Вяра

1.

Той изплува от безсъзнанието, раздиран от мъчителните спазми на бременността. Бяха по-силни и по-настойчиви. Бълнуването му по-рано бе придружено от несекващо капене на кръв от нещо в противоускорителния хамак над него, което вече дори не беше труп. Държеше дясната си ръка пред лицето, вадеше и прибираше нокти и се насилваше да брои от единия палец през четирите пръста до другия. Спазмите утихнаха и той се отпусна.

Когато се пробуди отново, главата му се бе прояснила, но не усещаше друго освен нея. Беше само очи и уши, нос и уста, загърнат дълбоко в противоускорителния хамак: наблюдаваше, слушаше, душеше и вкусваше пораженията в спасителния катер около него. Вероятно бяха минали часове от катастрофата и въпреки това краят й още не беше настъпил. Силите, противосилите, скърцанията и вибрациите от сблъсъка щяха да продължават, докато корпусът се успокои.

Спазмите се появиха отново и той използва болката, за да си възвърне контрола над тялото. Осезанието се възстановяваше в низходящ ред, първо в раменете и гърдите, после в корема и краката и той се опипа внимателно за увреждания. Усещаше тъпа пулсираща болка отстрани, съвсем различна от пронизващата болка на спазмите. Предвид на това, което предстоеше да направи, както тъпата болка, така и спазмите от бременността щяха да са сериозна пречка. Мисълта, че смъртта му в хамака може да се окаже още по-голяма пречка, го позабавлява с иронията си, но не за дълго. Дори плодът в него не беше толкова важен, колкото необходимостта да се измъкне от мястото на катастрофата и да съобщи на някого. Докато предъвкваше тази мисъл, той отново се унесе в сън.

Когато се събуди, беше пладне. Корпусът на спасителния катер все още пукаше и стенеше, припомняйки си миговете на стълкновението, както старец повтаря подробности от хирургична операция. Той стана, протегна се и отдели няколко скъпоценни мига за задача, която не можеше да не изпълни, преди да тръгне, макар да знаеше какъв ще е резултатът. Другите не само бяха мъртви – всичките седем човеци, които бе успял да вкара в спасителния катер, преди корабът да бъде разрушен – те бяха свръхмъртви. Бяха събрали достатъчно безжизненост за седемнайсет души.

Той продължи с огледа на корпуса. Нито един от уредите за комуникация не беше в изправност. Обмисли дали да претърси отломките за оръжие, но реши, че ще е загуба на време – знаеше за пустинните хищници на Баст 3, но в края на краищата той беше сакхранец и не би трябвало да се нуждае от оръжие. Един глас вътре в него, вероятно гласът на плода, каза: Ти си бременен сакхранец и не си създаден за пустинята. Той го игнорира. Времето напредваше твърде бързо.

Нямаше кой знае какъв план, но и положението не беше чак толкова комплицирано. Спасителният катер се бе разбил в пустинята, която се простираше най-малко на деветдесет мили във всички посоки, той разполагаше с ограничени запаси от храна и вода и бременността затрудняваше способностите му да ловува. Освен това в пустинята нямаше селища или бази на Федерацията.

Значи му предстоеше да върви.

Ако спазва права линия, избягва каменистите хълмове и стои на открито, вероятно ще го забележи някой патрул, прелитащ над пустинята. Планът не беше кой знае какъв, но да оцелее след падане в пустинята и да не успее да се добере да помощ би било немислимо. Той начерта голяма стрела в пясъка, сочеща в избраната посока, и направи последна проверка на припасите. После тръгна. След няколко минути четири сенки се отделиха от сумрака около близките скали и го последваха.

Веднага щом се отдалечи от мястото на катастрофата, пясъкът под отломките сякаш закипя. Както на много други планети със сурови условия нищо на Баст 3 не оставаше неизползвано.

Казваше се Сарабт. Беше сакхранец, напоследък жител на Хриссихр в Ирсирхските хълмове на Сакхра и още по-скоро (допреди няколко часа) оръжеен офицер на „Палас“, крайцер от клас 091 и охранителен кораб в системата Баст. Той беше единият от двамата сакхранци, получили офицерски чин на федеративни кораби, другият се казваше Тахл, също от Хриссихр, макар че Сарабт не го познаваше добре.

