Най-добре да си остане тайна

1.

– Прочее, ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега, или да замълчи завинаги.

Хари Клифтън никога нямаше да забрави първия път, когато бе чул тези думи и как миг по-късно целият му живот се преобърна наопаки. Стария Джак, който също като Джордж Вашингтон не можеше да произнесе лъжа, бе разкрил в набързо свиканата среща във вестиария, че е възможно Ема Барингтън, жената, която Хари обожаваше и която щеше да стане негова съпруга, да е всъщност негова сестра.

Целият ад се отприщи, когато майката на Хари приз­на, че веднъж и само веднъж е имала сексуална връзка с бащата на Ема Хюго Барингтън. Следователно имаше възможност той и Ема да са деца от един и същи баща.

Когато беше преспала с Хюго Барингтън, майката на Хари излизала с пристанищния работник Артър Клифтън, който работел в корабостроителницата на Барингтън. Въп­реки факта, че Мейзи се беше омъжила за Артър малко след това, свещеникът отказа да венчае Хари и Ема, щом имаше вероятност сватбата да е в разрез с древните правила на църквата относно браковете между кръвни роднини.

След секунди бащата на Ема Хюго се бе измъкнал от църквата през една задна врата като страхливец, бягащ от бойното поле. Ема и майка й заминаха на север в Шотландия, а опустошеният духом Хари остана в колежа си в Оксфорд, без да знае какво да прави. Накрая Адолф Хитлер взе решението вместо него.

Хари напусна университета няколко дни по-късно и смени академичната си тога с униформата на обикновен моряк. Но по-малко от две седмици след като постъпи на служба, германско торпедо потопи кораба и името Хари Клифтън се появи в списъка на загиналите в морето.

– Ще вземеш ли тази жена за своя законна съпруга и ще й бъдеш ли верен, докато сте живи?

– Да.

Едва след края на войната, когато се върна от фронта, покрит с белези и слава, Хари разбра, че Ема е родила техния син, Себастиан Артър Клифтън. Но едва когато се възстанови напълно научи, че Хюго Барингтън е бил убит при изключително зловещи обстоятелства и е завещал на фамилията Барингтън още един проблем, също толкова съсипващ за Хари, колкото и забраната да се ожени за любимата си.

Хари никога не беше смятал за особено важно, че е с няколко седмици по-голям от Джайлс Барингтън, брата на Ема и негов най-близък приятел, докато не установи, че е възможно именно той да е наследникът на огромните имения на фамилията, всичките й богатства, титлата и „всичко, което върви с нея“. Побърза ясно да заяви, че няма интерес към наследството на Барингтън и че е готов да се откаже от всичките си евентуални права на първороден в полза на Джайлс. Кралският хералдмайстор изглеждаше готов да приеме решението и всичко можеше да мине гладко, ако лорд Престън, лейбърист от Камарата на лордовете, не беше решил да защитава правото на Хари върху титлата, без изобщо да се посъветва с него.

– Въпросът е принципен – обясняваше лорд Престън на всеки парламентарен кореспондент, който се обръщаше към него.

– Ще вземеш ли този мъж за свой законен съпруг, за да живееш с него според Божията повеля в свещен брак?

– Да.

Хари и Джайлс бяха останали неразделни приятели през цялото това време въпреки факта, че официално се изправяха един срещу друг пред най-висшия съд на страната и че се бяха озовали на първите страници на всички национални вестници.

Двамата щяха да ликуват при отсъждането на лорд-канцлера, ако дядото на Ема и Джайлс лорд Харви беше на мястото си на първия ред при произнасянето на решението, но той така и не научи за своята победа. Нацията остана разделена от изхода, а двете семейства бяха оставени да се оправят сами.

Пресата не пропусна веднага да посочи на жадните за новини читатели и другата последица от отсъждането на лорд-канцлера – че най-висшият съд в страната е постановил, че Хари и Ема не са кръвни роднини и следователно той може да поиска тя да му стане законна съпруга.

– С този пръстен се вричам на теб, почитам те с тялото си и те дарявам с всичките си земни притежания.

Хари и Ема обаче знаеха, че решението, взето от човек, не доказва неоспоримо, че Хюго Барингтън не е баща на Хари, и двамата като вярващи християни се тревожеха, че може би нарушават Божия закон.

Любовта им не беше намаляла след всичко, през кое­то бяха преминали. Напротив, бе станала по-силна и с поощрението на майка си Елизабет и благословията на Мейзи, майката на Хари, Ема прие предложението за брак. Натъжаваше я единствено, че никоя от бабите й не бе доживяла да присъства на церемонията.

