Цезар: 5. Кръвта на боговете

1.

Октавиан се мръщеше – освен че убиваха през тънките подметки на сандалите, камъните бяха напечени от слънцето и пареха.

Макар Рим да твърдеше, че най-сетне е дал цивилизацията на Гърция, той почти не виждаше следи от нея в селата по хълмовете. Хората, живеещи във вътрешността, се отнасяха към непознати или с подозрение, или с открита враждебност. Дори простата молба да използваш кладенеца се посрещаше с намръщени физиономии и затръшнати врати. А през цялото време слънцето печеше неумолимо и изгаряше вратовете им. Октавиан­ си спомни как се беше усмихнал, когато местният претор му каза, че в Гърция имало места, където един млад римлянин има горе-долу толкова шансове за оцеляване, колкото и събирач на данъци. Беше преувеличение наистина, но не кой знае колко голямо.

Спря да избърше потта от челото си. Самата земя беше дива, с дълбоки клисури, които сякаш нямаха дъно. Октавиан пое дълбоко дъх. Изведнъж се почувства сигурен, че ще му се наложи да трамбова пеша. Нищо не можеше да достави по-голямо удоволствие на местните момчета от това да видят трима римляни с подбити крака да търсят откраднатите си коне.

Беше нащрек, докато се катереше; оглеждаше се за някакъв знак за дрипавата група, след която вървяха. Отначало пътеката бе лесна, но после се раздели и отново се раздели. Октавиан не знаеше дали разбойниците знаят, че ще ги преследват, или просто са поели към дома си, изчезвайки из планините по същия начин, по който са го правели и прадедите им в продължение на хиляди години. Огледа се пак. Лесно беше да си представи стрелец, спотаен зад някоя скала.

– Извикайте, ако видите нещо – каза той.

Меценат изсумтя и махна към голите чукари.

– Не съм следотърсач. Ако питаш мен, може да са минали оттук преди час със стадо кози. Защо не се върнем при основната група и да продължим търсенето оттам? Не очаквах да прекарам отпуската си по този начин. Представях си повече вино и по-малко... катерене. – Изпъшка, когато стигнаха едно огромно скално стъпало.

Нямаше никаква следа от пътека и се набраха нагоре, драпайки със сандали. Слънцето печеше свирепо, а небето бе толкова синьо, че очите ги заболяваха. И тримата бяха плувнали в пот, а единственият им мях с вода вече бе празен.

– Поне хората от селото познават тези чукари – продължи Меценат. – Ще знаят къде да търсят.

Октавиан нямаше дъх, за да му отговори. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато не им се наложи да използват ръцете си, за да запазят равновесие, а след това продължиха направо на четири крака. Октавиан беше задъхан, когато изкатери чукара и се загледа напред, преценявайки най-добрия път по другия склон. Лабиринтът от сиви скали се губеше в далечината, напълно лишен от живот с изключение на гущерите, които се разбягваха пред тях на всяка стъпка.

– Искаш да стоя и да гледам, без да си мръдна пръста, за да им помогна ли? – внезапно рече Октавиан. – Изнасилване и убийство, Меценате. Видя тялото й. Каква чест има в това да пуснем неколцина селяци да ги гонят, а ние да стоим и да гледаме, потвърждавайки всичко, което говорят за римляните? Я стига!

Кимна към избрания маршрут към дъното на клисурата и тръгна надолу. Тук поне беше сянка и камъните бяха по-хладни, но после отново щяха да се катерят нагоре под палещото слънце.

– Трябва ли да ми пука какво казват някакви си гръцки селяци? – промърмори Меценат, но толкова тихо, че никой не го чу. Меценат беше от толкова стар род, че отказваше да твърди, че е потомък на близнаците, които били кърмени от вълчица, а по-късно основали Рим. Неговите предци, казваше той, притежавали вълчицата. Когато се срещнаха за първи път, Меценат беше приел, че тъй като познава Цезар, Октавиан няма да бъде впечатлен от някакъв си римски благородник. След време обаче осъзна, че Октавиан го възприема като идеала, към който да се стреми той самият. Беше малко огорчаващо в крайна сметка да оправдаеш по-високото си положение. Меценат усещаше, че Октавиан пропуска основното при благородните фамилии. Не беше важно кой си, а кои са предците ти. И в същото време тази проста вяра бе нещо, което не можеше да разбие у приятеля си. Октавиан беше изгубил рано баща си и познаваше бедността. И щом си въобразяваше, че един истински римски благородник трябва да е храбър и почтен, Меценат нямаше никакво намерение да го разочарова.

