Войната на Калибан

1.

Боби

– Снупи пак е навън – докладва редник Хилман. – Командирът му сигурно му е страшно ядосан.

Сержант Роберта Дрейпър от Марсианския пехотински корпус усили увеличението на лицевия си дисплей и погледна накъдето сочеше Хилман. На две хиляди и петстотин метра от тях патрул от четирима пехотинци на ООН обикаляше около своя аванпост, осветен отзад от гигантския купол на оранжерията, който пазеха. Купол, еднакъв в почти всички отношения с купола, охраняван в момента от нейния собствен отряд.

Един от четиримата пехотинци на ООН имаше отстрани на шлема си черни петна, които приличаха на кучешки уши.

– Да, това е Снупи – установи Боби. – Днес не е пропуснал нито един наряд. Чудя се какво ли е направил.

Да охраняваш оранжериите на Ганимед, означаваше непрекъснато да търсиш някаква занимавка за ума си. Включително и да гадаеш за живота на пехотинците от другата страна.

Другата страна. Преди осемнайсет месеца нямаше страни. Вътрешните планети бяха едно голямо и щастливо, макар и донякъде проблемно семейство. После дойде Ерос и сега двете суперсили се бяха заели да си поделят Слънчевата система, а никоя от тях не искаше да се откаже от Ганимед, житницата на системата на Юпитер.

Това бе единствената луна с магнитосфера и следователно единственото място, където отглежданите в куполи посеви имаха шанс да оцелеят в суровия радиационен пояс на газовия гигант. Дори и тук куполите и селищата трябваше да бъдат екранирани, за да се предпазят цивилните от осемте рема радиация дневно, които Юпитер сипеше върху повърхността.

Бронята на Боби бе проектирана така, че с нея един войник можеше да мине през кратер от ядрена бомба минути след взрива, и успешно пречеше на Юпитер да изпържи марсианските пехотинци.

Зад патрулиращите земни войници куполът сияеше в лъч слаба слънчева светлина, уловена от гигантските орбитални огледала. Дори и с тях, повечето земни растения биха загинали от недостиг на слънце. Само силно модифицираните сортове, създадени от учените на Ганимед, можеха да се надяват да оцелеят в мизерната светлина, с която ги снабдяваха огледалата.

– Скоро слънцето ще залезе – отбеляза Боби. Продължаваше да наблюдава земните пехотинци пред малкия им аванпост и знаеше, че те също я наблюдават. Освен Снупи, видя и онзи, когото наричаха Късака, защото не можеше да е по-висок от метър и четвърт. Зачуди се какъв ли прякор са й измислили те. Може би Червения грамадан. Бронята й все още бе с камуфлаж, имитиращ марсианската повърхност. Не беше прекарала на Ганимед достатъчно дълго, за да го смени със сиво-бели петна.

През следващите пет минути орбиталните огледала угаснаха едно по едно, докато Ганимед се скриваше зад Юпитер за няколко часа. Сиянието на оранжерията зад нея премина в морскосиньо, щом се включи изкуственото осветление. Макар че не стана кой знае колко по-тъмно, сенките се измениха по странен, едва доловим начин. Над тях слънцето – което оттук изглеждаше не като диск, а просто като най-ярката звезда на небосвода – затрепка, докато се скриваше зад ръба на планетата, и за миг бледият пръстен на Юпитер стана видим.

– Прибират се – съобщи ефрейтор Травис. – Снупи се влачи най-отзад. Бедничкият. Може ли и ние да си вървим?

Боби огледа безличния леден пейзаж на Ганимед. Дори в своята свръхтехнологична броня усещаше студа на луната.

– Не.

Отрядът й замърмори, но я последва, когато тя тръгна с бавна нискогравитационна крачка около купола. Освен Хилман и Травис, в патрула участваше и един зелен редник на име Гураб. Макар че беше в пехотинския корпус от около минута и половина, мърмореше не по-малко от другите двама със своя провлечен говор от Долината на Маринър.

