Да сътворим врага

Преди няколко години в Ню Йорк попаднах на таксиджия, чието име беше труднопроизносимо, и той ми обясни, че е пакистанец. Попита ме откъде съм и аз му казах, че съм от Италия. Попита ме колко на брой са италианците и беше изненадан, че са толкова малко и че английският не е нашият език.

Накрая ме попита кои са нашите врагове. По моя „молба“ поясни търпеливо, че иска да знае с кои народи водим от векове войни заради териториални претенции или етнически вражди, заради продължаващи нарушения на границите и така нататък. Казах му, че не воюваме с никого. Тогава той търпеливо ми обясни, че иска да разбере кои са нашите исторически противници, онези, които ни избиват и които ние избиваме. Повторих му, че нямаме такива врагове, че последната война сме я водили преди повече от половин век и че между впрочем сме я започнали с един враг и сме я завършили с друг.

Той не остана доволен. Как е възможно да съществува народ, който да няма врагове? Слязох от таксито и му оставих два долара бакшиш, за да го компенсирам заради нашия безличен пацифизъм. После ми хрумна какво трябваше да му отговоря. А именно, че не е вярно, че италианците нямат врагове. Те нямат външни врагове, или поне не успяват никога да постигнат съгласие, за да установят кои са техните външни врагове, защото са постоянно във война помежду си. Пиза срещу Лука, гвелфите срещу гибелините, северняците срещу южняците, фашистите срещу партизаните, мафията срещу държавата, правителството срещу съдебната власт – жалко е, че по онова време все още не бяха паднали двете правителства на Проди, в противен случай можех да обясня на таксиджията по-добре какво означава да загубиш война заради приятелски огън.

Но като се замислих по-внимателно за тази случка, се убедих, че едното от двете нещастия на нашата страна през последните шейсет години е именно това, че не сме имали истински врагове. Единството на Италия е постигнато благодарение на присъствието на австрийците или, както казва Берше, на irto, increscioso alemanno. Мусолини успява да се порадва на народния консенсус, подтиквайки ни да си отмъстим заради пировата победа, заради униженията, понесени в битките при Догали и Адуа, и заради маскираните като демокрация юдейски плутокрации, докарали ни несправедливи санкции. Виждате какво се случи на САЩ, когато изчезна Империята на Злото и големият съветски враг се разпадна. Имаше опасност САЩ да изгубят своята идентичност, докато Бен Ладен, признателен за благините, получени по времето, когато беше подпомаган във войната срещу СССР, не протегна към САЩ своята състрадателна ръка и не даде на Буш повода да сътвори нови врагове, затвърждавайки чувството на национална идентичност, както и своята власт.

Да имаш враг е важно не само за дефинирането на нашата идентичност, но също и за да се сдобием с препятствие, спрямо което да измерваме нашата ценностна система и да показваме, като се изправяме срещу него, колко струваме. Следователно, когато няма враг, трябва да го сътворим. Тук виждаме великодушната гъвкавост, с която нацискиновете6 от Верона нарочваха за враг всеки, който не принадлежеше към тяхната група, само и само за да бъдат признати за група. И ето, че в този случай не ни интересува чак толкова почти естественият феномен на идентифицирането на неприятеля, който ни заплашва, колкото процесът на сътворяването и на демонизирането на врага.

В Катилинариите Цицерон не е имал нужда да обрисува образа на врага, защото е разполагал с доказателства за заговора на Катилина. Но Цицерон сътворява врага, когато във втората реч обрисува пред сенаторите образа на приятелите на Катилина, обграждайки основния обвиняем с техния ореол на морална перверзност:

Индивиди, които живеят при доказани престъпници, обвързали се с пропаднали жени, давещи силите си във виното, преситени, окичени с корони, намазани с помади, изтощени от съвкуплението, бълващи призиви за избиването на честните граждани и опожаряването на града [...]. Те са пред очите ви: вчесани, обръснати или с добре подравнена брада, облечени с туники, стигащи до глезените им и с дълги ръкави, загърнати с було, а не с тога... Тези „хлапаци“, толкова грациозни и деликатни, са се научили не само как да обичат или да бъдат обичани, да танцуват и да пеят, но също и да размахват юмруци и да вливат отрова.

Морализмът на Цицерон е същият като този на Августин Блажени, който попарва езичниците, защото, за разлика от християните, те пълнели цирковете, театрите и амфитеатрите и организирали оргии. Враговете са различни от нас и се придържат към обичаи, които са различни от нашите.

Типичен пример за различен е чужденецът. Още върху римските барелефи варварите са изглеждали брадати и плосконоси, а самото наименование варвари, както е известно, намеква за говорен дефект, а оттам и за дефект на мисълта.

