Тайната на мъртвите

1.

Прищина, Косово –

днес

Да избягаш от работа в петък следобед, беше лукс, с който Аби още не можеше да свикне.

Девет дълги години работата й беше да изслушва как съсипани хора разкриват невъобразими жестокости – безкрайни дни, прекарани на най-мрачните места по земята. После идваха вечерите пред лаптопа в морски контейнер, превърнат в стая, мръзнеше или се пържеше според сезоните, изстисквайки всичката кръв и сълзи от историите, докато не се превърнеха в сухи листове хартия, които щяха да послужат за прилични доказателства пред Международния съд в Хага. Тя никога не успяваше да избяга. Беше изгубила броя на кошмарите, на това колко пъти посред нощ се озоваваше коленичила над химическата тоалетна в отчаян опит да се прочисти от видяното. В течение на годините сред жертвите се оказаха няколко обещаващи връзки, един брак и накрая способността й да обича.

Но на следващата сутрин винаги отиваше на работа.

Сега всичко това беше минало. Беше се прехвърлила в мисията на Европейския съюз в Косово – ЕУЛЕКС, и беше дошла да учи косоварите как да бъдат европейски граждани за пример. Да, в Косово бяха извършвани военни престъпления, но сега това беше чужд проблем.

Тя затвори папките и ги заключи. Разчисти бюрото си заради чистачките, които щяха да дойдат през почивните дни. Спри, изключи, остави зад гърба си. Точно преди да изключи компютъра, видя, че има ново електронно писмо от директора. Не му обърна внимание – това беше още един лукс. И в понеделник можеше да се занимае с него. Беше два следобед в петък и работната й седмица току-що бе свършила.

Колата на Майкъл я чакаше пред службата. Червено „Порше“ с гюрук, модел 1968, вероятно единственото на Балканите. Гюрукът беше свален въпреки буреносните облаци, които се събираха над града. Майкъл натисна газта, когато излезе от сградата – рев с пълна мощност, който би я накарал да изстене от неудобство, ако не беше толкова щастлива. Типично за Майкъл. Тя се плъзна на седалката и го целуна. Почувства как прошарената му небръсната буза я одраска по лицето. Няколко души, които излизаха от офис сградата, се спряха, за да зяпат, и тя се запита дали гледат нея, или колата. Майкъл беше двайсет години по-стар от Аби и му личеше, но да бъде възрастен му отиваше. По лицето му имаше бръчки, но те само подчертаваха хубавото в него: неслизащата от лицето му усмивка, безгрижния блясък в очите, увереността и силата. Когато косата му започна да сивее, той престана да я подстригва. Вместо това добави златна обица, за да не изглежда прекалено порядъчен, както обясни.

Той завъртя главата й, за да може да види шията.

– Носиш огърлицата.

Прозвуча доволен. Беше й я подарил миналата седмица – сложна златна плетка, осеяна с пет червени стъклени мъниста. В центъра имаше монограм – разновидност на древния християнски символ Х Р. Това я изненада – не знаеше, че Майкъл е религиозен. Самата огърлица будеше усещането за нещо също толкова древно. Златото беше потъмняло и мътно като захаросан мед, червеното стъкло се беше замъглило с времето. Когато попита Майкъл откъде я е взел, той пусна дяволита усмивка и отговори, че някакъв циганин му я дал.

С ъгълчето на очите си тя забеляза черната си пътна чанта, която лежеше на задната седалка на поршето до неговата чанта за документи.

– Отиваме ли някъде?

– Заливът Котор, Черна гора.

Аби направи гримаса.

– Това са шест часа път.

– Не и ако зависи от мен.

Той излезе от паркинга покрай пазача в син блейзер и бейзболно кепе. Мъжът огледа с възхищение автомобила и им отдаде чест. Сред редиците скучни, типични за ЕС лимузини поршето изпъкваше като някакъв застрашен от изчезване вид.

Карайки с една ръка, Майкъл протегна другата надолу и извади плоската метална бутилчица, пъхната отстрани до ръчната спирачка. Ръката му докосна бедрото на Аби там, където лятната й рокля се беше плъзнала нагоре. Той отпи глътка и й подаде плоската.

