Връхлита страховит легион

1.

Чародей

Демонът изрева обидено.

Амиранта, чародей от Сатумбрия, отскочи от неочакваната експлозия на мистична енергия, която бликна срещу него. Ако не беше разположил солидни защитни бариери, вече нямаше да е между живите. Демонът срещу него очевидно бе достатъчно силен, за да си пробие път през бариерата и да отхвърли магьосника към стената. Ударът бе достатъчно силен, та да остави на Амиранта за спомен огромна цицина.

В мига, когато се появяваха в тази реалност, демоните винаги излъчваха мистична енергия, достатъчна да унищожи всеки стоящ наблизо неподготвен смъртен. Това бе една от причините за поставянето на бариерите, освен, разбира се, опита просто да задържи демона на определено място. Този тук се бе появил с много по-зрелищен взрив, отколкото очакваше чародеят, и това го завари неподготвен.

Амиранта промълви едничка дума, сбор от на пръв поглед лишени от смисъл срички, образуващи заедно ключ, магично слово, освобождаващо доста сложно чародейство – трик, на който го бяха научили преди години и който често можеше да се окаже решаващ в избора между това да постави под своя воля призования демон или да стане негова жертва. Заклинането подсилваше бариерната магия.

Демонът виеше, осъзнал, че е бил призован и впримчен. Чародеят знаеше от опит, че демоните рядко възразяват на това да бъдат призовавани, тъй като смятаха този свят за лесен за плячкосване, но мразят да бъдат пленявани и поставяни под контрол. Омразата им бе един от факторите, затрудняващи изследванията на Амиранта в тази област – изучаваните от него същества непрестанно се опитваха да го убият.

Той си пое дълбоко дъх и огледа разяреното същество. Демонът не беше от познат нему тип, макар че несъмнено бе някакъв вид боен демон. Амиранта знаеше повече за демоните и тяхната природа, отколкото всеки друг простосмъртен в Мидкемия, но все още притежаваше не повече от една десета от познанията, които би искал да има. Този екземпляр беше нов за него. Макар да не можеше да се похвали с обстойни данни за всички демони в Петия кръг, той все пак разпозна някои основни черти: масивния торс, приблизително човекоподобната форма с биволска глава, или поне нещо, което наподобяваше бивол, дълги извити напред рога, придаващи му минотавроподобен изглед. Докато подхващаше едно заклинание, предназначено да обездвижи всякакъв вид демони, Амиранта се зачуди дали подобно чудовище не лежи в основата на легендата за Минотавъра.

Краката му бяха почти кози, но с това познатите черти в чудовището свършваха. От кръста надолу тялото му бе покрито с някакво черно вещество и това със сигурност не беше козина или вълна. Горната част на тялото изглеждаше сякаш изработена от черна кожа, гладка и лъскава, като че ли някой го бе остригал, боядисал и полирал. Рогата бяха кървавочервени, а очите горяха като нажежени въглени.

От ревовете, огласящи пещерата, Амиранта можеше да определи, че настроението на демона с всяка секунда се разваля все повече. Чудовището дори изглеждаше сякаш всеки момент ще си пробие път през бариерите, които би трябвало да са непроницаеми, макар че Амиранта знаеше достатъчно, за да залага твърде много на израза „би трябвало“, когато става въпрос за демони.

Приключи с подсилването на заклинанието за задържане и видя, че демонът отстъпи за миг и потрепна – но после отново се нахвърли върху преградите, придружаваше подновените си усилия с още по-ужасяващи ревове.

Очите на Амиранта леко се разшириха – единственият външен признак за изненадата му. Демонът току-що бе отхвърлил заклинание, което би трябвало да удържи всяко призовано същество. Чародеят от Сатумбрия погали замислено брадичка и смръщи вежди. По природа бе суетен и изискваше от слугата да му подрязва и оформя ежеседмично брадата и имаше представа как изглежда отстрани във всеки един момент. Оредяващата му коса го бе подтикнала да я пусне отзад до раменете, а черните вежди и заострената брадичка му придаваха достатъчно сериозен вид за професията му: Укротител на демони. Или поне държеше да изглежда такъв за онези, които бяха готови да плащат за услугите му със злато.