Въздъхна при тази мисъл. Бяха облечени с прости туники и тъмни гамаши. С всяко облекло щеше да им е горещо при катеренето, но гамашите бяха направо ужасни и вече бяха потъмнели от пот. Меценат беше убеден, че кожата му под тях се е протрила. Надушваше собствената си пот и бърчеше с погнуса нос, докато се катереше и подхлъзваше обратно надолу. Ножницата му се заклещи в някаква цепнатина и Меценат изруга, докато я освобождаваше. Настроението му стана още по-мрачно, когато чу зад себе си смеха на Агрипа.

– Радвам се, че успявам да те забавлявам, Агрипа – рязко рече той. – Така удоволствията от деня вече са пълни.

Агрипа се усмихна мълчаливо, настигна го и го задмина, като правеше грамадни крачки надолу. Флотският центурион беше с една глава по-висок от другарите си и постоянният труд на борда на римските галери само беше увеличил силата в ръцете и краката му. Като го гледаше човек, цялото това бъхтене изглеждаше детска работа и той изобщо не беше задъхан, когато стигна дъното. Октавиан го следваше на няколко крачки. Двамата изчакаха Меценат да се домъкне до тях.

– Нали си давате сметка, че на връщане отново трябва да катерим този чукар? – каза Меценат, докато скачаше долу.

– Не искам да споря с теб, Меценате – отвърна Октавиан. – По-лесно ще е, ако просто приемеш, че го правим.

– И то без мърморене – добави Агрипа. Дълбокият му глас отекна от скалите около тях.

Меценат изгледа кисело двамата си приятели.

– Има хиляди различни пътеки през тези проклети камънаци. Нищо чудно разбойниците вече да са далеч и да отпиват разхладителни напитки, докато ние тук умираме от жажда.

Агрипа насмешливо посочи прашната земя и когато погледна надолу, Меценат видя следите на много хора.

– О – рече той и с плавно движение извади меча си, сякаш очакваше всеки момент да ги нападнат. – Все пак си мисля, че са местни пастири.

– Може би – отвърна Октавиан. – Ние обаче сме единствените по тази пътека, така че бих искал да съм сигурен.

Той също извади гладиуса си. Беше по-къс с цяла длан от оръжието на Меценат, предназначено за дуел, но бе добре смазан и излезе от ножницата с шепот. Металът опари ръката му.

Агрипа също извади меча си и тримата мълчаливо продължиха в клисурата, като стъпваха предпазливо. Без изобщо да го е планирал, Октавиан поведе, с едрия Агрипа от дясната му страна и Меценат от лявата. Откакто се бяха сприятелили, Октавиан беше водач на групата, сякаш друга алтернатива просто нямаше. Меценат разпознаваше и оценяваше вродената му увереност. Старите фамилии все трябваше да започват отнякъде, пък било то и с Цезар. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката му замръзна, когато заобиколиха една висока скала и видяха някакви мъже да ги чакат в сенките. Октавиан продължи непоколебимо напред, като държеше меча си ниско. След три крачки се озова в сянката на клисурата. Отвесните скали се издигаха високо над главите им. Той спря и погледна хладно мъжете, изпречили се на пътя му.

Зад тях пътеката продължаваше и Меценат видя натоварени мулета, които чакаха търпеливо. Мъжете срещу тях не изглеждаха изненадани или уплашени, може би защото бяха осем на брой; взираха се с жив интерес в тримата млади римляни. Най-едрият от тях вдигна оръжие от друга епоха – огромно парче желязо, което приличаше по-скоро на секира, отколкото на меч. Мъжът имаше черна брада, стигаща до гърдите му; грамадните му мускули издуваха охлузения му кожен елек. Здравенякът им се ухили и на местата, където би трябвало да има зъби, се видяха дупки.

– Доста сте далеч от приятелите си – каза на гръцки.

Меценат знаеше гръцки, но Октавиан и Агрипа не разбираха нито дума. Двамата не погледнаха назад заради насочените към тях оръжия, но Меценат долови очакването им.

– Трябва ли да превеждам? – каза той, зарови в ума си за подходящите думи и продължи на гръцки: – Владея високата реч, а твоят селяшки акцент е толкова силен, че едва те разбирам. Все едно слушам хрипове на умиращо муле. Говори бавно и ясно, сякаш се извиняваш на господаря си.

