Несправедливост за всички

1. Моментът, в който Кейти Дийн реши, че Господ я е изоставил, бе в неделя следобед през август, 1992 година.

Беше краят на лятото в Мичиган. Кейти, заедно с майка си, братята и сестра си, се бе върнала у дома от методистката църква в Каско. Седемнайсетгодишният Кърк беше най-големият й брат, следваше Кири, на шестнайсет, и накрая Кейти, която щеше да навърши тринайсет след два месеца. Коди беше „бебето“ в семейството, едва на десет години. Всички седяха около масата в трапезарията и чакаха майка им да донесе пърженото пиле от кухнята.

Свежото ухание на езерото нахлуваше през отворените прозорци и се смесваше със съблазнителния аромат на пилето и подправеното с чесън картофено пюре. След обяда Кейти и Кири планираха да си приготвят кошница с термос ледена вода, крем против слънце и списания и да отидат на дюните край езерото, където щяха да прекарат следобеда в печене и весели разговори за момчетата от семейство Нелсън, които живееха близо до тях. Това щеше да е последното им посещение на дюните това лято. Училището започваше на следващия ден.

Ричард Дийн, бащата на Кейти, седеше отпуснато в другия край на масата, вторачен в чаша уиски. Беше слаб и блед, с гъста тъмна коса. Изглеждаше разстроен, но това бе обичайно. Струваше им се, че вечно е разстроен.

Ричард Дийн бе дистанциран и отчужден, сякаш не бе част от света, където живееха всички останали. Никога не целуваше Кейти, не я прегръщаше, никога не й казваше, че я обича. Беше като бомба, която щеше да избухне всеки момент. Майката на Кейти бе обяснила на децата, че баща им е пострадал във войната във Виетнам. Бил ранен и пленен от виетконгските войници близо до границата с Камбоджа през 70-а и прекарал четири години в затвор в Ханой.

Бащата на Кейти не работеше, но тя знаеше, че семейството им живее с парите, които правителството му изплащаше всеки месец. Майка й не можеше да работи, защото трябваше да си стои у дома и да се грижи за него. Той непрекъснато се наливаше с уиски, палеше цигарите една от друга и понякога се заключваше в стаята си и не излизаше цяла седмица. От време на време Кейти го чуваше да крещи посред нощ.

Баща й ги бе взел от църковния паркинг по обед. Той самият не ходеше на църква, но караше семейството дотам и ги вземаше всяка неделя точно в дванайсет и петнайсет. Когато баща й пристигна на паркинга по-рано, майка й говореше с Джейкъб Олсън на стъпалата пред църквата. Кейти не мислеше, че в това има нещо необичайно – господин Олсън беше свестен човек, но веднага щом майка й се качи в колата, баща й избухна. Нарече я „курва“ и „бял боклук“. Крещеше като луд, а вените на врата му бяха изпъкнали толкова силно, сякаш щяха да изскочат от кожата. Когато семейството се прибра у дома, баща й веднага отвори бутилка уиски. Напълни висока чаша и седна на масата, докато Кейти, майка й и Кири готвеха в кухнята, а момчетата подреждаха масата. Всички минаваха внимателно покрай баща им. Не знаеха кога точно щеше да нападне, също като гърмяща змия, свита в тревата.

Кейти още беше облечена в роклята на цветя, ушита от майка й, която бе купила плата от магазин за дрехи втора ръка в Саут Хейвън. Това бе любимата лятна рокля на Кейти, лека и пъстра. Тя гледаше надолу към подгъва й и се

опитваше да си представи как розовите карамфили оживяват, когато майка й влезе в трапезарията с подноса с пилето.

– Заповядайте – каза майка й с пресилена усмивка и остави подноса на масата.

От пилето се вдигаше пара и през нея Кейти видя лицето на баща си. Той вече преполовяваше третата си чаша уиски. Очите му се бяха зачервили, а клепачите му започваха да се притварят.

– Пиле – промърмори той над чашата си. – Проклетото пържено пиле е единственото, което ядем.

Майка й се опита да остане любезна.

– Мислех, че обичаш пържено пиле – каза тя. – А и ще съм ти благодарна, ако не използваш такъв език пред децата.

