Спомен за светлина

Глава

1

На изток вятърът задуха

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На изток задуха вятърът, спуснал се от стръмните планини надолу през запустели хълмове. Навлезе в тъй наречения Западен лес, място изобилствало някога с бор и кожолист. Тук вятърът намери гъсто сплетени трънаци и само тук-таме по някой висок дъб. Дървесата изглеждаха поразени от болест, с унило провиснали клони и белеща се кора. Другаде иглички бяха нападали от боровете и бяха загърнали земята с кафява завивка. Не напъпваха млади филизи по голите като скелети клони на Западния лес.

На североизток задуха вятърът, през храсталаци, които пращяха и пукаха, щом ги разтърсеше. Беше нощ и мършави лисици ровеха в гниещата горска пръст в напразно дирене на плячка или леш. Не ехтеше зов на пролетни птици и – най-поразителното – вълчият вой бе замлъкнал над земята.

Вятърът задуха и над Таренов сал. Над онова, което бе останало от него. Градчето бе чудесно някога, според местните мерки. Тъмни сгради на основи от червен камък, калдъръмена улица, градче, вдигнато при излаза към земята, позната като Две реки.

Димът отдавна бе престанал да се вдига от изгорелите сгради, но малко бе останало от градчето за пресъграждане. Подивели псета ровеха из смет­та. Вдигнаха прегладнели очи нагоре, докато вятърът подминаваше.

Вятърът прехвърли реката на изток. Тук купища бегълци, понесли запалени факли, вървяха по дългия път от Бейрлон към Бели мост въпреки късния час. Бяха окаяни хора, с наведени глави и изгърбени рамене. Някои имаха смуглата кожа на доманци, протритото им облекло издаваше несгодите в прехвърлянето на планините. Други идваха от още по-далече. Тарабонци с изнурени очи над мръсни була. Селяни с жените им от Северен Геалдан. Всички бяха чули мълвата, че в Андор има храна. Че в Андор има надежда.

Дотук все още не бяха намерили ни едното, ни другото.

На изток задуха вятърът, покрай реката, която лъкатушеше между селски ниви без жита. Ливади без трева. Овощни градини без плодове.

Изоставени села. Дървета като кокали, с оглозгана плът. Гарвани, накацали в клоните им. Измършавели зайци и по-едър дивеч ровеха тук-там в изсъхналата трева. Над всичко това вездесъщите облаци затискаха земята. Понякога от тази облачна пелена бе трудно да се разбере ден ли е, или нощ.

Щом доближи величавия град Кемлин, вятърът свърна на север, далече от горящия град – оранжев, червен и яростен огън, който бълваше черен дим към гладните облаци горе. Войната бе стигнала Андор в безмълвната нощ. Прииждащите бежанци скоро щяха да разберат, че вървят към гибел. Не беше изненадващо. Опасността дебнеше във всички посоки. Единственият начин да избегнат приближаването си към нея бе да останат на място.

На север задуха вятърът, над насядали край пътищата хора, сами или на малки групи, с изпълнени с безнадеждност очи. Някои лежаха по земята прегладнели, загледани в ръмжащите кипнали облаци горе. Други се тътреха напред, макар да не знаеха към какво. Последната битка, на север, каквото и да означаваше това. Последната битка не беше надежда. Последната битка беше смърт. Но беше място, където трябва да си, където трябва да идеш.

Във вечерния сумрак вятърът достигна голяма войска далече на север от Кемлин. Поле сред осеяната с гори околност, сега обрасло с палатки като гъби по гнил дънер. Десетки хиляди войници чакаха край лагерните огньове.

Вятърът задуха на пориви и захвърля дим от огньовете в лицата на войниците. Хората тук не показваха същото чувство на безнадеждност като бежанците, но на лицата им се четеше страх. Виждаха залинялата от болест земя. Усещаха облаците горе. Знаеха.

Светът умираше. Войниците се взираха в пламъците и гледаха как поглъщат дървото. Въглен след въглен онова, което бе живо доскоро, ставаше на прах.

