Книгата на Хаде

1.

Не обичаше облачните дни, мразеше ги. Вече повече от седмица заплашваше да връхлети ужасен ураган. Оставаха седем дни до пълнолуние. Нощта на лятното слънцестоене приближаваше и в Каталуния традицията приканваше всички хора, които вярват в истории за магия и вещици, да излязат на улицата, да запалят огньове и да творят вълшебства и магии, за да привлекат успеха и щастието в живота си.

Ейлийн се доближи до прозореца на стаята си, от който се разкриваше прекрасна гледка към Барселона, и погледна към небето. Брейв, тримесечното бяло сибирско хъски, дойде до нея и подраска крака й с лапичка. Ейлийн го погледна и го взе на ръце. Усмихна се, докато галеше главичката му, и отново се загледа в огромните облаци. За Бога, лятото беше в разгара си, а бурята дебнеше така заплашително, сякаш беше зима. Що за промяна в климата... Всички говореха за това като за нещо обикновено, но никой не беше наясно какви ще бъдат последствията.

На 23 юни предстоеше честването на Нощта на Сан Хуан, любимия й празник. Ако времето продължаваше да бъде такова, щеше да се проведе под дъжда. От малка обожаваше този празник, за нея той беше наистина специален и дори не можеше да си обясни какво поражда това неустоимо привличане. През този ден хората купуваха традиционните кокас на Сан Хуан. Някои бяха с бадеми, други с крем или ангелска коса. Небесният свод се изпълваше с фойерверки, навсякъде звучеше музика и най-късата нощ в годината се превръщаше в най-дългата за много млади и не чак толкова млади хора, които търсеха развлечение и някой, с когото да се търкалят по плажовете на Средиземно море, за да посрещнат изгрева заедно и смутени, в повечето случаи благодарение на алкохола.

Вълнуваше се за този празник повече, отколкото за рождения си ден. След два дни навършваше двайсет и две години. Двайсет и две години. Тръпки полазиха гърба й, косите на тила й настръхнаха и веселата усмивка, която се беше появила на устните й, изчезна. Сгуши се, разтърка ръце и успя да се стопли отново.

Обърна се, за да тръгне към леглото си, но спря пред тоалетката и огледа тялото и лицето си. Остави Брейв на пода и той се втурна да гризе една плюшена мишка, неговата играчка.

Ейлийн беше по пижама – бели шорти и потник с тънки презрамки. Имаше загоряла кожа и перфектно тяло. Фино тяло, без грам мазнина, с дълги изваяни крака. Но не тялото беше онова, което привличаше вниманието към нея, а лицето.

Лицето, което се отразяваше в огледалото, беше въплъщение на магията и привлекателността. Дълга гладка коса с цвят на черен кехлибар се спускаше под стройните й рамене. Веждите, със същия цвят, бяха секси и идеално извити. Очите й бяха синьо-сиви, цвят, който понякога беше невъзможно да се определи, с контур от гъсти черни мигли, толкова дълги и извити, че почти докосваха скулите й, изпъкнали и леко обагрени в бледорозово. Носът й беше фин и елегантен. Плътните устни оформяха перфектна извивка и побъркваха от страстно желание колегите й от университета. Не един се беше пробвал, без особен успех. Долната устна, малко по-пълна от горната, крещеше да я хапят и смучат.

Вдигна брадичка с усмивка и прокара показалец през малката и изящна трапчинка в средата. Приятелите й много пъти, пияни до козирката, я бяха молили да ги дари с целувка от съжаление. Нейната приятелка Рут й беше казала, че трапчинката в средата на брадичката означава красота и физическа хармония. Не знаеше дали е така, но без съмнение имаше успех.

Като погали трапчинката, се сети за майка си. Дали и тя е имала такава? Не знаеше, защото не я познаваше.

Трябва да е била изключително красива, защото тя изобщо не приличаше на баща си. Беше убедена в това. Може би не успяваше да открие прилика с него, защото Микаил винаги беше в лошо настроение, навъсен и с мрачен поглед. Може би ако успееше да се отпусне повече, когато беше с нея... Невъзможно. Веднага отхвърли тази идея. Нямаше да се залъгва, вероятно беше копие на майка си. Тъй като нямаше никаква снимка или спомен за нея, й беше трудно да прави заключения, но интуицията й говореше това.