Боби не можеше да ги вини. Това беше все пак някаква занимавка, която разсейваше марсианските войници на Ганимед. Ако Земята решеше, че иска цялата луна, четирима мърморковци, обикалящи купола на оранжерията, нямаше да я спрат. Десетки земни и марсиански бойни кораби висяха в орбита в напрегнато примирие и ако започнеха военни действия, войниците на повърхността щяха да го разберат едва когато се посипят бомбите.

От лявата й страна куполът се издигаше на почти половин километър височина: триъгълни стъклени панели, разделени от блестящи греди с цвят на мед, които превръщаха цялата структура в гигантски фарадеев кафез. Боби никога не беше влизала в някоя от оранжериите. Пратиха я тук от Марс като част от масивното прехвърляне на войски към външните планети и кажи-речи от първия си ден бе зачислена към пешите патрули на повърхността. За нея Ганимед се състоеше от космопорт, малка пехотинска база и още по-малък аванпост, който в момента бе неин дом.

Докато се кандилкаха около купола, Боби оглеждаше голия пейзаж. Ганимед не се променяше много без някое катастрофално събитие. Повърхността му се състоеше предимно от силикатни скали и замръзнала вода, с няколко градуса по-топла от космическото пространство. Атмосферата съдържаше кислород, но толкова малко, че можеше да мине почти за вакуум. На Ганимед нямаше ерозия или климат. Той се променяше само когато върху него паднеше астероид или когато топлата вода от течното ядро си пробиеше път до повърхността и образуваше краткотрайни езерца. Нито едното, нито другото се случваше особено често. У дома, на Марс, вятърът и прахта променяха пейзажа ежечасно. Тук тя вървеше по стъпките, оставени от нея вчера, онзиден и пo онзиден. И ако не се върнеше, тези стъпки щяха да я надживеят. Това й се струваше малко страшничко.

През равномерните съскащи и бумтящи звуци, издавани от скафандъра й, започна да си пробива път ритмично пищене. Тя обикновено държеше дисплея си минимизиран, защото бе толкова претъпкан с информация, че човек можеше да научи всичко, освен какво има пред него. Сега го изкара върху лицевото стъкло и с премигвания и мърдане на очите го прелисти до диагностичния екран на бронята. Мигаща жълта светлинка я предупреждаваше, че нивото на хидравличната течност в задвижващия механизъм на лявото коляно е ниско. Някъде сигурно имаше теч, само че бавен, защото системата не можеше да го открие.

– Хей, момчета, спрете за минутка – каза Боби. – Хили, имаш ли резервна хидравлична течност?

– Да – отвърна Хилман. Вече я вадеше.

– Би ли ми пръснал малко в коляното?

Хилман приклекна пред нея и се зае с бронята й, а в това време Гураб и Травис подеха някакъв спор, който, изглежда, бе на спортна тематика. Боби престана да ги слуша.

– Този скафандър е антика – подхвърли Хилман. – Наистина трябва да си намериш нов. Такива неща ще се случват все по-често.

– Да, трябва – съгласи се Боби. Но истината беше, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя не се побираше в стандартните бойни скафандри, а всеки път, когато пуснеше официално искане за нов, изработен по нейна мярка, от корпуса я разиграваха до безкрай. Боби беше висока малко над два метра – малко над средния ръст за марсиански мъж, – но благодарение отчасти на полинезийското си наследство, тежеше повече от сто кила при 1 g. Нито грам от това тегло не беше тлъстина, но мускулите й сякаш растяха дори само ако стъпи в зала за вдигане на тежести. А като пехотинка, тя тренираше непрекъснато.

Сегашният й скафандър беше първият за дванайсет години активна служба, който наистина й пасваше добре. И макар че възрастта вече започваше да му личи, беше по-лесно да го поддържа в работещо състояние, отколкото да моли за нов.

Хилман прибираше инструментите си, когато радиото на Боби оживя с пропукване.

– Аванпост четири до Човече. Обади се, Човече.

