Уиски бийч

1.

През ледената завеса на суграшицата, под проблясващата на равни интервали светлина от фара върху надвисналата над океана скала масивният силует на Блъф Хаус се възвисяваше над Уиски Бийч. Снагата й бе изправена срещу студения бурен Атлантик като предизвикателство.

„Ще съм тук, докато те има.“

С трите си яки етажа над грубия ерозирал бряг къщата снизходително следеше движението и плясъка на вълните през тъмните очи на прозорците си, както бе правила – в един или друг вид – вече над три века.

Малката каменна пристройка, която в момента приютяваше домашни инструменти и градински принадлежности, говореше за скромното начало, за онези, които се бяха осмелили да се възправят срещу жестокия и капризен океан, за да изковат нов живот на каменистия бряг на Новия свят. Пренебрегвайки миналото, разпрострелите се високи стени от златист пясъчник, извитите еркери и пищните тераси от потъмнял от времето местен камък пееха за дните й на възход.

Беше преживяла бури, немара, лекомислена пищност, съмнителен вкус, върхове и падения, скандали и добродетелност.

Между стените й поколения Ландън бяха живели и умирали, бяха празнували и жалили, планирали, процъфтявали, триумфирали и повяхвали.

Беше блестяла ярко като сиянието, отнасящо водите от скалистия и славен северен бряг на Масачузетс. И се бе крила, стаявайки се в мрака.

Беше устояла дълго, толкова дълго, а сега бе просто Блъф Хаус, властваща над морето, над пясъка, над градчето Уиски Бийч.

За Илай Ландън къщата бе останала последното място, където да иде. Не толкова убежище, колкото бягство от всичко, в което животът му се беше превърнал през последните единайсет ужасни месеци.

Едва можеше да се познае.

Двата часа и половина шофиране от Бостън по хлъзгавите пътища го бяха изтощили. Но така бе през повечето дни, когато умората го прегръщаше като любовница, призна си той. Така че остана отвън, в мрака, суграшицата блъскаше по предното стъкло и покрива на колата, а той обмисляше вариантите – дали да събере достатъчно енергия, за да влезе вътре, или просто да си остане тук и да потъне в сън.

Това беше глупаво. Естествено, че не можеше просто да си седи в колата и да дреме, когато къщата с достатъчно хубави легла, от които да си избере все някое, се намираше само на няколко крачки разстояние.

Не можеше обаче да събере ентусиазъм, за да измъкне куфарите от багажника. Вместо това награби двете малки чанти от седалката до себе си, които побираха лаптопа му и някои принадлежности.

Суграшицата го запердаши, когато излезе навън, а фучащият леден атлантически вятър проряза външните слоеве на летаргията му. Вълните се блъскаха в скалите и се смесваха с пясъка с непрестанен съскащ рев. Илай измъкна ключовете за къщата от джоба на сакото си, пристъпи в подслона на широкия каменен портик на масивните двойни входни врати, изсечени преди повече от век от тиково дърво, докарано от Бирма.

Две години, помисли си, почти вече три, откак не беше идвал тук. Твърде зает с живота си, с работата, с катастрофалния си брак, за да дойде за някой уикенд, за кратка почивка, за празнично посещение на баба си.

Естествено, беше прекарвал известно време с нея, с неукротимата Хестър Хокин Ландън, всеки път, когато бе посещавала Бостън. Редовно й се бе обаждал, беше й писал имейли, бяха си говорили през фейсбук и скайп – Хестър може и да беше навлязла в осемдесет­те, но винаги бе приветствала технологиите и нововъведенията с любопитство и ентусиазъм.

Беше я водил на вечеря, на по питие, не забравяше да й праща цветя и картички, подаръци, събираха се семейно за Коледа и за важните рождени дни.

И всичко това, мислеше си, докато отключваше вратата, беше извинение, за да не намери време, да не си освободи ден, за да дойде до Уиски Бийч, мястото, което тя толкова обичаше, и да й отдели истинско внимание.

