Военна морга

1.

Захвърлих изпъстрения с петна медицински халат в контейнера за заразено с биологични агенти облекло в съблекалнята на женския състав и свалих от себе си останалите дрехи и медицинските обувки. Зачудих се дали надписът с черни букви „Полк. Скарпета“ върху гардероба ми ще бъде свален още на сутринта, когато вече ще съм в Ню Ингланд. По-рано не ми беше минавала през ум тази мисъл, но сега се изпълних с безпокойство. Част от мен не искаше да напусне това място.

Въпреки шестте месеца изнурителна подготовка и потискащата необходимост всекидневно да се занимавам с трупове като част от задълженията си към правителството на Съединените щати, животът във Военновъздушната база в Доувър си имаше своите хубави страни. Престоят ми тук се оказа изненадващо лек. Дори приятен, бих казала. Щеше да ми липсва събуждането преди зазоряване в непретенциозната стая, военните панталони, спортното поло и ботушите, които обувах, преди да се отправя в хладния сумрак през паркинга към клуба на голф игрището за чаша кафе и закуска на път към военната морга, където завеждащия­т беше друг. Вече не бях шеф на дежурните съдебни лекари. Всъщност, доста хора имаха по-висок ранг от мен и основните решения не бяха мое задължение. Но в Масачузетс, където всички зависеха от мен, нещата бяха различни.

Понеделник, 8 февруари. Стенният часовник над блестящите бели мивки сочеше 16:33 с осветени в червено цифри, сякаш ме предупреждаваше. Очакваше се след по-малко от деветдесет минути да се появя по Си Ен Ен и да обясня какво е да си специалист по съдебномедицинска радиологична патология, защо аз съм такава и какво общо имат с това Доувър, Министерството на отбраната и Белият дом. С други думи, вече не съм съдебен лекар, ще кажа аз, не съм дори бивш служител към органите за издаване на изпълнителен лист към медицинските служби на Въоръжените сили. След 11-и септември, след нападението над Ирак от Съединените щати, а сега и с повишеното военно присъствие в Афганистан – преговарях точките, на които щях да се спра: границата между военния и гражданския свят завинаги ще си остане размита. Бих могла да дам пример: миналия ноември само за четирийсет и осем часа тук бяха докарани тринайсет убити бойци от Средния изток; същият беше и броят на жертвите от Форт Худ, Тексас. Масовата смърт не се ограничаваше до бойното поле, макар да не бях съвсем сигурна кое наричаме „бойно поле“. Може би то е повсеместно, ще кажа аз по телевизията. То е в нашите домове, в училищата ни, в църквите, в самолетите от търговската флота; навсякъде, където работим, пазаруваме и ходим на почивка.

Подреждах тоалетните си принадлежности, докато систематизирах коментарите, които трябваше да направя относно триизмерната радиология, ползата от компютърната томография, сканирането в моргата. Напомних си да не пропусна да подчертая, че макар новата централа в Кеймбридж, Масачузетс, да беше първата в Съединените щати гражданска институция, упълномощена да извършва виртуални аутопсии, тази в Балтимор щеше да е следващата, и в крайна сметка това беше технологията на бъдещето. Благодарение на технологията традиционната аутопсия чрез дисекция, при която постфактум се правят снимки с надеждата да не пропуснеш нещо или да не замърсиш обекта с някакъв артефакт, можеше да бъде драстично подобрена, да бъде прецизирана – и това щеше да стане.

За съжаление, довечера нямаше да се появя по „Вести от света“, понеже като се замислих, ми се стори, че ще е по-добре, ако водех този диалог с Даян Сойър. Проблемът с редовните ми появи по Си Ен Ен беше, че прекалената информираност често подхранва презрение, но трябваше да се сетя за това по-рано. Хрумна ми, че интервюто може да излезе твърде лично и че би трябвало да спомена за това пред генерал Бригс. Трябваше да му разкажа какво се случи сутринта, когато обезумялата майка на един мъртъв войник се нахвърли върху мен по телефона с обвинения за предумишлени престъпления и заплаши, че ще се оплаче пред медиите.