Баст беше седмата слънчева система на Федерацията, навестявана от неиденфицирания кораб, наречен от сакхранците Вяра. Но по-важното беше, че тя бе първата от доскоро принадлежащи на сакхранците слънчеви системи, които Федерацията бе приобщила, като останалите съответно бяха Хор, Анубис и Изис. Хор беше най-богатата и най-голяма система на Федерацията. Открай време притежаваше могъщи охранителни сили, но напоследък се говореше за нови стъпки, предприемани срещу евентуално нападение на Вяра. Носеха се слухове, че един аутсайдерски крайцер, най-могъщият клас кораби във Федерацията, летял към Блентпорт на Сакхра.

Аутсайдерите бяха девет на брой. Един от тях беше „Чарлз Мансън“, командван от Арон Фуурд с първи офицер Тахл.

Сарабт погледна назад. Беше изминал значително разстояние и останките на спасителния катер вече бяха доста оглозгани. Стрелата, която бе начертал, беше изчезнала, заметена от пясъка и движенията на онова, което живееше в него. Скоро нищо нямаше да може да се различава от въздуха дори ако патрулът прелетеше директно отгоре. Трябваше да остане на открито, но това означаваше, че ще го виждат не само патрулите, а и хищниците. Бяха ги инструктирали за хищниците на Баст 3. При обикновени обстоятелства не би трябвало да се безпокои от тях.

Баст беше най-малката и най-бедната от всички бивши сакхрански системи. Планетата Баст 3 бе почти незаселена, с изключение на няколко спуснати по въздуха федеративни бази и три-четири незначителни миннодобивни инсталации. Баст 4 беше по-голяма планета и с по-благоприятен климат и бе побрала преобладаващата част от населението на региона, но като цяло системата Баст едва ли можеше да се сметне за голяма придобивка. „Палас“ бе единственият военен кораб, дислоциран в системата. Всички предполагаха, че Вяра ще нападне първо Хор или може би някоя от другите две системи. Вместо това жертвата се оказа Баст и „Палас“ нямаше никакви шансове.

Сблъсъкът бе съвсем кратък. Беше чул някой в спасителния катер да подхвърля, че дори оргазмът може да е по-дълъг, макар че изходът от него не бил тъй сигурен. Бяха успели да мернат само за миг неидентифицирания кораб, но за Сарабт и това бе достатъчно.

Преди триста години същият неидентифициран кораб бе посетил Сакхра и бе оставил след себе си разруха. Тогава един сакхранец бе познал истинската същност на кораба и написа Книгата на Срахр, а след като я прочетоха, всички сакхранци се отдръпнаха един от друг. Сакхранската империя навлезе в бавен, но необратим процес на упадък и по-късно бе погълната от Федерацията. В преобладаващата си част сакхранците бяха агностици и в пристъп на самоирония нарекоха кораба Вяра. Вяра бе нещо, което те нито разбираха, нито желаеха, тя се бе появила в живота им внезапно и без покана, не можеше да бъде отхвърлена, а когато си тръгна, което стори също толкова внезапно, колкото и се появи, остави ги да тънат в упадък. Така и не успяха да се възстановят.

Така че, погледнато по този начин, Вяра бе подходящо име.

В началото Федерацията използваше термина „неидентифициран кораб“, но после също премина на Вяра, по съвсем различни причини. Корабът често беше забулен, но когато ставаше видим, оцелелите разправяха, че имало нещо във вида му, което записващите устройства не съумявали да предадат. Само женско име би било подходящо, с всички придружаващи го женски атрибути. И така от „неидентифициран кораб“ се получи „то“, после Вяра и накрая просто Тя.

Сакхранците знаеха какво е Тя, Федерацията не знаеше. Федерацията знаеше, че Тя навестява цивилизации и ги оставя в разруха и упадък, но не знаеше защо – а защо бе продукт на това какво е Тя. Сарабт го знаеше дори по-добре от повечето сакхранци по две причини: беше прочел Книгата и съвсем скоро Я бе видял с очите си. Трябваше да оцелее, за да помогне Тя да бъде спряна и да не стори на Федерацията това, което бе причинила на Сакхра преди триста години.

