Тръни в пустошта

1.

В нощта на 1 януари 1979, два часа след настъпването на Новата година, Ема Бенсън видя кръст върху луната. Събуди се от странно чувство за безпокойство, загърна се в старата си бархетна роба и излезе навън от облицованата с дърво къща в града, където бе прекарала целия си живот – дълбоко в района Панхандъл в най-северната част на Тексас. Взря се в неземното видение, разтревожена от усещането, че този кръст е някакво предзнаменование, отправено лично към нея.

На следния ден бе уведомена, че синът й – единственото й живо дете – и съпругата му са загинали в автомобилна катастрофа на връщане към дома си след новогодишно празненство. Човекът, който й се обади, се представи като доктор Райнландър, съсед и близък приятел на Сони и нейната снаха. Кати, единайсетгодишната дъщеря на загиналите, бе при доктора и жена му, както й съобщи той, където щяла да остане, докато съдът или съответната институция, която отговаря за тези неща, вземе решение какво ще се случи с нея по-нататък.

– Как така съдът? – обърка се Ема.

От другата страна се чу болезнена въздишка.

– Става дума за това кой ще се грижи за нея, госпожо Бенсън.

„Кой ще се грижи за нея? Моята внучка, моята собствена кръв, да расте под един покрив с непознати?“

Но кой би я приел в дома си? Къде другаде би могла да отиде? Нямаше други живи роднини. Снахата на Ема бе единствено дете, осиновено от възрастна двойка, надхвърлила годините, в които биха могли да си родят собствени деца. Но и двамата бяха вече покойници. Другият син на Ема – Бъди – бе убит във Виетнам. Тя бе единствената кръвна роднина на детето, но пък малкото момиче я бе виждало един-единствен път и вероятно я бе забравило, тъй като Ема предполагаше, че нито името й, нито родният й град са били изобщо споменавани в дома на сина й.

Все пак каза на доктора:

– Ако може Катрин Ан да остане при вас, докато аз успея да дойда, д-р Райнландър, ще я вземе с мен у дома.

Ема, която никога през живота си не бе летяла със самолет и само два пъти на младини се бе качвала на влак, резервира билет от Амарило до Санта Крус, Калифорния, и през шестте часа в ограниченото пространство на седалката по средата на реда, с памуци в ушите, за да не слуша хленченето и капризниченето на четиригодишното момче зад нея, тя се тревожеше до каква степен внучката й носи гените на втория й син. По нейни наблюдения в девет от десет случая първородните дъщери приличаха на бащите си не само по външност и темперамент, но и по характер, докато първородните синове бяха копие на майките си. Нейният по-голям син Бъди не бе изключение от правилото.

Но Сони, който се роди по-късно, нямаше и капчица от жизнения сок на семейното дърво в жилите. Суетен, самомнителен материалист, способен на състрадание колкото игла, той смяташе, че е бил създаден на живее сред по-високопоставени хора от тези в родния му край.

– Създаден съм за нещо по-добро – спомни си Ема думите му, които я бяха засегнали дълбоко, и как бе изхвърчал при първа възможност от дома, за да поправи грешката на природата. Рядко се бе връщал, а след брака му с жена, която споделяше неговите преходни стойности, си бе идвал само веднъж. Каза, че е дошъл, за да представи на Ема жена си и дъщеря си, но истинската му цел бе да вземе назаем парите от застраховката на брат си, след като той бе убит. Тя му бе отказала. Неприязънта на Сони към нея нарасна, подклаждана от елегантната му съпруга, която не бе успяла да прикрие пренебрежението си към обстановката в родния му дом. Ема си даде сметка, че по-скоро адът ще се скове в лед, отколкото снаха й да разреши на дъщеря си да идва тук, при тази сурова жена, на която не й минаваха никакви глупости. И точно така и стана, те повече никога не я посетиха, нито я поканиха в своя дом в Калифорния. Но Ема добре помнеше нежното, миловидно, изумително красиво четиригодишно момиче, което веднага се бе сгушило в скута на баща си и бе отказало да има нещо общо с нея.

Тогава си бе помислила, че за съжаление внучката й е разглезена. Само като видя скъпите й дрехи и играчки, като чу гукането и бебешкия начин, по който й говореха, като забеляза как родителите й с готовност задоволяваха всяко нейно желание и прищявка, й стана ясно, че като порасне, по характер ще прилича на бучка захар. И въпреки това бе очарователно малко момиченце с къдравата руса коса на баща си и големите сини очи, които гледаха с искрена или престорена срамежливост – това Ема не можеше да определи – изпод дългите мигли, покриващи нежно като гъши пера сладката, млечна извивка на скулите й, когато спеше. Ема бе сложила снимка на внучката си на шкафчето до леглото.