Нагласи пурпурната си роба, фино извезана със сребрист конец по якичката и ръкавите, прошепна поредното заклинание и зачака. Сега вече би трябвало демонът да коленичи покорно пред него... но вместо това веднага щом приключи той долови нарастващия гняв на чудовището. Въздъхна в смесица от раздразнение и объркване и се зачуди какво ли е повикал този път.

Чародеят бръкна в голямата кесия на пояса си. Беше я ушил лично преди години, като внимателно втъкаваше магия с всеки бод, под бдителния поглед на един майстор, Лейчона, във великия Град на Змийската река – това бе единственият му, първи и последен опит да изтъче магичен плат. Остана доволен от резултата: подсилената с магия за удържане кесия му позволяваше да носи камъни на силата, без да пострада от ужасяващите последствия. Беше горд с шивашките си постижения, но намери целия процес за толкова досаден и изнурителен, че вече предпочиташе да плаща на занаятчии и шивачи, за да му изработват нужните вещи срещу услуги или злато.

Потърка леко с пръст бродираните върху кесията възли, кои­то показваха местата на скритите джобчета, бързо откри този, който търсеше, и извади камъка, който бе подготвил за подобни моменти. Вдигна го високо и произнесе заклинанието, извличащо съдържащата се в камъка сила, сетне я насочи към прибързано подсилената преграда. Докато го правеше, почувства сътресение, което премина през бариерата – демонът отново се бе стоварил с цялата си сила върху мистичната защита.

А после чудовището спря и погледна към мястото във въздуха, където се намираше бариерата, сякаш можеше да я види. Вдигна гигантския си юмрук и го стовари със сила, способна да пръсне на парчета щит от бича кожа. Амиранта почти усети сътресението, сякаш бе преминало по въздуха и се бе стоварило върху него. А междувременно демонът удари бариерата още по-силно и Амиранта се принуди да вдигне ръка, за да я подсили отново. За своя изненада този път почувства как демоничната енергия се предава от удара чак в рамото му. Отстъпи назад и опря гръб в стената.

„Какво да правя сега?“

Демонът се нахвърли за пореден път върху бариерата и Амиранта, чародеят от Сатумбрия, си помисли, че всеки миг ще я пробие. Потисна внезапно обзелото го желание да се разсмее – неочакваните и опасни събития често му действаха по този начин, извади нов предмет от кесията и го удари в пода.

Вредоносен газ бликна сред отломките и докато се разпространяваше във въздуха, Амиранта хукна навън от дълбоката пещера, в която бе призовал чудовището. Място, специално оборудвано от него за този ритуал, защитено чрез множество бариери и други предпазни средства, издигнати за случаи като днешния.

Чародеят бързаше по тесния тунел и си повтаряше:

„Сега какво?“

Когато стигна в просторната предна част на пещерата, изо­лирана от външния свят с каменен лабиринт, започна да се ругае за глупавата си постъпка. Всичките му магични приспособления бяха останали в малката пещера. Беше толкова изненадан от поведението на призования демон, че ги бе зарязал на пода. Смяташе, че е напълно подготвен да се справи с евентуалните премеждия, придружаващи призоваването на демони, но нито за миг не си бе помислил, че може да се появи такъв, какъвто не е викал.

Докато клатеше глава на собствената си глупост, забави крачка и накрая спря. Поне беше оставил фенера тук, макар че дори това бе по-скоро за да му показва пътя навън, отколкото заради предположението, че ще му се наложи да си спасява кожата с бягство, ако забрави втория фенер дълбоко в пещерата.

– Понякога ми се ще да бях толкова умен, за колкото се представям – промърмори на глас.