Венчавката не се състоя в Оксфорд, както бе замислено първоначално, с цялата помпозност и официалност на университетски брак и неизбежния шум, който щеше да се вдигне около него. Вместо това се проведе скромна церемония в Бристол, в присъствието единствено на роднини и неколцина близки приятели.

Може би най-тъжното решение, което Хари и Ема взеха с неохота, бе Себастиан Артър Клифтън да остане единственото им дете.

2.

Хари и Ема заминаха за Шотландия, за да прекарат медения си месец в замъка Мългелри, потомствения дом на лорд и лейди Харви, покойните дядо и баба на Ема, като оставиха малкия Себастиан на грижите на Елизабет.

Замъкът събуди много щастливи спомени от времето, когато бяха прекарали ваканцията си тук малко преди Хари да отиде в Оксфорд. През деня бродеха заедно из хълмовете и рядко се връщаха, преди слънцето да се е скрило зад най-високия връх. След вечеря (готвачът си спомняше, че господарят Клифтън обича три порции супа) сядаха до огромната разпалена камина и четяха Ивлин Уо, Греъм Грийн и любимия на Хари П. Г. Удхаус.

След две седмици, през които видяха повече шотландски говеда, отколкото човешки същества, двамата с неохота поеха по дългия път обратно за Бристол. Пристигнаха в Имението с очакване за домашно спокойствие, но такова не им бе отредено.

Елизабет призна, че с нетърпение очаква да им върне Себастиан: непрекъснато плачел преди лягане, каза им тя, а сиамската й котка Клеопатра скочи в скута й и веднага заспа.

– Честно казано, едва ви дочаках – добави тя. – През последните две седмици не успях да реша докрай нито една кръстословица.

Хари благодари на тъща си за разбирането и двамата с Ема взеха хиперактивния си петгодишен син в Барингтън Хол.

*

Преди Хари и Ема да се оженят, Джайлс бе настоял да гледат на Барингтън Хол като на свой дом, тъй като самият той щеше да прекарва по-голямата част от времето си в Лондон като член на парламента. Имението беше идеално за тях със своята библиотека с десет хиляди тома, просторен парк и голяма конюшня. Хари можеше да пише на спокойствие детективските си романи за Уилям Уоруик, Ема яздеше всеки ден, а Себастиан играеше на воля и редовно мъкнеше у дома странни животинки, които да му правят компания за чая.

Джайлс често прескачаше до Бристол в петък, за да вечеря с тях. В събота сутринта провеждаше срещи с избирателите си, след което се отбиваше с агента си Гриф Хаскинс в клуба на докерите за по една-две бири. Следобед пак с Гриф отиваха заедно с десетина хиляди гласоподаватели на стадиона Иствил, за да гледат как Бристол Ровърс по-често губят, отколкото печелят. Дори пред аге­нта си Джайлс никога не би признал, че предпочита да прекарва съботните следобеди в гледане на ръгби; ако го направеше, Гриф щеше да му напомни, че на онези мачове се събират не повече от две хиляди зрители, като при това повечето от тях гласуват за консерваторите.

В неделя сутрин Джайлс можеше да бъде намерен коленичил в „Сейнт Мери Редклиф“ заедно с Хари и Ема. Хари смяташе, че за Джайлс това е просто поредното му задължение като депутат – когато бяха ученици, той винаги търсеше някакво извинение да пропусне службите в параклиса. Никой обаче не можеше да отрече, че Джайлс бързо си спечелва репутацията на съвестен и усърден парламентарист.

Внезапно, без никакво обяснение, посещенията на Джайлс в края на седмицата започнаха да стават все по-редки. Всеки път, когато Ема повдигаше въпроса пред брат си, той мънкаше нещо за парламентарни задължения. Хари не се връзваше на обясненията и се надяваше редките срещи на шурея му с избирателите да не доведат до загубата му на следващите избори.

Една петъчна вечер двамата откриха истинската причина за честите отсъствия на Джайлс през последните няколко месеца.

Той се беше обадил на Ема няколко дни по-рано, за да й каже, че ще идва в Бристол за уикенда и че ще пристигне в петък навреме за вечеря. Онова, което бе пропуснал да спомене, бе, че няма да дойде сам.

Ема обикновено харесваше приятелките на Джайлс, които винаги бяха привлекателни, често малко смахнати и всички без изключение го обожаваха, дори повечето да не се задържаха достатъчно, за да успее да ги опознае. Този път обаче случаят беше различен.