Мъжът го погледна с изненада и лицето му потъмня от гняв. Даваше си сметка, че смъртта на римляните ще го направи издирван човек, но планините бяха крили трупове преди и можеха да го направят отново. Той леко наклони глава, преценявайки възможностите.

– Искаме онзи, който изнасили и удуши жената – продължи Меценат. – Предайте ни го и се върнете към късия си безсмислен живот.

Водачът на разбойниците изръмжа и направи крачка напред.

– Какво му каза? – попита Октавиан, без да откъсва поглед от мъжа.

– Направих му комплимент за чудесната брада – отвърна Меценат. – Никога не съм виждал подобна.

– Меценате! – рязко рече Октавиан. – Те трябва да са. Само разбери дали знае кого търсим.

– Е, брада? Знаеш ли кого търсим? – продължи Меценат, преминавайки отново на гръцки.

– Мен търсиш, римлянино – отвърна онзи. – Но ако сте дошли тук сами, сте направили огромна грешка.

Разбойникът погледна нагоре към синьото небе и скалите за издайническо движение, което да разкрие засада или капан. Изсумтя удовлетворено и хвърли поглед към другарите си, които стояха нащрек. Един от тях, черен и слаб, с нос като клюн, сви рамене и вдигна недвусмислено камата си.

Без абсолютно никакво предупреждение Октавиан пристъпи напред и с жесток замах преряза гърлото на най-близкия разбойник. Мъжът пусна ножа, хвана се за шията и рухна на колене, като се давеше в собствената си кръв.

Водачът на разбойниците за момент замръзна, а после нададе яростен рев, който бе подет от останалите. Вдигна меча си, за да съсече Октавиан, но Агрипа скочи, хвана дясната му ръка със своята лява и заби късия си гладиус между ребрата му. Разбойникът се сви като продупчен мях и рухна по гръб.

За миг разбойниците се поколебаха, потресени от внезапното насилие и смърт. Октавиан не спря нито за миг. Уби още един зяпнал бандит с обратен удар в гърлото. Беше заел добра стойка и вкара цялата си сила в замаха, така че почти обезглави противника си. Гладиусът беше създаден точно за такива удари и Октавиан го усещаше като продължение на ръката си.

Останалите щяха да побягнат, ако пътят им не беше препречен от собствените им мулета. Принудени да останат, те се биеха ожесточено, но римляните бяха обучавани още от деца. Бяха професионални войници, а разбойниците бяха свикнали да се изправят срещу уплашени селяни, които не смееха да вдигнат оръжие срещу тях. Сражаваха се яростно, но безполезно, атаките им биваха отбивани и те не можеха да посрещнат ответните удари. Тясната клисура се изпълни с пъшкане и стонове, разбойниците рухваха съсечени. Нито един от римляните не беше с броня, но тримата стояха плътно един до друг и се пазеха, докато мечовете им се издигаха и спускаха, а топлата кръв се стичаше по още по-топлата стомана.

Всичко свърши за секунди и накрая прави останаха само Октавиан, Агрипа и Меценат. Дишаха тежко. Октавиан и Агрипа имаха порязвания по ръцете, но не ги забелязваха, все още обзети от възбудата на боя.

– Ще вземем главите им – каза Октавиан. – Съпругът на жената ще иска да ги види.

– Всички ли? – попита Меценат. – Една няма ли да е достатъчна?

Октавиан погледна приятеля си, пресегна се и стисна рамото му.

– Справи се добре. Благодаря ти. Ще направим торба от дрехите им. Искам селото да разбере, че тези бандити са убити от римляните. Ще го запомнят. И подозирам, че ще извадят най-доброто си вино и ще заколят една-две кози или прасета. Може дори да си намериш момиче, склонно да ти пусне. А сега да им отсечем главите.

Меценат се намръщи. От дете беше заобиколен от слуги, кои­то угаждаха на всяка негова прищявка, но въпреки това Октавиан някак успяваше да го накара да работи и да се поти като домашен роб. Ако някогашните му наставници го видеха, челюстите им щяха да увиснат от изумление.

– По тези места дъщерите са мустакати колкото бащите си – отвърна той. – Може би след като се стъмни напълно, но не и преди това.

Навъсено се зае с гадната задача да реже глави. Агрипа също се захвана за работа и замахваше здраво, за да разсече прешлените.

