Рейн-сан: Заложник на съдбата

1.

Не бях убивал близо четири години. Но всич­ко хубаво все някога свършва. Радвах се, че отново живея в Токио. Лицето на града се беше променило, то постоянно се мени, и голямото земетресение и цунамито продължаваха да напомнят за себе си с приглушените светлинни реклами и по-слабите климатици, както и с новата атмосфера, балансираща между тревогата и решимостта, но изконната, същностната енергия на Токио си оставаше неизменна. Да, по време на моето странстване из по-безопасни земи за съжаление се бяха нароили множество нови „Старбъкс“ и „Дийн & Делука“, наред с безбройните им имитации, но това ново нашествие не оказваше никакво влияние на тихите убежища, които единствено имаха значение за мен. Пак можеше да се слуша джаз в „Боди & Соул“ в Минами Аояма, където никоя маса не е прекалено далеч от сцената, за да изразиш благодарността си към изпълнителите след програмата, пак поднасяха кафе в „Кафе де л’Амбре“ в Гинза, където близо стогодишният собственик Секигучи-сенсей от шест десетилетия насам всеки ден сам пече кафените зърна, пак имаше уиски в „Кембълтаун Лох“ в Юракучо, където, стига да си осигуриш едно от осемте места в тайното му подземно заведение, собственикът барман Накамура-сан ще ти препоръча някоя от редките си бутилки и ще ти помогне да се разтопиш и за кратко да напуснеш света, който си дошъл да забравиш при него.

Понякога спях неспокойно, макар да си напомнях, че вече никой не ме търси. Знаех обаче, че ако все пак ме издирват, ще започнат от място, където съм бил редовен клиент. Ала освен ако не разполагаха с неограничени човешки ресурси, не можеха да наблюдават любимите ми барове, кафенета и джаз клубове. Първо, защото в Токио имаше прекалено много такива заведения, и второ, посещенията ми в тях бяха непредвидими. Може да чакаш месеци, дори цяла вечност, и въпреки че наблюдателните постове са по-стабилни от оазисите, навестявани от токийските нощни птици, все някога ще започнеш да изпъкваш, особено ако си чужденец. А през това време поръчителят ще започне да губи търпение.

Което правеше „Кодокан“ изключително уязвимо място. Бях тренирал там джудо близо двайсет и пет години преди могъщи врагове да ме принудят да избягам от града, врагове, които по един или друг начин бях успял да надживея. Тренировките в „Кодокан“ бяха единственото, което можеше да се нарече „обичай“ – повтарящо се действие, чрез което да установят координатите ми във времето и пространството. Можех да използвам завръщането си към него като начин да се успокоя, че наистина всичките ми врагове са мъртви. Или пък да кажа: „елате де, покажете се, където и да сте“.

Рандори, свободната тренировка, се провеждаше в дайдоджо, модерно двуетажно помещение с четири свързани помежду си състезателни зони, които могат да се наблюдават от пейките на мецанина. Всяка вечер не по-малко от двеста джудисти в традиционните бели джудоги, мъже и жени, японци и чужденци, късо подстригани студенти и прошарени ветерани, отиват в залата и грамадното пространство се изпълва с викове на атакуващи и пъшкане на защитаващи се, със сериозни обсъждания на тактики и техники на взаимно непонятни езици, сблъсък на тела с татамите и чинелно пляскане с длани, сигнализиращо за падане укеми. Винаги съм обичал какофонията на дайдоджото. Бил съм там и когато помещението е празно и неговата величествена дневна неподвижност, усещането за невъобразимо търпение и възможности също си има своята магия, обаче тъкмо вечерната глъчка на тренировката придава целенасоченост на това място и събужда спящата зала за живот.