Извърна се към тунела. Даваше си сметка, че ако не спре демона тук, чудовището ще може да избира свободно между няколкото изхода. Последствията щяха да са тежки, и не само за тези, които живееха в околностите – почти десет хиляди души след последното преброяване; щяха да са катастрофални за репутацията на Амиранта.

Губернаторът на Ланада го очакваше пред един от входовете на пещерата, придружен от многоброен отряд войници, ала едва ли подобни сили биха могли да спрат чудовището. Ако демонът излезеше, чародеят не само щеше да се прости с надеждата да получи обещаното възнаграждение, но и несъмнено щеше да понесе гнева на махараджата.

Извади от пояса си дълга пръчица от въглен и зачака. Пръчицата бе дело на един от най-изкусните майстори в Мубойското кралство и можеше да извърши седем трика, достатъчно зрелищни, за да предизвикат възхитените викове на тълпата. Но освен това в нея бяха вградени четири могъщи заклинания, които при нужда можеха да нанесат сериозна вреда. Амиранта бе почти сигурен, че тази нужда е възникнала.

От вътрешността на пещерата повя мирисът на вредоносния газ, извиращ откъм кухината за призоваване. Предназначението на газа бе да обезсилва и евентуално да обездвижи демони, като същевременно да не е особено неприятен, нито опасен за хората. Амиранта разбра, че демонът е преодолял бариерите и идва към него.

Рев разтърси стените на пещерата и сърцето на Амиранта подскочи. Гневният крясък беше толкова пронизителен, че наподобяваше стържене на стоманено острие, опряно от ковач във въртящо се точило. Ако не друго, сега губернаторът на Ланада поне щеше да стане свидетел на жадуваното представление – дори по-добро, отколкото възнамеряваше да му изнесе Амиранта.

Демонът идваше.

Един глас зад гърба на Амиранта попита:

– Да ти е нужна помощ?

– С най-голяма радост – рече чародеят.

Беше оставил Брандос да чака пред входа на пещерата: подкрепление за неочаквани случаи като този и за да не позволи на губернатора и стражите му да се втурнат „на помощ“, докато той се бори с демона.

Амиранта стисна здраво покритата с орнаменти пръчица и произнесе една-единствена дума на незнаен език. Излъчваща неистова топлина огнена топка профуча във въздуха, увисна над демона и го принуди да отстъпи и да изчезне в коридора.

– Ще ми трябват няколко секунди, за да успея да го прогоня – каза Брандос.

Макар да наближаваше петдесетте, боецът все още бе в разцвета на силите си и имаше много по-голям опит в борбата с демони, отколкото всъщност би искал. Но това чудовище, изглежда, щеше да е най-опасното, срещу което се бе изправял.

– Къде са останалите ти играчки?

– В пещерата за призоваване.

– В пещерата?!

– Да – отвърна сърдито Амиранта. – Дадох си сметка, че са там, когато вече беше късно.

– Значи ще трябва да го направим по трудния начин, а? – На лявата си ръка Брандос носеше малък кръгъл щит. Измъкна меча си с дясната. – В такива моменти все съжалявам, че не се захванах с пекарство.

Брандос знаеше, че няма да се наложи да надвива демона: достатъчно бе да го забави, колкото Амиранта да успее да го прокуди обратно в демонското царство. Въпросът бе да се спечелят не повече от минута-две, но ветеранът осъзнаваше, че дори няколко секунди може да са много време.

– Да влизаме, преди да се е върнал. Не ми се ще да го търся из страничните тунели.

Спряха само на няколко крачки от мястото, където се бе намирало чудовището. Миризмата на изпълващия пещерата газ бе почти нетърпима.

А после демонът излезе предпазливо от мрака, спря и се втренчи в тях.

След миг отвори уста и избълва поредица звуци – не доскорошните гневни изблици на ярост обаче, а ритмични и напевни.

– Този да не би да произнася заклинание? – попита Брандос.

Амиранта се заслуша и осъзна, че Брандос е прав: демонът бе заклинател!