Откри правилния ключ и отключи вратата. С влизането си вътре светна лампите.

Забеляза, че е променила някои неща, но баба му приемаше промените точно както и традициите – само когато й бяха по мярка.

Малко нови картини – морски и градински пейзажи – великолепни меки цветове върху пищните кафяви стени. Стовари чантите си точно до вратата и хвърли поглед на лъскавите придобивки в антрето.

Огледа стълбите – ухилените гаргойли по колоните на перилата, поставени там от някой ексцентричен Ландън – и погледът му проследи стъпалата, които елегантно се извиваха нагоре към северното и южното крило.

Изобилие от спални, помисли си. Просто трябваше да се изкачи по стълбите и да си избере една.

Но не веднага.

Вместо това премина през главния салон с високите му извити прозорци, които гледаха към градината отпред... или поне щеше да стане градина, щом зимата най-сетне отпуснеше хватката си.

Баба му не беше тук от повече от два месеца, но нямаше и следа от прах. В обрамчената с лазурит камина бяха подредени готови да бъдат запалени цепеници. Върху старинната маса от края на осемнайсети век, която тя толкова ценеше, бяха подредени свежи цветя. Пухкави възглавници лежаха върху трите дивана в салона, паркетът от кестен блестеше като огледало.

Явно баба му бе наела човек, който да идва, реши той и разтърка чело, зад което пулсираха първите приз­наци на главоболието.

Но тя му беше казала, нали? Беше му казала, че има кой да наглежда мястото. Съседка някаква... Някоя, която да почиства основно вместо нея. Забравил беше, че му бе казала, информацията мигновено се беше загубила в мъглата, която твърде често обгръщаше съзнанието му.

Сега беше негово задължение да се погрижи за Блъф Хаус. Да я поддържа, както го беше помолила баба му, да поддържа живота в нея. Освен това бе изразила надежда, че това ще влее някакъв живот в къщата.

Вдигна чантите и погледна към стълбите. И просто спря.

Точно тук я бяха намерили, в основата на стълбището. Намерена от съседка – от същата съседка? Не беше ли онази, която чистеше вместо нея? Някой, слава богу, беше дошъл да я види как е и я бе намерил да лежи там в безсъзнание, натъртена, кървяща, с потрошен лакът, счупено бедро, пукнати ребра и със сътресение.

Би могла да умре, помисли си той. Лекарите се бяха удивили колко упорито бе отказала да го направи. Никой от семейството нямаше навика да я проверява всекидневно, никой не бе помислил да й се обади и никой, включително той самият, не би се разтревожил, ако не се чуе с нея за ден или два.

Хестър Ландън, независима, непобедима, неразрушима.

Която можеше да умре след ужасното падане, ако не беше съседката... и несломимата й воля.

В момента властваше в собствен апартамент в дома на родителите му, докато се възстановяваше от падането. След това щеше да остане, докато не се почувстваше достатъчно силна, за да се завърне в Блъф Хаус, тоест завинаги, ако зависеше от майка му и баща му.

Искаше му се да мисли, че тя отново ще се върне тук, в дома, в който беше влюбена, ще седи отвън на верандата с вечерното си мартини и ще се взира в океана. Или ще се развлича в градината, разпънала триножник, за да рисува.

Щеше му се да мисли за нея като за жизнена и жилава, не безпомощна и потрошена на пода, докато той си пие второто сутрешно кафе.

Така че трябваше да даде най-доброто от себе си, докато тя не се завърне у дома. Щеше да поддържа живота в къщата, все едно че е негова.

Илай взе чантите си и тръгна по стълбите. Възнамеряваше да заеме стаята, която винаги бе използвал при посещенията си… По-точно преди посещенията му да намалеят, а интервалите между тях да станат по-големи. Линдзи мразеше Уиски Бийч и Блъф Хаус и беше превърнала гостуванията тук в студена война с баба му, която демонстрираше ледена любезност срещу предлагания й преднамерен фалш. А той самият беше притиснат по средата.