По време на тренировките пейките обикновено пустеят, макар че не е необичайно да видиш тук-там насядали неколцина души, които наблюдават упражняващите се долу: студентка, която чака своя приятел, родител, който се чуди дали да запише детето си, любител на бойните изкуства, дошъл на поклонение в родното място на модерното джудо. Затова една вечер не се обезпокоих особено при вида на двама извънредно едри бели мъже, провесили мускулести ръце през перилата и наведени напред като лешояди, кацнали на телефонна жица. Регистрирах ги така, както инстинктивно регистрирам всичко неуместно в обстановката, без да давам знак, че съм ги забелязал и че особено ме интересуват, и продължих рандорито със случайния партньор, с когото тренирах, набит хлапак от гостуващ студентски отбор, на когото още не бях дал да отбележи точка срещу мен.

Бях достигнал до такова равнище, че най-често съумявах да предвидя атаката на противника в мига преди той да я осъществи, незабележимо да променя позата си и да осуетя плана му, без съперникът ми да узнае защо се е провалил. След известно време той обикновено се опитваше да пробие защитата ми, да ме събори със сила или да приложи някаква хватка и тогава, в зависимост от настроението си, можех да го поваля. Друг път се задоволявах само да правя блок след блок и да предотвратявам битки, вместо да ги водя. Подход, съвсем различен от по-младите ми години в „Кодокан“, когато стилът ми по-скоро се отличаваше с агресивно перчене, отколкото с елегантна ефикасност. Като дете на баща японец и майка американка, понякога се държах много предизвикателно. Видът ми винаги е бил достатъчно японски, в Япония обаче външният вид няма почти нищо общо с предразсъдъците. Всъщност японското общество е настроено най-враждебно към етническите корейци и буракумин – потомци на кожари, – както и към всички други, които крият своята нечистокръвност зад привидно японските си лица. Естествено, вече отдавна съм изживял младежките си години. В последно време тъмната ми коса все повече сивее и вече не копнея за родина, която да ме приеме в обятията си. Отне ми време, но се научих да не се намесвам в онези конфликти, които по-рано винаги съм губил.

По ръста, късо подстриганата коса и очилата с извити рамки, напоследък любими на специалните части и техните колеги от частния сектор, определих непознатите като военни, може би на служба, може би бивши. Това само по себе си не означаваше нищо: „Кодокан“ е много популярен сред американските войници, морски пехотинци и служещи във военновъздушните сили тук. Много от тях идват да гледат и даже да тренират. И все пак предпочитам да допусна най-лошото, особено ако това няма да ми струва нищо. Оставих студентчето да ме повали с тай отоши, хватката, която се опитваше да ми приложи цяла вечер, явно негов коронен номер. Да накарам другите да ме подценяват, беше умение, което в предишната ми работа трябваше да култивирам у себе си. Може да бях напуснал оня живот, но не бях изгубил навика.

Когато си тръгвах онази вечер, внимавах повече от обикновено. Огледах местата, които щях да завардя, ако исках да пипна някого – зад бетонните стълбове от двете страни на входа откъм Хакусан-дори; паркираните коли покрай оживената осемлентова улица; входа на метростанция „Мита-сен“ наляво. Видях само хора, прибиращи се от работа, облечени във взаимозаменяеми тъмни костюми, провиснали и смачкани от вонящата на дизел влага. Ала потните им лица изглеждаха облекчени от перспективата да прекарат няколко неангажиращи часа вкъщи, преди напрежението в службата на другия ден. Подминаха ме няколко скутера, воят на двутактовите им двигатели заглъхна в далечината, мотоциклетистите не носеха цели каски, каквито предпочитат убийците с мотори, и нито намалиха скоростта, нито ми обърнаха внимание. Една жена с колело ме заобиколи на тротоара – в кошницата на кормилото седеше пълнобузест малчуган, протегнал свитите си юмручета не знам към какво. Никой не ми се стори не на място и не забелязах нито следа от военните. Ако не се появяха пак, щях да категоризирам еднократното им присъствие като маловажно.

