Три повести за Малазанската империя: Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Следва кръв

Камбаните кънтяха над Печалния Молл, ехтяха по кривите тесни улички и думтяха в ушите на ранобудниците, които редяха припряно стоките си по пазарните площади. Кънтяха и ехтяха по калдъръмите надолу към кейовете и над пенестите сиви вълни на залива. С железния си кънтеж ехтяха с гласа на истерията.

Ужасният несекващ звук отекваше дълбоко в покритите с каменни плочи гробници, изгърбили улиците, наклонили къщите и задръстили уличките във всеки квартал на Молл. Гробници по-стари от самия Печален град, всяка отдавна прокопана и разровена в безплодно търсене на плячка, всяка вече като дамга, белег от древен мор. Екът на камбаните проникваше до пръснатите натрошени кости, положени в изкорубени дървета, през гнили кожи и каменни сечива и оръжия, през кост, бисери и скъпоценни накити, през свитите изсъхнали тела на ловни псета, през коне с отсечени глави, положени в нозете на господаря, през черепи, продупчени от копия, от окото до тила. Камбаните отекваха сред мъртвите и разбуждаха сенките от вековечния им сън.

Някои от тези страховити сенки се надигнаха в отговор на този зов и в тъмното, мигове преди разсъмване, се изправиха над плочи, пръст и глинени чирепи и надушиха присъствието на... някого. На нещо. После се върнаха в тъмните си обиталища... а за онези, които ги видяха, за онези, които разбираха нещо от сенки, връщането им приличаше по-скоро на бягство.

На Храмовия площад – слънцето вече изпълзяваше над хълмовете – изворите на спасението, фонтаните и каменните купели бяха препълнени с монети – злато и сребро, проблясващи между пластовете мед. Около оградените с високи стени светилища на Бърн вече се събираха тълпи – здрави и читави, дошли да умилостивят подминалата ги внезапна смърт и да благодарят на Спящата богиня, която още спеше. Слуги току излизаха през страничната вратичка на храма на Качулатия – богатите ги пращаха да подкупят Бога на смъртта, та дано се събудят за още ден живи и здрави в меките си легла.

За монасите на Кралицата на сънищата току-що отминалата нощ бе повод за скръб, с кънтящия траурен вопъл на желязо, раздраното среднощно лице на цивилизацията. Защото това лице имаше име и името беше Убиец. Тъй че камбаните кънтяха, загръщаха като саван с тягостния си звук пристанището на Молл, звук студен и жесток, от който никой не можеше да избяга...

... а в една уличка зад малко имение на Долния търговски път един гадател на Драконовата колода повръщаше закуската си от нарове, хляб, сушени сливи и разводнено вино, заобиколен от псета, които търпеливо чакаха своето.

Вратата зад Емансипор Рийзи се затръшна и изтрака с разхлабеното си мандало, преди отново да се отпусне унило на протритите си кожени панти.

Емансипор се взря в тесния мухлясал коридор. Вдясно, в нишата на височината на кръста му, гореше лоена свещ и очертаваше мокри петна, напукан гипс и малкия каменен олтар на Сестра Солиел, затрупан с повехнали цветя. На отсрещната стена, на шест крачки от него, където коридорът се раздвояваше, висеше широк меч от черно желязо – с кръстата дръжка и бронзов ефес, – най-вероятно ръждясал в зеленясалата си ножница. Набръчканото, спечено от слънцето лице на Емансипор повехна и натежа около очите, щом той впери поглед в оръжието на младостта си. Усети на гърба си всяка от шейсетте си, може би дори седемдесет години.

Жена му се беше смълчала в кухнята: чакаше да се нагрее мокрият пясък, котлето от снощната каша и чиниите на дървения тезгях сигурно бяха до нея, още непочистени. Можеше да я види в ума си, неподвижна и грамадна, да чуе учестения й, плитък и все по-изнервен дъх.

– Ти ли си, Манси?

