Пържени зелени домати

Старият път за Монтгомъри

Бирмингам, Алабама

15 декември 1985

Ивлин Кауч пристигна в „Розовата тераса“ със съпруга си Ед на свиждане на майка му, Старата мама, настанила се тук наскоро и с голяма неохота. Ивлин бързо се измъкна от компанията им и отиде в салона за посетители, за да се наслади на шоколадовото си десертче на тишина и спокойствие. Но в мига, в който седна, старицата до нея заговори...

– Да ме питаш през коя година някой се е оженил... за кого се е оженил... или каква рокля е носила майката на булката, в девет от десет случая ще се сетя, но за нищо на света не мога да кажа кога успях да остарея толкова. Животът просто отлетя. За пръв път го забелязах през юни тази година, когато влязох в болница заради жлъчката, която още си е в болницата, ако вече не са я изхвърлили... казва ли ти някой? Онази ниската набитата сестра тъкмо ми бе направила поредната клизма – много обичат да правят клизми там, – когато видях какво имам на ръката. Бяха ми сложили бяла гумена гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд... осемдесет и шест годишна“. Представяш ли си!

Когато се прибрах, казах на приятелката си госпожа Отис, че вече не ни остава друго освен да седим и да чакаме да хвърлим топа... Тя рече, че предпочита израза „да се преселим в отвъдното“. Горкичката, сърце не ми даде да й кажа, че както и да му викаме, всички ще хвърлим топа един ден.

Интересно как докато си дете имаш чувството, че времето е спряло, но когато станеш към двайсетгодишен, то започва да препуска като бързия влак за Мемфис. Предполагам, че животът минава неусетно за всички. При мен определено мина така. Един ден бях малко момиченце, а на следващия – голяма жена с гърди и косми долу. Кога стана всичко това, така и не разбрах. Но пък никога не съм била особено умна, нито в училище, нито след това...

С госпожа Отис сме от Уисъл Стоп, малко градче на петнайсетина километра оттук, долу до железопътните депа... Живеехме на една улица трийсет години, но когато съпругът й почина, синът и снаха й тропнаха с крак да дойде в старческия дом и ме помолиха да я придружа. Казах им, че ще остана при нея, докато... тя още не знае, но щом свикне тук, ще се прибера у дома.

Не че тук е зле. Онзи ден ни раздадоха коледни значки. Моя­та беше с малки червени коледни топки, а на госпожа Отис се падна лицето на Дядо Коледа. Мъчно ми е обаче за котето.

Тук не дават да водиш котки и моята ми липсва. През целия си живот все съм гледала по една-две котки. Тази я дадох на съседското момиче, дето ми полива цветята. На верандата имам четири кашпи с мушката.

Приятелката ми госпожа Отис е само на седемдесет и осем години и е много мила жена, но си пада малко плашлива. Държах камъните от жлъчката си в буркан до леглото и тя ме накара да ги скрия. Потискали я, рече. Госпожа Отис е много дреб­ничка, а както виждаш, аз съм голяма жена. С едър кокал...

Но така и не се научих да карам кола... През почти целия си живот не мърдах никъде, не се отдалечавах от къщи. Все трябваше да чакам някой да ме вземе и да ме закара до магазина, на лекар или до църквата. Преди години до Бирмингам вървеше мотриса, но отдавна я спряха. Единственото, което бих променила, ако можех да върна времето назад, ще е да изкарам шофьорска книжка.

Странно какви неща ти липсват, когато си далеч от къщи. Липсва ми ароматът на кафе... и пържен бекон рано сутрин. Тук каквото и да готвят, изобщо не мирише, а не дават и нищо пържено. Всичко е варено и без трошичка сол! Варената храна за нищо не става, не си ли съгласна?

Старата дама не изчака Ивлин да отвърне.

– Следобед обичах да ям сухари или царевичен хляб с мътеница. Дробях си ги и гребях с лъжицата, но пред хората не можеш да ядеш, както си хапваш у дома, нали? Липсва ми и дървото.

Къщата ми е стара крайпътна съборетина с дневна, спалня и кухня, дървена, стените са облицовани с чам. Точно както обичам. Гипсовите стени не ми харесват. Изглеждат... хм, не знам, някак си студени и неприветливи.

Донесох си от къщи една картина – момиченце на люлка със замък и хубави сини сапунени мехурчета за фон. Исках да я окача в стаята си, но сестрата рече, че момичето е голо от кръста нагоре и не е прилично. Да знаеш, имам я тази картина от петдесет години и досега изобщо не бях забелязала, че е гола. Мен ако питаш, старците тук и без това не виждат достатъчно, че да разберат. Но старческият дом е методистки, така че картината отиде в гардероба при жлъчните ми камъни.

Ще се радвам да се прибера у дома... Вкъщи, разбира се, е страшна бъркотия. Отдавна не съм мела. Хвърлих метлата по едни свадливи сойки, дето кряскаха навън, и какво стана – метлата се заклещи на дървото. Трябва да помоля някой да я свали, като се прибера.

