Доктор Ерин Грейнджър докосна с най-меката си четка древния череп. След като прахта беше почистена, тя загледа останките с очите на учен, отбелязвайки си миниатюрните шевове по костта и отворената фонтанела. Прецени степента на втвърдяване. Черепът беше на новородено, а от ъгъла на тазовата кост личеше, че е на момче.

„Било е само на няколко дни, когато е умряло.“

Докато продължаваше да почиства детето от пръстта и камъка, тя гледаше на него и като жена. Представяше си легналото странично новородено със сгънати към гърдите колене и мънички ръчички, все още свити в юмручета. Дали родителите му бяха отброили последните удари на сърцето му, дали бяха целували невъобразимо нежната му кожа, докато мъничкото сърчице е спирало да бие?

„Както направих навремето и аз самата с мъничката си сестра.“

Затвори очи, вдигнала четка над останките.

„Престани.“

Отвори очи, махна непослушен рус кичур, освободил се от спретнатата опашка, и отново насочи вниманието си към костите. Щеше да разбере какво се е случило тук преди стотици години. Защото, също като при сестра й, смъртта на това дете е била причинена. Само че това момченце бе станало жертва на насилие, а не на нехайство.

Продължи да работи, отбелязвайки си положението на крайниците. Някой си беше направил труда да нагласи тялото, преди да го погребе, но усилията не можеха да скрият счупените и липсващи кости, загатващи за зверство. Дори две хиляди години не можеха да заличат престъплението.

Остави дървената четка и направи поредната снимка. Времето беше оцветило костите в същия цвят на избеляла сепия като суровата земя, но внимателното почистване беше разкрило формата им. Въпреки това бяха нужни още часове работа за пълното изчистване на останките.

Премести тежестта си от едното коляно на другото. Беше на трийсет и две и едва ли можеше да бъде наречена стара, но точно в момента се чувстваше именно така. Беше в сондажа само от час, а коленете й вече протестираха. Като дете беше прекарвала в молитви много повече време, коленичила на твърдия пръстен под на църквата. По онова време можеше да стои на колене половин ден, без да се оплаква, ако баща й е наредил така – но след толкова много години в опити да забрави миналото може би сега просто си го припомняше изкривено.

Намръщи се, стана и се протегна, подаде глава от дълбокия до кръста сондаж. Прохладен морски бриз погали сгорещеното й лице и пропъди спомените. Отляво вятърът издуваше платнищата на лагерните палатки и носеше пясък през археологическия обект.

Песъчинките я заслепиха за момент и тя замига, за да ги махне от очите си. Пясъкът беше вездесъщ. Всеки ден косата й се превръщаше от руса в сивкаво-червена, като израелската пустиня. Чорапите й стържеха в маратонките като шкурка, под ноктите й се събираше мръсотия, дори в устата си долавяше вкус на пясък.

Въпреки това, когато погледна отвъд жълтата лента, опасваща разкопките, на лицето й се появи бегла усмивка. Беше щастлива, че маратонките й са стъпили върху древната история. Разкопките бяха в центъра на древен хиподрум, където са се провеждали надбягвания с колесници. Хиподрумът гледаше към вечното Средиземно море. Водата бе индиговосиня, озарена от слънцето в сюрреалистичен метален оттенък. Дългите редици древни каменни седалки, разделени на сектори, се издигаха като свидетели на делата на един умрял преди две хилядолетия цар, архитект на град Цезарея – прословутия Ирод, чудовищния убиец на младенците.

Откъм пътеката долетя цвилене на кон, идващо не от миналото, а от импровизираната конюшня в другия край на хиподрума. Една местна група се готвеше за специално надбягване. Скоро хиподрумът щеше да възкръсне и да се върне отново към живот, макар и само за няколко дни.

Очакваше това с нетърпение.

Преди надбягванията обаче тя и студентите й имаха още много работа за довършване.

Сложи ръце на кръста си и се загледа в черепа на убитото бебе. Може би по-късно през деня щеше да покрие мъничкия скелет с гипс и да започне тежката процедура по изваждането му от земята. Изгаряше от желание да го прибере колкото се може по-скоро в лабораторията за анализ. Костите можеха да й кажат много повече от онова, което откриваше на терен.

Отпусна се на колене до младенеца. Нещо в бедрената му кост я тормозеше. По дължината й имаше необичайни вдлъбнатини с формата на мида. Наведе се да ги разгледа по-добре и я побиха ледени тръпки, които прогониха за миг жегата.