– Обещавам ти, че ще си заслужава.

Може би беше прав. Това беше проблемът с Майкъл – колкото и налудничава да беше идеята му, човек винаги искаше да му повярва. Веднага щом се измъкнаха от прищинските задръствания, лъкатушейки между превозните средства така, както дори местните – а те лесно можеха да минат за най-лошите шофьори в Европа – не биха посмели, той натисна газта и подгони автомобила напред. Аби се сгуши на седалката и загледа как гълтаха километрите. Със свален покрив, те се надбягваха с вятъра, изпреварвайки бурята, която ги преследваше, но не успяваше да ги догони. На черногорската граница няколко казани от Майкъл думи ги прекараха бързо-бързо през митническите служители.

Сега се намираха дълбоко в планините. Около тях се завихряше студен въздух, дори август не беше успял да освободи върховете от снежните им шапки. Майкъл не вдигна гюрука, но вместо това пусна отоплението докрай. Аби намери одеяло на поставката под арматурното табло и се зави.

И изведнъж пристигнаха. Пътят зави покрай скалист пролом и изскочи високо над залива, потънал в сенките между планините. Единственото, което Аби можеше да види, бяха светлините на яхтите и моторните лодки, струпани около заливите и бреговете, опасвайки ги като фосфоресциращи водорасли.

Майкъл намали и изведнъж се отклони вляво. Аби зяпна – стори й се, че ще подкара през ръба на скалата. Но там имаше черен път, който свършваше пред метална врата в стена с циментова замазка. Майкъл зарови в жабката за дистанционното. Вратата започна да се плъзга и отваря.

Аби вдигна вежди.

– Често ли идваш тук?

– За пръв път.

През отворената врата тя виждаше плоския покрив на къща, която се белееше призрачно в спускащия се мрак. Издигаше се на тераса по средата на склона – това вероятно беше единственото място, на което човек можеше да вдигне къща от тази страна на залива. От другата му страна Аби видя ярките светлините на град. Предградията му се простираха като нанизи по отсрещния хълм. От тази страна нямаше нищо.

Майкъл спря автомобила върху ивица чакъл пред къщата. От джоба си извади ключ и отвори дебелата дъбова врата.

– След теб.

Нищо в обикновения външен вид на вилата не я беше подготвило за онова, което видя вътре. Тъй като работеше в Прищина с европейска заплата, Аби беше свикнала да живее комфортно, но това беше лукс на съвсем друго равнище. Подовете бяха мраморни: зелени и розови плочи оформяха сложни геометрични фигури. Всичко изглеждаше построено сякаш за раса от гиганти: креслата и диваните бяха толкова дълбоки, че човек можеше да се изгуби в тях, около махагоновата маса можеха да се съберат двайсет души, а на стената висеше най-големият телевизор, който някога беше виждала. На стената срещу него имаше златен триптих, от който гледаха вторачено три православни икони, големи почти колкото апарата. Откритата кухня по-нататък беше цялата от черен гранит и блестящ хром.

– Колко ти струва това удоволствие?

– Нито стотинка. Къщата е на един италиански съдия, мой приятел. Той ми я отстъпи за почивните дни.

– Очакваме ли други хора?

Майкъл се усмихна.

– Само на наше разположение е.

Тя посочи към чантата за документи, която той беше внесъл.

– Надявам се, че не възнамеряваш да работиш.

– Почакай да видиш басейна.

Майкъл дръпна стъклената врата. Аби прекрачи прага и зяпна. Зад вилата басейнът беше изкопан в терасата, която се простираше чак до ръба на скалата. Фалшива класическа колонада се издигаше по трите му страни: колони с канелюри и коринтски капители, макар че не подхождаха на модерната архитектура на останалата част от къщата. Четвъртата страна беше високата скала, а заливът лежеше на стотина метра под нея. Нямаше перила.