Когато хлопнах вратата на гардероба си, металът изтрещя като оръдеен залп. Пристъпих по жълтеникавите плочки, които винаги усещах хладни и гладки под босите си крака. Носех тоалетна чантичка с шампоан и балсам със зехтин, ексфолиант от фосилизирани морски водорасли, обезопасена самобръсначка, флакон с гел за бръснене за чувствителна кожа, течен сапун, кърпа, освежител за уста, четка за зъби, четка за нокти и ароматно масло марка „Нютроджина“, което щях да използвам накрая. Прилежно подредих вещите си на покрития с плочки рафт в откритото сепаре, завъртях крана и горещата вода плисна върху мен. Обърнах се, за да ме облее цялата, и вдигнах лице нагоре, после вперих очи в пода, в бледите си крака. Оставих водата да струи върху врата и главата ми с надеждата, че схванатите ми мускули малко ще се отпуснат. Представях си, че влизам в гардеробната в апартамента си и избирам какво да облека.

Генерал Бригс – Джон, както го наричах насаме – иска­ше да нося синята бойна униформа на летец от Военновъздушните сили, но аз му се противопоставих. Би трябвало да избера обичайните си цивилни дрехи за интервюта по телевизията – може би семпъл тъмен костюм, блуза с висока яка в цвят слонова кост и скромния „Брегет“ с кожена каишка, подарък от племенницата ми Луси. Не огромния „Бланпен“ с тъмен циферблат и керамичен фасет, също подарък от нея, понеже тя беше обсебена от часовниците – всъщност от всичко техничес­ки сложно и скъпо. И не панталони, а пола и обувки на ток, за да изглеждам безобидна и достъпна – трик, който научих преди време в съда. По някаква причина съдиите обичат да съзерцават краката ми, докато подробно и картинно описвам анатомичните данни за смъртоносните рани и последните мигове от живота на жертвата. Бригс щеше да остане разочарован от избраното от мен облекло, но по време на Суперкупата снощи, след като вече си бяхме пийнали, аз му напомних, че никой мъж не може да казва на жена как да се облича, освен ако не е Ралф Лорън.

Парата от душа се раздвижи, понесена от течението. Стори ми се, че дочувам стъпки. Изведнъж ме обзе безпокойство. Би могъл да е всеки – военен служител, лекар или някой друг, упълномощен да пребивава на тази строго охранявана територия, който отива до тоалетната, да ползва дезинфектантите или да се преоблече. Сетих се за колегите, с които току-що бях в главната зала за аутопсии, и си казах, че сигурно пак е капитан Авалон. Тя неотстъпно присъстваше цяла сутрин по време на компютърната томография, сякаш след толкова време аз още не можех да се справя сама – а после, лепкава като мъгла, цял ден се навърташе около работната ми маса. Трябва да е капитан Авалон. Почти сигурна бях – винаги беше тя. Заля ме вълна от раздразнение. „Махай се.“

– Доктор Скарпета? – разнесе се познатият безизразен, лишен от страст глас, който сякаш неотстъпно ме следваше по петите. – Търсят ви по телефона.

– Току-що влязох – провикнах се през шумния плисък на водата.

Това беше моят начин да й кажа да ме остави на мира. „Малко лично пространство, моля.“ Точно в този момент не исках да виждам нито капитан Авалон, нито когото и да е, и това нямаше нищо общо с факта, че съм гола.

– Съжалявам, госпожо. Пийт Марино иска да говори с вас. – Безизразният глас се приближи.

– Ще трябва да почака – креснах аз.

– Каза, че е важно.

– Бихте ли го попитали какво има?

– Само каза, че е важно, госпожо.

Обещах, че след малко ще се свържа с него. Навярно е прозвучало неучтиво. Колкото и да се стараех, не винаги можех да съм очарователна. Пийт Марино беше съдебният лекар, с когото бях работила през половината си живот. Надявах се, че у дома не се е случило нищо ужасно. Не, той щеше да се погрижи да науча, ако имаше нещо неотложно – нещо със съпруга ми Бентън, с Луси, или някакъв проблем в Съдебномедицинския център в Кеймбридж, който оглавявах. Марино щеше да направи нещо повече от това да помоли да бъда уведомена, че ме търси по телефона и че е важно. Това си беше типично неговият нисък праг на контрол над импулсите, реших аз. Хрумнеше ли му нещо, решаваше, че трябва незабавно да го сподели с мен.

Отворих широко уста, за да отмия вкуса на разложена, овъглена човешка плът, заседнал в гърлото ми. Вонята на онова, върху което бях работила днес, се надигаше на вълни дълбоко в синусите ми. Донесла бях със себе си под душа молекулите полуразложена органична материя. Изстъргах ноктите си с течния антибактериален сапун, същият, с който обеззаразявах таблите и ботушите си на местопрестъплението; изчетках и зъбите, венците и езика си с антисептична паста. Измих ноздрите си възможно най-основно, изстъргах всеки сантиметър плът, после си изплакнах косата, не веднъж, а два пъти, но вонята си оставаше. Изглежда, не можех да я отмия от себе си.