Майка й... Колко много й беше липсвала през тези почти двайсет и две години. Микаил й беше разказал, че Елена е починала, когато я е раждала. Нещата се усложнили, загубила много кръв заради разкъсванията. „Кръвоизливът я пресуши“, беше казал баща й без капчица тактичност. Тогава Ейлийн не разбираше значението на думата „кръвоизлив“. На пет години вече можеше да чете отлично, взе един речник и потърси на буква „К“. Когато научи, че при раждането й майка й е започнала да кърви толкова, че никой не е успял да й помогне, започна да плаче безутешно и страда месеци наред. Щеше да чувства вина цял живот. Впоследствие баща й се постара да й го напомня.

Ти я уби. Ти си виновна.

Погледът на Ейлийн помръкна, като си спомни думите, които баща й неведнъж беше отправял към нея. Въздъхна дълбоко.

– Може да си ми баща – прошепна, загледана в огледалото, – но си голям гадняр.

След смъртта на майка й Микаил беше изгорил и унищожил всички снимки, записи и картини, които можеха да му напомнят за жена му. Не го интересуваше дали дъщеря му някога ще пожелае да има спомен от нея.

Разбира се, че искаше да има спомен. И не само един, а хиляди спомени от жената, която я беше родила. Той обаче я беше лишил от това, както и от много други важни неща, като нежността, обичта и топлината на истинското семейство. Макар че бяха само двамата. Тя и той.

Никога не й беше показвал, че я цени, никога не беше чувала „Обичам те, дъще“. Е, да, нищо материално не й липсваше, имаше всичко, което пожелае. Работеше във фирмата на баща си, в отдела за връзки с обществеността. Получаваше добра заплата, с която можеше да задоволи всеки свой каприз, без да се налага да иска нищо от някого. Сама беше платила висшето си образование, както и колата – беемве Z4 кабрио, електриковосиньо. Обожаваше го.

Говореше няколко езика – испански, каталонски, английски, руски, китайски и френски. Баща й имаше фирма за материали и продукти за операционни зали и болници, така че се нуждаеше от специалист, който да общува на бизнес ниво с целия свят. Най-модерното, най-новото. Микаил го създаваше и продаваше. От хирургически инструменти до формули за нови ваксини. Тя отговаряше, посредством контактите си, за получаването и разпространението на медикаментите и апаратурата.

В работата разговаряха точно колкото е необходимо. Сутрините изкарваше в семейната фирма, а следобедите – в университета. Така протичаше животът й от пет години.

Липсваше й емоционална връзка вкъщи. Нямаше друг избор, освен да се научи да живее с този факт и да създава тези връзки извън стените на дома си още от дете.

В колежа и в университета се беше сприятелила с много хора, но най-много ценеше старите си приятели Рут и Габриел. Те бяха нейните опорни стълбове. Не стълбове, а побратими. Познаваха се от училище, бяха неразделни.

След тях идваше ред на личния й лекар Виктор, който от пет години, след смъртта на предишния й лекар, доктор Франсеск, се грижеше за всекидневния контрол на диабета й. Идваше всяка вечер, проверяваше нивото на кръвната й захар и й поставяше инсулин. Тя мразеше иглите, а баща й избягваше близкия контакт с нея, така че имаше личен лекар, който я проследяваше, поставяше инжекцията и си тръгваше. Близостта по време на прегледа ги беше свързала в добро приятелство.

Зазвуча песента „Ненаписано“ и разсея мислите й. Ейлийн отиде до чантата си „Тоус“, която беше оставила на стола, и взе мобилния си – позлатен лимитиран модел моторола „Долче и Габана“. Отвори го, когато видя, че се обажда Рут.

– Хелоу!– каза Рут.

– Здравей, откачалке.

– Имам новини за теб.

Ейлийн седна и обу пантофите със заешки муцунки.