Ето как беше поел по лесния път. Можеше да съжалява за това, да съжалява, че е спрял да идва, да съжалява, че си бе намирал извинения и бе ограничил общуването с баба си до посещенията й в Бостън. Но нямаше как да върне времето.

Влезе в спалнята. Забеляза, че и тук има цветя. Стените бяха в пастелнозелени тонове – един от любимите цветове на баба му.

Остави чантите си на пейката пред голямото старинно легло и съблече палтото си.

И тук всичко си беше същото. Малкото бюро под прозореца, широките врати към верандата, креслото с високата облегалка и столчето за крака с покривка, която баба му някога бе избродирала.

Хрумна му, че за пръв път от много време има чувството, че си е у дома... Почти у дома. Отвори чантата си, извади несесера с тоалетните си принадлежности, после намери чисти кърпи и луксозни сапуни с форма на мидена черупка. В банята ухаеше на лимони.

Съблече се, без да се поглежда в огледалото. През последната година беше отслабнал много, дори прекалено. Нямаше нужда да си го напомня. Пусна душа и се пъхна под него с надеждата, че горещата вода ще отмие част от изтощението му. От опит знаеше, че ако си легне изморен и изнервен, ще спи неспокойно и ще се събуди с непоносимо главоболие.

След като се изкъпа, взе една от хавлиите от купчината и докато търкаше косата си, отново долови полъха на лимон. Мокрите кичури се извиваха отзад на шията му, тъмноруси и по-дълги, отколкото когато бе на двайсет. Но не беше се виждал с фризьора си Енрике вече почти година. Въобще не му беше до прическа за сто и петдесет долара, нито пък до колекцията италиански костюми и обувки, които да опакова в багажа си.

Вече не беше тузарски облечен адвокат по наказателни дела с хубава кантора и само на крачка от пълноправно партньорство. Този мъж бе умрял заедно с Линдзи… само дето още не го знаеше.

Пъхна се под юргана – пухкав и бял като хавлиената кърпа – и загаси лампите.

В мрака можеше да чуе морето, неспирния му тътен, сипещата се по стъклото на прозореца суграшица. Затвори очи и както всяка нощ, си пожела поне няколко часа забрава.

Само на толкова можеше да се надява.

Мамка му! Беше вбесен. Никой друг, абсолютно никой, мислеше си, докато шофираше под проливния леден дъжд, не можеше да го изкара от кожата му като Линдзи.

Кучка.

Умът й, а явно и понятията й за нравственост бяха напълно различни от тези на останалите хора. Беше успяла да убеди себе си, а със сигурност и всичките си приятели, майка си, сестра си и бог знае още кого, че вината за провала на брака им е негова, той бил виновен, че от два сеанса при брачен консултант стигнаха до пробна раздяла, която прерасна в истинска битка и подготовка за развод.

Негова била и скапаната вина, задето тя му изневеряваше от осем месеца… с пет повече от периода на „пробната“ раздяла, за която бе настоявала. И някак пак той се бе оказал виновен, задето е разкрил лъжливия й задник, преди да сложи подписа си под документа, така че тя да може да се измъкне с дебело обезщетение.

Значи и двамата бяха прецакани, реши. Той, задето се бе оказал такъв идиот, а тя – задето най-накрая се беше усетил.

Без съмнение негова щеше да е вината и за горчивата, злостна и публична караница следобеда в художествената галерия, където тя ходеше да работи на половин ден. Неподходящо време, неподходящо поведение от негова страна, призна си, но какво значение имаше сега? Въобще не му пукаше.

Искаше й се да го вини, защото беше станала небрежна, толкова небрежна, че собствената му сестра бе видяла отчуждената му съпруга да се натиска с друг мъж във фоайето на някакъв хотел в Кеймбридж… преди да се качат в асансьора.

