Другата реалност

Отвъд смъртта

Цял живот съм бил зает с мисълта да открия отговори на въпросите: Кой съм аз? Какъв е смисълът на съществуването? Какво ще стане, когато умра? Те ме съпътстват неизбежно по време на моето израстване, детството, тийнейджърските, младежките години, а после и като мъж.

Често повтарях на прекрасната си приятелка, с която живеех в един далечен от родното си място град, че имам ясното усещане за досег с небитието. И се оказах прав. Трябваше да се срещна със смъртта няколко пъти по различни поводи, да изживея моменти на красива и буйна любов, както и на страдание и самосъжаление, за да разбера кой съм в действителност...

Първият случай, когато навлязох в другата реалност, беше на пътя в Чикаго. Автомобилът, в който бях, се движеше със скорост от около 90 км в час. Знаците „Стоп“ прелитаха покрай мен и приятеля ми по-бързо, отколкото ми се искаше. За миг в далечината пред себе си мярнах бетонна стена. Сякаш времето се сви и спря. За част от секундата видях какво ще се случи... Колата не успя да вземе 90-градусовия завой и силно се блъсна в бетона. Бях едновременно в тялото си, но и като че ли гледах на това, което ставаше, някак си отстрани. Въздушната възглавница пред мен леко въздъх­на и дори не се наду. Главата ми удари таблото звучно... последваха секунди празнота.

Усещах колата спряла и без да мисля, слязох от нея и отидох до шофьорската врата, за да извадя оттам приятеля си. Трябваше да проверя дали е здрав и дали няма нещо счупено. Всичко беше наред, въпреки че колата беше смачкана до неузнавае­мост. Като че ли някаква невидима сила беше ни опазила и двамата. Бях с няколко пукнати ребра, голяма цицина на главата и малък участък под коляното, който нямаше да може да чувствам, заради загиналите нервни клетки. След обичайните в такива случаи процедури отидохме да си допием с приятели в кварталния бар...

Бързо се възстанових и се върнах към обичайното си ежедневие. Следваха дълги пътувания, а когато си бях вкъщи, се утешавах с по километър плуване през деня и бутилка вино вечерите, а понякога и „Джак“ ми идваше на помощ. В този период преживях изпълнена с нежност и страст, почти безумна любов. Загубих себе си в нея. Бях друг, или по-скоро изобщо ме нямаше. Докато егото ми не се намеси и не разби тази едва ли не нереална действителност.

Стоях пред местния боулинг клуб и обяснявах под влиянието на моя приятел „Джак“ колко съм велик и как дори осмината едри момчета пред мен нямат никакви шансове да ме набият. От дясната страна беше приятелят ми, а от лявата беше Тя. Тогава усетих удара. Нещо мощно се стовари точно зад лявото ми ухо. С тялото си блъснах моето момиче и то падна на земята. Това ме вбеси. Обърнах се да видя откъде е дошъл ударът и получих още един в горната устна, която се разцепи. Загубих контрол и остана единствено жаждата да върна дължимото на подлеца, който ме беше изненадал.

Мощна сила бликна в мен, нададох вик и скочих на крака. Мъжагата, с около глава по-висок и двайсетина килограма по-тежък, побягна панически. Всичко приключи след кратка гонитба, в която видях насреща полицай, който се опита да ме спре. Хванах го за раменете и го захвърлих настрани. Трима други полицаи успяха да ме съборят на земята, да ми сложат белезниците и да ме укротят. Съзнанието ми бавно се върна в тялото. Бях наблюдавал отново всичко отстрани като на филм. Пуснаха ме, след като Тя обясни какво се е случило, а и аз не предявих обвинение към никого.

На сутринта чувствах топлината и дъха й, който се чуваше и беше единственият звук. Отдавна не я бях усещал в леглото до себе си, не и след като бях хванат да целувам друга. Черната къдрава коса, която се разстилаше наоколо, ухаеше неземно. Очите й се отвориха и тя ме погледна с усмивка, но видях само четвърт от лицето й. Някакво неоп­ределено замацано петно стоеше на мястото на дясното око и горната дясна част на главата й. Това ме ужаси. Скочих бързо и все още замаян отидох в банята. Погледнах в огледалото и лицето ми изглеж­даше по същия начин. Осъзнах, че нещо лошо се е случило, и й обясних.