– Давай.

– С Габриел решихме, че ще ни оставиш сами цяло лято, докато се шляеш из Лондон.

Ейлийн се усмихна на тази перспектива.

– Знаеш, че не се шляя – отговори, като галеше ушите на заека.

– Може и да нямаш това намерение, но ще го правиш, ако ние двамата дойдем с теб.

– Искате да дойдете с мен през лятото? – повдигна тя въодушевено вежди.

– Ти как мислиш? Някой трябва да те измъкне от конските мухи около теб. Ще бъдеш като кошута, заобиколена от вълци. Но не се притеснявай, ние ще те развратим. Опа... Искам да кажа защитим.

Ейлийн избухна в смях. Колко обичаше своите приятели. Рут беше невероятна, винаги успяваше да я накара да се усмихне.

– Какво? Нищо не казваш? – укори я Рут. – Нещо като... Обичам те, Рут, гениално, Рут, чудесна си...

– Прекрасно е. И да, обичам те много, вещице.

– Това е друго нещо. Там ли е д-р Живаго?

– Не, още е рано.

– Дай му телефона ми, за Бога. И ще ти кажа дали е гей, или не.

– Непоправима хиена си.

– Затова ме обожаваш. Оставям те, ще влизам в един паркинг и няма да имам обхват. Ще ти се обадя утре.

– Добре. Целувки.

– Целувки.

Затвори развеселена телефона, остави го на леглото, събра лъскавата си коса и я сви в небрежен кок. Беше голяма новина, че двамата й най-добри приятели ще изкарат известно време с нея в Англия. Погледна мъжкия си електронен часовник „Брейл“. Не харесваше дамските часовници.

Д-р Живаго, както го наричаше Рут, вероятно щеше да дойде всеки момент.

Прозя се и седна да чака Виктор. Господи, изпитваше неустоимо желание да се присъедини към многолюдния празник и да отпразнува скорошното си дипломиране в специалност педагогика. Беше се представила най-добре и искаше да направи някоя голяма щуротия. Имаше магистърска степен по лудории.

Например за осемнайсетия си рожден ден беше приготвила кексчета с марихуана и почерпи с тях целия клас, включително учителя. Беше по време на час по сексология. Всъщност часът придоби много буквален смисъл, когато заместник-директорката Мартинес налапа две кексчета и след това започна да облизва ухото на учителя, д-р Хименес... Пред всички. Ейлийн не беше предполагала, че марихуаната е афродизиак. Очевидно беше. И то силен афродизиак.

Или друг случай. Преди две години изключително красивият, но глупав Горка, се беше опитал да я опипа в стаята с тебеширите и дневниците. Явно любимият й приятел Габриел се беше подиг­рал с горкото момче и му беше казал, че тя иска да го види в стая­та за свалки – по-известна като стаята с тебеширите. Горка беше отишъл суперщастлив. Най-накрая щеше да докосне това телце, което беше омаяло половината университет. Дотук добре. Тя обаче добре го разгорещи. Стисна го здраво за топките, докато пръстите й почти докоснаха дланта, и след това го бутна към вратата. Той полетя и падна по гръб в най-оживения коридор на факултета.

Тогава тя си поговори с Габриел относно безвкусните шеги. Онази определено беше такава. Горка никога повече не я погледна.

Или денят, когато...

Чук, чук.

Ейлийн стана от стола и отвори вратата. Млад мъж на около трийсет години, малко по-висок от нея, рус и с големи черни очи, й се усмихваше. Гледаше я нежно и чакаше разрешение да влезе.

– Добър вечер, Ейлийн – поздрави я учтиво.

– Здравей, Виктор – отговори тя. – Заповядай.

Отдръпна се да му направи път.

– Днес си подранил – погледна го засмяна.

– Да – каза той и остави черната си чанта върху едно от нощните шкафчета. – Днес за щастие изпреварих задръстването.

В Барселона в пиковия час беше невъзможно да шофираш из града, без да се окажеш приклещен в някоя колона за близо час.