Катрин Ан бе вече на единайсет години и вероятно бе наследила онзи химичен елемент, който предаваше наследствените черти от родителите на децата, така че нейният начин на мислене вече бе формиран от възпитанието и от начина на живот в родния й щат. Как да преместиш едно дете от земята на палмите, океана и родителите, които ти разрешават всичко, насред прерията, шубраците и под грижите на баба й, която все още смяташе, че децата трябва да бъдат отглеждани, така че да разбират колко са скъпоценни, но без това да ги прави център на вселената? Ето малкото момченце, което седеше зад нея, бе добър пример за новия начин на възпитание. Ей богу, въпреки ограниченото пространство от него все пак трябваше да се изисква да прояви уважение към тъпанчетата на хората.

Със сигурност щяха да имат конфликти по принципни въп­роси, които вероятно никога нямаше да намерят разрешение, но Ема съзнаваше своята отговорност. На шейсет и две години бе готова да изложи на риск сърцето си още веднъж, като поеме грижите за още едно дете.

2.

– Ето че стигнахме, Катрин Ан – каза Ема Бенсън с небрежен тон, докато паркираше в гаража на дома си в Кърси, Тексас. – Къщата бързо се затопля, но малко горещ шоколад ще ни помогне да се сгреем по-бързо. Искаш ли да направя?

Внучката й само я погледна по същия неразбираем за Ема начин, както през цялото време от мига на срещата им в Санта Крус, но възрастната жена се досещаше какви мисли се въртят в главицата на синеоката Катрин Ан след като бе видяла новия си дом.

– Ще приема това за положителен отговор – каза Ема и побърза да отключи вратата на кухнята, за да не остава детето твърде дълго на смразяващия студ навън. Палтенцето бе твърде тънко за зимите в района Панхандъл.

– Дяволите да го вземат! – Ключът заяде – още един щрих към първото впечатление от новия дом – и сега Ема трябваше да заобиколи къщата в снежната виелица, за да отключи вратата отпред.

Внучката й трепереше до нея в стоическо мълчание, с безизразно лице. Вече цяла седмица бе такава. Неврогенен мутизъм – така бе определил д-р Райнландър нейното състояние. Въпреки че бе само педиатър, а не детски психолог, но при Катрин Ан бяха налице всички симптоми.

– Обикновено това е временно разстройство, свързано със състояние на тревожност или с травма, и се характеризира с невъзможността да се говори в определени ситуации – обясни той. – Засега Кати няма да разговаря с никого освен с онези, които познава и на които има доверие.

Той бе хвърлил бърз, безпристрастен поглед към кокалестата фигура на Ема, висока над един и осемдесет.

– С цялото ми уважение, госпожо Бенсън, но вие сте огромна жена и Кати онемява във ваше присъствие, защото не се чувства сигурна с вас. За нея вие сте непозната. Тя избира тишината, защото след всичко, което й се е случило, намира убежище в нея. Ще проговори, когато спечелите доверието й.

Ема се опита още веднъж да завърти ключа.

– Проклетият ключ не ще да отвори. Не помня кога за последен път съм заключвала тази врата. Май не съм от години. В този град не заключваме вратите си. – Ема прекрати с опитите и се обърна към Кати. – Ето какво ще направим. Ти се върни в колата на топло, а аз ще мина отпред, ще отключа и после ще ти отворя задната врата отвътре. Съгласна ли си?

Без колебание малкото момиче се приближи до полиците на стената на гаража, изправи се на пръсти и свали кутия моторно масло. Донесе я на Ема. „Опитай с това“, казваше погледът й, който бе нейното средство за общуване през последните седем дни. Ема взе кутията, окуражена от реакцията на детето.

– Колко си ми умна! – възхити се тя – Как не се сетих?

Една капка масло върху ключа бе достатъчна, за да се озоват в кухнята само след няколко секунди. Ема се засуети да запали печката и да включи радиатора до стената, докато малкото момиче стоеше неподвижно, сковано от студа, със стиснати в юмруци ръце, които издуваха като топки за тенис джобовете на палтото. „Сигурно й се струва, че е паднала в заешката дупка точно като Алиса в Страната на чудесата“, помисли си Ема, доловила смущението, с което детето оглеждаше старомодната й кухня. Кухнята в Санта Крус, както и цялата къща изобщо, бе просторна и слънчева. В нея имаше последния модел кухненски уреди, също като на снимките в някой брой на „Идеален дом“.

– Искаш ли да седнеш в хола, докато аз направя какаото? – попита тя. – Там ще се чувстваш по-удобно, щом стаята се постопли.