Той се поколеба. Можеше да го направи. Още сега – обратно навън и по улиците – знаеше как да измерва дълбочините, знаеше възлите – всички видове възли. Можеше да стои на клатещата се палуба. Можеше да напусне този проклет цирей, наречен град, да напусне и нея, и ревливите тъпи джеремета, които бяха натръскали. Можеше да... избяга. Въздъхна и отговори:

– Да, скъпа.

Гласът й стана по-висок и писклив.

– Защо не си на работа?

Той вдиша дълбоко.

– Вече съм... – Замълча и довърши високо и ясно: – Безработен.

– Какво каза?

– Безработен.

– Уволнен? Ти си уволнен! Некадърен, тъп и...

– Камбаните! – кресна й той. – Не чуваш ли камбаните?

От кухнята последва мълчание, а след това се чу:

– Сестрите дано са милостиви! Идиот такъв! Защо не си търсиш работа? Намери си нова работа – ако мислиш, че можеш да мързелуваш тук и да гледаш как изхвърлят децата ни от училище...

Емансипор въздъхна. „Скъпата Събли, винаги толкова практична“.

– Тръгвам, скъпа.

– И гледай да се върнеш с работа. С добра работа. Бъдещето на децата ни...

Той излезе, затръшна вратата и огледа улицата. Камбаните продължаваха да звънят. Въздухът се сгорещяваше, вонящ на нечистотии, вмирисани стриди, човешка и животинска пот. Събли за малко не беше продала душата си за грохналата стара къща зад него. Заради квартала по-скоро. Него ако питаха, вонеше не по-различно от всеки друг проклет квартал, в който бяха живели. Освен може би че разнообразието на гниещите зеленчуци в канавките беше по-голямо. „Мястото, Манси. Всичко е в по-добрата среда“.

Отсреща Стърджи Тъкача се суетеше пред дюкяна си, отключваше и сгъваше кепенците и хвърляше любопитни погледи към него над гърбицата на гробната могила, издула улицата между къщите им. „Чул е всичко тоя пръдльо. Все едно. Събли ще свърши с котлето и чиниите за нула време. После ще излезе облещила очи и ще зацапа с галошите в локвите да лови съчувствие и какво ли още не“.

Истината беше, че трябваше да намери нова работа до края на този ден, иначе цялото уважение, което си беше спечелил през последните шест месеца, щеше да изчезне по-бързо от пламъка на свещ в ураган. И онзи шибан прякор – Манси Каръка – щеше да се върне, старият призрак, който крачеше неотлъчно в сянката му, и съседи като Стърджи Тъкача щяха да правят знака „зло да пази“ всеки път, щом пътищата им се пресекат.

Нова работа. Само това беше важно сега. Нищо, че някакъв луд дебнеше из града всяка нощ, откакто се обърна сезонът, нищо, че всяка сутрин намираха ужасно осакатени тела – граждани на Печалния Молл с безизразни очи (когато имаше очи) и с лица, сгърчени и застинали в ужас – и телата им... всички онези липсващи части... Емансипор потръпна. Нищо, че на господаря Балтро нямаше повече да му трябва кочияш, освен изгърбения гробар и оплаквачите с белите лица, и онова последно пътуване до ямата на предците му, за да зачеркне завинаги родословната си линия.

Емансипор тръсна глава. Ако не беше ужасният промеждутък, почти завиждаше на търговеца за сетния му път. „Поне ще донесе тишина... не Събли, разбира се, а камбаните“. Проклетите несекващи, пронизителни, натрапчиви камбани...

– Иди намери монаха на края на въжето и му извий врата – каза сержантът.

Ефрейторът примига и помръдна притеснено под униформата на смъртния наряд, боядисана в синьо и обшита с бронз ризница, кръгъл шлем с рача опашка и тежки, подплатени с кожа раменни предпазители. „Проклятие, момчето е плувнало в пот под цялата тази броня. Не успява много да впечатли зяпачите – късият меч на колана му все още е запечатан с восък в ножницата, Гуглата да го вземе дано“.

– Хайде, момче.