Ейлийн седна на леглото и поднесе към него лявата си ръка. Правеше този жест всяка вечер от седемгодишна и се беше превърнал в автоматизъм. Държеше се съвсем естествено, вече не чувстваше неудобство. Нито пък той.

– Как си днес? – попита я Виктор и извади от чантата апарат за измерване на кръвното налягане. Погледна я в очакване на отговор.

– Както винаги. Отлично.

– Нямаш замайване, студена пот или тръпки?

– Нищо. – Поклати глава и няколко черни кичура се спуснаха по слепоочията й.

Виктор проследи непокорните коси с неудържимото желание да ги прибере зад фините й уши. Покашля се и отново се съсредоточи в работата си.

– Това е добре – каза с леко дрезгав глас.

Ейлийн повдигна вежда и го изгледа косо. Не беше глупава. Беше наясно какво предизвиква у мъжете и Виктор, макар че се насилваше да бъде сдържан, не беше безразличен към нейните прелести. Тя не искаше да привлича вниманието му. Никога не беше искала това. Но знаеше, че се получава така.

– Както винаги – каза тя, като се опитваше да го накара да се отпусне. – Благодарение на теб диабетът ми е перфектно контролиран. Диетата ми е балансирана, бедна на мазнини. Спортувам всеки ден и всяка вечер ми инжектираш инсулин. По-добър контрол не е възможен, нали? – усмихна се. – Всяка вечер едни и същи въпроси и едни и същи отговори.

– Никога не се знае, Ейлийн. – Обгърна ръката й със синята лента и я стегна. Отчете измерването и се усмихна в знак на съг­ласие. – Ти си...

– Добре съм. Нали ти казах, както винаги? – повдигна вежди.

Виктор поклати глава.

– Диабетът понякога е капризен.

– Не и при мен, за щастие. Съмнявам се, че друг получава повече грижи.

Той я погледна в очите и замълча.

Ейлийн се смути и се опита да отвлече вниманието му. Той си даде сметка, че е омаян от нея, и взе от чантата апарата за измерване на кръвна захар.

– Подай ми показалеца си. – Хвана я за ръката.

– Не, убоди другия. – Подаде му безименния пръст. – Този вече много ме боли.

На всеки две седмици сменяше пръста. Апаратът за измерване на кръвна захар я дупчеше безпощадно.

Виктор пое капката червена гъста кръв, която изтече от възглавничката на пръста й, и я постави върху бялата лентичка, монтирана в електронния апарат.

– Нивото на кръвна захар е нормално. – Погледна екрана. – Много добре. – Прибра апаратите в чантата, извади една ампула и малка спринцовка. Заби я във флакончето и изтегли течността. С лек натиск на палеца и потупване в края на спринцовката изкара въздуха от нея.

Ейлийн притисна с пръсти десния си крак и зачака Виктор да забие иглата в малкото плът, която успяваше да задържи. Краката й бяха много стегнати, тонусът на мускулите й се дължеше на часовете по плуване, самоотбрана и спининг.

Той прокара памуче по кожата й и я убоде.

Ейлийн изохка и сбърчи нос.

– Днес те заболя. – Виктор извади бързо иглата.

– Няма нищо – усмихна се тя, като леко разтриваше бедрото си.

След като прибра всичко в чантата, Виктор се отпусна.

– Ами сега? – Погледна я с широко отворени очи. – Поздравления за дипломирането...

– Благодаря – отговори тя. Стана и отиде до вградения хладилник в другия край на огромната стая. – Обичайното? – Погледна го над вратата на хладилника.

– Да, ако обичаш.

Ейлийн взе бира за него и газирана вода за себе си.

– Как ще го отпразнуваш? Измисли ли вече нещо? – попита той. – На 21 юни е рожденият ти ден, нали?

Тя потвърди с усмивка. Той винаги се сещаше.

– Мисля, че ще отпразнувам всичко накуп през Нощта на Сан Хуан – отпи от бутилката с вода „Виши“.

– Не забравяй, че не бива да пиеш – заръча й той и изпи на една глътка половината бира.