Детето кимна и Ема я заведе в уютната стая със стари, поизтъркани мебели, тя където гледаше телевизия, четеше и бродираше. Детето подскочи от внезапното свистене и припламването на огъня зад решетката, когато Ема включи отоплителния уред на стената. В дома на Кати в Калифорния, естествено, имаше централно парно.

– Искаш ли да гледаш телевизия? – попита Ема.

Едва забележимо кимване. Детето седна на един стол, все още с палтото си, близо до печката и се извърна, за да разгледа библиотеката на Ема, която обхващаше цяла стена. Тъй като бе библиотекарка по професия, Ема бе подредила книгите не по автори, а по тематика. Катрин Ан извади „Малкият принц“ от полицата с книги за деца. „Може ли?“ – се четеше в погледа й, отправен към Ема.

– Разбира се. Досега не си ли чела тази книга?

Внучката й вдигна два пръста. „Два пъти.“

– О, чела си я два пъти? „Малкият принц“ наистина си заслужава да се прочете повече от веднъж. Винаги е хубаво човек да се върне към познати неща. Те ни напомнят за времената, които са били хубави.

Не биваше да казва това. Забеляза кратък проблясък дълбоко в сините очи на момичето, сякаш някакъв спомен бе изникнал на повърхността, и тъгата като воал се спусна над нежното лице на детето. Катрин върна книгата на полицата.

– Е, добре тогава – каза Ема, като преглътна смутено. – Ще отида да направя какаото.

Приведе се над плота в кухнята с непреодолимото усещане за пълна безпомощност. Беше си мислела, че може да се справи със задачата, но как бе възможно изобщо, като се имаше предвид каква бе загубата на внучката й и колко малко можеше да й даде Ема, за да успее да запълни празнината в живота й? Как изобщо някога можеше да замести родителите й? Как училищата в Кърси, в които се наблягаше на американския футбол и други спортове, биха могли да й осигурят качеството на образованието и културните предимства, които бе имала? Как щеше това момиче, с нейната изисканост и финес, да се впише в провинциалния живот на новите си съученици? И как изобщо би могла да бъде някога щастлива в скромния дом на Ема, след като бе отраснала в луксозно обзаведена къща, където имаше собствен телевизор и стереоуредба, а в хола бе собственият й малък роял! А пък в двора имаше басейн и къщичка за игри, и всякакви уреди, които могат да се намерят на една детска площадка?

Как можеше Ема да спаси и малкото останало от детството на момичето?

– Дайте й време – бе казал д-р Райнландър. – Децата са доста жилави, а Кати е по-жилава от останалите. Ще се оправи.

Луд ли беше да мисли така? Само в една седмица родителите на Катрин Ан бяха загинали при катастрофа и домът й бе обявен за продажба. Тя се бе разделила с най-добрия си приятел – пианото, с частното училище, което бе посещавала след детската градина, с красивия град, в който бе живяла през целия си живот – с всичко и всички, които бе познавала и обичала, за да отиде да живее в района Панхандъл на щата Тексас с баба си, една напълно чужда жена.

А и никога не е било толкова мрачно тук. Когато Ема пое по магистрала 40, която водеше от Амарило към Кърси, детето ококори очи, с което показа по-ясно, отколкото би могло да изрази с думи, паниката, че са я довели накрай света. Ема нямаше как да не се съгласи с внучката си. През зимата прерията не предлагаше абсолютно нищо, с което човек би могъл да се похвали. Тя просто се простираше – една безжизнена кафява безкрайност. Само тук-там сред пустошта се виждаха в далечината или ферма, или няколко крави, скупчени срещу виелицата и снега. Малките градчета, покрай които минаваше междущатският път, изглеждаха особено неприветливи в този сив неделен следобед с празните си главни улици, с тъмните витрини на магазините и висящите по стълбовете изоставени от Коледа украси, които вятърът блъскаше насам-натам.

За да разсее детето от неговото униние, Ема започна да описва прерията през пролетта, когато тя приличаше на безкраен килим от диви цветя. „Най-прекрасната, неочаквана гледка, която някога ще видиш“, тъкмо казваше, когато умилението й бе прекъснато от детето, което с ужас сочеше нещо с пръст.

– О, Боже! – възкликна Ема.

Огромно кълбо от сиви търкалящи се тръни се носеше срещу тях през прерията: десетките изтръгнати от корените си сухи магарешки бодили, тласкани от вятъра, приличаха на банда злонамерени духове, канещи се да нападнат колата. Ема не успя да спре, преди бандата да ги връхлети, забивайки ноктите си от страната, където седеше Катрин Ан. Внучката й изпищя, притисна лакти до тялото си и покри лице с ръце.