Заедно събудихме приятеля ми, който спеше в палатката пред къщата, и двамата с него отидохме в болница. На скенер ми откриха мозъчен кръвоизлив с размери 2 на 2.5 сантимет­ра. Трябваше спешно да отпътувам към Медисън – най-близкия окръжен град, където работеше известен неврохирург. В болницата ми направиха електромагнитен резонанс, който пот­върди образа на скенера. Кръвоизливът беше в областта на зрителната област на мозъка.

Лекарят бе откровен с мен. „Има две възможности. – каза той. – Кръвоизливът да спре да се уголемява и да се абсорбира от тялото, или да продължи да изтича кръв от спукания мозъчен капиляр и да умреш. Нищо не може да се направи“. Помолих приятеля ми да стои с мен в следващите 24 часа и особено през нощта, когато имаше най-голяма вероятност това да се случи и трябваше някой да повика линейката.

Излязохме от болницата и отидохме в първия ресторант, където ядох най-вкусната риба през живота си. Наслаждавах се на всяка хапка и на всяка разменена с приятеля ми дума.

След това Тя беше тази, която остана с мен вечерта и през цялата нощ. Милваше главата ми и ми шепнеше успокоителни думи. Нямаше време и нямаше мисъл. Така заспах с нейната нежност и любов, с нейната искряща и възобновяваща енергия. Потънах някъде дълбоко и се изгубих. И какво мислите, че се случи? Реших да живея, защото животът вътре в мен ме викаше, защото обичах всичко в този прек­расен свят... Отворих очи, бях жив. Усещах тялото си, както никога досега – леко като перце. Безкрайно спокойствие се носеше през мен – това на настоящия момент.

На сутринта вдишвах дълбоко от свежия и зареждащ въздух. Долавях енергията и нежните думи на жената до себе си. Петното беше там, но това нямаше значение. Щях да се науча да живея с него; важното беше, че ме има и усещам живота.

Дните се сливаха един в друг. Денем правех дълги и спокойни разходки из природата с приятеля си, а нощем Тя ме даряваше с присъствието си и с нежна и чувствена любов. На третата седмица нямаше и помен от петното. Виждах чисто и ясно. Бях излекуван. Но хората имаме навика да забравяме, да не се учим от грешките си, да не следваме знаците, които съдбата ни дава.

Преместих се да живея в Града на греховете. Задоволявах моментните си желания бързо и със замах. И тогава Вселената реши да ми направи пореден подарък малко преди рождения ми ден. Тя се чудеше как би могла да ми покаже това, което искаше, при положение, че упорито отхвърлях нейните дарове. Затова реши да ме срещне отново лице в лице със смъртта, но този път на по-дълбоко ниво, извън познатите ми граници, извън представите ми за света и тялото, които бях приел за даденост.

Пътувахме по магистралата с приятели и всичко сякаш стана за миг. Първо посрещнах бързо движещата се кола с дясната страна на челото си. Чух някакво зловещо хрущене... и пак гледах отстрани. В следващия момент осъзнах, че съм някъде там – навсякъде и никъде. Бях отново наблюдателят. Гледах как тялото ми постепенно пада на земята, а едновременно с това все още го усещах. Някаква невидима сила ме положи нежно на асфалта, но междувременно бях високо над него. Чувах виковете на приятелите си, които се бяха събрали около тялото ми. И отпътувах, напускайки света... В следващия миг бях достигнал крайната си цел. Носех се сред безвремието и бях във Вечността. Дишах от самосебе си, поемайки в несъществуващите си дробове цялата Вселена и всичко, което Е. Божественият разум и аз бяхме едно и също – безкрайно цяло.

След това почувствах полъха. Нещо ме викаше. Бях направил избора си. Усетих как някаква могъща сила ме всмуква и през тунел, облепен по стените си с безброй моменти от досегашното ми съществуване, ме изпрати обратно на Земята. Отворих очи и извиках, поздравявайки отново Света. Мигновено почувствах остра болка, но тя нямаше значение. Знаех кой съм в действителност. Бях получил отговори на въпросите си.