Отряд мъже оглеждаха броня, започнала да ръждясва, въпреки че беше добре смазана. Айилци с бели халати носеха вода – воини, които бяха отказали да вземат отново оръжия, въпреки че бяха отслужили своя тох. Наплашени слуги, сигурни, че утрешният ден ще донесе война между Бялата кула и Преродения Дракон, подреждаха припаси в разтърсвани от вятъра палатки.

Мъже и жени шепнеха истината в нощта. Краят е дошъл. Краят е дошъл. Светът ще пропадне. Краят е дошъл.

Смях накъса въздуха.

Топла светлина се изливаше от една голяма палатка близо до центъра на лагера, изригваше навън покрай входното платнище и изпод платнените стени.

Вътре в тази палатка Ранд ал-Тор – Прероденият Дракон – се смееше, отметнал глава.

– Та какво направи тя? – попита Ранд, след като спря да се смее. Наля си чаша червено вино, а после друга за Перин, който се изчерви.

„Станал е по-корав – помисли Ранд, – но някак си не е изгубил невинността си. Не напълно“. За Ранд това изглеждаше удивително. Чудо, като бисер, намерен в риба. Перин беше силен, но силата му не го беше прекършила.

– Е – заговори Перин, – знаеш каква е Марин. Успява понякога даже на Кен да гледа като на дете, което има нужда от майка. Когато ни намери с Файле легнали там на пода като двама глупави млади... ами, мисля, че се разкъсваше между желанието да ни се изсмее или да ни прати в кухнята да мием паници. Та да не направим някоя беля.

Ранд се усмихна, докато се опитваше да си го представи. Перин – якият Перин – толкова слаб, че едва можеше да върви. Образът беше нелеп. Искаше му се да допусне, че приятелят му преувеличава, но Перин нямаше и косъм нечестност на главата си. Странно колко много у един човек може да се промени, докато сърцевината му си остава съвсем същата.

– Та както и да е – каза Перин, след като отпи от виното си, – Файле ме вдигна от пода, качи ме на коня ми и двамата се перчехме и се правехме на важни. Аз не направих много. Боят бе спечелен от другите... нямаше да мога и чаша да вдигна до устните си. – Замълча и златните му очи заблестяха унесено. – Трябва да си горд с тях, Ранд. Без Данил, баща ти и бащата на Мат, без всички тях нямаше да постигна и половината. Не, десетина нямаше да постигна.

– Вярвам го. – Ранд погледна виното си. Луз Терин беше обичал вино. Част от него – онази далечна част, спомените на един мъж, който е бил някога – бе недоволна от качеството. Малко вина в днешния свят можеше да се сравнят с прочутите сортове от Приказния век. Поне нито едно от тези, които бе опитвал.

Отпи малка глътка и остави чашата. Мин все още спеше в друга част на палатката, отделена със завеска. Събития в сънищата му го бяха събудили. Беше се зарадвал от идването на Перин, отвлякло ума му от онова, което бе видял.

„Миерин...“ Не. Нямаше да позволи онази жена да го разсее. Може би това беше смисълът на видяното в съня.

– Ела с мен – каза Ранд. – Трябва да проверя някои неща за утре.

Излязоха в нощта. Няколко Деви тръгнаха след тях, щом Ранд се запъти към Себбан Балвер, чиито услуги Перин му беше заел. Нещо, което напълно устройваше Балвер, склонен да гравитира към хората с най-голяма власт.

– Ранд? – попита Перин, закрачил до него с ръка на Мах’алейнир. – Вече ти разказах за всичко това. За обсадата на Две реки, за боя... Защо отново ме разпитваш?

– Питах те за събитията, Перин. Питах за случилото се, но не те питах за хората, на които се е случило. – Погледна го и направи кълбо светлина, за да могат да виждат в нощта. – Трябва да помня хората. Да забравям за тях е грешка, която твърде често допусках в миналото.

Вятърът носеше мириса на огньове от лагера на Перин наблизо и кънтежа на ковашки чукове. Ранд беше чул приказките за откритите отново оръжия, изковани със Силата. Ковачите на Перин работеха извънредно, като изтощаваха докрай двамата му ашамани, за да направят колкото може повече.

