Облечен в бялата роба на бедуин, Булус ибн ал Дервиш, известен в Ал Кайда с бойното си име ал Нумаир, или Пантерата, стоеше недалеч от групата белгийски туристи.

Белгийците бяха пристигнали с микробус от Сана – четирима мъже и пет жени с техния йеменски шофьор и йеменския им екскурзовод Уасим ал Рахиб. Шофьорът беше предпочел да си спести горещото августовско слънце и бе останал в комфортния микробус, охлаждан от климатик.

Екскурзоводът Уасим не знаеше френски, но английският му беше добър, а едно шестнайсетинагодишно момиче от туристите, Анет, също знаеше английски и превеждаше на сънародниците си.

– Това е прочутият храм Баран, известен също като Арш Билкис, трона на Савската царица – каза Уасим на групата си.

Анет преведе, туристите закимаха и започнаха да щракат с фотоапаратите.

Ал Нумаир, Пантерата, огледа заемащите повече от акър руини на храмовия комплекс – стени от кафяв пясъчник, издигащи се квадратни колони и открити дворове, опечени от палещото пустинно слънце. Американски и европейски археолози бяха посветили много години и пари на разкриването и реставрацията на тези езически останки, но се бяха изнесли поради подозрителното поведение на племената, а по-късно и заради засилената активност на Ал Кайда в района. Ама че прахосничество на време и пари, помисли си Пантерата. Очакваше с нетърпение деня, когато западните туристи щяха да престанат да идват и храмът с прилежащите му езически руини ще бъде погълнат отново от пясъците на пустинята.

Погледна отвъд храмовия комплекс към пустошта с оскъдна ниска растителност, разнообразявана тук-там от самотна финикова палма. Знаеше, че в стари времена районът е бил много по-зелен и многолюден. Сега пустинята беше пристигнала от изток, от Хадрамаут или Мястото, откъдето идва смъртта.

Уасим ал Рахиб погледна високия брадат бедуин и се запита защо ли се е присламчил към белгийската група. Уасим се беше уговорил с местния племенен шейх Муса и му бе платил сто американски долара за привилегията да посетят националния исторически обект. Разбира се, освен това парите купуваха мир – беше му обещано, че местните по никакъв начин няма да досаждат, спират или тормозят туристите. Тогава какво търсеше този бедуин тук?

Пантерата забеляза, че екскурзоводът го гледа, и отвърна на погледа му, докато онзи не се обърна отново към групата си.

Днес в храма нямаше други туристи – само една-две групи седмично се осмеляваха да дойдат от столицата Сана, която се намираше на двеста километра на запад. Пантерата помнеше, че прочутите руини привличаха повече западняци, но поради съобщенията за засилилата се напоследък активност на Ал Кайда в провинция Мариб повечето туристи се държаха настрана. Усмихна се.

Поради същата ситуация белгийците бяха пристигнали с въоръжен ескорт от двайсет души от Бюрото за национална сигурност – паравоенна полицейска сила, чиято работа бе да защитава туристи по пътища и исторически обекти. Туристите бяха платили за услугата и парите им бяха похарчени разумно, помисли си Пантерата. За съжаление на западняците обаче на полицаите им бе платено и да се махнат, което и щяха да направят в най-скоро време.

Уасим продължаваше обясненията си:

– Храмът е известен също и като Лунния храм и е бил посветен на Алмака, божеството покровител на Савското царство.

Докато белгийското момиче превеждаше, Уасим отново хвърли поглед към брадатия мъж с бедуинска роба, който стоеше прекалено близо до групата му. Искаше му се да го отпрати, но нещо в непознатия го смущаваше и затова той пак се обърна към туристите:

– Това е било хиляда и петстотин години преди пророкът Мохамед да просвети земята и да покори неверниците.

Пантерата, който знаеше английски, кимна одобрително на последните думи на екскурзовода.

Заразглежда белгийските туристи. Имаше две възрастни двойки, които като че ли се познаваха и определено не се чувстваха добре под палещото слънце. Следващите бяха мъж и жена, малко над двайсетте; Пантерата забеляза, че не носят венчални пръстени, макар че несъмнено бяха заедно – държаха се за ръце. Последните мъж и жена също бяха двойка, а момичето, което превеждаше, по всяка вероятност беше тяхна дъщеря или роднина. Жените бяха покрили косите си с хиджаби, което бе знак за уважение към исляма, но никоя не бе покрила лицето си, както изискваше законът. Екскурзоводът би трябвало да настоява да го направят, но пък той бе слуга на неверници.