Трупът, който току-що бях обработила, беше на Питър Гейбриъл – като легендарната рокзвезда; само дето този Питър Гейбриъл беше редник първи клас, изпратен преди по-малко от месец на мисия в провинция Бадгис в Афганистан, жертва на импровизирана крайпътна бомба от пластмасова канализационна тръба, натъпкана с пластичен експлозив 4 и затворена с меден лист. Бомбата пробила бронята на неговото „Хъмви“ и превърнала кабината в огнена пещ. Редник първи клас Питър Гейбриъл отне по-голямата част от последния ми ден тук, в това огромно, обзаведено с последна дума на техниката хале, където патолози и учени от Въоръжените сили бяха привличани за работа по случаи, с каквито широката общественост не беше свикнала да ни свързва: убийството на Джон Кенеди; наскоро извършената ДНК експертиза на членове на семейство Романови и на екипажа на подводницата „Х. Л. Хънли“, потънала по време на Гражданската война. Ние сме аристократична, но малко позната организация. Корените й стигат далеч назад във времето до 1862 г., когато хирурзи, чиито инструменти днес могат да бъдат видяни във Военномедицинския музей, посетили смъртоносно ранения Ейбрахам Линкълн, а след това извършили и неговата аутопсия. Трябваше да кажа всичко това по Си Ен Ен и да забравя репликите на госпожа Гейбриъл. Не бях чудовище, нито пък тесногръд фанатик. „Не можеш да виниш бедната жена, че е разстроена“, казах си аз. Току-що беше загубила единственото си дете. „Как, за бога, щеше да се чувстваш ти на нейно място? Разбира се, че не си расистка.“

Отново долових нечие присъствие. Някой беше влязъл в съблекалнята, която бях успяла да напълня с пара като римска баня. Сърцето ми биеше силно заради топ­лината.

– Доктор Скарпета? – разнесе се гласът на капитан Авалон, вече не така колеблив, сякаш носеше новини.

Спрях водата, грабнах кърпата, за да се подсуша, и излязох от сепарето. Капитан Авалон, едва различима, трептеше смътно сред маранята до умивалниците и сешоарите за ръце. Различавах единствено тъмната й коса, военните й панталони цвят каки и черната блуза с копчета на врата и избродираната емблема на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили – щит в златно и синьо.

– Пийт Марино... – започна тя.

– Ще му се обадя след минута – грабнах друга хавлия от полицата.

– Той е тук, госпожо.

– Какво искаш да кажеш с това „тук“? –Нямаше да се изненадам, ако се материализира в съблекалнята, подобно на праисторическо създание, изплувало от мъглата.

– Чака ви отзад на паркинга, госпожо – информира ме тя. – Ще ви отведе в Игълс Рест, за да си вземете нещата – Сякаш бях арестувана или уволнена и ме отвеждаше ФБР. – Имам указания да ви придружа и да ви помогна в случай на нужда.

Малкото име на капитан Авалон беше София. Както винаги, униформена; за миг излязла от амплоато си на радиолог, но неизменно преизпълнена с дяволска военна прецизност и сервилна любезност, докато се размотаваше около мен. Точно сега обаче не беше най-подходящият момент. Забързано понесох тоалетната си чантичка, все така неотстъпно следвана по петите от нея.

– Трябваше да тръгна утре сутринта, а пътуването с Марино не е предвидено в програмата ми.

– Мога да се погрижа за колата ви, госпожо. Няма да шофирате, доколкото разбрах...

– Попита ли го за какво, по дяволите, става дума? – Грабнах нервно четката и дезодоранта от гардероба.

– Опитах, госпожо – отвърна тя, – но той не беше така любезен да отговори.

Тежък транспортен Си-5 „Галакси“ изрева над главата ми, преди да се приземи на писта номер 19. Както обикновено, вятърът духаше от юг.

Луси, освен всичко друго, беше и пилот на хеликоптер. Според един от многото авиационни принципи, които бях научила от нея, номерата на пистите съответстват на посоките на компаса. Деветнайсет например означава 190 градуса, от което пък следва, че противоположната посока ще бъде 01, ориентирана по този начин заради ефекта на Бернули и Нютоновите закони за движение. Необходимо е въздухът да обтече крилото, така че потокът над него да се движи с по-голяма скорост от този под него, издигането и кацането да бъдат по посока на вятъра, който в тази част на Делауеър духа от морето, от зона с високо към зона с ниско налягане, от юг на север. Ден след ден транспортни самолети отнасяха мъртвите по асфалтираната ивица, ширнала се като реката Стикс зад военната морга.