Въпреки това още от началото са нарочени за врагове не толкова различните, които са директна заплаха за нас (както би бил случаят с варварите), а онези, които всеки има интерес да представя като заплашителни, дори и да не ни заплашват пряко, така че не толкова тяхната заплаха откроява тяхната различност, а тяхната различност се превръща в признак за тяхната заплаха.

Когато Тацит казва за евреите: „За тях осквернително е всичко, което е свято за нас, а онова, което за нас е нечисто, за тях е приемливо“, веднага си спомняме за англосаксонското отвращение към френските жабари или германското отвращение към смърдящите на чесън италианци. Евреите са „странни“, защото се въздържат да ядат свинско, не слагат мая в хляба, безделничат в съботния ден, женят се само помежду си, обрязват се (внимание!) не поради хигиенни или религиозни норми, а за да „подчертаят своята различност“, погребват мъртъвците си и не почитат нашите цезари. Щом се докаже колко са различни някои действителни еврейски обичаи (като обрязването и почивката), различието може да се затвърди, като към картината се добавят щрихите от легендарни обичаи (евреите величаят образа на едно магаре, презират своите родители, деца, братя и сестри, своята родина и боговете).

Плиний не открива значителни обвинения, които да предяви срещу християните, като се има предвид, че е трябвало да признае, че те не вършели престъпления, а напротив, се посвещавали само на добродетелни деяния. При все това той ги осъжда на смърт, защото не се жертвали за императора си, и това упорство в отхвърлянето на нещо толкова очевидно и естествено установява тяхното различие.

С развитието на контактите между народите в нов вид враг се превръща не само онова, което е отвън и което демонстрира своята странност отдалече, но и онова, което е вътре, между нас, което днес бихме нарекли извънобщностен имигрант, който по някакъв начин се държи по различен начин или говори зле нашия език и който в сатирите на Ювенал се явява под формата на лукавия мошеник грекул, който е безочлив и похотлив, способен да вкара в леглото си дори бабата на своя приятел.

Чужденец между всички, заради различния цвят на кожата, е негърът. Срещу думата „негър“ в „Енциклопедия Британика“ (Първо американско издание, 1789 г.) пише:

В цвета на кожата на негрите се срещат различни оттенъци, но всички по един и същи начин се отличават от другите хора заради чертите на лицата си като цяло. Кръгли бузи, високи скули, изпъкнало чело, къс широк и сплескан нос, плътни устни, малки уши, грозота и неравномерност на формата – с това се отличава техният външен вид. Негърките имат много смъкнат таз и много развити седалищни мускули, които им придават форма на седло. Най-известните пороци, както изглежда, съдбата е отредила имено на тази нещастна раса. Твърди се, че безделничеството, предателството, отмъстителността, жестокостта, безсрамието, крадливостта, лъжите, непристойните думи, разюздаността, тесногръдието и невъздържаността са заличили у негрите принципите на естествения закон и са заглушили гласа на угризенията на съвестта. На негрите е чуждо каквото и да е чувство на състрадание. Те са ужасяващ пример за поквареността на човека, оставен на произвола на съдбата.

Негърът е грозен. Врагът трябва да е грозен, защото красивото се идентифицира с доброто (така наречената kalokagathia10). Един от фундаменталните критерии за красота е онзи, който Средновековието ще нарече integritas11 (което означава да имаш всичко необходимо, за да бъдеш един от средностатистическите представители на този вид; ето защо сред човеците грозни са онези, които имат само една ръка или само едно око, които са по-ниски от средното или са с „нечовешки“ цвят на кожата). Така от едноокия исполин Полифем до джуджето Мим разполагаме веднага с модел за разпознаване на врага. Приск Панийски през пети век описва Атила като нисък на ръст, с широк торс и голяма глава, с малки очи, с тънка и прошарена брада, сплескан нос (фундаментален щрих) и с тъмна кожа. Любопитно е обаче как лицето на Атила започва да наподобява физиономията на дявола, такъв какъвто го вижда пет века след това Раул Глабер, който го описва с нисък ръст, с тънък врат, с изпито лице, с много черни очи, с набраздено от бръчки чело, със сплескан нос, с издадени дебели устни, с тясна и остра брада, с козя брадичка, с щръкнали островърхи уши, с твърда чорлава коса, с кучешки зъби, с издължен череп, с изпъкнал гръден кош и с гърбица.

В сблъсъка с една все още непозната цивилизация лишени от integritas са византийците, гледани през погледа на Лиутпранд, когото през 968 г. император Отон Първи изпраща във Византия.