Пътешественици авантюристи, помисли си Пантерата. Любопитни хора, вероятно заможни, тръгнали на екскурзия от Сана, където бяха гости в хотел „Шератон“. Макар че тази разходка сигурно им се струваше по-трудна и авантюристична, отколкото им бе казала туристическата компания. Пантерата предполагаше, че сега си мечтаят за хотелския комфорт, бара и ресторанта. Запита се дали някои от тях не мислят и за безопасността си. Виж, това би било уместно безпокойство.

Уасим отново погледна бедуина, който се беше присламчил още повече към малката му група. Непознатият явно още нямаше четирийсет, макар че брадата и потъмнялата от слънцето кожа го правеха да изглежда по-стар. На кръста му бе закачена церемониална джамбия – извитата йеменска кама, носена от всички мъже в северната част на страната. Шивалът, който покриваше главата му, беше съвсем прост и не бе бродиран със скъпи златни нишки, така че мъжът явно не беше някой важен човек, племенен шейх или главатар на клан. Може би бе дошъл да проси от западняците. Макар че бе платил на шейх Муса да държи хората си настрана, ако този поискаше милостиня, Уасим щеше да му даде няколкостотин риала и да му каже да си върви с мир.

Отново се обърна към групата.

– Според някои, които изповядват американската мормонска вяра, този храм бил мястото, на което пророкът Мормон призовал Лехи след бягството му от Йерусалим през шести век преди нашата ера. Именно тук според мормоните Лехи погребал пророка Измаил. И след като го направил, построил огромен кораб за себе си и семейството си и отплавал за Америка.

Анет преведе, един от мъжете зададе въпрос и младото момиче го преведе на английски за Уасим, който се усмихна.

– Да, както виждате, тук няма океан. Но се смята, че в древността тук е имало много вода и може би дори реки, останали от Библейския потоп.

Момичето преведе и всички белгийци закимаха разбиращо.

– Последвайте ме, моля. – Уасим се спусна по четиринайсетте стъпала и застана пред шест квадратни колони, пет от които се издигаха на двайсет метра нагоре, а шестата беше пречупена наполовина. Изчака туристите да се съберат около него и продължи: – Ако погледнете на запад, ще видите планините, където според местните племена е спрял Ноевият ковчег.

Туристите започнаха да снимат далечните планини и не забелязаха, че брадатият мъж слиза по стълбите към тях.

Уасим обаче го забеляза и се обърна към бедуина на арабски:

– Моля ви, господине, това е частна туристическа група.

Ал Нумаир, Пантерата, отвърна също на арабски:

– Но аз искам да се уча, господине.

– Вие не говорите нито английски, нито френски, господине – почтително каза Уасим. – Какво можете да научите?

– Аз съм беден човек, господине – отвърна Пантерата на английски. – Дойдох тук да забавлявам туристите, облечен в най-хубавата си племенна роба.

Уасим страшно се изненада от перфектния английски на непознатия и отвърна на арабски:

– Благодаря ви, но шейх Муса ме увери...

– Моля ви, господине – каза бедуинът на английски, – позволете ми да позирам за снимки с вашите западни приятели. Сто риала на снимка.

Анет чу думите му и ги преведе на френски за сънародниците си, които следяха с безпокойство разговора между двамата араби. Щом разбраха за какво става дума, всички се заусмихваха: решиха, че предложението е чудесно – щяха да се хвалят със снимките у дома.

Уасим се подчини на желанието на клиентите си и кимна на бедуина.

Белгийците започнаха да позират до високия брадат арабин – отначало един по един, после по двама и всички заедно. Бедуинът се усмихваше за всяка снимка и с готовност изпълни молбата на туристите да се разходи из храма, за да го снимат на фона на различни развалини.

Единият от по-възрастните мъже го помоли да извади камата си, но бедуинът почти извинително обясни, че ако извадиш джамбия, трябва да я използваш. Щом чу превода на Анет, белгиецът се обърна към сънародниците си.

– В такъв случай няма да го молим да вади камата, нали?

Всички се разсмяха. С изключение на Уасим, който си погледна часовника. Бяха тръгнали от Сана в осем сутринта, но микробусът пристигна в намиращия се недалеч Мариб малко след пладне. Туристите бяха обядвали (мъчително бавно за него) в ресторанта на хотел „Билкис“, след което Уасим трябваше да чака дълго шейх Муса, който поиска двеста американски долара.