Може би Триша бе изчакала няколко дни, преди да му каже, но не би могъл да я упрекне. Такова нещо не е лесно да се сподели. А той изчака още няколко дни, за да приеме фактите, преди да се вземе в ръце и да наеме детектив.

Осем месеца, помисли си отново. Тя се беше търкаляла с друг в хотелските легла, из разни мотели, бог знае къде още… добре, че беше достатъчно умна, за да не използва къщата. Какво щяха да си помислят съседите?

Може би не трябваше да отива в галерията, въоръжен с докладите на детектива и с яростта си, за да й иска обяснение. Може би и двамата трябваше да проявят повече благоразумие и да не си крещят там вътре, че после и на улицата.

Но и двамата трябваше да понесат срама.

Поне едно му беше ясно – обезщетението вече нямаше да й се услади толкова. А що се отнасяше до идеята за ясни и чисти сметки, без необходимост да се придържат стриктно към брачното споразумение... Готово. Щеше да й се изясни, след като се прибере у дома след благотворителния аукцион и не намери картините, които той бе купил във Флоренция, диамантения пръстен в стил ар деко, наследство от прапрабаба му, и сребърния сервиз за кафе, към който не проявяваше интерес, но беше друга семейна ценност, така че проклет да бъде, ако й позволи да го натика в кюпа на общото имущество.

Жена му щеше да установи, че играе в друг мач.

Може би беше проява на дребнавост, може би беше глупаво… а може би беше редно и справедливо. Трудно му бе да прецени през пелената на яда и предателството, а и честно казано, беше му все едно. Воден от гнева си, заби спирачки на алеята пред къщата в квартал Бек Бей. Домът, за който някога вярваше, че ще бъде здрава основа за брака им, бе започнал да се пропуква. Имаше време, когато се беше надявал, че в тази къща ще се появят деца, и за кратко двамата с Линдзи бяха опитали да замажат пукнатините, като избираха мебели, спореха и се съгласяваха – което тогава му изглеждаше съвсем нормално – и за най-дребните детайли.

Сега щеше да им се наложи да я продадат и да си тръгнат с половината от малко или нищо. И вместо да наеме апартамент за кратко, както се бе надявал – накрая щеше да купи един.

За себе си, помисли си, докато се измъкваше от колата в дъжда. Без спорове, караници или необходимост от съгласие.

И както установи, докато тичаше към входната врата, това му донесе облекчение. Никакви отсрочки повече, никакви „може би“, никакви преструвки, че бракът им може или трябва да бъде спасен.

Вероятно с лъжите, измамите и изневярата си тя му беше направила услуга.

Вече можеше да продължи без вина и разкаяние.

Но щеше да си тръгне с онова, което му принадлежеше.

Отключи вратата и пристъпи в просторното изискано антре. Обърна се към таблото на алармената инсталация и въведе кода. Може и да й беше хрумнало да го смени, но той имаше документи, на които бяха посочени името и адреса му. Вече беше обмислил как да отговори на евентуалните въпроси на полиция и охранители.

Просто щеше да каже, че жена му е сменила кода – самата истина впрочем – а той го е забравил.

Но кодът не беше сменен. Това му донесе облекчение, но и го ядоса. Мислеше си, че го познава толкова добре, и беше толкова сигурна, че никога не би влязъл в къщата без нейно позволение, макар да бе наполовина негова. Беше се съгласил да се изнесе, да остави пространство и за двамата, така че никога не би нахлул, никога не би действал твърде грубо.

Тя вярваше твърдо, че е цивилизован до глупост.

Скоро щеше да открие, че въобще не го е познавала.

Спря за малко, попивайки тишината на къщата, усещането за спокойствие. Всички онези неутрални тонове, които служеха като екран от пръски и отблясъци от цветове, смесица от старинно и ново, чудата и умна комбинация от стилове.

Биваше я в това, трябваше да признае. Знаеше как да представи себе си и дома си, умееше да организира хубави приеми. Тук беше имало и хубави мигове, проблясъци на щастие, доволство, моменти на разбирателство, хубав секс в някои мързеливи неделни сутрини.