Пред Никифор се изправи едно чудовищно създание, един пигмей с огромна глава, наподобяваща на къртича заради малките очи. Късата гъста прошарена брада го загрозяваше още повече. Вратът му беше дълъг и тънък като пръст [...] по цвят беше етиопец, „с когото човек не би искал да се сблъска посред нощ“. Коремът му беше огромен, задникът му мършав, бедрата му прекалено дълги за ниския му ръст, краката му къси, а стъпалата плоски. Беше облечен като селянин, но дрехите му бяха прекалено овехтели, зловонни и избелели от носене.

Зловонен. Врагът винаги вони. Някой си Берийон, написал в началото на Първата световна война La Polychesie de la race allemande, доказва, че средностатистическият германец отделя повече фекалии от французина и те са с по-неприятна миризма. И ако византиецът вони, то значи вони и сарацинът на Феликс Фабри.

От сарацините се носи една специфична нетърпима смрад, заради която непрекъснато правят най-различни прочистващи бани. И тъй като ние не воним, не ги интересува, че се къпят заедно с нас. Но не са толкова снизходителни към евреите, които вонят още повече [...]. Така смрадливите сарацини са доволни в компанията на хора като нас, които не смърдят.

Смърдят и австрийците на Джусти (спомнете си „Ваше превъзходителство ме гледа накриво/заради няколко прости шегички?“)

Влязох и вътре видях множество войници,

от онези войници от севера,

каквито са бохемците или хърватите.

Неподвижни стояха те там, сякаш побити колове

из лозе бяха. [...]

Отстъпих назад, защото озовал се

насред тази сбирщина....

изпитах дълбоко отвращение,

което вие няма как да изпитате

заради длъжността, която заемате.

Вътре тегнеше задуха, витаеше зловонен полъх;

Простете, превъзходителство,

но мисля, че на лой вонеше

в тази красив Божи дом,

смрадта разнасяше се

дори от свещите на главния олтар.

Циганинът, естествено, не може да не вони, като се има предвид, че се храни с мърша, както ни учи Чезаре Ломброзо в „Престъпният човек“ (1876 г.). А в „От Русия с любов“ вони също и неприятелката на Джеймс Бонд Роза Клеб, която не само че е рускиня и съветска гражданка, но и на всичкото отгоре е лесбийка.

Татяна отвори вратата и докато стоеше права, с поглед вперен в този на жената, която стоеше зад кръглата маса под светлината на лампата в центъра, си спомни внезапно къде беше усетила тази миризма. Това беше миризмата на метрото на Москва в топла вечер, обикновен парфюм, прикриващ животински изпарения. В Русия хората се заливаха буквално с парфюм, независимо дали са се къпали или не, но преди всичко, когато не са се къпали [...]

Вратата на спалнята се отвори и „онази Клеб“ застана на прага [...]. Носеше прозрачна нощница от оранжев крепдешин [...] Между полуразтворените гънки на нощницата се подаваше набръчкано коляно с трапчинки, като жълтеникав кокосов орех, издадено напред в класическа манекенска поза [...] Роза Клеб си беше свалила очилата и беше намазала лицето си с дебел пласт фон дьо тен и руж. [...] После потупа леко с ръка мястото на дивана до себе си. „Изгаси голямата лампа, скъпа. Ключът е близо до вратата После ела да седнеш до мен. Трябва да се опознаем по-добре“.

Чудовищен и смрадлив ще бъде поне от началото на християнството евреинът, предвид факта, че неговият модел е Антихристът, най-заклетият враг, онзи, който е не само наш неприятел, но и неприятел на Бога:

Това са неговите черти: Главата е като горещ пламък, дясното му око е налято с кръв, лявото е зелено като на котка, има две зеници, клепачите му са бели, долната устна е голяма, дясното му бедро е по-слабо, краката му са големи, палецът му е сплескан и издължен.

Антихристът ще се пръкне от народа на юдеите [...], от съюза между баща и майка както всички човешки същества, а не, както се твърди, от девица. [...] В началото на неговото зачеване дяволът ще влезе в майчината утроба и благодарение на дявола Антихристът ще бъде хранен в корема на майката и силата на дявола винаги ще бъде с него.

Ще има две огнени очи, уши като на магаре, нос и уста като на лъв, ще тласка хората до пристъпи на лудост, породена от най-долните измежду страстите и от най-срамните измежду гласовете на противоречието, ще ги заставя да се отрекат от Бога, ще залее техните сетива с най-ужасяваща воня, ще накара църковните институции да се разкъсват от най-разяждащата алчност, ще се хили с грозна гримаса и ще показва ужасяващите си железни зъби.