Октавиан клекна до тялото на водача на разбойниците и погледна в изцъклените му очи. Кимна на себе си, повтаряйки наум движенията от сражението. Едва сега забеляза разреза на ръката си. Кървеше обилно. Беше на двайсет и това не бе първата му рана. Просто щеше да добави още един белег към вече съществуващите. Започна да сече главата, като я държеше за мазната брада.

Конете още си бяха там, където ги бяха оставили, умиращи от жажда и едва държащи се на крака, с подути езици.

Слънцето залязваше, когато тримата римляни отново влязоха в селото с двете торби, от които капеше кръв. Местните мъже се бяха върнали гневни и с празни ръце, но настроение­то се промени, когато Октавиан отвори торбите и изсипа съдържанието им в прахта. Съпругът на жертвата се просълзи, прегърна го и започна да го целува, като спря само колкото да изрита главите към стената на къщата си, след което отново се опита да смаже Октавиан в прегръдката си. Нямаше нужда от преводач. Накрая оставиха човека и децата му да скърбят за загубата си.

Другите селяни извадиха на открито грубо сковани маси и донесоха храна и напитки от прохладни мазета, за да угостят младежите. Както си бе представял Октавиан, ги тъпчеха с чудесно месо и ги наливаха с бистра течност с вкус на анасон. Тримата пиеха без мисъл за утрешния ден и не отстъпваха в броя чаши на местните мъже, докато селото не започна да се размътва пред очите им. Само неколцина селяни говореха латински, но това като че ли нямаше никакво значение.

В мъглата на пиянството Октавиан осъзна, че Меценат му повтаря някакъв въпрос. Заслуша се замаяно, после се изсмя и смехът му премина в ругатня към собствената му непохватност, когато разля чашата си.

– Не го вярваш – каза той на приятеля си. – Не случайно го наричат Вечния град. Римляни ще има и след хиляда години, че и повече. Или си мислиш, че някой друг народ ще се надигне и ще стане наш господар?

Загледа с пиянска съсредоточеност как пълнят чашата му.

– Атина, Спарта, Тива... – започна да брои на пръсти Меценат. – Златни имена, Октавиане. Сигурен съм, че мъжете от тези градове са си мислели същото. Когато Александър е пропилявал живота си във войни в чужди земи, да не би да си е помислял, че един ден римляните ще владеят всичко от единия бряг на морето до другия? Щеше да се смее като магаре, точно както правиш ти сега. – Меценат се усмихна, наслаждавайки се на начина, по който приятелят му се задави от нечувания коментар.

– Пропилявал живота си? – повтори Октавиан, когато успя да си поеме дъх. – Сериозно ли искаш да кажеш, че Александър Велики е можел да изживее годините си по-пълноценно? Няма да се съглася с това. Ще бъда строг и благороден римлянин... – Замълча за момент. Питието бе замъглило мислите му. – Твърде строг и благороден, за да те слушам.

– Александър е имал алчните пръсти на търговец – рече Меценат. – Все зает с нещо, а накрая какво? Прекарал е толкова години в сражения, а дали е нямало да предпочете да ги изживее в забавления, ако е знаел, че ще умре млад в чужда страна? Ако беше тук, можеше да го попиташ. Мисля, че той би предпочел доброто вино и красивите жени пред безкрайните битки. Но ти не отговори на въпроса ми, Октавиане. Гърция е владеела света, така че защо Рим трябва да е по-различен от нея? След хиляда години някой друг ще владее света след нас. – Млъкна, за да откаже поднос нарязано месо и да се усмихне на двете старици, които не разбираха нито дума от разговора им.

Октавиан поклати глава, остави чашата си много внимателно и също започна да брои на пръсти.

– Първо, защото не можем да бъдем победени във война. Второ... защото ни завиждат всички народи, управлявани от дребните си царе. Те искат да станат като нас, а не да събарят онези, на които завиждат. Трето... не се сещам за трето. Но и тези аргументи са достатъчни.

– Само два не са достатъчни! – възрази Меценат. – Бих отстъпил, ако бяха три, но два!? Навремето гърците са били най-великите воини на света. – Той се престори, че хвърля щипка прах във въздуха. – Толкова за величието им. Нищо не е останало от него. Толкова за спартанците, а навремето само няколкостотин от тях са всели ужас в персийската армия. Другите народи ще се учат от нас, ще заимстват методите и тактиките ни. Признавам, че не мога да си представя нашите войници да претърпят поражение от някакви си мръсни племена, без значение какви трикове са откраднали от нас, но това не е невъзможно. Да видим другия ти довод – че искат онова, което имаме. Така е, но ние също искахме културата на гърците. И какво направихме? Нима дойдохме смирено и ги помолихме да я споделят с нас? Не, Октавиане! Взехме я, копирахме техните богове, построихме храмовете си по техен образец и сега се преструваме, че всичко това е било наше открай време. Един ден някой ще направи същото с нас, а ние няма да разберем как е станало. Така че и двата ти аргумента са прах под сандалите ми. – Той вдигна крак и посочи земята. – Виждаш ли ги? Виждаш ли доводите си?

