Летящ старт

Индийско-тихоекански шампионат

Залив Карпентерия, Австралия.

Джейсън Чейсър изгуби руля си на деветата минута от началото на състезанието.

С 690 километра в час.

А най-гадното беше, че нямаше и грам вина. Някакъв откачалник от Северна Корея, който юркаше самоделен боклучарник, минаващ за блатен болид, беше изгубил контрол върху колата си, докато се опитваше да направи невъзможен завой с 9 G, и се блъсна ефектно в пълните с крокодили блата точно под носа му. Ударът размята на всички страни чаркове от болида – три парчета продупчиха опашния спойлер на Джейсън като залп от нагрети до червено малки метеорити и скапаха вертикалните стабилизатори.

Джейсън дръпна джойстика назад и някак си успя да изправи „Аргонавт“ само с помощта на педалите за командване на дюзите със сгъстен въздух – и точно в този момент – рууум! – руум! – рууум! – трима от останалите главни претенденти профучаха покрай него по трасето, като вдигаха гейзери кални пръски.

„Аргонавт“ намали до зависване и спря на деветдесет сантиметра над един от многото водни ръкави в огромното блато, проснало се край залива Карпентерия.

Гласът на Бъг прозвуча в слушалката в ухото на Джейсън. Бъг му беше навигатор, втори пилот и брат, по-малък. Седеше в задната част на кабината на „Аргонавт“ – малко по-назад и по-високо от пилота.

Джейсън прехапа устна, изслуша го и решително поклати глава.

– Никакъв шанс, Бъг. Не съм дошъл тук, за да се откажа след първите десет минути. Още не сме свършили веселбата. Ти само дай курса, аз ще се погрижа за останалото.

После натисна тласкащите устройства докрай, завъртя „Аргонавт“ и се стрелнаха по трасето.

Сутринта, когато бяха пристигнали в боксовете, усетиха някакво необичайно силно вълнение.

Бройката беше много добра – 80 000 щъкащи нагоре-надолу зрители, които заемаха местата си в гледащите към залива огромни трибуни за ФЛК.

Разбира се, броят им беше нищо в сравнение с тълпите, които се събираха за професионалните състезатели. При тях всяка бройка по-малка от милион се смяташе за лошо представяне.

Част от вълнението се дължеше на факта, че тази година имаше петима състезатели, между тях и Джейсън, които се бореха да спечелят регионалния шампионат, а това щеше да им осигури скъпоценната покана в Международното училище за пилоти във ФЛК – трамплин към професионалната лига.

Вълнението обаче беше най-силно в самите боксове. Всички шепнеха и сочеха двама отличаващи се господа, които Рандолф Харди, президентът на регионалната дирекция на Международната асоциация на ФЛК, развеждаше из вип тентата.

Шепот:

– Божичко, та това е Леклерк! Деканът на училището за пилоти...

– ... другият май е Скот Сиракюз. Онзи тип, който пострада в нюйоркската катастрофа... да, онази преди няколко години, когато за малко не умря...

– Някой каза, че били дошли да изберат допълнителни кандидати за училището...

– Не може да бъде...

Джейсън огледа двамата гости, които се разхождаха из тентата заедно с Рандолф Харди.

Да, по-възрастният наистина беше Жан-Пиер Леклерк, ректор на Международното училище за пилоти във ФЛК – най-престижното спортно училище на света.

Намираше се на Тасмания – огромен остров южно от Австралия, собственост на спортното училище. Беше по-скоро подготвително, отколкото истинско училище с уроци и всичко останало. Уроци наистина се преподаваха, но по-важно беше класирането в Училищния шампионат. Това класиране осигуряваше договор с някой професионален състезателен отбор след година обучение в Училището. Затова не беше изненадващо, че повече от половината пилоти, които сега участваха в професионалната лига, бяха излезли от него.

Леклерк изглеждаше величествено със съвършено подстриганата си бяла грива и властното си държане. Джейсън си помисли, че костюмът му струва повече от състезателната му кола.

Мъжът до Леклерк беше по-млад, някъде в началото на трийсетте. Беше красавец, с изваяни черти и непроницаеми черни очи. Подпираше се на бастун и имаше такъв вид, сякаш би предпочел да му вадят нерв на зъб, отколкото да е тук на ИТРШ – Индийско-тихоокеанския регионален шампионат.

Джейсън го позна веднага. В спалнята му висеше плакат с неговото лице.

