, на които той би се доверил при евентуален проблем.

– Ричард Калахан, Чарлс Майкълсън, Албърт Уест и Грег Пиърсън са ходили на всички археологически разкопки с баща ми през последните шест години – обясни им тя. – Всички те идват вкъщи на вечеря поне веднъж месечно. Ричард е професор по библейски науки в университета „Фордхам“. Чарлс и Албърт също са професори. Грег е преуспяващ бизнесмен. Компанията му се занимава с компютърен софтуер.

След това – видимо раздразнена и ядосана – Марая им даде и името на Лилиан Стюарт, любовницата на баща й.

Детективите искаха да се видят именно с тези хора и да си уговорят срещи. Бенет помоли гледачката Рори Стейджър да му ги посочи, когато пристигнат.

В девет без двайсет Марая, майка й и Рори влязоха в погребалната агенция. През последните няколко дни детективите бяха посещавали дома на Катлийн Лайънс два пъти, но сега тя ги погледна, без да ги разпознае. Марая им кимна и застана до ковчега, за да поздрави прииждащите посетители.

Детективите си избраха място наблизо – искаха да виждат ясно лицата на гостите и как се държат с Марая.

Рори настани Катлийн на първия ред и се присъедини към тях. Ненатрапваща се на вниманието в роклята си с черно-бяла шарка и с прибрана на кок сива коса, Рори застана зад детективите. Стараеше се да не й проличи колко се притеснява от задачата си да им помага. Не преставаше да мисли, че единствената причина да приеме работата преди две години беше заради Джо Пек, шейсет и пет годишния вдовец от жилищния комплекс, където тя живееше в западната част на Манхатън.

Редовно излизаше да вечеря с Джо – пенсиониран пожарникар, – който притежаваше дом във Флорида. Той беше споделил колко самотен се чувства след смъртта на съпругата му и Рори се бе надявала да й предложи брак. Но една вечер той й призна, че колкото и да са му приятни срещите им, излизал с друга, която щяла да се нанесе при него.

Същата вечер, сърдита и разочарована, Рори сподели с най-добрата си приятелка Роуз намерението си да приеме току-що предложената й работа в Ню Джързи.

– Заплащането е добро. Вярно, ще бъда ангажирана денонощно от понеделник до петък, но за какво да бързам да се прибирам? Не се надявам Джо да звънне – бе отбелязала Рори тъжно.

Никога обаче не си бе представяла, че като поеме работата, ще се стигне дотук, помисли си Рори. В този момент зърна двама близо седемдесетгодишни мъже.

– Тези двамата – прошепна тя на детективите Бенет и Родригес – са специалисти в областта на професор Лайънс. Идваха в къщата поне веднъж месечно и знам, че често говореха по телефона с професор Лайънс. По-високият е професор Чарлс Майкълсън. Другият е доктор Албърт Уест.

Минута по-късно дръпна Бенет за ръкава.

– Ето ги Калахан и Пиърсън – посочи тя. – Приятелката е с тях.

Очите на Марая се разшириха, когато видя кой е пристигнал. Не допускаше Лили да дръзне да се появи, макар същевременно неохотно да призна пред себе си, че с кестенявата си коса и леко раздалечени кафяви очи Лилиан Стюарт е изключително привлекателна жена. Беше облечена в светлосив ленен костюм с бяла яка. Колко ли е обикаляла бутиците, за да го намери, запита се Марая. Тоалетът бе идеален за опечалена любовница.

Точно такива хапливи забележки бе подмятала на баща си по неин адрес, сети се тя угнетена. И дори го попита дали сваля обувките си с висок ток, докато са на разкопки. Като се правеше, че не забелязва Стюарт, Марая протегна ръце към Грег Пиърсън и Ричард Калахан.

– Не е особено хубав ден, а? – отбеляза тя.

Скръбта, която видя в очите на двамата, й подейства утешително. Знаеше колко много ценяха приятелството на баща й тези мъже. И двамата прехвърлили трийсетте, бяха запалени любители на археологията, но тук приликата свършваше. Ричард, висок и строен, с посивяваща черна коса, притежаваше приятно чувство за хумор. Знаеше, че е учил една година в семинарията, и не изключваше вероятността да се върне там. Живееше близо до университета „Фордхам“, където преподаваше.

Грег, с късо подстригана кафява коса, бе висок колкото нея, когато тя беше с обувки без токчета. Имаше изразителни, големи сиво-зелени очи. Притежаваше ненатрапчиви почтителни обноски и Марая се питаше дали въпреки бизнес успехите си Грег не е изключително плах и срамежлив. Вероятно това бе една от причините да обича да бъде край баща й, предположи тя. Баща й наистина беше обаятелен разказвач.

Няколко пъти бе излизала с Грег, но понеже съзнаваше, че не би се увлякла по него в романтичен план, а той определено изпитваше чувства към нея, тя намекна за връзка с друг и той никога повече не я покани на среща.

Двамата мъже застанаха до ковчега.

– Край на дългите вечери с изкусителния разказвач – промълви Марая.

– Невъзможно ми е да го повярвам – промърмори Лили.

Албърт Уест и Чарлс Майкълсън се приближиха.

– Марая, толкова съжалявам... Направо не мога да повярвам. Стана така внезапно – сподели Албърт.

– Знам, знам – кимна Марая и погледна четиримата мъже, така близки на баща й. – Полицията разговаря ли вече с някого от вас? Поискаха да дам списък на близките приятели и естествено, това включва всички ви. – Обърна се към Лили. – Не е нужно да казвам, че включих и твоето име.

Настъпи ли някаква промяна у някого от тях в този момент? – запита се Марая. Не беше сигурна, защото точно тогава се приближи управителят на погребалното бюро и подкани хората да минат край ковчега за последен път, а после да се отправят към колите; време беше да отидат в църквата.

Изчака с майка си, докато всички се изнизаха. Изпита облекчение, че Лили прояви благоразумието да не докосне тялото на баща й. Бе сигурна, че по някакъв начин щеше да изрази възмущението си, ако се беше навела да го целуне.

Майка й очевидно изобщо не си даваше сметка какво става. Когато Марая я придружи до ковчега, тя се загледа с празен поглед в лицето на мъртвия си съпруг и пророни:

– Радвам се, че си е измил лицето. Толкова много шум... Толкова много кръв.

Марая повери майка си на грижите на Рори и застана до ковчега. „Татко, трябваше да живееш поне още двайсет години – рече си тя. – Този, който ти причини това, ще плати.“

Наведе се и опря буза до неговата. В следващия момент съжали. Твърдата, студена плът принадлежеше на някакъв предмет, а не на баща й.

Изправи се и промълви:

– Ще се грижа добре за мама. Обещавам ти.