– Децата – изсумтя баща й. – Вероятно и бездруго не са мои.

– Ричард! – изкрещя майка й.

Тя рядко повишаваше глас и Кейти потръпна.

– Как смееш!

Баща й вдигна очи и се завъртя бавно към майка й.

– Как смея ли? – попита той. – Как смея? Ти как смееш, кучко! Откога чукаш Олсън, а?

– Престани, татко – обади се Кърк, седнал вляво от Кейти.

Кърк беше рус и синеок като Кейти и майка й. Висок, слаб и жилав, но леко несръчен като повечето тийнейджъри.

Баща й завъртя глава и се вторачи в Кърк.

– Дръж си езика, момче – кресна той. – И не ме наричай „татко“. Иди се погледни в огледалото. Не приличаш на мен.

После се обърна към майка й.

– Нали така, скъпа? Никое от децата не прилича на мен. Приличат... приличат на Олсън!

– Моля те, напусни масата, щом ще говориш така – каза майка й.

Кейти усети познатото присвиване в стомаха, причинено от страх. Лицето на баща й потъмня зловещо.

– Да напусна масата ли? – изрева той. – Мислиш си, че можеш да ми заповядваш като на проклет роб?

– Моля те, Ричард – прошепна майка й с отчаян поглед.

– „Моля те, Ричард“ – подигра й се злобно баща й. – Ще ти дам аз едно „моля те“!

Ричард се изправи, олюлявайки се, и събори чашата. Уискито се разля по покривката, а той се запрепъва към спалнята. Миризмата на алкохол изпълни ноздрите на Кейти и тя потръпна отвратено. Мразеше уиски. Мразеше всичко, свързано с него.

Кейти и останалите седяха около масата мълчаливо и чакаха майка й да каже нещо. И преди бяха виждали изблиците на баща й, но този бе най-лош. Много по-злобен и страшен от това, което бяха преживявали досега.

– Всичко е наред – каза майка й след известно време. – Той просто не се чувства добре днес.

– Не би трябвало да ти говори по този начин – отвърна Кърк.

– Не го мисли.

– Не би трябвало да го прави.

Кейти чу тежки стъпки откъм спалнята и се огледа. Баща й се движеше бързо към тях. Той вдигна пушката си, насочи я към майка й и натисна спусъка. Кейти си помисли, че тъпанчетата й се бяха спукали. Майка й се просна по гръб. Розов облак увисна във въздуха над масата. Кейти замръзна и се напика.

Изгледа ужасено как баща й завърта пушката към Кърк и чу втора ужасяваща експлозия.

После Кири.

Накрая нея...

2. Приставът обяви започването на съдебните дела в наказателния съд, а аз огледах залата и тревожните лица и долових познатия страх, който изпълва въздуха като плътна мъгла. Почти всеки в залата бе извършил някакво нарушение на закона. Фалшификатори на чекове, пияни шофьори, крадци, търговци на дрога, изнасилвачи и убийци, всички свързани с един простичък факт – бяха заловени и скоро щяха да си понесат наказанието. По-малко от пет процента от тях щяха да продължат да настояват, че са невинни и да се явят на дело. Останалите щяха да молят адвокатите си да сключат възможно най-добрата сделка. Щяха да се признаят за виновни и да получат условни присъди или да бъдат заключени в областния или в щатския затвор.

Съдебната зала изглежда дело на дърводелец, лишен от чувство за хумор. Цветовете са монотонни и безжизнени, а портрети на съдии, живи и мъртви, украсяват стените зад мястото на съдията. Странна официалност цари сред адвокатите, приставите, чиновниците и съдията. Всички са противно учтиви. Подобно поведение се изисква от институцията, но под лустрото на любезността се крие враждебност, плод на дребнава завист, негодувание и омраза. Никога не се чувствам удобно в съдебната зала. Навсякъде има врагове.