– Не ми е необходимо да пия, за да си изкарвам добре – намръщи се Ейлийн.

– Знам. Само те предупреждавам. Баща ти те е поверил на мен.

– Ти си мой лекар, не бавачка, Виктор.

– Аз съм твоят лекар и трябва да ме слушаш, Ейлийн – отвърна със същия тон той. – Твоето здраве и моят живот са в опасност, ако решиш да направиш някоя от твоите лудории. Баща ти е...

– Баща ми – прекъсна го тя – може да си завре заръките и зап­лахите където иска. – Отпи още една глътка.

„Заплахи ли?“, замисли се Виктор. Микаил не заплашваше. Действаше директно. Беше човек без скрупули.

– Добре. – Погледна я крадешком. – Просто се притеснява за теб.

– Не бъди циничен – избухна тя в смях. – Признавам, че не разбирам защо е толкова обсебен от моята физическа цялост, но като личност никога не се е интересувал от мен. Единственото, за което съм му благодарна, е, че ми даде възможност да уча и че ме остави да живея при него. По-скоро като наемателка, отколкото като дъщеря, разбира се. Знаеш ли, никога не ме е прегръщал. – Гласът й се изпълни с гняв. – Нито веднъж – добави тъжно. Сви устни и заяви уверено: – След няколко седмици обаче ще подредя живота си.

Виктор изправи гръб и я погледна в очите.

– Какво искаш да кажеш?

– Махам се от Барселона. – Отметна един кичур коса от лицето си. – Махам се оттук и от неговия контрол.

– Как?

– Със самолет.

– Не... Искам да кажа защо?

– Деканът на факултета се свърза с мен. Предложиха ми да се занимавам с един проект в Англия, с перспективи в областта на педагогиката. Става въпрос за амбициозен и новаторски проект в Европа. Заедно с екип психопедагози ще се опитам да създам основата и обучителни методи за една нова система за начално образование. Бихме могли да направим революция в остарялата образователна система. – Погледна го обнадеждена. – Гениално е.

Погледът на Виктор помръкна и той стисна устни.

– Микаил знае ли за това?

– Ще се промени ли нещо, ако знае? – повдигна вежда тя. – Не, не знае. – Погледна напред спокойно, като едва удържаше радостта си от проекта.

– Не можеш да държиш това в тайна – погледна я строго Виктор. – Той ти е баща.

– Знаеш какво ще стане, ако му кажа. – Разбира се, че знаеше. Нямаше да й позволи да замине.

– Виж, наясно си, че не одобрявам начина, по който той се отнася с теб, но въпреки това...

– Вече съм го решила твърдо. Билетът е купен. Очакват ме през септември, но ми се иска да отида в Лондон по-рано. Градът много ми харесва и няма да е лошо да посвикна малко с него предварително. Полетът ми е на двайсет и пети юни.

– Трябва да му кажеш – посъветва я той, изправи се бързо и си взе чантата. – Аз съм твоят лекар. Кой ще те проследява там? Страх те е от иглите, от кръвта ти прилошава и...

– Там също има лекари. – Ейлийн се изправи, изхвърли стъклената бутилка в контейнера за разделно събиране на отпадъци и насочи пръст към Виктор. – Ако му кажеш нещо, няма да ти проговоря повече. – Изгледа го учудена от горе до долу. – И всъщност... закъде бързаш толкова?

– Днес не мога да остана повече. Имам работа. – Той закопча маншетите на ризата си.

Ейлийн сдържа една закачлива усмивка.

– Имаш среща? – усмихна се широко. – Ще си играеш на чичо доктор с някоя лекарка?

– За Бога, Ейлийн... – въздъхна той и капитулира. – Кога ще престанеш да се опитваш да ме сватосаш?

– Ти си ми приятел, на трийсет и две години си, а не си имал връзка, откакто те познавам. – Изгледа го развеселена. – Притеснявам се за теб и твоето поколение.

– Бих могъл да кажа същото за теб – отвърна той. – Никога не съм те виждал с някой „специален“ младеж. Нямам предвид кученцата, които ходят подире ти, точат лиги и се унижават. Ти също не си имала връзка. Габриел е единственият мъж около теб, но той знае много добре, че е само платонично. Е, кога ще се престрашиш?