Следи от зъби ли бяха?

– Професоре? – Тексаският акцент на Нейт Хайсмит наруши тишината и концентрацията й.

Тя подскочи и удари лакът в дървените летви, които пазеха сондажа от неуморния пясък.

– Извинете. – Специализантът й подаде глава отгоре.

Ерин беше заръчала изрично да не я безпокоят тази сутрин, а ето че той вече й досаждаше. За да не му се озъби, тя вдигна очуканата манерка и отпи дълга глътка възтопла вода. Имаше вкус на тенекия.

– Няма нищо – тросна се тя.

Заслони очи със свободната си ръка и примижа към него. Нейт стоеше на ръба на сондажа и силуетът му се очертаваше на фона на ослепителното слънце. Носеше ниско нахлупена сламена шапка, изтъркани джинси и избеляла карирана риза с навити ръкави, които откриваха мускулестите му ръце. Ерин подозираше, че ги е навил специално, за да я впечатли. Естествено, нямаше шансове. През последните няколко дни беше погълната до такава степен от работата си, че единствените мъже, които я запленяваха, бяха мъртви от столетия.

Погледна многозначително към един неугледен участък от пясък и камъни. Дълбочинният радар на екипа беше зарязан и приличаше повече на издраскана от пясък косачка, отколкото на високотехнологичен инструмент, способен да наднича под пръст и скала.

– Защо не си там и не картографираш квадранта?

– Бях там, докторе. – Акцентът му се засили както всеки път, когато беше развълнуван. Едната му вежда също се повдигна.

„Намерил е нещо.“

– Какво има?

– Няма да ми повярвате, ако ви кажа. – Нейт подскочи на пети, готов да се втурне да й показва.

Тя се усмихна, защото той беше прав. Каквото и да беше намерил, тя нямаше да повярва, докато не го види с очите си. Това беше правилото, което набиваше в главите на студентите си: Нищо не е истинско, докато не го изкопаеш от земята и не го вземеш в ръцете си.

За да защити находката и от уважение към детските кости, тя внимателно покри скелета с импрегнирана хартия. След като приключи, Нейт й подаде ръка и й помогна да излезе от дълбокия сондаж. Както можеше да се очаква, ръката му се задържа върху нейната секунда повече от необходимото.

Като се опитваше да не се мръщи, Ерин освободи ръката си и изтупа колене. Нейт отстъпи крачка назад и извърна поглед – може би беше усетил, че е прекалил. Ерин не го скастри. Каква полза от подобно нещо? Не беше сляпа за ухажването от страна на мъжете, но рядко ги окуражаваше, а и никога не го правеше на терен. Тук тя носеше мръсотията по същия начин, по който други жени носеха грим, и избягваше всякакви авантюри. Макар да бе средна на ръст, неведнъж й бяха казвали, че се движи така, сякаш е с една стъпка по-висока. Трябваше да го прави в тази професия, особено като млада жена.

У дома беше имала доста връзки, но никоя от тях не издържа дълго. В крайна сметка повечето мъже я намираха за плашеща – отблъскващо за мнозина, но странно привлекателно за други.

Като Нейт.

Той обаче беше добър на терена и имаше голям потенциал като геофизик. Рано или късно щеше да преболедува интереса си към нея и нещата щяха да станат по-прости сами по себе си.

– Покажи ми. – Ерин тръгна към жълто-кафявата палатка с апаратурата. Ако не друго, поне щеше да се махне от палещото слънце.

– Ейми има цялата информация в лаптопа. – Нейт почти подтичваше през обекта. – Ударихме джакпот, професоре. Чиста проба костен джакпот.

Ерин се сдържа да не се ухили на ентусиазма му и забърза, за да не изостане от широката му крачка. Възхищаваше се на страстта, с която той се отдаваше на работата, но също като в живота, и археологията не те затрупваше с джакпоти само след половин ден работа. Понякога не го правеше и след десетилетия.

Мушна се в палатката и задържа платнището за Нейт, който свали шапка и влезе след нея. След изгарящото слънце тук бе доста по-прохладно.