Подобният на сива акула „Галакси“, с дължина колкото футболно игрище, беше толкова огромен и тежък, че сякаш едва се движеше по бледото небе с перести облаци, наричани от пилотите „опашката на кобилата“. Можех да разпозная модела дори без да виждам самолета: високият пронизителен писък и свистенето ми бяха достатъчни. Вече правех разлика между звука на турбинните двигатели, които създаваха тяга седемдесет и два тона, от километри можех да кажа кой е Си-5 и кой – Си-17, отличавах хеликоптерите и накланящите се ротори, „Чинук“ от „Блек Хоук“ или „Оспри“. При хубаво време, в малкото си свободни минути, сядах на пейката пред блока и гледах летящите над Доувър машини, сякаш бяха екзотични създания: морски крави, слонове или праисторически летящи птици. Никога не ми омръзваха драматичната им непохватност, гръмотевичният шум и сенките, които хвърляха.

Колесниците допряха пистата насред валма дим, толкова близо до мен, че почувствах тътена в стомаха си. Вече вървях към зоната за приемане с четирите й огром­ни паркинга, оградени с висока стена, и резервни генератори. Приближих се до покрития фургон – дотогава не бях виждала такъв. Пийт Марино дори не помръдна, за да ме поздрави или да ми отвори вратата. Това обаче не означаваше нищо. Той нямаше навика да пилее излишна енергия, за да демонстрира добри обноски, а и откакто го помнех, стремежът да бъде мил и любезен никога не е бил сред приоритетите му. За първи път се срещнахме в моргата в Ричмънд, Вирджиния, преди повече от двайсет години. Или пък беше на някой обект? Наистина не помнех.

Влязох, затворих вратата и натъпках платнения сак между ботушите си. Косата ми още беше мокра от душа. Той мълчаливо ме прецени и си каза, че изглеждам ужасно. Винаги разбирах – издаваха го кoсите продължителни погледи, с които ме измерваше от глава до пети и които нагло се задържаха на определени места. Не обичаше да нося екипа на съдебен лекар – панталони цвят каки, черна блуза с копчета на врата и спортно яке с множество джобове. В редките случаи, когато ме беше виждал в униформа, ми се струваше, че го плаша.

– Откъде взе този фургон? – попитах, когато даде на заден ход.

– Назаем от военновъздушните. – Отговорът му подсказваше, че поне с Луси не се е случило нищо лошо.

Частният терминал в северния край на пистата беше на разположение на цивилния персонал с разрешение да каца на територията на военновъздушната база. Значи племенницата ми беше довела Марино тук. Появата им ме изненада. Пристигнаха без предупреждение, навярно за да ме отведат у дома и да ми спестят пътуването със самолет на сутринта. Въобразявах си. Сигурно имаше нещо друго. Потърсих отговора в грубите черти на Марино. Опитах се да преценя външността му с един поглед, донякъде както правех с пациентите. Спортни обувки, джинси, неизменното кожено яке „Харли-Дейвидсън“ с ресни, бейзболна шапка на „Янкис“, която сега, когато живееш е на територията на „Ред Сокс“, носеше на свой риск, старомодните очила с телени рамки.

Не можех да преценя дали малкото посивяла коса, която беше останала върху главата му, е гладко избръсната, но беше чист и сравнително спретнат, без червенина по бузите от злоупотреба с уиски; нямаше и бирено коремче. Очите му не бяха кръвясали. Ръцете му не трепереха. Не долових мирис на цигари. Успял беше да се откаже от алкохола; всъщност, от много неща. Марино се стремеше да се опази от доста изкушения по пътя през съмнителните територии на собствените си първични наклонности. Секс, пиянство, наркотици, тютюн, храна, невъздържан език, фанатизъм, мързел. Навярно трябваше да добавя и лицемерие. Когато му отърваше, той можеше да бъде непочтен или откровен лъжец.

– Предполагам, че Луси е с хеликоптера? – попитах.

– Знаеш как е, когато си ангажиран с такъв случай; по-зле, отколкото в ЦРУ – обясни той и сви по „Пърпъл Харт Драйв“. – Къщата ти може да се подпали и никой няма да обели и дума, а аз ти звънях поне пет пъти. Затова реших да действам и с Луси тръгнахме насам.

– Няма да е зле, ако ми кажеш защо си тук.