Това беше Скот Дж. Сиракюз, по-известен като Косачката – един от най-добрите състезатели, сядал в кабината на болид от ФЛК... докато преди три години не разсипа невротрансмитерите в мозъка си в ужасяващата катастрофа в Ню Йорк Мастърс. Модерната медицина можеше да закърпи всяка строшена кост, дори строшен гръбнак, обаче човечеството не беше измислило едно нещо – как да поправя човешкия мозък. Ако си съсипеш мозъка, със състезателната ти кариера е свършено, както беше разбрал Косачката.

Точно в този миг Сиракюз се обърна и леденостудените му очи се впиха в Джейсън.

Джейсън замръзна – бяха го хванали да зяпа.

Успя да отклони очи цяла секунда по-късно, отколкото трябваше.

В интерес на истината се чувстваше неловко под вторачения поглед на Сиракюз. Всички останали пилоти в тентата бяха със състезателни екипи, които съответстваха на цветовете на болидите им. Някои дори имаха от новите каски „Шоей“. Други пък разполагаха с пълни боксови екипи и бяха облечени в предпазни костюми с цветовете на болидите си. За разлика от тях, Джейсън и Бъг носеха дънкови комбинезони, прашни фермерски ботуши и стари мотоциклетни каски.

Джейсън се свъси. Можеше да скрие очите си, но не и дрехите. Не можеше да скрие и летящия си болид от спокойния поглед на Сиракюз, но това беше друга история.

„Аргонавт“.

Болид № 55

Гордостта и радостта на Джейсън. Той прекарваше всяка свободна минута в работа по него. Представляваше преработка на старо „Ферари Про Ф1“, което беше намерил преди четири години в склад за старо желязо – една от първите летящи коли, приспособени от стари болиди от Формула 1.

Каросерията му имаше формата на куршум като старите състезателни коли от Ф1 с крилете на носа, гърбавия фюзелаж и широк заден спойлер с вертикални стабилизатори, но с добавки на място за навигатор, поместено веднага зад пилотската седалка, плюс извити назад криле, които стърчаха от страните на фюзелажа.

Обаче най-странното беше, че макар да ставаше дума за стар болид от Ф1, машината нямаше колелета. Магнитната левитация, накратко маглев – шестте блестящи диска на магнитното задвижване от долната страна на фюзелажа – беше направила колелетата излишни.

Макар че му харесваше да си мисли така, Джейсън знаеше, че колата му не е истинско „Ферари Про Ф1“. От него беше останал само фюзелажът. Останалото беше сбиротък от чаркове, които беше свалил от земеделски машини и от катастрофирали коли в местното автомобилно гробище. Дори магнитното задвижване за спортни коли беше втора ръка и смесица от магнитни двигатели на „Боинг“, „Дженеръл Мотърс“ и БМВ.

Въпреки еклектичната смесица от чаркове „Аргонавт“ беше красив – фюзелажът грееше в сребристо, синьо и бяло така, че различните цветове подчертаваха формата на изтребител.

Самият Джейсън беше на 14, русокос, със сини очи, решителен. В училище беше добър по математика, гео­графия и теория на игрите. Носеше пясъчнорусата си коса в мохикански стил, който напомняше малко прическата на пенсионираната английска футболна звезда Дейвид Бекъм.

На 14 беше твърде млад, за да участва в регионалния шампионат. Повечето от останалите пилоти на това равнище бяха на седемнайсет или осемнайсет. Обаче и Джейсън, като всички останали, се беше класирал сред първите трима в районните състезания, което означаваше, че има не по-малко право от тях да е тук.

С него беше Бъг – неговият брат и навигатор, който пък беше още само на 12. С дребничкото си тяло и дебелите си очила Бъг много объркваше хората. Не си падаше много по приказките. Всъщност единствените хора, с които разговаряше, бяха Джейсън и майка им – и дори с тях говореше само шепнешком. Някои лекари твърдяха, че бил на границата на аутизма – това обяснявало крайната му плахост и неумение да общува, както и гениалността му в математиката.

За две секунди Бъг можеше да сметне колко е 653 по 354...

Точно това го правеше отличен навигатор на летящ болид.

Състезанието в Карпентерия беше с вратички. Най-известното в света състезание с вратички беше Лондонският подземен мастърс – през тунелите на метрото. Състезанието в Карпентерия се базираше на същия принцип.

Вместо болидите да се въртят по писта, при състезанието на вратички писта нямаше. То протичаше над открито пространство, широко 600 километра и също толкова дълго. Днес например използваха просторната блатиста местност край австралийския залив Карпентерия: теренът беше блатист, покрит с лабиринт от тесни водни канали, които пресичаха полетата с високи до два метра и половина тръстики, както и крайбрежните плитчини на самия залив.