Зад гърба си чу леко щракване, когато Майкъл натисна някакъв ключ. Вградените в басейна лампи накараха водата да пламне. Аби надникна в него и видя подводен свят от нимфи и делфини, русалки и морски звезди, бог с коси от водорасли, с колесница, теглена от четири морски кончета – всички изработени от черно-бяла мозайка. Фини лъчи светлина се плъзгаха по тях така, че монохромните фигури сякаш танцуваха под водата.

Зад колонадата светнаха още лампи. Във всяка ниша стоеше мраморна статуя на мраморен пиедестал: Херкулес, наметнат с лъвска кожа и подпрян на тоягата си; гологърда Афродита, стиснала хитон, който някак си беше успял да се плъзне под хълбоците й; Медея с преплетените змии, съскащи от косите й. Те изглеждаха древни, направени от здрав камък, но когато Аби докосна едната, почувства как се заклати на основата си, сякаш някой повей на вятъра можеше да я отнесе. Тя се сепна.

– Внимавай – предупреди я Майкъл. – Вече не правят такива.

Аби се вторачи в него.

– Не може да са оригинали.

– Така ми казаха.

Смаяна, Аби мина покрай безмълвните фигури. Стигна до края на терасата и погледна надолу. Скалата беше толкова стръмна, че дори оттам не можеше да види подножието й: само огърлица сребриста пяна във водата, която се отдръпваше от скалите. Тя потрепери. Тънката лятна рокля съвсем не беше достатъчна в края на август.

Чу зад гърба си пукот, нещо прелетя покрай лицето й и едва не докосна бузата й. За миг се озова отново във Фритаун, Могадишу или Киншаса. Извика тихичко и се завъртя, като едва не изгуби равновесие на необезопасения край на скалата. Хвана се за най-близката колона с все сили.

– Добре ли си?

Майкъл стоеше до ръба на басейна с две издължени чаши за шампанско в едната ръка и отворена бутилка „Пол Роже“ в другата.

– Не исках да те плаша. Реших, че можем да го отпразнуваме.

Да отпразнуват? Какво? Аби се облегна на колоната, без да я пуска, а сърцето й продължаваше да блъска. Нощният бриз притисна златната огърлица в гърлото й и през главата й се стрелна налудничава мисъл. Да не би да й предложи да се омъжи за него?

Майкъл наля шампанското и пъхна едната чаша в треперещата й ръка. То се плисна през ръба на чашата и потече надолу към пръстите й. Той я прегърна през рамо и я привлече към себе си. За миг останаха смълчани и притиснати един към друг. Аби затвори очи; Майкъл се взираше в морето, сякаш търсеше нещо. Последните остатъци от слънчеви лъчи увенчаха хоризонта със златна ивица, която изчезна.

– Гладен съм.

Влязоха вътре. Майкъл взе хладилната чанта от колата и скоро къщата се изпълни с миризма на пържен чесън, скариди и подправки. Аби отпиваше от шампанското и го наблюдаваше как готви. Шампанското скоро свърши. От хладилната чанта се появи бутилка „Сансер“, но скоро и тя свърши. Аби намери ключа за пускане на отоплението на терасата и те вечеряха край басейна. Тя потопи голите си крака във водата, светлината отскачаше от колонадата, звездите бяха осеяли небето.

Храната и виното започнаха да я отпускат. Когато вечерният въздух захладня, Майкъл запали огъня във всекидневната и те седнаха на дивана, за да гледат звездите над залива. Аби се сви като котенце, с глава в скута му и с полузатворени очи, докато той я милваше по косата. Ти си на трийсет и две, кореше я тихичък глас, а не някоя седемнайсетгодишна, която върти стойки, за да впечатли приятелките си. Но не й пукаше. С Майкъл нямаше нужда да бъде отговорна. Той правеше живота много лесен.

Много по-късно, след като и втората бутилка вино беше пресушена, градът отвъд залива беше потънал в мрак, а от огъня бе останала само жар Аби се надигна от дивана. Когато се изправи, леко се олюля; Майкъл скочи и я задържа, изненадващо трезвен, като се имаше предвид колко беше изпил.

Тя го прегърна и го целуна по врата.

– Ще си лягаме ли? – Беше пияна и го знаеше – усещането беше приятно. Желаеше го. Започна с непохватни пръсти да разкопчава ризата му, но той се измъкна от прегръдката й и я завъртя.