Обречена амбиция. Не очакваше, че той самият би могъл да Я спре, нито да спаси Федерацията. Дори не изпитваше някакви особени чувства на привързаност към Федерацията. Тя притежаваше черти, които не му се нравеха, но не беше някаква войнстваща зла империя, славеше се с известен толеранс, беше му осигурила добра кариера и само от време на време показваше неприятни страни или стигаше до крайности. Така че ние трябва да Я спрем този път, помисли си той, да не й позволим да причини на Федерацията това, което причини на нас. Типична мисъл за сакхранец, поне за някого, роден след Срахр. Никой не знаеше докъде може да доведе това.

Но поне му даваше мотив да се бори. Трябваше да се свърже с Тахл. Да разбере дали Тахл някога е бил спохож­дан от подобни мисли.

Бяха четири, всеки с неговите размери и тегло. Влечуги, продълговати, с по шест къси крачета, яка мускулатура. Петнистата им кожа беше в цвят на непрано бельо – цвета на пустинята. Пълзяха мълчаливо около него. Лицата им бяха безизразни. Също и неговото.

Всеки път, когато усещаше поредния спазъм и те скъсяваха дистанцията, се стараеше да го прикрие с внезапно изваждане на ноктите, което караше четирите хищника да нарушават формацията. Но при всеки такъв опит му трябваха няколко секунди повече, за да се откъсне, и прегрупиращият се противник се приближаваше още повече. Докато слънцето се издигаше в мътнокафявото небе и денят ставаше също толкова горещ, колкото бе студена нощта, той все повече си даваше сметка, че те са част от това място, че са пригодени да живеят в него, а той не е.

Вървял бе из пустинята част от вчерашния ден, цялата нощ и част от днешния. Болката в лявата страна, тъпата болка, ясно различима от спазмите, не отслабваше и го преследваше като хищниците. Опита се да я диагностицира, доколкото това бе възможно, докато подтичваше и накуцваше, и предположи, че е разкъсване в малкото сърце. Това означаваше, че без квалифицирана хирургическа помощ ще е мъртъв до двайсет и четири часа, но въпреки това можеше да я категоризира като второстепенна опасност, защото си даваше сметка, че ще умре от преждевременно раждане след дванайсет или вероятно ще бъде убит от хищниците след шест. Ако не беше бременен, вероятно би могъл да ги надбяга, но пък ако не беше бременен, нямаше да му се наложи да го прави.

Всъщност дори не трябваше да е тук: съгласно разпоредбите беше докладвал за забременяването си на капитан Матуб от „Палас“. Матуб би могъл да го отстрани от екипажа, но познавайки способностите му, го помоли да се качи на кораба за това, което се оказа последният му полет.

Той сви рамене. Сакхранците не си губят времето в съжаление по неосъществени възможности. Вместо това, докато продължаваше да пристъпва, следван наблизо от хищниците, му хрумна идея, която би могла да му е от полза. На Сакхра той бе живял на Ирсирхските хълмове, нито веднъж не бе оставал за дълго в Блентпорт или в някой от равнинните градове на Федерацията и по тази причина не се бе налагало да му премахват отровните жлези в ръцете и краката. Факт, който би могъл да има съществено значение. Способността да усили ударната мощ на ноктите си с отрова щеше да му осигури цял допълнителен час.

Ноктите. Той ги извади отново и за пореден път хищниците изсъскаха и се отдръпнаха. И той им изсъска. Вът­решността на устите им бе яркорозова, неговата – тъмночервена. Те се върнаха към досегашната си формация, около и зад него. Изглежда не се затрудняваха толкова да поддържат темпото, колкото той – да го налага. Изминаха още два часа.

Слънцето продължаваше да се издига, разпалвайки отразени светлини из оголените жили на кварца в скалите и каменните хълмове, които напоследък зачестяваха. Така изминаха още два часа. Не усещаше никаква промяна в драматичността на обстановката и вероятно тъкмо това, а не влошаващото му се състояние го накара да осъзнае, че преценката му е невярна и атаката ще започне всеки момент.