Когато в петък вечер Джайлс им представи Вирджиния, Ема остана озадачена какво толкова вижда брат й в тази жена. Вярно, беше красива и с доста добри връзки. Всъщност още преди да седнат на вечеря Вирджиния на два пъти сподели, че навремето била избрана за дебютантка на годината (през 1934) и три пъти спомена, че е дъщеря на граф Фенуик.

Ема щеше да отдаде всичко това просто на нервността на гостенката, ако Вирджиния не чоплеше претенциозно храната си и не сподели с висок шепот с Джайлс мнение­то си, че явно в Глостършър е трудно да се намери прилична домашна прислуга. За изненада на Ема, Джайлс само се усмихваше на тези наблюдения и не възрази нито веднъж. Ема тъкмо се канеше да каже нещо, за което със сигурност щеше да съжалява, когато Вирджиния заяви, че е уморена след дългия ден и желае да си легне.

След като тя стана и се оттегли, следвана плътно от Джайлс, Ема отиде в салона, наля си едно голямо уиски и се отпусна в най-близкото кресло.

– Един Бог знае как ще приеме майка ми лейди Вирджиния.

Хари се усмихна.

– Мнението на Елизабет няма да е от особено значение. Имам чувството, че Вирджиния ще се задържи точно толкова, колкото и другите приятелки на Джайлс.

– Не съм сигурна – рече Ема. – Чудно ми е обаче защо проявява интерес към Джайлс, след като ясно й личи, че не е влюбена в него.

Когато в неделя следобед Джайлс и Вирджиния потеглиха обратно за Лондон, Ема бързо забрави за дъщерята на граф Фенуик, тъй като трябваше да се заеме с много по-належащ проблем. Поредната детегледачка подаваше заявление за напускане – чашата преляла, когато открила в леглото си таралеж. Хари изпита известно съчувствие към горката жена.

– Лошото е, че е единствено дете – каза Ема вечерта, след като най-сетне успя да приспи детето. – Не може да е весело, когато няма с кого да си играеш.

– Никога не съм имал подобен проблем – каза Хари, без да вдига поглед от книгата.

– Майка ти ми каза, че си бил доста буен, преди да отидеш в „Сейнт Бийд“, и че когато си бил на неговата възраст, си прекарвал повече време на доковете, отколкото у дома.

– Е, скоро и той ще отиде в „Сейнт Бийд“.

– И какво да правя аз дотогава? Да го оставям всяка сутрин на доковете ли?

– Идеята не е лоша.

– Говоря сериозно, скъпи. Ако не е бил Стария Джак, сигурно още щеше да си там.

– Така е – призна Хари и вдигна чаша в памет на човека с голямо сърце Джак Тарант. – Но какво можем да направим?

Ема така се забави с отговора си, че Хари се зачуди дали не е задрямала.

– Може би е време да имаме второ дете.

Хари така се изненада, че затвори книгата и се вгледа внимателно в жена си. Не беше сигурен, че я е чул правилно.

– Но нали се разбрахме...

– Разбрахме се. И не съм променила решението си. Но няма причина да не си помислим за осиновяване.

– Откъде ти дойде тази идея, скъпа?

– Непрекъснато си мисля за малкото момиче, което открили в кабинета на баща ми в нощта на смъртта му – Ема така и не можеше да произнесе думата убийство, – и за възможността то да е негово дете.

– Но за това няма никакви доказателства. Пък и не съм сигурен дали би могла да откриеш къде е тя след толкова време.

– Мислех да се обърна към един известен автор на детективски романи и да потърся съвета му.

Хари обмисли внимателно думите си.

– Уилям Уоруик вероятно щеше да ти препоръча да се опиташ да откриеш Дерек Мичъл.

– Предполагам, не си забравил, че той работеше за баща ми и едва ли може да се каже, че действаше в наш интерес.

– Така е – рече Хари. – И именно затова бих потърсил неговия съвет. В края на краищата той е единственият, който знае къде са заровени всички трупове.

Разбраха се да се срещнат в „Гранд Хотел“. Ема пристигна няколко минути по-рано и избра място в ъгъла на салона, където нямаше да могат да ги подслушват. Докато чакаше, повтори наум въпросите, кои­то смяташе да зададе.

Мистър Мичъл влезе в салона точно когато часовникът отброяваше четири. Макар да бе напълнял малко от последната им среща и косата му се бе прошарила, характерното му куцане си оставаше все същото. Първата мисъл на Ема бе, че прилича повече на банкер, отколкото на частен детектив. Той явно я позна, защото тръгна право към нея.

– Радвам се да ви видя отново, мисис Клифтън.