– Ненаситна си – смъмри я.

Поведе я към спалнята, свали огърлицата от врата й и я отпусна на леглото. Аби се опита да го дръпне върху себе си, но той отстъпи назад.

– Къде отиваш?

– Не съм уморен.

– И аз не съм уморена – възрази тя, но не беше вярно. В мига, когато той я целуна за лека нощ и затвори вратата, вече беше заспала.

Събуди я студът. Легнала върху чаршафите по лятната си рокля, чувстваше как по кожата й се плъзга хлад от климатика. Претърколи се, търсейки топлината на Майкъл, но не го намери. Опипом запълзя по голямото легло, докато не стигна до другия край и докосна дървената му страна.

Леглото беше празно. Нямаше го.

За миг остана легнала, докато се опитваше да се ориентира в непознатото помещение. Погледна към врата на банята, за да види дали изпод нея не излиза светлина, но не видя нищо. Всичко, което чуваше, беше лекото бръмчене на климатика и тиктакането от часовника на нощното шкафче. Фосфоресциращите му стрелки показваха 3:45 сутринта.

След това чу още нещо – някакво мърморене. Заслуша се, опитвайки се да различи звуците в тази чужда къща. Два гласа ли бяха? Някакъв разговор? Или просто шумът от разбиващите се в скалите вълни.

Това е телевизорът. Майкъл сигурно беше заспал, докато е гледал. Сега, когато зрението й се приспособи към сумрака, Аби видя синкаво трепкане, което идваше от хола.

Тъй като все още беше отпусната от съня и алкохола, се зачуди какво да прави. Една част от нея искаше да го остави там, нека се събуди схванат и сам. Обаче в леглото беше студено.

Стана и зашляпа боса надолу към всекидневната. Огромният телевизор на стената работеше, изпълвайки помещението със своята диодносиня светлина; половин дузина фасове бяха загасени в сребърен пепелник. На кожения диван имаше вдлъбнатина, където Майкъл беше лежал.

Но сега го нямаше.

Звукът на телевизора беше изключен. Тогава какво съм чула, запита се тя.

Порив на вятъра вкара мириса на нощта: жасмин, смокини и хлор. В двора лампите още светеха. Вратата зееше отворена. През нея виждаше Майкъл, застанал до басейна, да пуши цигара. Чантата за документи, която беше в колата, лежеше на металната маса до него. Капакът й беше отворен. Мъж в бяла риза и черни панталони оглеждаше съдържанието й.

Аби излезе на двора, все още неустойчива от алкохола. Щом прекрачи прага, босият й крак ритна нещо невидимо в сумрака. Тя изписка от болка и изненада. Празната бутилка от шампанско се търкулна по плочките и с плисък падна в басейна.

Две глави се обърнаха рязко и се вторачиха в нея.

– Да не прекъсвам нещо?

– Върни се в къщата – извика Майкъл.

Гласът му прозвуча отчаяно, но тя не го разбра. Направи две крачки напред в светлините на лампите в басейна. Като жертвено агне. Мъжът в бялата риза плъзна ръка към кръста си. Когато се показа отново, в нея проблясваше черен пистолет.

Това беше последното нещо, което си спомняше ясно. Всичко след това беше размазано и фрагментар­но: ударът на Майкъл, който отхвърли мъжа назад, за да не може да се прицели; обръщането на масата; стоварилата се на плочките чанта, разпиляла съдържанието си. И да беше видяла какво има вътре, съзнанието й не го отбеляза. Тя отскочи, подхлъзна се на гладките плочки и падна.

Ударът във водата беше толкова силен, та си помисли, че куршумът я е улучил. Поколеба се и после се гмурна; усети вкуса на хлор в гърлото си и се задави. Тънката лятна рокля се уви около нея като саван.

Изскочи на повърхността и ритна настрани. От дъното на басейна меко осветените нимфи й махаха да се присъедини към тях. Постави ръце на ръба и се набра, за да излезе.