– Никой не трябваше да ти се меси, докато не свършиш с войника от Устършър – каза той за моя изненада.

Настина, редник първи клас Питър Гейбриъл беше от Устършър, Масачузетс, но не можех да разбера откъде Марино знае по какъв случай работя тук, в Доувър. Нямаше кой да го е уведомил. Всичко, което правехме във военната морга, беше строго поверително. Зачудих се дали майката на убития войник не е изпълнила заплахите си да се обади на медиите. И дали не им е казала, че белият съдебен лекар на сина й е расист.

– Очевидно, той е първата жертва на войната от Устършър – продължи Марино, преди да успея да попитам, – и местните медии са пощурели. Получихме няколко обаждания. Предполагам, че хората са объркани и са решили, че всеки мъртвец, който по някакъв начин е свързан с Масачузетс, свършва при нас.

– Репортерите допускат, че сме му направили аутопсия в Кеймбридж?

– Е, при нас, сертифицираните съдебномедицински експерти, си е чиста проба военна морга. Сигурно затова.

– Все едно всички жертви, от всяко бойно поле, се изпращат в Доувър и медиите вече със сигурност са уведомени – отвърнах аз. – Убеден ли си в причината за техния интерес?

– Защо? Ти да се сещаш за някаква друга причина?

– Просто питам.

– Зная само за няколко обаждания. Препратихме ги към Доувър. Ти беше посред процедурата с хлапето от Устършър и никой не можеше да те намери по телефона, и когато вече зареждахме в Уилмингтън, на двайсет минути път оттук, се обадих на генерал Бригс. Той изпрати сговорчивата госпожа капитан да те търси в банята. Омъжена ли е, или може би е като Луси? Понеже хич не изглежда зле.

– Виждал ли си я? – Бях слисана.

– Нямаше те, когато тя мина през нашия център на път към майка си в Мейн.

Не помнех някой някога да ме беше уведомил за това. Току-що ми показаха, че нямам представа какво става в централата, която уж би трябвало да е под мое ръководство.

– Филдинг й организира кралска обиколка; блеснахме в цялото си великолепие – Марино не харесваше заместника ми Джак Филдинг. – Искам да кажа, че наистина се опитвах да се свържа с теб. Нямах намерение да се появя ей така.

Марино си е мошеник и това, което ми разказваше сега, си беше чист номер. Съчиняваше. По някаква причина е изпитал необходимост да се появи без предупреждение. Навярно е искал да бъде сигурен, че незабавно ще тръгна с него. Миришеше ми на истинска беда.

– Случаят с Гейбриъл не може да е причината да се появиш ей така, както сам се изрази.

– Така е.

– Какво стана?

– Имаме прецедент. – Говореше, вперил неотклонно поглед напред. – Казах на Филдинг и на всички там, че няма как трупът да бъде изследван, преди ти да се прибереш.

Джак Филдинг беше опитен съдебномедицински патолог и не приемаше разпореждания от Марино. Щом заместникът ми е предпочел да остане настрана и да ме изчака, най-вероятно ставаше въпрос за случай, който може да ни навлече политически неприятности или съдебен процес. Фактът, че Филдинг не се е опитал да ми позвъни и не ми е писал по електронната поща, ме обезпокои. Отново проверих телефона си. Нищо от него.

– Вчера следобед към три и половина в Кеймбридж – започна Марино. Бавно напредвахме по „Атлантик Стрийт“ в падащия здрач. – Нортънс Удс он Ървинг, на една пресечка от вас. Дяволски зле е, че не си била у дома. Можеше да отидеш на място, да обиколиш там и кой знае, нещата можеше да се окажат другояче.

– Кои неща?

– Бял мъж, двайсетинагодишен. Изглежда, излязъл да разходи кучето си. Умира внезапно от инфаркт. Поне така изглежда, но не е вярно – продължи той. Движехме се покрай редици пристройки, хангари и сгради от бетон и метал с номера вместо имена. – Посред бял ден в неделя следобед, наоколо било пълно с народ заради някакво събитие в една от сградите там – онази с тежкия зелен метален покрив.

В Нортънс Удс беше Американската академия на изкуствата и науките; великолепно здание от дървени трупи и стъкло, отдавано под наем при специални случаи. Намираше се няколко сгради по-надолу от жилището, в което се преместихме с Бентън миналата пролет, недалеч от моя Център за сертифицирани съдебномедицински експертизи, а и в близост до Харвард, където Бентън преподаваше в катедра Психиатрия към Медицинския факултет.