Как и кога се обърка всичко?

– Майната му – измърмори.

Влизаш и излизаш, каза си. Самото пребиваване в къщата го потискаше. Качи се по стълбите и се отправи директно към дневната, която беше до спалнята им. Забеляза, че е прекарала нощта в събиране на багаж, който беше опакован наполовина.

Можеше да ходи където там, по дяволите, й беше скимнало, ако ще, сама, ако ще, и с любовника си.

Илай се съсредоточи върху това, за което беше дошъл. Вътре в килера набра комбинацията за сейфа. Не обърна внимание на парите, документите и кутиите, пълни с бижута, които й бе подарил през годините или тя сама си беше купила.

Само пръстенът, каза си. Пръстенът на Ландън. Отвори кутийката, погледна го как проблясва на светлината и го пъхна в джоба на сакото си. След като отново заключи сейфа и тръгна надолу, се сети, че трябваше да донесе нещо, с което да опакова картините.

Реши да вземе няколко кърпи, за да ги увие и опази от дъжда. Награби две от дрешника и продължи.

Влизам и излизам, каза си отново. Досега не си беше давал сметка колко много му се иска да напусне тази къща, да се отдалечи от спомените – и от добрите, и от лошите.

В дневната свали една картина от стената. Беше я купил по време на медения им месец, защото Линдзи бе запленена от слънчевите цветове, от очарованието и простотата на слънчогледовото поле, обградено от маслинови горички.

И други неща бяха купували след това, спомни си, докато омотаваше картината с кърпите. Други картини, скулптури, керамика… определено дори бяха по-скъпи. Спокойно можеха да отидат в общото имущество, да се превърнат в част от преговорите. Но не и тази.

Постави увитата картина на дивана и отиде в дневната, докато навън бушуваше буря. Зачуди се дали Линдзи шофира в това време на път за вкъщи, за да довърши опаковането на багажа за нощното пътешествие с любовника си.

– Наслаждавай се, докато можеш – процеди ядно през зъби, защото първото, което щеше да направи сутринта, беше да се обади на бракоразводния адвокат и да го накара да се развихри.

От сега нататък смяташе да атакува безмилостно.

Отиде в стаята, която бяха обзавели като библиотека и докато се пресягаше за ключа за осветлението, я видя в яростния отблясък на ледена мълния.

Съвзе се, като чу гърма.

– Линдзи?

Блъсна ключа за осветлението и се наведе. В него забушува война между това, което виждаше, и това, което би могъл да приеме.

Тя лежеше на една страна пред камината. Кръв, толкова много кръв по белия мрамор, че подът бе почернял.

Очите й – плътният шоколад, който някога го бе запленил – бяха помътняло стъкло.

– Линдзи.

Строполи се до нея, хвана ръката й, опъната на пода, сякаш се протягаше. Беше ледена.

В Блъф Хаус Илай се събуди и изплува от кръвта и шока, върнали се в съня му, за да посрещне слънчевата светлина.

Известно време поседя изправен в леглото, объркан и смутен. Огледа стаята и спомените се върнаха, докато лудешки биещото му сърце се успокои.

Блъф Хаус. Беше се върнал в Блъф Хаус.

Линдзи беше мъртва от почти година. Къщата им в Бек Бей най-сетне бе обявена за продан. Кошмарът беше в миналото, дори понякога да го усещаше как му диша във врата.

Прокара пръсти през косата си и си пожела да си повярва, че може да заспи отново, но знаеше, че ако пак затвори очи, неминуемо ще се озове в малката библиотека точно до тялото на убитата си съпруга.

Въпреки това не можеше да се сети и за една причина да се измъкне от леглото.

Стори му се, че дочу музика – неясна и далечна. Какво беше това, по дяволите?

Свикнал беше с шума през последните месеци в дома на родителите си – гласове, музика, дърдоренето по телевизията, но тук не би трябвало да се чува нищо друго освен вълните и свистенето на вятъра.