Както и да е, онази вечер, докато ни прибираше от коледната гощавка в църквата, синът на госпожа Отис мина с колата през железопътната линия покрай мястото, където някога се намираше кафенето, а после хвана по Първа улица покрай старата къща на семейство Тредгуд. Разбира се, сега къщата е закована с дъски и се руши, но когато завихме по улицата, фаровете осветиха прозорците така, че за миг я видях каквато си беше преди седемдесет години – цялата осветена и изпълнена с весела глъчка. Чух смях и Еси Ру да дрънка на пианото в дневната „Излез, малка каубойке“ или „Голямата планина от мед и масло“, и почти видях Иджи Тредгуд, седнала в клоните на индианския люляк, да вие като куче всеки път, когато Еси Ру се опита да запее. Иджи все разправяше, че Еси Ру пее толкова добре, колкото кравите танцуват. Явно това и тъгата по дома ме наведоха на спомени...

Помня всичко сякаш беше вчера, но като се замисля, май няма нещо за семейство Тредгуд, което да не помня. Ей богу, и как да не помня, като живеех в съседната къща от деня на раждането си и се омъжих за един от синовете им.

Тредгуд имаха девет деца, а три от момичетата, Еси Ру и близначките, бяха горе-долу на моите години, така че непрекъснато ходех у тях да си играем или им гостувах с преспиване. Майка ми почина от туберкулоза, когато бях на четири, а след като и баща ми умря в Нашвил, просто останах у Тредгуд завинаги. Може да се каже, че гостуването ми с преспиване така и не свърши...

(Седмичният бюлетин на Уисъл Стоп, Алабама)

8 октомври 1929

Метеорит удря къща

в Уисъл Стоп

Госпожа Биди Луис Отис, която живее на Първа улица № 401, съобщи, че в четвъртък вечерта трикилограмов метеорит пробил покрива на къщата и`. Нея я подминал на косъм, но ударил радиоприемника. В този миг тя седяла на дивана, защото кучето се било намърдало на стола, и тъкмо била пуснала приемника за „Вариетето на Флайшман“. Сега в покрива и` имало дупка, широка един метър, а радиото и` било разбито на парчета.

Бърта и Харолд Вик отпразнуваха годишнината от сватбата си на поляната пред къщата, да ги види целия квартал. И честито на господин Ърл Акдок-старши, заместник-директор в железопътна компания „Ел & Ен“, който бе избран за Велик магистър на Милосърдния и покровителствен орден на лосовете, Ложа № 37, в която членува и половинката ми.

Между другото Иджи каза, че ако искате да си опечете нещо на скара, можете да го занесете в кафенето и Големия Джордж ще се погрижи. Пилетата се пекат за 10 цента, а прасетата – според размера.

Дот Уиймс

Старият път за Монтогомъри

Бирмингам, Алабама

15 декември 1985

След цял час госпожа Тредгуд още говореше. Ивлин Кауч бе изяла три десертчета „Милки Уей“ и докато разопаковаше второ шоколадче с фъстъчено масло, си мислеше дали старицата някога ще млъкне.

– Колко жалко, че домът на Тредгуд се руши така. Много неща се случиха в него, много деца се родиха там, изживяхме безброй щастливи мигове. Беше голяма двуетажна селска къща с широка веранда, завиваща чак до задния вход... а всички стаи бяха облепени с тапети на розички, които изглеждаха прекрасно, щом светнехме лампите вечер.

Железопътната линия минаваше буквално през задния двор, където в летните вечери гъмжеше от светулки и миришеше на дивите орлови нокти, растящи покрай релсите. Татко бе посадил там смокини и ябълки и бе сковал за мама красива дървена рамка за асми, по която обаче се виеха глицинии. А цялата задна стена на къщата бе обрасла с трендафили. О, как ми се иска да можеше да я видиш.

Мама и татко Тредгуд ме отгледаха като тяхно собствено дете и аз харесвах всички от семейството. Особено Бъди. Но се омъжих за Клио, по-големия му брат, хиропрактора, и да не повярва човек, но след време се оказа, че имам болен гръб, и всичко се нареди.

Та цял живот бях все около Иджи и останалите от семейство Тредгуд. И да ти кажа честно, те бяха по-интересни и от филм... мда. Ако щеш вярвай, но почти не говорех, докато на навърших петдесет, а оттогава не мога да спра. Един път Клио ми рече: „Нини“, казвам се Вирджиния, но всички ми викат Нини, та „Нини – рече ми той – само повтаряш: „Иджи каза това, Иджи каза онова“, нямаш ли друга работа, та висиш по цял ден в кафенето?“

Замислих се аз сериозно и накрая отвърнах: „Не, нямам...“. Не искам да омаловажавам мнението на Клио по никакъв начин, но това си беше самата истина.