Само че се появиха – на другата вечер. И този път останаха съвсем за кратко, сигурно само колкото да хвърлят едно око на точките на джудистите и да се уверят в присъствието на интересуващия ги обект. Ако не бях наблюдавал често и незабелязано пейките, изобщо щях да пропусна идването им.

Продължих тренировката си до осем и после взех душ, както обикновено. Не исках да върша нищо необичайно, нищо, което би могло да наведе някого на мисълта, че съм видял нещо и се подготвям за него. Но се подготвях и докато планът се избистряше в ума ми и адреналинът се разливаше по тялото ми, и докато присъствието на опасността и увереността как ще се справя с нея ме изпълваха с ужасяваща, позната яснота, трябваше да призная пред себе си, че съм се готвил през целия си живот и че каквито и периоди на спокойствие да съм си позволявал, те не са били по-смислени и съществени от сънища. Само подготовката беше действителна – подготовката и целта, до чието постигане тя винаги водеше.

2.

Бен Тревън и Даниел Ларисън седяха на високи столове без облегалки до витрината на кафене от веригата „Даутър Кофи“, на петдесетина метра южно от „Кодокан“ на Хакусан-дори, пиеха кафе и чакаха завръщането на двамата наемници. Тревън искаше да иде с тях, за да види лично човека, когото само допреди седмица смяташе за мит, обаче Ларисън заяви, че двама са предостатъчно, и имаше право. Тревън се ядосваше, че колегата му с естествена лекота се е наложил като главен в екипа, но в същото време трябваше да признае, че на десет години по-възрастния, четирийсет и пет годишен Ларисън му стиска повече и е оцелял въпреки сериозните си противници. Успокояваше се, че ако си трае, може да научи нещо, и се надяваше да е така. Но след десет години в Службата за разузнавателна поддръжка, секретен клон на военното Съвместно командване на силите за специални операции, нарочно носещ това банално име, той не беше свикнал да се натъква на хора, които се държат като негови началници, нито пък смяташе, че имат основание да го правят.

Тревън седеше с лице към „Кодокан“ и първи видя приближаването на наемниците, които познаваше като Бекли и Кричмън. Той леко кимна.

– Ето ги.

Ларисън беше инструктирал всички да използват джиесемите си колкото може по-малко и да ги държат изключени и с извадени батерии, освен през предварително уговорени интервали от време. Всички устройства бяха взети под наем, разбира се, при това под фалшива самоличност, но максималната безопасност изискваше многопластовост. В резултат на небрежната употреба на мобилни телефони при отвличането на Абу Омар в Милано италиански съдия беше издал заповеди за арест на неколцина служители на ЦРУ, включително шефа на миланското бюро, и Тревън смяташе, че Ларисън прилага уроците от онази операция. И все пак сегашните предпазни мерки му се струваха прекалени – в края на краищата не бяха тук, за да убият или отвлекат Рейн, а само да установят контакт с него. От друга страна, също като пращането само на двамата наемници в „Кодокан“, малко повече предпазливост нямаше да навреди.

Наемниците влязоха и останаха прави, за да са с лице към Тревън и Ларисън и в същото време да наблюдават улицата. В този квартал имаше много чужденци, но Тревън знаеше, че въпреки това всички се отличават. Неговите зелени очи и руса коса винаги бяха представлявали известен недостатък от гледна точка на незабелязаното наблюдение, естествено, ала той предполагаше, че за средния японец тези особености не го отличават особено от Ларисън с неговата тъмна коса и мургава кожа, нито пък от който и да е бял чужденец. Местните жители обаче щяха да забележат и запомнят ръста на четиримата. Тревън, борец тежка категория в гимназията и футболен защитник в „Станфорд“ преди да напусне университета, всъщност беше най-дребният в групата. Ларисън явно вдигаше тежести и ако можеше да се вярва на Хорт, може би вземаше и стероиди. А наемниците почти можеха да минат за професионални борци. Тревън се зачуди дали Хорт не ги е избрал с надеждата Рейн да се уплаши от ръста им, когато установят връзка. Съмняваше се, че това ще окаже влияние. Ръстът имаше значение само при честна борба, а ако се съдеше по нещата, които знаеше за този човек, той беше прекалено хитър, за да допусне борбата да е честна.