Дали пък не беше включил радиото или телевизора, а после да е забравил? Нямаше да му е за първи път, откак бе поел по спиралата на падението си.

Е, поне имаше причина да стане от леглото.

Не беше донесъл целия си багаж, затова се намъкна в дънките, които бе носил предния ден, грабна ризата си и я навлече на излизане от спалнята.

Всъщност не звучеше като радио, установи, щом наближи стълбите. Или поне не беше само радио. Лесно разпозна Адел, докато вървеше по първия етаж, но ясно чу и втори женски глас, който припяваше в страстен – и доста гръмогласен – дует.

Проследи звука и се озова в кухнята. Пеещата партньорка на Адел се пресегна към една от трите платнени торби на плота, измъкна няколко банана и ги постави в бамбуковата купа с ябълки и круши.

Въобще не успя да схване ставащото.

Тя пееше с цяло гърло, при това доста добре… е, не докарваше чак вълшебството на Адел, но си я биваше. Напомняше му едновременно на фея и на висока гъвкава върба.

Пищни дълги къдрици с цвета на орех се виеха по раменете й и се спускаха отзад по тъмносиния й пуловер. Лицето й беше… необичайно. Само това успя да измисли. Издължените бадемови очи, острият нос и скулите, плътната горна устна и бенката на лявата й буза му се сториха интригуващи.

А може би това се дължеше на замъгленото му съзнание и на обстоятелствата.

На пръстите й проблясваха пръстени. От ушите й висяха обеци. На врата й трепкаше полумесец, а на китката й се виждаше часовник, чийто кръгъл бял циферблат приличаше на бейзболна топка.

Продължавайки да пее, жената извади кутия мляко и пакет масло от торбата и се завъртя към хладилника. Тогава го видя.

Не изпищя, но рязко отскочи назад и почти изтърва млякото.

– Илай? – Притисна към сърцето си обсипаната с пръстени длан – Боже! Уплаши ме!

Смехът й беше дрезгав и напрегнат. Тя разтърси къдравите си коси.

– Не те очаквах преди следобеда. Не видях колата. Обаче дойдох отзад – продължи и посочи вратата, която водеше към главната тераса. – Сигурно си минал отпред. Че защо не? През нощта ли шофира? Предполагам, че трафикът не е бил натоварен, но пътищата са ужасни заради лапавицата. Все едно, вече си тук. Искаш ли кафе?

Приличаше на дългокрака самодива, а смехът й беше като на морска богиня.

Освен това беше донесла банани.

Втренчи се в нея.

– Коя си ти?

– Ох, извинявай. Мислех, че Хестър ти е казала. Аз съм Абра. Абра Уолш. Хестър ме помоли да приготвя къщата за теб. Точно зареждах кухнята. Как е Хестър? От няколко дни не съм я чувала – разменяхме си само имейли и съобщения.

– Абра Уолш – повтори той. – Ти си я намерила.

– Да.

Измъкна пакет кафе от торбата и започна да пълни машината, която беше почти същата като тази, която беше използвал всеки ден в адвокатската си кантора.

– Ужасен ден. Не се появи на класа по йога… А никога не пропускаше. Обадих й се, но тя не вдигна, така че дойдох да проверя. Имах ключ. Почиствах тук.

Докато от машината се издигаше пара, тя постави доста голяма чаша под чучура и продължи да вади покупките.

– Минавам отзад – навик ми е. Повиках я, но… После се притесних, че може би й е зле, така че влязох и се запътих към стълбището. И я намерих да лежи там. Помислих си… но имаше пулс и дойде в съзнание, като я извиках по име. Звъннах за линейка и я завих с покривката от дивана, защото ме беше страх да я местя. Хората дойдоха бързо, но тогава ми се стори, че са минали часове.

Извади кутия със сметана от хладилника и сипа в чашата.

– Тук или на масата ще закусваш?

– Моля?

– Тук. – Постави кафето на плота. – Така ще можеш да седнеш и да си говорим.