В различни точки на тази плетеница от естествени канали бяха разположени 250 подобни на мостове арки, през които състезателите прекарваха своите летящи болиди. Когато колата прелиташе под арката, електронен чип, монтиран на предното крило, регистрираше минаването.

Минаването през вратичките носеше точки. Колкото по-далече бяха от старт/финала, толкова повече. Тези, които бяха близо, носеха по-малко. Например вратичката на най-голямо разстояние от старт/финала осигуряваше 100 точки, а най-близката – само 10.

Обаче най-важното беше, че времето за юркане беше ограничено.

Всеки разполагаше с три часа да мине през колкото може повече вратички и да се върне на старт/финала.

Последната част беше най-важната.

Всяка секунда закъснение при връщането ти струваше една точка. Ако се върнеш само минута по-късно от тричасовия срок, ти струваше сериозните 60 точки.

Печелеше пилотът с най-много точки.

Тези обстоятелства превръщаха състезанието в тактическо и навигаторите играеха ключова роля.

Никой пилот, независимо колко е умел и бърз, не можеше да мине през всички вратички за отпуснатото време. Това означаваше, че трябва да избереш през кои да минеш за трите състезателни часа. След като компютърните програми за навигиране бяха строго забранени във всички равнища на ФЛК, беше от съществено значение да имаш добър навигатор.

Като добавиш и отбиванията в боксовете – заради прегрели магнитни дискове, резервоарите с охладителна течност имат нужда от дозареждане, смяна на двигателните дюзи със сгъстен въздух – плюс всички останали неизвестни, които могат да се случат по време на състезание, това те изправяше и пред сериозно състезание по стратегии.

„Аргонавт“ се носеше с вой над тесния канал между високите два метра и половина тръстики и оставяше зад себе си килватер от пенеста кална вода.

610 км/ч... 620... 630...

Заради пляскащите безпомощно вертикални стабилизатори в потрошения опашен спойлер Джейсън управляваше с двата задни двигателя: сменяше единия с другия и обратно. Използваше педалите по най-невероятен начин, за да насочва куршума, в който се беше превърнал неговият болид.

Бъг беше сметнал курса им добре. Всеки път, когато влизаха в боксовете, Джейсън успяваше да зърне голямото електронно табло с класирането, което се извисяваше над главната трибуна. Там се изписваха до секундата всички набрани точки и времената на състезателите.

Състезател Номер Болид Точки

1. Бейкър, Б. 09 „Дяволска колесница“ 1110

2. Ричардс, Дж. 24 „Буревестник“ 1090

3. Тадзич, Е. 19 „Сан Антонио“ 1010

4. Ю, Е. 888 „Фенер-ІV“ 1000

5. Чейсър, Дж. 55 „Аргонавт“ 990

Произшествието им беше навредило.

Изгубиха много време. И независимо колко усилено се опитваше Джейсън, а той даваше всичко от себе си, управлението с крака просто не беше същото, както с ръцете.

При всяко влизане в бокса Джейсън виждаше как „Аргонават“ изостава все по-назад от водачите и се спуска все по-надолу в таблицата с класирането.

Нещата се влошаваха още повече от самоличността на водача – Барнаби Бейкър: момче от горните класове в същото училище в Холс Крийк, където ходеше и Джейсън.

Бейкър беше на 18, червенокос, обсипан с лунички, наперен и богат. Баща му, Барнаби Бейкър-старши, беше бизнесмен и притежаваше половината Холс Крийк.

Господин Бейкър беше купил на сина си най-добрата серийно произвеждана летяща кола, която можеше да се купи с пари – красив „Локхийд–Мартин Прорейсър 5“. Също така някога беше взел на работа бащата на Джейсън – нещо, което Барнаби-младши, адски противен гадняр, непрекъснато напомняше на Джейсън.

Въпреки всичко Джейсън не се отказа до самия край: продължаваше да прелита през толкова арки, колкото повреденият, но доблестен „Аргонавт“ успяваше да достигне, следвайки променения от Бъг курс.

Но това се оказа без значение.

Когато огромният часовник над старт/финала прескочи от 2:59:59 на 3:00:00 и последният болид от ФЛК прелетя над финиша под виковете и аплодисментите на 80 000-та тълпа, пилотираният от Джейсън Чейсър „Аргонавт“ се оказа в дъното на класирането.

Джейсън спря любимата си кола в бокса и отпусна глава.

В най-важното състезание през живота му, пред очите на 80 000 души, пред погледите на най-изтъкнатите двама зрители, пред които щеше да се състезава някога – Джейсън Чейсър беше пристигнал последен.