Ранд му беше отстъпил толкова ашамани, колкото можеше да задели, най-вече защото – веднага след като бяха чули – го бяха посетили десетки Деви, за да настояват за изковани със Силата върхове на копия. „Съвсем логично е, Ранд ал-Тор – беше му обяснила Берална. – Неговите ковачи могат да направят четири остриета за копия срещу един меч“. И се беше намръщила на думата „меч“ все едно тя имаше вкуса на морска вода.

Ранд никога не беше вкусвал морска вода. Луз Терин беше. Знанието на такива неща много го бе притеснявало някога. Вече се беше научил да приема тази част от себе си.

– Можеш ли да повярваш какво е станало с нас? – попита Перин. – Светлина, понякога се чудя кога мъжът с това разкошно облекло, тоест аз самият, ще ме навика и ще ме прати да изрина торта от конюшните, защото забравям къде ми е мястото.

– Колелото тъче така, както то само пожелае, Перин. Станали сме това, което е трябвало да станем.

Перин кимна. Крачеха по пътеката между палатките, огряна от кълбото светлина над дланта на Ранд.

– Какво е... усещането? – попита Перин. – От онези спомени, които си придобил?

– Имал ли си някога сън, който, щом се събудиш, го помниш с безукорна яснота? Не сънят, който бързо изтлява, а такъв, който остава с теб през целия ден?

– Да – отвърна Перин със странна сдържаност. – Да, мога да кажа, че съм имал.

– Същото е – каза Ранд. – Мога да си спомня, че съм Луз Терин, мога да си спомня как правя каквото е правил той, така, както човек помни свои действия насън. Аз бях този, който ги правеше, но не ги харесвам непременно... нито мисля, че бих извършил същите действия, ако бях в будния си ум. Това не променя факта, че в съня изглеждаха правилни.

Перин кимна.

– Той е аз – добави Ранд. – И аз съм той. Но в същото време не съм.

– Е, все още изглеждаш като себе си – каза Перин, макар Ранд да долови леко колебание на думата „изглеждаш“. А ако Перин беше казал „миришеш“? – Не си се променил чак толкова много.

Ранд едва ли можеше да му обясни, без да прозвучи безумно. Личността, в която се бе превърнал, откакто бе понесъл мантията на Преродения Дракон... това не беше просто поза, не беше просто маска.

Беше това, което бе той. Не се беше променил. Не се беше преобразил. Просто беше приел.

Това не означаваше, че има отговори за всичко. Въпреки четиристотинте години спомени, вгнездени в ума му, все още се безпокоеше какво трябва да направи. Луз Терин не беше знаел как да запечата Въртела. Опитът му бе довел до катастрофа. Покварата, Разрушението, всичко това – заради един несъвършен затвор с печати, които вече бяха чупливи.

Един отговор непрекъснато се връщаше в ума му. Опасен отговор. Отговор, който Луз Терин не бе обмислял.

А ако отговорът не беше в запечатването на Тъмния отново? Ако отговорът, окончателният отговор, бе нещо друго? Нещо по-трайно?

„Да – помисли си за хиляден път Ранд. – Но възможно ли е?“

Стигнаха до палатката, в която работеха писарите, и Девите се развърнаха във ветрило зад тях, а Ранд и Перин влязоха.

– Милорд Дракон. – Балвер се поклони сковано, застанал до маса с карти и купища хартия.

– Докладвай – каза Ранд.

– Редран ще дойде. Кралицата на Андор го е повикала, като му е обещала портали, направени от онези нейни Родственички. Според нашите очи в двора му той е ядосан, че му трябва нейната помощ, за да дойде, но е настойчив, че трябва да бъде на това събрание – макар и само за да не изглежда пренебрегнат.

– Чудесно – каза Ранд. – Елейн нищо ли не знае за шпионите ти?

– Милорд! – отвърна възмутено Балвер.

– Разкрил ли си кой шпионира за нея сред нашите писари? – попита Ранд.

– Никой не... – започна Балвер.

– Все трябва да има някой, Балвер – прекъсна го Ранд с усмивка. – Самата тя всъщност ме научи как да правя това в края на краищата. Все едно. От утре намеренията ми ще бъдат ясни за всички. Няма да са нужни повече тайни.

„Никакви освен тези, които държа най-близо до сърцето си“.

– Това означава, че всички ще са тук за събранието, нали? – попита Перин. – Всички важни владетели? Тийр и Иллиан?