Той забави ход, закуцука към близката скала, опря гръб в нея и зачака. Колкото и да бе странно, те приклекнаха в полукръг около него, наблюдавайки го с нескрит интерес. Около половин минута не се случи нищо и той овладя внезапно споходилото го желание да им заговори, сякаш са на събрание, и тогава този, който беше отляво, го нападна. Почти изпита съжаление към него, докато протягаше крак, оставяйки успоредни отровни дири върху муцуната му, защото, като го гледаше как се отпуска назад, изхвърляйки бълвоч, той осъзна, че хищниците притежават същия недостатък, какъвто и сакхранците: социалната им организация беше твърде слаба. Нямаше какво да ги държи заедно.

„Също като нас – рече си той и заби ръка в окото на този, който се бе опитал да изкатери канарата зад него, – когато се съберат, винаги са по-малко от сумата на отделните части.“ Той посегна назад, сграбчи отровения и ослепен хищник и го хвърли върху трупа на първия. Глупава постъпка, жест, несъобразен с увреденото му състояние, и това предизвика нов и още по-мъчителен пристъп на спазми, който го накара да се превие. Двата останали хищника, започнали да отстъпват, внезапно го погледнаха с пробуден интерес, докато той се олюля и падна на колене, притиснал корема си с ръце. И в този момент – точно сега, когато най-малко трябваше – го изпълни смесица от учудване и гняв към онова нещо, което бе отделно от него и помръдваше вътре в тялото му.

Ала преценката му се оказа погрешна, помисли той с раздразнение, всички преценки бяха погрешни, атаката започна по-рано, отколкото очакваше, учестените спазми бяха по-труднопоносими, отколкото предполагаше, и ако не станеш и не опреш гръб в скалата, ако не успееш да си отдъхнеш поне малко, ще изгубиш детето и ще носиш в утробата си мъртъв плод.

Погледът му се замъгли, но успя да различи двете фигури, които го приближаваха. Устите им бяха розови, те се отваряха и затваряха в унисон – в невероятен унисон. Той поклати глава и двойният образ изчезна, пред него остана само една зинала паст и в същият миг усети как нещо се забива и разкъсва гърба му. Той падна възнак, посрещайки почти с облекчение промененото средоточие на болка. Вторият хищник се присъедини към първия. Лицето му бе притиснато в пясъка и той усети как го разкъсват методично, вече не го нападаха, а просто ядяха от него.

На Сакхра бе наблюдавал подобни сцени – как някой едър, но изтощен от преследването хищник позволява да късат от плътта му, макар още да е на крака. Сарабт взе решение. Имаше две възможности, и двете включваха смъртта му, но само едната изискваше това да стане сега. Нямаше да умре по този начин, щеше да е позорно.

Той напрегна мускулите на ръцете и краката си, нададе вик, граничещ с мъчителен писък, и се преобърна по гръб. Двата хищника или отскочиха от него, или бяха отхвърлени, защото ги видя да се търкалят назад. Той се изправи, усещайки прах и пясък върху откритите си рани, и докато разперваше ръце, забеляза, че са покрити с бълвоч. Негова ли беше? Кога бе повърнал? Реши засега да прогони тези въпроси.

Двата хищника бяха приклекнали на местата, където паднаха, загледани в него с ококорени очи. Той извади и прибра ноктите. Облиза устни с език. Затвори отровните жлези в ръцете и краката си. Засега нямаше да се нуждае от тях.

Едва когато приключи, се зае да анализира мотивите си. Причината не беше във факта, че без отрова убийството ще е по-бавно и по-мъчително, а по-скоро в търсенето на определено равновесие. Без отрова рискът за него щеше да е по-голям, но съвсем малко. Ала дори тази разлика щеше да е проява на непочтителност към детето, което бе допуснал да издъхне в него.

Той се изтегна по гръб, разтвори крака, погледна към мръснобежовото небе и тласна. Това не беше акт на раждане, а по-скоро изхвърляне на фекалии. Зарови мъртвия плод в плитко гробче и се отдалечи забързано, преди пясъкът да загъмжи от гадини.