– Моля, седнете – отвърна Ема. Питаше се дали и той е толкова нервен, колкото е тя. Реши да започне направо по същество. – Мистър Мичъл, исках да се срещнем, защото се нуждая от услугите на частен детектив.

Мичъл се размърда смутено в стола.

– При последната ни среща обещах да уредя остатъка от дълга на баща ми към вас.

Хари беше предложил това. Беше й казал, че така Мичъл ще осъзнае, че тя сериозно смята да го наеме. Ема отвори чантата си, извади плик и му го подаде.

– Благодаря – каза явно изненаданият Мичъл.

Ема продължи:

– Сигурно си спомняте, че при предишната ни среща разговаряхме за бебето, открито в кошница в кабинета на баща ми. Главен детектив инспектор Блейкмор, който разследваше случая, както със сигурност помните, каза на съпруга ми, че момиченцето ще бъде предадено на грижите на местните власти.

– Това е стандартната процедура, ако никой не предяви претенции към детето.

– Да, вече успях да установя това. Вчера разговарях с началника на съответния отдел в Градския съвет, но той отказа да ми даде информация къде би могло да е момичето сега.

– Направил го е по заръка на следователя, за да защити детето от журналисти. Това не означава, че няма начини да се открие къде е.

– Радвам се да го чуя. – Ема се поколеба. – Но преди да продължим, трябва да съм сигурна, че момиченцето е дете на баща ми.

– Мога да ви уверя, мисис Клифтън, че в това няма място за съмнение.

– Откъде сте толкова сигурен?

– Мога да ви запозная с всички подробности, но се боя, че няма да ви харесат.

– Мистър Мичъл, не мога да повярвам, че можете да кажете за баща ми нещо, което да ме изненада.

Мичъл помълча, после каза неохотно:

– Знаете, че докато работех за сър Хюго, той се премести в Лондон.

– Избяга в деня на сватбата ми, ако трябва да сме по-точни.

Мичъл не коментира.

– Около година по-късно започна да живее с мис Олга Петровски на Лаундс Скуеър.

– Как е можел да си го позволи, след като дядо ми го остави без никакви пари?

– Не можеше. Ако трябва да говоря направо, той не само живееше с мис Петровски, но и преживяваше от нея.

– Можете ли да ми кажете нещо за тази дама?

– Много неща. Беше полякиня по рождение, избягала от Варшава през четирийсет и първа, малко след като родителите й били арестувани.

– Какво е било престъплението им?

– Това, че са били евреи – равнодушно отвърна Мичъл. – Успяла да пресече границата с част от семейните бижута и стигнала до Лондон, където наела апартамент на Лаундс Скуеър. Малко след това се запознала с баща ви на един коктейл, даден от техен общ приятел. Той я ухажвал няколко седмици и се нанесъл при нея с обещанието да се оженят веднага след като мине разводът му.

– Казах, че нищо не би ме изненадало. Сбъркала съм.

– Става още по-лошо – продължи Мичъл. – Когато дядо ви почина, сър Хюго незабавно заряза мис Петровски и се върна в Бристол, за да сложи ръка върху наследството и да заеме председателския пост в борда на директорите на „Барингтън Шипинг“. Но не и преди да открадне всички бижута на мис Петровски, както и няколко ценни картини.

– Ако това е вярно, защо не са го арестували?

– Арестуваха го – каза Мичъл. – И щяха да повдигнат обвинение срещу него, но съдружникът му Тоби Дънстейбъл, който беше свидетелствал срещу него, се самоуби в килията си в нощта преди процеса.

Ема сведе глава.

– Желаете ли да спра дотук, мисис Клифтън?

– Не – каза Ема и го погледна в очите. – Искам да знам всичко.

– Макар баща ви да не е знаел, когато се върна в Бристол, мис Петровски беше бременна. Тя роди момиченце, записано в акта за раждане като Джесика Петровски.

– Откъде знаете?

– Мис Петровски ме нае, след като баща ви вече не можеше да ми плаща. Ироничното е, че тя остана без пари точно когато баща ви наследи огромно богатство. Това беше причината да дойде в Бристол с Джесика. Искаше сър Хюго да научи, че има още една дъщеря, и смяташе, че отглеждането й е негова отговорност.

– А сега моя – тихо рече Ема. Замълча за момент. – Но аз нямам представа къде да я търся. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

– Ще направя каквото мога, мисис Клифтън. Но след толкова време няма да е лесно. Ако открия нещо, вие ще сте първата, която ще научи – каза детективът, докато ставаше.

Докато Мичъл се отдалечаваше с накуцване, Ема се почувства малко виновна. Не му беше предложила дори чай.