До мен седи Танър Джарет, двайсет и пет годишен хлапак, начинаещ прокурор, тъкмо завършил право. Назначен по политически причини, той е син на щатски сенатор милиардер, който несъмнено скоро също ще се пренесе в Сената във Вашингтон. Танър изглежда не на мястото си в съдебната зала заради младежкото си лице и момчешко поведение. Той е хубавец, с ясно очертана челюст и трапчинка на брадичката под любознателни кафяви очи и гъста черна коса. Умен е, способен и изключително симпатичен. Изглежда сякаш вечно се усмихва. Танър ще се занимава с четирийсет и седем от четирийсет и осемте дела в днешния регистър. Ще приключи няколко от тях със споразумение за признаване на вина и ще се съгласи да продължи останалите. Аз съм тук само за да получа дата за дело за изнасилване с отежняващи вината обстоятелства.

Съдия Ленард Грийн заема мястото си. Той е на около шестдесет и пет, висок и слаб, с ястребово лице и сребриста коса. Движи се с женствената походка на травестит, качил се на сцената. Грийн е от най-проклетите копелета, които познавам. Седи и оглежда тълпата като лешояд, търсещ мърша. Можеше лесно да определи датата за делото ми и да я даде на Танър, но тъй като отговарям за случая от името на районната прокуратура, той настоя да се явя в съда. Знае, че нямам друга причина да съм тук, но няма да ме извика по-рано, за да мога да си тръгна и да отида да си върша работата. Ще ме накара да седя с часове просто защото може. Ако напусна залата, ще ме призове, а после ще ме обвини в неуважение към съда заради отсъствието ми. Ей такива игрички си играем.

Грийн се навежда наляво и прошепва нещо в ухото на чиновничката. Тя поклаща глава и му прошепва в отговор. Забелязвам загрижения й поглед, който съм виждал стотици пъти. Това означава, че Грийн е набелязал потенциална мишена и се кани да си достави удоволствие със садистичната си потребност да причини болка на нищо неподозиращата жертва.

– Случай номер трийсет и две хиляди четиристотин петдесет и пет, „Щатът Тенеси срещу Алфред Мълиган“ – съобщава чиновничката.

Завъртам се да видя как Алфред Мълиган, който изглежда в края на петдесетте, но вероятно е поне десет години по-млад, се надига от мястото си. Мълиган прилича на стотиците други изчадия на скамейките за подсъдими. Мършав поради липса на добра храна вследствие на бедност или злоупотреба с алкохол и наркотици. Мълиган ходи с помощта на бастун. Мизерните остатъци от черната му коса са мазни и залепнали по челото. Облечен е с най-хубавите си дрехи – черна фланелка с червен надпис „Дейл Ърнхард“ отпред и „Легендата“ отзад и чифт торбести джинси. Той се затътря до предната част на залата и се оглежда нервно.

– Господин Мълиган, обвинен сте в шофиране в нетрезво състояние. За седми път. Къде е адвокатът ви? – пита съдия Грийн.

– Каза ми, че ще се яви тук по-късно тази сутрин – отговаря Мълиган.

– Представлява ви господин Милър, нали? – пита съдията.

Става дума за приятеля ми Рей Милър. Забелязвам блясъка в очите на Грийн, който ми подсказва, че съдията предвкусва отмъщението си. Грийн мрази Рей най-вече защото приятелят ми въобще не се страхува от него и му го показва редовно. Воюват упорито от години, но напоследък враждебността им се засили. Преди две седмици с жена ми вечеряхме с Рей и жена му в ресторант в Джонсън, когато Рей забеляза съдия Грийн, който се хранеше сам на маса в ъгъла. Отиде при него и започна спор относно практиката на съдията да заключва съдебната зала точно в девет часа и да набутва в затвора всеки, който закъснее. Разговорът се разгорещи и всички в ресторанта се вторачиха в тях, като слушаха внимателно. Рей нарече съдията „грубиян в черна тога“ и изрази мнение, че Грийн вероятно е бил тормозен от съучениците си като малък и сега използва съдийската тога, за да осъществява символично отмъщение, когато изпита нужда. Казах на Рей, че тази разправия ще му струва скъпо. Отговорът му беше: „Майната му на тоя педал с нежни китки“.

Грийн се завърта към чиновничката.

– Господин Милър уведомил ли е съда, че ще закъснее тази сутрин?

Чиновничката поклаща глава тъжно.