– Там е – съобщи мъжът на име Бекли. – Тренира, точно като снощи.

Ларисън кимна.

– Може би вече трябва да прекъснем – тихо каза той с дрезгавия си глас. – Две вечери подред, сигурно ви е забелязал. Ще поемем ние с Тревън.

– Не ни е забелязал – възрази Кричмън. – Седяхме на пейките, той почти не поглеждаше към нас.

Бекли изсумтя в знак на съгласие.

– Виж, ако тоя тип чак толкова се криеше, нямаше всяка вечер да се появява на едно и също място по едно и също време. Не ни е видял.

Ларисън отпи глътка кафе.

– Бива ли го? В джудото, имам предвид.

Кричмън сви рамене.

– Не знам. Като че ли виждаше бая зор с хлапака, с когото тренираше.

Ларисън отново отпи от кафето си и се умълча, сякаш мислеше.

– Знаете ли, сигурно всъщност няма чак толкова голямо значение дали ви е видял. Уверихме се, че е тук, и можем просто да го спрем на излизане.

– Да, може и така – рече Кричмън. Гласът му издаваше, че смята тази идея за безнадеждно неамбициозна. – Обаче какво предимство ще имаме тогава? Открихме го в Кодокан“. Утре той може просто да иде да тренира някъде другаде. Или да прекрати тренировките и толкова. Трябва да се чувства под напрежение, нали така каза Хорт? Хайде тогава да му покажем, че знаем къде живее. Да го причакаме там, да го накараме да почувства, че знаем всичко за живота му. Ей така караш хората да играят играта – като им я разкажеш.

Тревън не можеше да не се съгласи и се изненадваше, че и Ларисън не вижда нещата в същата светлина. Но Ларисън трябва да беше осъзнал пропуска си, защото отвърна:

– Има логика. Ама я стига, той сигурно ви е видял. Нататък трябва да поемем ние с Тревън.

– Не ни е видял – заяви Бекли с глас, който показваше, че търпението му е на изчерпване. – Ще продължим ние с Кричман. – Той посочи едно от копчетата на мократа си от пот тъмносиня риза. – Това тук ще ви позволява да виждате всичко. Ако ни забележи, макар да се съмнявам, ще прекратим операцията, както се разбрахме. Нали така?

Копчето всъщност беше обектив на джобна видеокамера с висока резолюция, която предаваше цветна картина денем и усилени с инфрачервена светлина черно-бели кадри нощем. И двамата разполагаха с такива и всяко устройство излъчваше безжичен сигнал до останалите в мрежата. Друг уред, голям горе-долу колкото колода карти за игра, можеше да се държи в длан и да показва картината от видеокамерите. Нищо супермодерно – просто мобилна и малко модифицирана версия на наблюдателната система „Игъл Айс“, която ставаше все по-популярна в различни държавни служби, но даваше възможност на малка група за проследяване да се разгърне на по-голяма площ от традиционната линия на видимост и позволяваше на всеки от групата да следи местонахождението на всички останали, без излишно да се предоверява на мобилни телефони или други средства за словесна комуникация.

Ларисън разпери ръце в знак, че се предава.

– Добре. Вие двамата покрийте входа на „Кодокан“. Ние с Тревън ще чакаме тук и ще тръгнем след вас, когато започнете да го следите.

Бекли се усмихна – малко подигравателно, стори му се на Тревън. И наистина, Ларисън, може би в неуспешен опит да спаси достойнството си, се преструваше, че издава заповеди, докато всъщност заповедите бяха издадени от друг.

Бекли и Кричмън излязоха от кафенето. Ларисън се обърна и ги проследи с поглед през витрината.

– Мислиш ли, че той ще си тръгне по същото време? – попита Тревън. – Хорт каза, че много внимавал да не го следят.