– Всичко е наред, Катрин Ан – успокои я Ема, като спря колата и прегърна свитото тяло на внучката си. Кълбото от тръни бе отнесено от вятъра, или поне това, което бе останало от него след сблъсъка с колата. – Това са просто сухи треви, плевели – заобяснява тя с нежен глас. – Има ги навсякъде из югозапада. През зимата, когато изсъхне, надземната част от растението се откъсва от корена и вятърът я понася. Затова ги наричат търкалящи се тръни. Понякога се образува цяла топка от тях. Точно това видяхме току-що. Страшни са на вид, но иначе не могат да ти навредят.

Тя усещаше как ужасено бие сърцето на детето през тънкия плат на палтото му. Повечето деца при вида на търкалящите се тръни биха потърсили сигурност, сгушвайки се в обятията на възрастния човек, който се намираше най-близо до тях, но не и Кати Ан. Тя се осланяше на себе си. Тази постъпка бе накарала Ема да изпита чувството, че внучката й я отблъсква, чувство, което тя помнеше добре.

– Кати е много самостоятелна, въпреки че родителите й я глезеха – бе й казала Бет, съпругата на д-р Райнландър.

Самостоятелна. Ема отвори капака на кутията с какао. Дали това бе синоним на безразличие към родителската любов и съвети, което Ема бе получила от страна на бащата на момичето?

Когато се видяха за първи път след смъртта на родителите й, студените сини очи на Катрин Ан й напомниха толкова много очите на Сони, че Ема усети студ, усети веднага борещите се в нея любов и ненавист, така характерни за отношението й към него. През трескавата седмица, когато трябваше да уреди погребението, да подготви къщата за продан, да напълни кашоните за Кърси и да опакова багажа за самолета – и всичко това без да чуе дори една дума от устата на детето, – Ема бе търсила да открие приликите между Катрин Ан и Сони, които биха доказали генетичната връзка между баща и дъщеря. С изключение на правилните черти, цвета на косата и на очите на привлекателния й баща, Ема не бе открила нищо общо между тях, но пък и много оставаше скрито зад тази стена от мълчание. Ема бе получила от Бет повечето от сведенията за Катрин Ан.

– Тя е много умна и любознателна, но обикновено се държат с нея като че е по-малко дете, защото е дребна за възрастта си. Но бързо ще разбереш с кого си имаш работа. Тя помогна много на Лора, нашата срамежлива дъщеря. Вдъхна й такава увереност, която иначе й липсваше.

Ема отиде до„Уинчестър Академи“, частното училище за надарени деца, за да вземе документите на Катрин Ан. Там директорът потвърди мнението на Бет за интелигентността на внучката й.

– Нали знаете каква иска да стане Кати като порасне? – попита я той.

Ема нямаше какво друго да отвърне, освен че си няма представа.

– Лекарка. Повечето деца подхвърлят тази идея, сякаш е хартиена топка в дъжда, но не се съмнявам, че Кати може да постигне желаното, ако си го постави за цел.

Ема надникна в хола при телевизора и видя Катрин да седи точно както я бе оставила – със скръстени в скута ръце, кръстосани крака и напълно неподвижна, с вид на изоставено дете. Ала от позата й се излъчваше същото самообладание, което бе притежавал и баща й. Ема усети как я завладява отчаянието. Бе изпитала доста мъка през живота си: злополуката с влак през първите години на брака й, която я бе оставила вдовица, а децата й – без баща, смъртта на първородния й син във Виетнам, дългите години на отчуждение с по-малкия й син, а сега и безвъзвратната му загуба, отнела всякаква възможност да се помирят. Но как щеше да понесе, ако Катрин Ан откажеше да приеме любовта й, която тя копнееше до дъното на душата си да й даде? Как щеше да понесе, ако безразличието в отношението на сина й се предаде в поведението на това подобно на робот същество – дъщеря му?

Ема внесе чашите с какао в хола.

– Ето... – подхвана тя, но не успя да довърши. Мъката я стисна за гърлото, мъката по нейните момчета, които никога повече нямаше да види, по сина, когото бе загубила през войната, и по другия, загубен още при раждането, именно този, когото бе обичала повече.

По бузите й потекоха сълзи и за нейно изумление малкото роботче се изправи пред нея, повдигайки вежди: „Какво има?“ В очите се четеше съчувствие: „Не бъди тъжна“.

Вътре в нея малкото семенце на надеждата намери почва, когато Ема разбра какво е искала да й каже Бет Рейнландър, когато си вземаха сбогом.

– Кати е особена – бе й прошепнала тя.

Ема все още държеше горещите чаши с какао в ръцете си, когато внучката й се приближи до нея. Наведе се, за да може Кати да я прегърне през врата. Усети нежното потупване на детската ръка по гърба си.