– Няма мъже, които да ме заинтригуват. – Нацупи устни и се опита да изглежда ядосана.

– Жени?

– Не съм лесбийка. Но както е тръгнало... Вече нищо не отказвам – изсмя се тя.

Тя харесваше мъжете. Знаеше това, откакто видя Киану Рийвс в „Скорост“ или Адам Гарсия, добрия герой от „Грозна като смъртта“. Предпочиташе брюнетите. Беше сигурна в това. Наистина никога не беше усещала привличане към някого и когато някое момче се опитваше да я ухажва, тя го отблъскваше. Не е нужно да се споменава, че не обичаше много да я докосват. Беше девствена, но това не я притесняваше. Мислеше, че да се отдаде на някого е нещо много сериозно и ако трябваше да го направи, първо щеше да се увери, че човекът е специален. За Бога, трябваше да престане да чете Лиза Клейпас.

– Във всички случаи – продължи да го дразни тя – аз съм в разцвета на младостта си. – Скръсти ръце и го изгледа от глава до пети. – Ти...

– Ох! – възкликна раздразнен. – Затвори си устенцата, красавице.

– Просто се шегувах. – Вдигна ръце и въздъхна. – Ти си симпатичен мъж.

Виктор се засмя и я остави като непоправим случай. Целуна я по бузата, побърза да отвори вратата и излезе от стаята.

– Виктор – каза му тя сериозно. – Доверих ти се. Само ти знаеш. И Рут и Габриел. Няма да кажеш, нали?

– Няма да кажа. Имай ми доверие. Макар че можеше да ми споменеш и по-рано – упрекна я той. – Ако съм ти приятел и толкова ме обичаш... – започна да драматизира.

– Дори аз не знаех. Предложиха ми и приех, без да се замислям. Ще се пазя, обещавам. – Кръстоса пръсти. – Не трябва да се притесняваш за мен, а и ще продължим да поддържаме връзка.

– Ейлийн, ти си моя приятелка. Ще се притеснявам за теб където и да си. Обаче внимавай. Ако баща ти разбере за това, ще затвори летището на Барселона, за да не заминеш. – Той прокара ръка през златистата си коса. – Той не е човек, когото можеш да разиграваш.

– Но той няма да разбере, нали? – настояваше тя.

– Не, мила. Не и от мен.

Ейлийн се усмихна.

– Благодаря.

– Аз ти благодаря за бирата. Ще се видим утре. – Изхвърли кутията в кофата за боклук, намигна й и си тръгна.

Не, той нямаше да я предаде. Това, което я притесняваше, беше, че в дъното на душата си знаеше, че Виктор е прав.

Микаил не я обичаше. Смяташе я обаче за своя собственост. Наемаше хора, които постоянно да я следят, и тя беше достатъчно съобразителна, за да забележи този контрол. Контролираше всяка нейна стъпка, проверяваше телефонните й обаждания, имейла... И на всичко отгоре правеше това съвсем открито.

Не, баща й не я обичаше като дъщеря, но маниакално-обсесивното му поведение спрямо нея също не беше нормално. Щеше да направи всичко възможно, за да избяга от него. Всичко. След Сан Хуан щеше да замине.

С тази мисъл и като наблюдаваше как дъждът започва да пръска по прозорците, тя се пъхна в леглото. Натисна бутона на вградения в стената интерфон.

– Даниел – каза по микрофона.

– Да, госпожице – отвърна гласът от другата страна.

Даниел беше пазачът на входа.

– Тръгна ли си вече господин Виктор?

– Да, току-що излезе от сградата, госпожице.

– Добре, благодаря.

Прекъсна връзката, легна на възглавницата и се загледа в тавана. Внезапен сън, сладък и дълбок, заплаши да затвори очите й. Приятен гъдел премина по краката й, а ръцете й изведнъж натежаха. След миг я застигна дълбокият сън на невинността. Заспа веднага, както всяка вечер.