Просната до басейна, видя всичко от земното равнище. Разсипаната чанта и обърнатата маса; мраморните богове, които гледаха надолу към нея. В далечния край на терасата двамата мъже се бяха вкопчила в битка над бездната. Майкъл нанесе удар, който не улучи; неговият противник улови ръката му и я отблъсна назад, завъртайки го с лице към ръба на скалата. За секунда останаха неподвижни – двама любовници, взрени в залеза. Тогава мъжът с рязко движение подсече краката на Майкъл и го блъсна напред. Майкъл залитна и се препъна. Опита да си върне равновесието и почти успя, залитайки по ръба като птица със счупено крило. Нетърпеливият му нападател пристъпи, за да нанесе смъртоносния удар, но това не беше нужно. Без звук, сякаш животът вече го беше напуснал, Майкъл се сгромоляса през ръба и изчезна.

Аби изпищя – просто не можа да се сдържи. Мъжът я чу и се обърна. Всичките му движения бяха точни и бавни. Бе изпуснал пистолета, докато траеше борбата с Майкъл, сега го вдигна. Провери затворния блок и пълнителя. Изхвърли гилзата и презареди.

Аби се надигна от земята. Мократа рокля лепнеше по тялото й и я дърпаше надолу. Трябваше да избяга – но къде? При колата? Нямаше представа къде беше оставил ключовете Майкъл – дали не бяха още в джоба му? Дори нямаше време да се върне в къщата. Натрапникът крачеше по края на басейна с вдигнат пистолет. Тя се втурна към колонадата, когато изтрещя следващият изстрел. Чу се хрущене на камък, когато нещо се строши.

Аби се приведе ниско и хукна към задния край на колонадата, прикривайки се зад колоните и пиедесталите на статуите. Все едно се намираше на стрелбище – като се изключи това, че мъжът вече не стреляше. Дали не му бяха свършили патроните?

Стигна до края на колонадата и спря. Над нея се извисяваше мраморен Юпитер, стиснал в юмрука си светкавица. Чу спокойни крачки да приближават.

С шок, от който й призля, се досети защо онзи не си прави труда да стреля. Беше притисната в ъгъла и нямаше къде да бяга. Скри се зад пиедестала на статуята. Стъпките спряха.

Тишината беше по-страшна от всичко.

– Какво искаш? – извика тя.

Нямаше отговор. От подгизналата й рокля капеше вода и правеше локвичка около краката й. Какво чакаше?

Мислеше, че знае какво е да се изправиш срещу смъртта. Хиляди пъти беше чувала разказите и ги беше записвала старателно. Обаче хората, които бяха останали живи, за да свидетелстват, бяха от оцелелите. Някои бяха избягали още при идването на убийците; други бяха лежали неподвижно на лобните места – понякога в продължение на часове, докато около тях съседите и роднините им умираха. Тези хора не се предаваха.

Имаше една възможност. Отблъсна се от пиедестала, изправи се рязко и се хвърли с цялата си тежест върху статуята. Тя се люшна, заклати се и падна. Богът се стовари на земята и се пръсна на парчета. Стрелецът отскочи назад и изгуби равновесие.

Аби вече спринтираше. Прекоси последните няколко метра от терасата и се втурна в къщата. Телевизорът на стената показваше измислените си сцени на война и отмъщения, неосъзнаващ реалния ужас пред екрана.

Сега накъде?

Обаче стрелецът се оказа твърде бърз. Беше възстановил равновесието си. Първият куршум разби прозореца зад гърба й.

– Умолявам ви – извика тя. Искаше да хукне, но тялото й не реагираше. – Защо правите това?

Мъжът вдигна рамене. Под носа му се чернееха мустачки, а на бузата му имаше бенка, от която стърчаха косъмчета. Очите му бяха черни и корави.

Последната й мисъл беше за свидетелка, която бе разпитвала преди години – сивокоса жена от племето хуту, която мелеше брашно в бежански лагер насред джунглата някъде между Конго и Руанда.

– Ти не си се предала – каза й с възхищение Аби, а жената бе поклатила глава.

– Просто извадих късмет, а другите – не. Това беше единствената разлика.

Мъжът вдигна пистолета и стреля.