От съседната пейка, на която се беше излегнал Агрипа, се чу сумтене.

– Маймунякът се събужда! – радостно възкликна Меценат. – Има ли да добави нещо нашият осолен приятел? Какво ново от флота?

Агрипа беше скроен по различни размери от селяните и пейката стенеше и се огъваше под масивното му тяло. Докато се размърдваше, изгуби равновесие и едва успя да се задържи, опрял мускулеста ръка в земята. Надигна се с въздишка и изгледа кръвнишки Меценат, после се наведе напред и опря лакти върху голите си колене.

– Не можах да заспя от вашето кудкудякане.

– Собственото ти хъркане те нарича лъжец, макар че аз не бих го направил – отвърна Меценат, докато приемаше поредната пълна чаша.

Агрипа разтърка лице и почеса къдравата си черна брада, която беше отгледал през последните седмици.

– Така че ще кажа само едно, преди да си намеря по-удобно и по-тихо местенце за сън – с прозявка продължи той. – След нас няма да се появи друга империя, защото сме достатъчно богати, за да издържим срещу всяко ново племе или държава. Плащаме на стотици хиляди, даже на милиони мъже с мечове и копия по всичките ни земи. Кой може да се изправи срещу нас, без цялата мощ на Цезар да се стовари отгоре му?

– При теб всичко винаги опира само до пари, нали, Агрипа? – отвърна Меценат и очите му проблеснаха закачливо. Харесваше му да дразни здравеняка и двамата го знаеха много добре. – Още мислиш като син на търговец. Не съм изненадан, разбира се. Това е в кръвта ти и просто не можеш да се сдържиш, но макар Рим да е пълен с търговци, неговото бъдеще и съдбата му се решават не от тях, а от благородните класи.

Агрипа изсумтя. Вечерта ставаше хладна и той разтърка голите си ръце.

– Самият ти каза, че благородният човек би прекарал живота си в развлечения, вино и красиви жени – посочи той.

– Значи си слушал? Не знам как си успял да го направиш покрай ужасното си хъркане. Рядък талант си, да знаеш.

Агрипа се ухили и белите му зъби лъснаха на фона на черната брада.

– Бъди благодарен за произхода ми, Меценате. Мъже като баща ми са построили Рим и са го направили силен. А мъже като теб яздят красиви кончета и изнасят впечатляващи речи, както някога са правели Аристотел и Сократ на агората.

– Понякога забравям, че си образован, Агрипа. Всеки път, когато те погледна, нещо в теб ми говори за безпросветен селяк.

– А пък нещо в теб ми казва, че най-много си падаш по компанията на мъже.

Октавиан изстена, когато чу заяждането. Главата му се въртеше и беше изгубил представа за времето.

– Хайде се усмирете и двамата. Мисля, че изядохме и изпихме всички зимни запаси на тези хора. Извинете се и ми помогнете да се справим с още една кана.

Меценат повдигна вежди.

– Ама ти още ли си буден? Не забравяй, че ми дължиш един ауреус, ако заспиш или повърнеш преди мен. Аз лично се чувствам много свеж.

Октавиан го изгледа продължително в очите и накрая Меценат изсумтя и отстъпи.

– Добре, Октавиане. Извинявам се за предположението си, че черепът на Агрипа може да намери призванието си като таран.

– Не си казвал подобно нещо – отвърна Октавиан.

– Но си го мислех – защити се Меценат.

– А ти, Агрипа? Ще бъдеш ли също толкова благороден?

– Мъча се да достигна нивото му, Октавиане, но щом искаш, извинявам се, че казах, че няма да спечели толкова, колкото си мисли, като се продава на час.

Меценат се разсмя, но в следващия момент пребледня и се извърна, за да изпразни съдържанието на стомаха си. Една от стариците промърмори нещо, което той така и не схвана.

– Дължиш ми един ауреус – доволно заяви Октавиан.

Приятелят му само изстена.