Ларисън отпи глътка кафе.

– Според тебе защо Хорт прати тия нещастници с нас?

Тревън малко се ядоса, че Ларисън не отговори просто на въпроса му. Помълча за кратко, после отвърна:

– Явно ни няма доверие.

– Точно така. Те работят за него, не с нас. Не го забравяй.

Полковник Скот Хортън по прякор Хорт беше командир на Тревън в СРП, а някога и на Ларисън, преди последният да предаде службата, да инсценира собствената си смърт и да се опита да изнудва Чичо Сам за нешлифовани диаманти на стойност сто милиона долара в замяна на видеозаписи на американски агенти, изтезаващи пленени мюсюлмани. И за малко да му се размине, обаче Хорт го изигра и запази диамантите за себе си. Тревън не знаеше точно защо. От една страна, патриотизмът и честността на полковника бяха несъмнени. Чернокож, който може би трудно щеше да пробие в други области, но когото бяха издигнали и пред чиито заслуги благоговееха, той обичаше армията и хората, служещи под негово командване. И все пак това изобщо не му попречи да прецака Ларисън, когато се наложи, както веднъж се опита да прецака и Тревън. И му обясни причините: Америка се управлявала от нещо като олигархия, което явно не го смущаваше особено много, само че олигархията станала алчна и некадърна – очевидно смъртни грехове в странната морална вселена на Хорт. Страната имала нужда от по-добра власт, каза му той. Започвал нещо голямо и диамантите били свързани с това. Надявал се Тревън и Ларисън също да участват в неговите планове, както и онзи Рейн, когото ги пращаше да търсят, ако успеел да го убеди.

Тъй че Хорт, естествено, им нямаше доверие. Не можеше да се каже, че действат под принуда, обаче не действаха и по убеждение. Ларисън навярно искаше да си отмъсти и да си върне диамантите. А Тревън беше помъдрял достатъчно, за да види конците, с които го манипулира Хорт, и да осъзнае, че трябва да измисли как да ги скъса. Ставаше дума например за дребния проблем с едни злополучни записи от охранителна камера, които можеха да замесят Тревън в убийството на известен член на правителството. Нищо че убиецът беше агент от ЦРУ и Тревън нямаше нищо общо със смъртта на човека. Хорт и ЦРУ пазеха записите и можеха да ги използват, ако Тревън станеше непослушен. Ето защо засега цялата ситуация му напомняше за нестабилен брак по сметка – постоянно меняща се лоялност и противоречиви мотиви. Хорт изобщо нямаше да ги прати, ако не разполагаше с начин да ги следи, и при тези обстоятелства нареждането на Ларисън да не забравя за кого всъщност работят Бекли и Кричмън му се струваше излишно, даже малко обидно. Партньорът му може би просто се дразнеше от факта, че на наемниците явно хич не им пука какво според него е в правомощията му. Тревън реши да си премълчи.

Нямаше намерение обаче да премълчи това, че Ларисън не е отговорил на въпроса му.

– Същото място, по същото време, от същия изход – две вечери подред, а? – подхвърли той. – Като че ли е нашият човек.

Ларисън го стрелна с поглед и Тревън можеше да се закълне, че колегата му едва се е сдържал да не се усмихне.

– Зависи – отвърна той.

– Какво искаш да кажеш?

– Рейн със сигурност ги е забелязал снощи, когато останаха по-дълго. А най-вероятно ги е забелязал и тая вечер.

– Откъде знаеш?

– Защото аз щях да ги забележа. Защото, ако тоя тип е такъв, какъвто твърди Хорт, непременно ги е забелязал. Защото, ако не го бива до такава степен, че да не ги забележи, Хорт изобщо нямаше да се занимава с него.

Тревън се замисли.

– И какво означава фактът, че макар да ги е забелязал, все пак излиза от същия изход по същото време?

Този път Ларисън вече се усмихна.

– Радвам се, че не аз осъществявам контакта.