– Другите племена създават проблеми – каза му – и трябва да им платя, за да ви осигуря безопасен обратен път към Сана.

Уасим беше чувал това неведнъж и отговори по същия начин, по който отговаряше винаги:

– Туристите вече платиха на пътната компания в Сана и за полицейския ескорт. Не мога да искам повече от тях. А и за мен няма да има печалба, ако ви дам още пари. – И както винаги обеща: – Следващия път.

Спазариха се за сто долара, но Уасим вече беше решил, че следващ път няма да има. Пътят от Сана до Мариб започваше да става опасен – не само заради буйните племена, но и заради хората от Ал Кайда, които се бяха появили в района миналата година. Бяха предимно чужденци – саудитци, кувейтци, хора от съседния Оман, както и иракчани, избягали от американците в родината им. Уасим се опасяваше, че тези пришълци ще донесат смърт и нещастие в Йемен.

Шейх Муса също му го каза:

– Онези от Ал Кайда започват да се превръщат в проблем. Привлечени са от американските петролни кладенци и тръбопроводите и се събират като вълци, дебнещи удобен момент да нападнат. Не можеш да купиш тези хора, приятелю – добави шейхът, – и полицията не може да те защити от тях, но аз мога. Триста долара.

Уасим отново отказа да плати допълнително, на което шейх Муса сви рамене и рече:

– Може би следващия път.

– Да, следващия път.

Но екскурзоводът вече беше сигурен, че няма да има следващ път.

Въпреки че беше завършил университет със специалност антична история, Уасим ал Рахиб не беше успял да си намери работа като учител или другаде освен в туристическата компания. Заплащането беше достатъчно добро, западняците оставяха щедри бакшиши, но работата му започваше да става опасна. За туристите също беше опасно, макар че компанията никога не би потвърдила подобно нещо. Всички пътеводители (написани преди години) заявяваха: „Не можете да напуснете Йемен, без да сте разгледали руините на Мариб“. „Е – помисли си Уасим, – ще им се наложи да ги разглеждат без мен“.

Туристите разговаряха с бедуина с посредничеството на младото момиче, което знаеше английски. Мъжът изглеждаше достатъчно приятен, но в него имаше нещо необичайно. Не приличаше на бедуин. Изобщо не се смущаваше от чужденците, а и знаеше английски. Доста необичайно, освен ако не работеше за американците при нефтените кладенци.

Вече минаваше три следобед, а още не бяха посетили храма на Слънцето. Ако останеха още тук, трябваше да пътуват към Сана по тъмно, а не беше добра идея да оставаш на пътя след залез-слънце дори ако те охраняват полицаи – те също нямаха никакво желание да замръкват навън.

Уасим се обърна на английски към младото момиче и бедуина:

– Вече трябва да тръгваме. Благодаря ви за любезността, господине.

Белгийците обаче помолиха екскурзовода да им направи още една групова снимка с бедуина. И Уасим, който мислеше за възнаграждението си, се съгласи и ги фотографира с четири различни апарата.

– Мисля, че ако дадете на господина хиляда риала, ще го зарадвате много – каза на белгийското момиче и за всеки случай поясни: – Това прави около пет евро. Много добра надница за човек като него.

Анет събра парите, подаде ги на бедуина и каза:

– Благодаря.

Бедуинът взе банкнотите и отвърна:

– За мен беше удоволствие. Моля, предайте на сънародниците си, че Булус ибн ал Дервиш им желае приятно и безопасно прекарване в Йемен.

Уасим погледна на север, към микробуса, който беше спрял на пътя зад военния камион с охраната им. Микробусът още беше там, но камиона го нямаше. Нямаше ги и полицаите от Национална сигурност със сините им униформи.

Той извади телефона си и звънна на командира на полицаите, но никой не му отговори. Обади се на шофьора Иса, който беше братовчед на жена му. Но Иса също не вдигна.

Уасим погледна бедуина, който също го гледаше, и веднага разбра какво става. Пое дълбоко дъх, за да овладее гласа си, и заговори на арабски:

– Моля ви, господине... – Поклати глава. – Това е много лошо.

– Ти си лошият, Уасим ал Рахиб – отвърна високият бедуин. – Ти си слуга на неверниците, а би трябвало да си слуга на Аллах.