След като се озовах отново в тялото си, първото, което си помислих, бе: „Какво правя пак тук?“. Бях на път за болницата в Спрингфийлд, щата Илинойс. Линейката се носеше бързо по магистралата, а сестрите вътре ме обгрижваха, както подобава на човек, чиято предна част на главата липсва. Лежах и осъзнавах болката от смазания си череп и разбитото коляно, което още лекувам. Беше едновременно много силна, но заедно с това и далечна. Успявах по някакъв начин да се разгранича от нея. Със сигурност знаех, че няма да умра, и бях затвърдил мнението си, че трябва да преживея още години на тази Земя.

Не така обаче мислеха лекарите, които ме прие­ха в болницата. По-късно разбрах, че са се свързали с приятелите ми, които пък звъннали на родителите ми и им съобщили, че най-вероятно няма да ме бъде, така че, ако искат да ме видят за последно, да побързат към Щатите с първия възможен самолет. До ден-днешен не мога да опиша благодарността си към тях, а също и смелостта, с която са посрещнали новината, и бързината, с която са се организирали, за да дойдат при мен.

В болницата съм записан първоначално под друго име и датата на раждане не съвпада с тази в личната ми карта. Очевидно е, че не съм знаел кой съм, но съм искал час по-скоро да се погрижат за тялото ми и затова съм казал първото име, което е изплувало в съзнанието ми. Първия път, когато лекарите ми подадоха телефонната слушалка, нямах идея как да я ползвам. Инстинктивно я взех и я долепих до ухото си, за да чуя гласа на майка ми, но връзката се разпадна. Това се случи още няколко пъти. По същия начин стояха нещата с лъжицата, която ми дадоха, за да се нахраня, след като ми махнаха системите. Гледах я учудено, недоумявайки какво се прави с нея, и сестрата трябваше да ми обясни как да я използвам.

Доста бързо наваксвах с храната и дори често си поръчвах допълнително. Всичко беше невероятно вкусно и сетивата ми се радваха на всяка хапка от това, което опитвах. Започнах да се изправям и ходя по малко, тъй като не исках да се залежавам повече, а и бях прекарал в леглото няколко дни. През цялото време усмивката не слизаше от лицето ми.

Няма да забравя изражението на хирурга, когато ме водеха към операционната. Обясни ми най-внимателно, че ще се наложи да поставят на липсващата част от главата ми титаниева пластина. А аз възкликнах радостно: „Yeeee, I’ll be like Ironman“, което окончателно го озадачи и той направи знак на сестрата да вкара през системата упойката, която ме приспа. Изгубих се наново и бях във Вечността за около четири часа. И пак се наложи да ме дръпнат обратно през тунела, за да се върна в тялото си. Мисията ми тепърва започваше.

След като ме изписаха от спешното отделение, ме прехвърлиха в това за душевноболни, както правят при хора с подобни тежки черепно-мозъчни увреждания и такива, които не си спомнят напълно кои са. С мен не направиха изключение. Първата вечер бях сам в стаята. Тъй като ми беше набола гъста брада, поисках от една сестра самобръсначка, за да се обръсна. Дадоха ми електрическа, с която няма да имам възможност да направя някоя глупост. За пръв път се погледнах в огледалото. Гледаше ме същото лице, което поз­навах от близо 28 години насам. „Дотук добре!“ – казах си наум.

Шевовете бяха друга работа. Бяха ме зашили с метални и вътрешни шевове. Определено си личеше професионалната работа. Сега, почти три години по-късно, са останали леки следи. Хиляди благодарности на хирурга, който така добре си свърши работата.

Другите клиенти на болницата обаче, не в толкова цветущо здраве като моето, особено психично, цъкаха с език и се вайкаха. Една мила жена, страдаща от някакъв вид раздвоение на личността, първа сподели с мен колко съжалява за красивото ми лице. Усмихнах се и й казах, че ще се оправи и дори няма да остане следа. Виждах другото си лице и усещах себе си по по-различен начин. Долавях енергията, Вселената и всичко, което Е извън познатата ми материална реалност. Като нежна ръка ме милват вълните й и до ден-днешен. Бях изпълнен с непрекъснат поток от любов. Бях любов и я давах на всички около мен.