– Трябва да сложим край на това – рече чародеят и избъбри една дума, поредната магия, запазена за подобен случай. Думата беше мистичен печат на дълго и сложно заклинание и произнасянето й освобождаваше мигновеното му действие. Ефикасността на заклинанието зависеше от няколко фактора, най-важният от които бе силата на прилагащия магия противник, сравнена с тази на Амиранта. Един обикновен селски заклинател щеше да онемее, докато Амиранта не реши да вдигне своето чародейство. Могъщ магьосник би изгубил гласа си за минута-две. Още по-силен маг би могъл да се отърве от заклинанието с небрежно помръдване на раменете. Ала този демон бе с непознати способности.

Амиранта подхвана заклинанието за изгонване и едва бе стигнал до средата, когато демонът възвърна гласа си и се зае да нарежда своето.

– Дявол да го вземе! – промърмори Брандос, хвърли се напред и замахна към главата на демона, но в последния момент клекна и го посече през левия крак. Ръката му се разтресе чак до рамото, сякаш бе ударил дънер, ала демонът нададе болезнен вик и се дръпна навътре в тунела, забравил за заклинание­то. Преди години Амиранта бе платил щедро на един магьосник от Махарта да вплете в меча заклинание за подсилване на болката при демони. Сега съжали, че не бе поръчал вместо това да подсилва нанасяните поражения, а не само да печели време.

В мига, когато Амиранта довърши заклинанието си, въздухът се изпълни с трепкаща енергия. Демонът изрева предизвикателно и каменният под се разтресе.

– Още е тук – отбеляза Брандос.

– И сам виждам – отвърна чародеят. – Използва магия, за да се задържи.

– Сега какво? – попита Брандос.

– Очевидно ще трябва да използваме някоя по-мощна магия за прогонване. Но първо се налага да го поизморим.

– Да бе – изсумтя Брандос. – Значи от мен кръвта, а от теб приказките.

– Опитай се да не прекаляваш с кръвта.

– Ще видя какво може да се направи.

Амиранта извади дълъг, подобен на писалка предмет, замахна и го удари в пода.

Мътна завеса с рубиненочервено сияние се вдигна нагоре и раздели тунела на две.

– Назад през бариерите! – извика Амиранта и Брандос не се поколеба. Беше попадал в твърде много подобни сблъсъци, за да пренебрегне инструкциите на чародея.

Докато тичаха по тесните тунели, магьосникът чевръсто разполагаше нови бариери зад тях. После отново посегна към кесията и когато извади ръка, на дланта му блещукаше мъничка светлинка. Той я изчака да се разгори до пулсираща алена сфера и после я запокити към демона тъкмо когато чудовището се появи и закрачи решително към тях.

В миг демонът бе обгърнат от трепкаща мрежа от алени нишки, предизвикващи дребни експлозии на бяла топлина на местата, където докосваше козината му. Демонът изрева така, че стените се разтресоха, а от тавана се посипаха камъчета.

Брандос се огледа уплашено, сякаш очакваше целият хълм да се срине върху тях, но се успокои, след като се увери, че тунелът е невредим, и насочи вниманието си към разярения демон.

– Мисля, че ни е малко обиден.

– Какво ли те кара да смяташ така?

Брандос замахна с меча срещу приближаващия се демон, за да осигури на Амиранта достатъчно време да изплете сложното прогонващо заклинание. За да му помогне, чародеят разпъна още няколко бариери. Демонът се дръпна, за да избегне удара, но Брандос не се опитваше да го нападне, а само да го спре.

– Назад! – заповяда Амиранта и Брандос побърза да отстъпи през невидимия праг.

Чародеят произнесе активиращата дума и пред демона се издигна нова стена, този път от пулсираща виолетова енергия. Демонът се вряза в нея и отскочи назад. Тялото му се покри с димящи рани.