– Значи той проявява неуважение към съда. Отбележете в протокола, че господин Милър не се е явил в съда в определеното време и не е уведомил съда, че ще отсъства или ще закъснее. Обвинен е в неуважение към съда в присъствието на съдията и ще бъде отведен в затвора веднага след явяването му.

Тъкмо когато се каня да кажа нещо в защита на Рей, Танър Джарет внезапно се изправя и се прокашля.

– Извинете ме, Ваша милост – казва Танър, – господин Милър ми се обади рано тази сутрин. Попълнил е иск до съда от името на господин Мълиган и изслушването трябва да е днес. Но тъй като съдът не изслушва исканията преди единайсет сутринта, господин Милър ми каза, че ще се погрижи за делото в Чансъри, преди да се яви тук. Сигурен съм, че в момента е в Чансъри.

– Но би трябвало да е тук, господин Джарет – изръмжава съдията. – Точно тук. В момента!

– Извинете ме, Ваша милост, но прокуратурата не е готова за изслушването сега. Казах на свидетеля ми да бъде тук в единайсет.

– Седнете, господин Джарет – студено казва Грийн и се обръща към Алфред Мълиган, който стои мълчаливо до масата. – Господин Мълиган, получавате отлагане на случая. Чиновничката ще ви уведоми за новата дата. Свободен сте да си тръгвате.

Седя и беснея безмълвно, докато Мълиган излиза от залата. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да издърпам съдия Грийн от стола му и да го набия, както си заслужава. Но това ще ми струва работата, правоспособността ми на адвокат и няколко месеца затвор. Вторачвам се в Грийн с надеждата да уловя погледа му и да му покажа презрението си, но той ме пренебрегва и започва да призовава подсъдимите, сякаш не се е случило нищо особено. Уплашен съм за Рей. Иска ми се да изляза в коридора и да му звънна, но знам, че ако го направя, Грийн ще ме призове и ще постъпи с мен по същия начин както с Рей.

Приятелят ми влиза през страничната врата малко преди десет. Веднага щом Грийн го вижда, той спира работата си и му нарежда да се яви при него.

– Проявихте неуважение към съда, господин Милър – триумфално изрича съдията. – Призовах подсъдимия по вашия случай в девет часа. Не бяхте тук и не бяхте уведомили съда за отсъствието си, както налагат местните правила. Пристав, отведете господин Милър в затвора. Определям му гаранция от пет хиляди долара.

Рей е облечен в кафяв костюм, а косата му е опъната назад в прочутата му опашка. Той поглежда съдията с омраза и открито пренебрежение в очите. Виждам как мускулите на челюстта му потръпват, а лицето му потъмнява. Надявам се, че ще прояви достатъчно разум и ще си държи устата затворена. В момента е напълно безпомощен. Не може да направи абсолютно нищо. Ако запази спокойствие и не направи или каже нещо глупаво, може да продължи битката по-късно. Ако го направи по правилния начин, ще бъде оправдан, а съдията ще трябва да отговаря за действията си. Но ако каже нещо, което не трябва...

В този миг Рей проговаря:

– От самото начало си бях прав за теб, безгръбначно лайно. Надявам се, че се кефиш на това, защото от днес нататък, ще проявя специален интерес към теб. Няма да е лошо да ти пораснат очи и на тила.

– Сложете му белезници! – изревава Грийн на един от приставите, който притеснено отива при Рей и се протяга към ръцете му.

– Дръж си шибаните ръце далеч от мен! – изръмжава Рей и приставът отстъпва назад.

Надигам се и отивам при приятеля ми. Хващам го нежно за ръката и го повеждам към коридора, който води към килиите.

– Хайде, Рей – казвам спокойно. – Само ще влошиш положението, ако останеш тук.

Яростта го напуска и той приковава очи в моите. Гневът му е заменен от отчаяние и объркване.

– В затвора ли отивам? – пита той озадачено.

– Ще отида да платя гаранцията ти веднага щом се измъкна от залата – казвам му. – Ще излезеш оттук след около час.

– Ще подпиша нареждане за временното ви отстраняване от длъжност, основано на заплахата ви, господин Милър – казва Грийн, докато излизаме. – И ще съобщя за вас на Комисията за професионална благонадеждност. Ще имате късмет, ако въобще някога ви разрешат да работите като адвокат.