От това време е останал прекрасен спомен в съзнанието ми. Жената, която беше настанена в стаята до моята, имаше тежка форма на психичес­ко разстройство. Постоянно стенеше, викаше и блъскаше главата си в стената, когато успееше да се доближи до нея. Затова я бяха сложили в усми­рителна риза. Една от сутрините, когато всички закусвахме заедно, аз седнах срещу нея. Тя не можеше да ползва вилицата и храната падаше около чинията й. Тогава изпратих тази енергия, която усещам и до днес, с искреното желание да се нах­рани нормално, и едновременно с това й казвах мислено, че я обичам такава, каквато е. Стегнатото й тяло изведнъж се отпусна, тя ми се усмихна нежно, стисна вилицата в ръка и започна да се храни съвсем свободно. Това ми донесе необикновено удовлетворение и щастие. Такова, каквото изпитвам и сега във всеки момент, в който дарявам любовта и енергията си на хората около мен.

Сестрите виждаха, че се случва нещо необикновено, което не можеха да си обяснят. Затова една от тях ме помоли, ако мога, да организирам някаква игра за всички заедно. Реших, че ще бъде боулинг в зала за общи занимания. Всички се смяхме, играхме и ядохме сладкиши и торти, донесени от сестрите. А те, радвайки се, наблюдаваха отстрани това, което се случваше. По-късно ме попитаха какво точно правя, а аз им отговорих простичко, че споделям любовта си с тях. За мен това беше единственото обяснение. Правех го инстинктивно, така, както любовта избира да дарява на всеки от нас нежната си милувка.

Когато ден по-късно майка ми и баща ми пристигнаха в болницата, същите тези сестри им обясниха, че нещо прекрасно се е случило с мен, което не могат да си обяснят, но го усещат. Тогава обаче и тримата не обърнахме внимание на думите им. Исках възможно по-скоро да изляза с родителите ми навън, да поздравя света и да му се порадвам отново.

Чувствах прилив на енергия, която сякаш беше част от мен, а и аз от нея. Питах се дали съм единственият, който има подобни преживявания. След време попаднах на книга на Дийпак Чопра, в която авторът описва разговор със своята близка Мей, която споделя: „Говорех с някого с чаша вино в ръка, когато усетих, че краката ми се схващат. Вцепеняването бързо плъзна нагоре и ми просветна: Това е то. Моментално стаята изчезна, аз полетях през пространствата по-бързо, отколкото можех да си помисля. Сякаш всичко се сви невероятно и в същото време се разшири. Нямам представа колко време не съм била на себе си... Сигурна съм, че това е, което изпитах, и това усещане вече не ме оставя. То ми дава увереност, че съществувам извън тялото си. Преживях труден период през трийсетте си години, имах рак на гърдата, но нито за миг не се боях да умра. Та как бих могла? Бях видяла вечността“.

Вечността бях видял и аз, но по свой уникален начин. Така, както ще направи всеки от вас някой ден. Почти мигновено се втурнах да търся всевъзможни източници на информация за това, което бях изживял. Исках да намеря обяснение на връхлитащите ме въпроси за съществуването на друга реалност и да ги споделя с околните, но подхождах внимателно към тази идея, защото осъзнавах начина, по който родителите ми биха приели идея­та да започна изследване на живота след смъртта. За да са спокойни, им обещах, че известно време няма да правя каквото и да било и просто ще си почивам. Но разбира се, не се получи точно така, защото това, което се беше случило няколко пъти с мен, зае трайно съзнанието ми. Състоянието ми изискваше да не се занимавам много с четене на книги, но за сметка на това да спортувам с посмач­каното си коляно. Две седмици след като излязох от болницата, карах по 40 километра на ден. Докторът, при когото отидох във Вегас, приятелски ми каза, че трябва здраво да въртя педалите, за да се оправи коляното ми по-бързо. Енергията, с която разполагах в тялото си, беше доста. За по-малко от месец раната на главата ми зарасна. След още четири вече минавах с планинския велосипед между 50 и 70 километра на ден, плувах, а след това отивах да се катеря на близката тренировъчна стена с приятели.