Вслуша се в отдалечаващите се стъпки на момчето и навъсено загледа отделението си, докато стягаха кордон около трупа и старата гробна яма, в която бе положен. Мъчеха се да задържат на разстояние зяпачите и уличните псета, разгонваха с ритници гълъбите и чайките, но иначе оставяха онова, което бе останало от мъртвия, да лежи в мир под парчето сламен покрив, което някой милостив минувач беше хвърлил отгоре му.

Ясновидецът се дотътри от съседната уличка. Лицето му беше пепеляво. Кралският дворцов маг не излизаше често и сега коленете на белите му панталони издаваха интимна близост с мръсните мазни плочи на калдъръма.

Гулд не хранеше особена почит към изнежени магове. Твърде отдалечени бяха от човешките неща, наивни и недорасли книжници. Офан наближаваше шейсетте, но лицето му беше като на момченце. „Алхимия в действие. От чиста суета, несъмнено“.

– Стул Офан – подвикна Гул, щом засече с поглед воднистите очи на мъжа. – Свършил си с гадаенето, а?

Безчувствено зададен въпрос, но точно такива Гулд най обичаше да задава.

Пълничкият магьосник се приближи.

– Свърших, да – отвърна хрипливо и облиза синкавите си устни.

„Студено изкуство ще да е, да четеш Колодата по дирите на убиец“.

– И?

– Не е демон, нито секул, нито джорлиг. Човек е. Мъж.

Сержант Гулд се намръщи и намести шлема си – вълнената вътрешна обшивка беше ожулила челото му.

– Знаем. Последният уличен гадател ни го каза. И за това кралят ти дава кула в цитаделата си?

– Заповедта на краля ме доведе тук – сопна се обидено Стул Офан. – Аз съм дворцов маг. Гаданията ми са от по-... – Поколеба се за момент. – От по-бюрократично естество. Това грубо и кърваво убийство не ми е специалността, нали?

Гулд се намръщи още повече.

– Гадаеш по Колодата, за да пресмяташ числа? Това е ново за мен, маг.

– Не говори глупости. Имам предвид, че чародейството ми е на административна тема. Държавни дела и прочие. – Стул Офан се огледа. Закръглените му рамене се изгърбиха и той потръпна, щом погледът му се спря на покритото тяло. – Това... това е най-мръсна магия, работа на безумец...

– Чакай – прекъсна го Гулд. – Убиецът е магьосник?

Стул кимна и присви устни.

– Силен в некромантските изкуства и умее да прикрива дирята си. Дори плъховете не са видели нищо... поне нищо, което да е останало в мозъците им...

„Плъховете. Четенето на умовете им се е превърнало в изкуство в Молл, при толкова алчни за плячка магьосници, кои­то дресират проклетите същества и ги пращат под улиците, в старите гробници, да ровят между костите на народ толкова отдавна измрял, че е останал безименен в паметта на града“. Тази мисъл донякъде го утеши. Имаше истина на този свят все пак, когато магове и плъхове се вгледат по-внимателно. „И да благодарим на Качулатия за ловците на плъхове, безстрашните копелета ще се изплюят в краката на вещер, та дори тази плюнка да е последната им вода на земята“.

– А гълъбите? – попита небрежно.

– Спят нощем – отвърна Стул и го погледна отвратено. – Аз съм дотук. Плъховете, добре. Гълъбите... – Поклати глава, изкашля се и се огледа за плювалник. Не намери такъв, естествено, и плю на калдъръма. – Както и да е, убиецът е развил апетит към благородници...

Гулд изсумтя.

– Преувеличаваш, маг. Далечен братовчед на далечен братовчед. Среден търговец на платове без наследници...

– Не толкова. Кралят иска резултати. – Стул Офан изгледа сержанта, като се опита да изрази презрение. – Заложена е репутацията ти, Гулд.