– Амирлин убеди всички да присъстват – каза Балвер. – Имам копия на отговорите им, ако желаете да ги видите, милорди.

– Да – каза Ранд. – Прати ги в палатката ми. Ще ги прегледам тази нощ.

Трусът дойде внезапно. Писарите награбиха купища хартия и се развикаха, столовете и масите падаха с трясък. Отвън се разнесоха мъжки викове, едва доловими над шума от кършещи се дървета и дрънчащи оръжия. Земята простена с глух тътен.

Ранд го усети като болезнен спазъм в мускулите.

Далечен гръм разтърси небето, като закана за предстоящи неща. Трусът заглъхна. Писарите стояха, стиснали купчините хартия, сякаш ги беше страх да ги пуснат.

„Тя наистина е тук – помисли Ранд. – Не съм готов... не сме готови... но тя все едно вече е тук“.

Беше прекарал много месеци в страх от този ден. Откакто тролоците бяха дошли в нощта, откакто Лан и Моарейн го бяха извели от Две реки, се беше страхувал от предстоящото.

Последната битка. Краят. Ала сега усети, че не изпитва страх от предстоящото. Тревога, но не и страх.

„Идвам да се изправя срещу теб“, помисли Ранд.

– Кажете на хората – обърна се той към писарите. – Поставете предупреждения. Трусовете ще продължат. Ще има бури. Ужасни. Ще има Разрушение и не можем да го избегнем. Тъмния ще се опита да стрие този свят на прах.

Писарите закимаха, споглеждаха се угрижено на светлината на лампите. Перин замислено кимна, сякаш на себе си.

– Някакви други новини? – попита Ранд.

– Кралицата на Андор може би замисля нещо тази нощ, милорд – каза Балвер.

– „Нещо“ не е особено точна дума, Балвер.

– Съжалявам, милорд. Все още не знам нищо повече. Току-що получих новината. Кралица Елейн е била събудена от някой от съветниците й, преди малко. Нямам човек достатъчно близо, за да разбере защо.

Ранд се намръщи, отпуснал ръка на меча на Ламан на кръста си.

– Може просто да са планове за утре – каза Перин.

– Може – отвърна Ранд. – Уведоми ме, ако откриеш нещо, Балвер. Благодаря ти. Добре се справяте тук.

Балвер изправи рамене. В тези дни – толкова мрачни дни – всеки се стремеше да направи нещо полезно. Балвер беше най-добрият в това, което правеше, и беше уверен в способностите си. Все пак не беше лошо Ранд да му напомни това. Беше си похвала. Особено ако те хвали Прероденият Дракон.

Излязоха от палатката и Перин каза:

– Притеснен си. От това, за което са събудили Елейн.

– Не биха я събудили без сериозна причина – отвърна Ранд. – Предвид състоянието й.

Бременна. Бременна с негови деца. Светлина! Току-що го беше научил. Защо тя не му беше казала?

Отговорът беше прост. Елейн можеше да усеща чувствата на Ранд така, както той нейните. Трябваше да е усетила как се чувстваше, наскоро. Преди Драконова планина. Когато...

Не бе искала да го натовари и с една бременност, докато бе в такова състоя­ние. Освен това и той в последно време не беше особено лесен за намиране.

Все пак беше стъписващо.

„Ще ставам баща“, помисли той, не за първи път. Да, Луз Терин беше имал деца и Ранд можеше да си спомни за тях и за обичта си към тях. Не беше същото.

Той, Ранд ал-Тор, щеше да стане баща. Стига да спечелеше Последната битка.

– Не биха я събудили без сериозна причина – продължи той. – Притеснен съм, не заради това, което може да се е случило, а заради възможното разсейване. Утре е важен ден. Ако Сянката има някакво подозрение за важността на утрешния ден, ще опита каквото може, за да ни попречи да се съберем, да се обединим.

Перин се почеса по брадата.

– Имам хора близо до Елейн. Хора, което следят нещата и ми докладват.

Ранд вдигна ръка.

– Да идем да поговорим с тях. Много неща имам да свърша тази нощ, но... Да, не мога да оставя това да ми се изплъзне.

Забързаха към лагера на Перин. Телохранителките ги последваха като сенки с була и копия.