Илай погледна кафето, а тя се усмихна.

– Добре ли е така? Хестър каза с много сметана и без захар.

– Аха. Да, благодаря.

Подобно на сомнамбул отиде до плота и седна на стола.

– Толкова е силна и умна, толкова е… себе си. Тя е моят герой, баба ти. Когато се преместих тук преди няколко години, тя беше първият човек, с когото се сближих.

Не спираше да говори. Нямаше никакво значение дали я слуша, каза си тя. Понякога нечий глас би могъл да донесе успокоение, а той определено изглеж­даше като човек, който има нужда да бъде успокоен.

Сети се за неговата снимка, която Хестър й беше показала, онази отпреди няколко години. Леката усмивка, блясъкът в сините Ландънови очи – кристалносини с много тъмен ръб около ириса. Сега изглеждаше изтощен, тъжен и много слаб.

Щеше да направи всичко по силите си, за да оправи тая работа.

И докато разсъждаваше, извади от хладилника яйца и шунка.

– Много е доволна, задето си се съгласил да останеш тук. Знам, че се натъжаваше, като си представяше Блъф Хаус празна. Спомена, че пишеш роман?

– Аз… такова…

– Прочетох някои от разказите ти. Харесаха ми. – Постави тиган върху котлона. После напълни чаша с портокалов сок, сложи шепа горски плодове в малка цедка, за да ги умие, и постави хляб в тостера. – Писала съм лоши любовни стихотворения като ученичка. Още по-зле стана, щом се опитах да им добавя и музика. Обичам да чета. Уважавам всеки, който умее да навързва думите така, че да се получи история. Тя се гордее с теб, да знаеш. Хестър де.

Илай я погледна и забеляза очите й. Зелени, установи, като замъглено море, сякаш от друг свят като всичко останало в нея.

Може пък наистина да не беше оттук.

И тогава дланта й докосна ръката му, само за миг, топла и истинска.

– Кафето ти ще изстине.

– Вярно.

Вдигна чашата, отпи. Почувства се малко по-добре.

– Отдавна не си идвал – продължи тя, докато сипваше яйчената смес в тигана. – Има малък ресторант долу в градчето… И пицарията още си е там. Мисля, че вече си добре зареден, но и магазинът си е на мястото. Ако имаш нужда от нещо, няма защо да ходиш чак в града, само ми кажи. Аз съм във вилата Лафинг Гъл, ако излезеш и решиш да дойдеш. Знаеш ли я къде е?

– Аз… да. Ти… за баба ли работиш?

– Почиствам тук веднъж или два пъти седмично, когато има нужда. И за други хора чистя – когато те имат нужда. Преподавам йога пет пъти седмично в сутерена на църквата и една вечер в седмицата – вкъщи. Убедих Хестър да опита йога и тя се пристрасти. И масажи правя… – Усмихна му се бързо през рамо. – Терапевтични. Имам сертификат. Въобще върша много неща, защото се интересувам от много неща.

Постави омлета в чиния заедно със свежите горски плодове и препечените филийки. Поднесе му закуската, добави червена ленена кърпа и прибори.

– Трябва да тръгвам. Малко закъснявам.

Сгъна пазарските торби в огромна червена пазарска чанта, облече тъмномораво палто, уви около врата си раирано блестящо шалче и постави на главата си пурпурна вълнена шапка.

– Ще се видим вдругиден към девет.

– Вдругиден?

– Ще чистя. Ако междувременно имаш нужда от нещо, телефоните ми – и мобилният, и домашният – са ей тук на дъската. Или пък ако излезеш на разходка, а аз съм вкъщи, можеш да наминеш. Значи… Ами добре дошъл отново, Илай.

Отправи се към входната врата, обърна се и се усмихна.

– Да си изядеш закуската – нареди му и изчезна.

Той поседя втренчен във вратата, след което погледна чинията си. Нямаше какво друго да прави, затова взе вилицата и започна да яде.