Брандос знаеше, че демоните изразходват енергия, за да се лекуват, и че всеки път, когато получават рани, губят сили. Но демоните също така притежаваха дразнещата способност да черпят енергия от други източници, стига да имаха подобна възможност, така че щеше да е най-добре, ако успеят да го изтощят максимално бързо, за да може чародеят да го прогони обратно в демонското царство.

– Трябва ли да го удрям още?

– Няма да е зле – отвърна чародеят, докато приготвяше нова поредица бариери.

Брандос финтира високо, за да подмами демона да вдигне ръце, сетне се наведе рязко и го промуши в левия крак. Чудовището рухна по гръб с нов разтърсващ пещерата рев и от раната бликна тъмна кръв. Разнесе се отвратителна смрад. Брандос се дръпна назад.

– Добър удар – похвали го чародеят.

– Опитвам се да постигна максималното с минимални усилия, но лошото е, че вече остарявам – отвърна боецът, докато отстъпваше зад поредната бариера, поставена от Амиранта. Пое си дъх, избърса потта от челото си и добави: – Някой ден заради теб един от нас ще си отиде от този свят.

– Напълно възможно – съгласи се чародеят.

– Или и двамата – добави Брандос и нагласи щита си.

Този път демонът изгуби повече време да изцери раните си и двамата приеха това за добър знак. В подобни моменти демонът се нуждаеше от усамотение и колкото по-сериозно бе ранен, толкова по-продължително бе това усамотение. В тясното пространство на пещерата му се налагаше да черпи от собствените си магични запаси и така му оставаше по-малко магия срещу Амиранта и Брандос.

– Като гледам, го изтощаваме все повече – отбеляза Брандос.

– Чудесно – рече Амиранта. – Защото той също ни поизмори.

– Ще можеш ли да го прогониш?

– Само още една-две минутки.

– Добре. – Брандос пристъпи напред, премина невидимата черта на бариерата и отново нападна демона. Ударът изглеждаше лесен и демонът рефлексивно вдигна ръка, за да го отбие. Но опитният боец очакваше подобно развитие: демоните бяха напълно предсказуеми, когато въпросът опреше до немагични битки. В тяхното царство най-големият и най-силният неизменно триумфираше над останалите, разчитайки на физическото си надмощие. Поради това сред демоните рядко се случваше да възникват преки стълкновения. В царството на смъртните техните размери и необузданата им природа им осигуряваха нужното преимущество срещу дори най-силните същества. Един дракон би се справил без проблеми с подобен противник, но обикновен мечоносец се нуждаеше от хитрост и разум, за да надделее над грубата сила. Брандос завъртя китка в мига, когато демонът понечи да отбие удара, и острието остърга лявата ръка на съществото. Демонът отстъпи назад, но после изведнъж замахна със здравата си дясна ръка и едва не изтръгна рамото на Брандос от ставата.

Брандос се дръпна зад бариерата и се приготви за нова атака. Демонът се хвърли след него, но след миг спря, за да събере магична сила.

– Проклятие – промърмори Брандос. – Пак магия. – Приведе се и атакува.

Вдигна рязко щита и го заби в гърдите на демона. Все едно удари каменна стена, но демонът все пак отстъпи назад, достатъчно, та Брандос да успее да се дръпне, преди ноктестата му ръка да го обезглави.

Брандос замахна и посече протегнатата ръка на демона. И този път цъфнаха димящи рани и демонът изрева разгневено. Брандос отстъпи назад и подвикна на Амиранта през рамо:

– За пръв път идва на Мидкемия и няма защитна магия срещу стомана.

Ловко вдигна щита чак над лакътя си, прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната извади от пояса си кинжал, хвърли го с всичка сила и прикова с острието десния крак на чудовището към пода. Черен дим и мирис на сяра изпълни пещерата и демонът отново изрева. После млъкна, взря се в двамата човеци със сияещите си червени очи и отново подхвана заклинанието.

– Май моментът е удобен да приключваме – каза Брандос, хвана меча с дясната си ръка и отново нагласи щита. – Това приятелче е ужасно упорито!