– Аз съм негов слуга...

– Млъкни. – Бедуинът вдигна дясната си ръка явно за да даде някакъв сигнал, после я свали, погледна Уасим и белгийците и не каза нищо повече.

Четиримата мъже и петте жени гледаха екскурзовода и очакваха да им обясни какво се случва. Явно нещо не беше наред, макар че само преди минути всички се бяха усмихвали и позирали за снимки.

Уасим се извърна от разтревожените погледи на групата.

– Какво има? – попита Анет на английски. – Не му дадохме достатъчно ли?

Уасим не отговори и Анет се обърна към бедуина.

– Нещо не е наред ли?

Ал Нумаир, Пантерата, отвърна:

– Вие не сте наред.

Белгийците започнаха да питат Анет какво е казал, но тя не отговори.

А после един от мъжете в групата извика:

– Regardez! – И посочи.

Долу, в двора на храма, където бяха стояли допреди малко, от тъмните сенки на руините внезапно се появиха петнайсетина мъже с бедуински роби и с калашници в ръце.

Отначало туристите мълчаха, но когато новодошлите се затичаха нагоре по каменните стъпала, една жена изпищя.

Всичко се случи много бързо. Двама бедуини насочиха автоматите си към белгийците, а останалите вързаха ръцете им отзад с тиксо.

– Какво става? – извика Анет на Уасим.

Уасим, чиито китки също бяха вързани, отначало беше прекалено уплашен, за да говори, но после си възвърна дар слово.

– Отвличат ни. Не се плашете. Те отвличат за пари. Няма да ни направят нищо лошо.

Говореше и се надяваше думите му да са верни. Племе отвлича западняци. Често се случваше, наричаха го отвличане на гости. Щяха да прекарат седмица, най-много две с племето, докато не бъдат доставени парите, след което щяха да ги освободят. Знаеше, че подобни неща обикновено приключваха добре – западняците рядко биваха наранявани и никога убивани, освен ако не се намесеха военните, за да освободят заложниците.

Макар да бе изпаднала в ужас, Анет се обърна към сънародниците си.

– Това е отвличане – каза тя. – За откуп. Уасим казва да не се...

– Млъкни – прекъсна я високият бедуин на английски. – Не е отвличане – каза на арабски на Уасим.

Уасим затвори очи и започна да се моли на глас.

Булус ибн ал Дервиш, Пантерата, извади извитата си кама и застана зад екскурзовода. С една ръка сграбчи косата му и дръпна главата му назад, а с другата му преряза гърлото, след което го бутна напред.

Уасим падна по очи върху горещите камъни на Храма на Луната, подритна и застина; кръвта му бързо изтичаше и образуваше локва около него.

Белгийците гледаха с ужас, после някои запищяха, а други избухнаха в сълзи.

Въоръжените мъже ги блъснаха да коленичат. Пантерата отиде първо при Анет и застана зад нея.

– За да не ти се налага да гледаш как другите умират – каза й, дръпна дългата й коса и й преряза гърлото, след което продължи с останалите.

Някои плачеха или молеха за милост, други се съпротивляваха, макар това да беше напразно, тъй като джихадистите ги държаха здраво, докато Пантерата им прерязваше гърлата. Само една възрастна жена се молеше. Пантерата я остави последна, за да може да довърши молитвата си. „Интересно е да гледаш как умират хората“, помисли си.

След по-малко от две минути всичко беше приключило. Деветимата неверници и слугата им Уасим лежаха на камъните на храма и кръвта им течеше по древните блокове.

Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, гледаше как един по един неверниците потръпват за последен път и остават да лежат неподвижни.

Един обаче, бащата на младото момиче, внезапно се изправи и побягна със завързани ръце надолу към двора. Още на първите крачки се спъна, изтъркаля се по високите стъпала и остана да лежи долу.

– Дано не се е ударил лошо – каза Пантерата на джихадистите.

Мъжете се разсмяха.

Пантерата погледна окървавената си джамбия, после я прибра в ножницата.

Взе фотоапарата на един от туристите, прегледа дигиталните изображения на малкия екран и на лицето му заигра усмивка.

– Набеел – извика на един от хората си и му подаде фотоапарата да направи снимки на клането.

После се обърна към мъртвите европейци.

– Е, дойдохте в Йемен за приключения и знания. И открихте и двете. Страхотно последно приключение и много знания за тази страна. Научихте, че в Йемен дебне смъртта.