Бръмчащ генератор захранваше лаптоп и разнебитен метален вентилатор. Хладната струя духаше право към Ейми, двайсет и три годишна специализантка от Колумбия. Тъмнокосата млада жена прекарваше повече време в палатката, отколкото навън. Капчици вода се бяха кондензирани върху кутията диетична кола на бюрото. Леко пълничка и не във форма, Ейми не беше прекарала достатъчно години под неумолимото слънце, за да се кали за суровите условия на работата на терен, но пък имаше невероятен технически усет. Тя пишеше на клавиатурата с една ръка, а с другата махаше на Ерин да приближи.

– Професор Грейнджър, няма да повярвате.

– Стига сте повтаряли едно и също.

Третият й студент също беше в палатката. Явно всички бяха решили да зарежат работа, за да видят находката на Нейт. Хайнрих се беше надвесил над рамото на Ейми. Рядко нещо беше в състояние да разсее невъзмутимия двайсет и четири годишен студент от Свободния университет в Берлин. Щом и той беше изоставил работата си, значи находката беше наистина необичайна.

Кафявите очи на Ейми не се откъсваха от екрана.

– Софтуерът още изчиства образа, но реших, че ще поискате да го видите веднага.

Ерин измъкна затъкнатия в колана си парцал и избърса пясъка и потта от лицето си.

– Ейми, преди да съм забравила, скелетът на детето, който чистя... видях някакви необичайни следи, които искам да снимаш.

Момичето кимна, но Ерин заподозря, че изобщо не я е чула.

Нейт нервно въртеше шапката си в ръце.

„Какво са открили?“

Ерин заобиколи бюрото и застана до Хайнрих. Ейми се облегна назад в сгъваемия метален стол, за да могат останалите да разгледат по-ясно екрана.

Лаптопът показваше снимки на участъка, сканиран от Нейт тази сутрин. Всяка беше на различен пласт от осми квадрант, сортирани по дълбочина. На снимките се виждаха нещо като правоъгълни сиви кални локви, омацани с черни линии, образуващи параболи, подобно на вълнички. Тези линии показваха твърд материал.

Сърцето на Ерин заблъска в гърлото й. Тя се наведе напред, неспособна да повярва на очите си.

Тази кална локва имаше прекалено много вълни. През десетте си години работа на терен никога не беше виждала подобно нещо. Никой не беше виждал подобно нещо.

„Не може да бъде.“

Проследи с пръст една крива по екрана, без да обръща внимание на свитите устни на Ейми. Тя страшно мразеше някой да маца екрана на лаптопа й, но Ерин трябваше да се увери, че това пред нея е истинско – да го докосне лично.

В гласа й ясно се долавяше напрежение и надежда.

– Нейт, каква площ си сканирал?

В отговора нямаше нито капка колебание.

– Десет квадратни метра.

Тя погледна косо сериозната му физиономия.

– Само десет? Сигурен ли си?

– Вие ме обучихте да работя с радара, не помните ли? – Той наклони глава на една страна. – Много прилежно при това.

Ейми се разсмя.

– И си обработил входните резултати?

– Да, професоре. – Младежът въздъхна. – Напълно обработени са.

Ерин си даде сметка, че наранява егото му, като поставя под съмнение неговите умения, но трябваше да е сигурна. Имаше вяра на апаратурата, но не винаги на хората, които работеха с нея.

– Направих всичко както трябва. – Нейт се наведе напред. – И преди да сте попитали, сигнатурата е абсолютно същата като на скелета, който разкопавате в момента.

Абсолютно същата? Това означаваше, че пластът е на възраст две хиляди години. Ерин погледна отново мъчително интересните изображения. Ако данните бяха верни... Трябваше да провери отново, но ако наистина бяха верни, то всяка парабола маркираше човешки череп.

– Направих грубо преброяване – прекъсна мислите й Нейт. – Над петстотин са. И никой не е с диаметър над десет сантиметра.

Десет сантиметра...

Не просто черепи. А черепи на бебета.

Стотици бебета.

Мислено повтори съответния библейски пасаж – Матей, 2:16. „Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците.“

Избиването на младенците. Според легендата Ирод го наредил, за да е абсолютно сигурен, че е убил детето, за което се е страхувал, че един ден ще заеме мястото му като цар на юдеите. Но въпреки това се провалил. Въпросното бебе се спасило в Египет и пораснало, за да стане мъж, познат като Исус Христос.

Нима екипът й беше открил трагично доказателство за деянието на Ирод?

Кървавото евангелие