Миналия февруари станаха трийсет и една години, откакто погребах Клио, и често се чудя дали не го засегнах с тези си думи, но мисля, че не се обиди, защото в крайна сметка той обичаше Иджи колкото и всички ние и често се смееше на щуротиите й. Тя беше малката му сестричка, при това голяма шегаджийка. Двете с Рут държаха кафене „Уисъл Стоп“.

Иджи вършеше всевъзможни дивотии само за да ни разсмее. Веднъж остави чипове за покер в кошницата за дарения в баптистката църква. Голяма калпазанка беше, но как изобщо им мина през ум, че може да е убила онзи човек, не мога да си представя.

За пръв път, откакто бе седнала в салона, Ивлин спря да яде и погледна всъщност милата на вид старица с избеляла рокля на сини цветя и побеляла коса, фризирана на вълнисти къдри, които се поклащаха при всяко движение.

– Според някои всичко започнало в деня, в който тя се запозна с Рут, но аз мисля, че започна по време на неделната вечеря на 1 април 1919 година – годината, в която Леона се омъжи за Джон Джъстис. Помня, че беше първи април, защото Иджи седна на масата и показа на всички малка бяла кутийка, в която имаше човешки пръст, поставен върху памук. Твърдеше, че го намерила в задния двор. Но се оказа нейният пръст, пъхнат в дупка на дъното на кутията. Първоаприлска шега!!!

Всички се смяха с изключение на Леона. Тя бе най-голямата и най-красивата сестра и татко Тредгуд страшно я глезеше... всъщност всички я глезеха.

По онова време Иджи беше на десет или единайсет години и бе облякла чисто нова бяла памучна рокля и всички я уверявахме, че изглежда прекрасно. Бяхме много весели и тъкмо начевахме боровинковия сладкиш, когато изведнъж, като гръм от ясно небе, Иджи стана и заяви: „До края на живота си повече няма да облека рокля!“ И при тези думи, скъпа, се качи на горния етаж и намъкна едни стари панталони и риза на Бъди. До ден днешен не мога да разбера какво я ядоса. Никой не разбра.

Но Леона, която знаеше много добре, че Иджи винаги изпълнява заканите си, се разписка: „О, татко, Иджи ще провали сватбата ми. Знам си аз!“ Татко обаче отвърна: „Не е вярно, миличка. Ти ще си най-красивата булка в цяла Алабама“. Татко имаше големи засукани мустаци... Обърна се към нас: „Нали така, деца?“ и ние всички се заклехме, че сме съгласни, за да я успокоим и да я накараме да млъкне. Всички освен Бъди, който просто се изкиска. Иджи му беше любимката и каквото и да направеше, той винаги беше на нейна страна.

Та Леона си дояждаше десерта и тъкмо си мислехме, че се е успокоила, когато тя изкрещя толкова силно, че Сипси, чернокожата прислужница, изпусна нещо в кухнята. „О, татко – проплака Леона, – какво ще стане, ако някой от нас умре?“ Какъв въпрос само, а? Ние погледнахме мама, която просто остави вилицата си на масата. „Деца, сигурна съм, че сестра ви ще отстъпи за дреболия като това да облече рокля, щом се налага. Може да е инат, но е умно дете“.

След две седмици обаче чух как мама казва на Айда Симс, шивачката, че за сватбата ще й трябва зелен кадифен костюм с папийонка за Иджи. Айда изгледа мама озадачено и попита: „Костюм ли?“, а мама отвърна: „Знам, Айда, знам. Опитах всичко, за да я убедя да облече нещо по-подходящо за сватба, но детето е своенравно“.

Такава си беше Иджи, още от малка. Аз лично мисля, че искаше да е като Бъди... какви пакостници само бяха двамата!

Старата дама се засмя.

– По едно време имаха едно миещо мече, Куки, и аз можех с часове да го гледам как се опитва да мие бисквити. Слагаха купичка с вода в задния двор и му даваха содени бисквитки, а животинчето ги миеше една след друга и не можеше да разбере къде изчезват. Всеки път поглеждаше към празните си лапички изненадано. Така и не разбра къде отиват бисквитките. Прекара голяма част от живота си в миене на бисквити. И курабии му давахме, но не беше така забавно... веднъж изми фунийка сладолед... Но стига съм бъбрила толкова за енота, че ще ме помислят за луда като госпожа Филбийм ей там. Милата, мисли си, че живее в сериала „Корабчето на любовта“ и пътува към Аляска. Много от горките хора тук дори не знаят кои са...

Ед, съпругът на Ивлин, се показа на вратата и й махна да тръгва. Тя събра опаковките от десертите, напъха ги в чантата си и стана.

– Извинете, но съпругът ми ме вика. Ще тръгваме.

Госпожа Тредгуд вдигна изненадано глава и попита:

– О, така ли? Наистина ли трябва да тръгваш?

– Да, налага се.

– Е, приятно ми бе да си побъбрим... как се казваш, скъпа?

– Ивлин.

– Когато дойдеш пак, ела да ме видиш, чу ли? Беше ми прият­но да си говоря с теб... Чао – провикна се тя след Ивлин и зачака друг посетител.