– Репутацията? – изсмя се горчиво Гулд. Обърна гръб на мага и за миг престана да мисли за него. „Репутацията? Главата ми е на дръвника, а сивият продължава да наддава камъчетата си. Благородните фамилии са наплашени. Хапят сбръчканите нозе на краля, докато ги целуват раболепно. Единайсет нощи, единайсет жертви. Никакви свидетели. Целият град е в ужас. Трябва да намеря кучия син – трябва да го видя да се гърчи на шиповете на Дворцовата порта... Магьосник, това е ново... Имам следа, най-после“. Погледна покрития труп на търговеца. „Мъртвите не говорят. Това трябваше да ми подскаже нещо. И уличните гадатели, толкова странно напрегнати и изнервени. Маг, достатъчно могъщ, за да накара средния практикуващ да мълчи. И още по-лошо, некромант – някой, който знае как да накара душите да замълчат или да ги отпрати при Гуглата, преди парата да е напуснала кръвта“.

Стул Офан се покашля и каза:

– Е, значи ще се видим утре сутринта.

Гулд потрепери, но бързо се овладя.

– Той ще сгреши... Сигурен ли си, че е мъж?

– Отчасти.

Очите на Гулд се впиха в мага и накараха Стул Офан да отстъпи назад.

– Отчасти? Какво значи това?

– Ами, хм, усещането е като за човек, макар че има нещо странно около него. Просто предположих, че се е постарал да го прикрие – някои прости магии и прочие...

– Лошо направени? Как се връзва това с маг, който може да накара душите да замълчат и да изтрие мозъците на плъхове?

Стул Офан се намръщи.

– Ами, ъъ, да, не се връзва много...

– Помисли повече над това, маг – нареди Гулд и макар да беше само сержант от Градската стража, Офан реагира на заповедта му с бързо кимване.

После попита:

– Какво да кажа на краля?

Гулд пъхна палци в оръжейния си колан. От години не беше вадил меча си, но сега с охота щеше да го направи, ако се отвореше повод. Огледа замислено тълпата, вълната от лица, напираща във все по-плътен кръг около стражите. „Може да е всеки от тях. Хъхрещият просяк със зяпналата уста. Онези двама ловци на плъхове. Онази старица с всичките кукли на колана – някаква вещица, виждал съм я и преди, на всяка сцена на тези убийства, и сега няма търпение да започне със следващата кукла, единайсетата... разпитвах я май преди шест сутрини. Но пък има достатъчно косми на брадичката, за да я сбъркат с мъж. Или може би онзи чужденец с тъмното лице... с броня под финото наметало, добре изработено оръжие на колана... чужденец със сигурност, никой тук не използва едноостри ятагани. Тъй че би могъл да е всеки от тях, дошъл да огледа работата си на дневна светлина, дошъл да позлорадства над най-опитния страж в града в такива престъпления“.

– Кажи на негово величество, че вече имам списък на заподозрени.

Стул Офан издаде гърлен звук, което можеше да е израз на неверие.

Гулд продължи сухо:

– И уведоми крал Селжур, че намирам дворцовия му маг за доста полезен, въпреки че имам още много въпроси към него, поради което очаквам да посвети изцяло енергията си в отговор на питанията ми.

– Разбира се – отвърна Стул Офан. – На вашите заповеди, сержант, и по повелята на краля. – Обърна се рязко и се запъти към чакащата го карета.

Сержантът въздъхна.

„Списък на заподозрени. Колко магове има в Печалния Молл? Сто? Двеста? Колко се истинските Таланти между тях? Колко идват и заминават от търговските кораби? Чужденец ли е убиецът, или някой местен е станал лош? Във висшето общество може да се изровят неща, от които и най-спокойният ум може да се побърка. Или някой дух се е измъкнал на свобода, изпълзял е, гаден и нещастен, от някоя разбита гробница... някой строеж с дълбоки основи наскоро? Не е зле да се провери с Изравнителите. Духове? Не е в стила им, макар че...“

Камбаните закънтяха дивашки, след което изведнъж секнаха. Гулд се намръщи, после си спомни заповедта си към младия ефрейтор. „Проклятие, онова хлапе да не би да ме разбра буквално?“