Десет часа по-късно стоеше неуверено на ниския хребет, от който се виждаше плитка прашна долина. Стоеше, защото повече не можеше да върви, но знаеше, че ако легне или падне, никога вече няма да стане. Съзерцаваше това, което бе долу, със смесица от изумление и забавление.

Бяха го учили, че животът, какъвто и да е той, няма определен смисъл. Смисълът се придаваше по-късно от други, но животът, докато си вървеше, бе само поредица от случайни събития, всяко от тях действащо на двоичния принцип „включено-изключено“ или това или онова, за да се поддържа определена посока, но не и с някаква конкретна цел. И сега това.

Той преразгледа желанията си. Бяха ограничени и причината за това бе в самия него. Вече нямаше значение дали ще живее достатъчно дълго, за да Я види отново и да помогне на други да Я видят. Искаше само да разбере дали Тахл има сходни желания. Ако успее да издържи достатъчно дълго, за да го засече някой безпилотен патрул, може би ще има време да се свърже с Тахл.

Раните на гърба му и гнойната секреция от разкъсванията при раждането в долната част на корема му привличаха облаци от мухи, но той вече нямаше достатъчно сила да ги пропъжда. Понасяше ги с търпението на хищник, премигвайки от време на време хоризонтално с вторичните си клепачи. Дребно многокрако животинче изскочи изпод камъка в краката му и изприпка да се скрие под друг камък, но застина, когато ноктите му изскочиха рефлексивно и се забиха като камък в калта. Скалите около него сякаш пееха под ярката светлина. Въздухът трептеше. Изминаха няколко минути. Отброяваше ги бавно, разсъждавайки върху ироничната страна на двойствените инциденти – единствените променящи живота сили, които разбираше и признаваше. Сакхранците ги наричаха Двойните порти и обичаха да ги възпяват. Нещо като предизвикателство към присъщата им ироничност.

Първо, Тя бе избрала Баст пред Хор или някоя от останалите сакхрански системи. Второ, единственият кораб на Баст, способен да й се противопостави, беше „Палас“, на който той бе офицер – един от двамата сакхрански офицери във Федерацията. Трето, когато корабът му бе разрушен – това не беше инцидент, а нещо неизбежно – той бе единственият достатъчно опитен и квалифициран да натовари оцелелите на борда на спасителния катер и да отлети. Четвърто, спасителният катер катастрофира и всички на борда загинаха. Пето, той остана жив. Шесто, не разполагаше с радиостанция и можеше само да се скита из пустинята в търсене на преден пост или малка база, докато очаква да бъде забелязан от летящи патрули или хищници и същевременно е в напреднала бременност, с травматично разкъсване на малкото сърце. Седмо, успя да преживее две от изброените опасности. Осмо, третата – сърцето – все още отброяваше, неравномерно, но неумолимо, времето, което му оставаше.

Тук им изгуби бройката. Не, реши той, във всичко това няма някакъв скрит обединяващ смисъл. Никога няма, когато сведеш събитията до елементарни съвпадения. Нещата се случват, шансовете са на една или на друга страна, врати се отварят тук, за да се затворят там, но няма скрити сили, които да движат всичко това в определена посока. Никой не му помогна да оцелее от катастрофата и хищниците. Нямаше някаква тайнствена и зла сила, чиято воля да следва дори ако рухне и умре още сега. Ако умре, това ще означава само, че жизнените му сили са били дотук.

Но той продължаваше да се поклаща на хълма, слаб черен силует, докато се питаше дали всичко, на което са го учили, не е погрешно. Защото в пясъчната котловина под него се намираше деветата и последна проява на ирония. Нямаше представа, че ще е там, докато се катереше нагоре по склона, дори в началото смяташе да го заобиколи, ала някакъв необясним импулс на упорство го подкани да продължи в същата посока, което означаваше нагоре.

И ето че сега, в сянката под него и почти на един вик разстояние, бе съгледал федеративен команден пост. Продължаваше да стои горе, неспособен да помръдне. Изминаха още няколко минути.