– Чувам те, четири – отвърна Боби. – Тук е Човече едно. Говори.

– Човече едно, къде сте бе, хора? Закъснявате с половин час, а тук стават разни гадости.

– Съжалявам, четири, проблем с екипировката – обясни Боби, като се чудеше що за гадости могат да стават, но не чак толкова, че да попита по открита честота.

– Върнете се незабавно. В аванпоста на ООН има стрелба. Преминаваме в извънредно положение.

На Боби й трябваха няколко секунди, за да смели чутото. Виждаше как хората й я зяпат, а на лицата им са изписани недоумение и страх.

– Хм, земляните по вас ли стрелят? – попита тя накрая.

– Не още, но стрелят. Домъкнете си задниците тук.

Хилман се надигна на крака. Боби сгъна коляното си веднъж и светлинката на диагностичния й екран стана зелена. Тя кимна благодарно на Хили и нареди:

– Връщаме се в аванпоста. Бегом марш.

?

Боби и отрядът й се намираха на половин километър от аванпоста, когато бе вдигната обща тревога. Дисплеят й се включи сам и премина в боен режим. Сензорният комплект се зае да търси вражески единици и се свърза с един от сателитите, за да й даде изглед отгоре. Тя усети щракването, когато оръжието, вградено в дясната ръка на скафандъра й, превключи в режим на свободна стрелба.

Ако беше започнала орбитална бомбардировка, щяха да вият хиляда аларми, но въпреки това тя неволно мяташе погледи към небето. Не се виждаха проблясъци, нито следи от ракети. Само грамадата на Юпитер.

Боби се насочи към аванпоста с дълги подскоци. Отрядът й я следваше безмълвно. Човек, трениран да използва подсилващ скафандър за тичане при слаба гравитация, можеше да покрива голямо разстояние за кратко време. Само след няколко секунди сградата се показа иззад кривината на купола, а след още няколко видяха и причината за тревогата.

Пехотинците на ООН щурмуваха марсианския аванпост. Едногодишната студена война се превръщаше в гореща. Някъде дълбоко в ума си, под насаденото от тренировките хладнокръвие, тя бе изненадана. Не беше вярвала наистина, че този ден ще настъпи.

Останалите от взвода й бяха излезли навън и се бяха строили в линия срещу войниците на ООН. Някой беше изкарал „Йоджимбо“ и високият четири метра боен механобот се извисяваше над пехотинците като безглав гигант в електронна броня, а голямото му оръдие се движеше бавно, следейки приближаващите се земляни. Войниците на ООН тичаха с всички сили през две хиляди и петстотинте метра, делящи двата аванпоста.

„Защо никой не говори?“ – зачуди се тя. Тишината откъм взвода й бе зловеща.

А после, тъкмо когато стигнаха до бойния строй, скафандърът й запищя предупреждение за заглушаване. Изгледът отгоре изчезна, когато тя загуби връзка със сателита. Жизнените показатели и докладите за състоянието на екипировката на взвода й угаснаха, щом връзката й с техните скафандри бе прекъсната. Слабият статичен шум по отворения комуникационен канал секна и тишината стана още по-обезпокояваща.

Тя даде знаци с ръце на отряда си да се разположи на десния фланг, а после тръгна покрай редицата да търси командира, лейтенант Гивънс. Забеляза скафандъра му по средата на строя, почти точно под „Йоджимбо“. Приближи се тичешком и допря шлема си до неговия.

– Какво, по дяволите, става, Ел Ти? – извика тя.

Той я изгледа раздразнено и изкрещя в отговор:

– Знам не повече от теб. Не можем да им кажем да отстъпят заради заглушаването, а те пренебрегват зрителните предупреждения. Преди радиовръзката да прекъсне, бях упълномощен да открия огън, ако се приближат на половин километър от позицията ни.

Боби имаше още няколкостотин въпроса, но войниците на ООН щяха да прекосят половинкилометровата граница само след броени секунди, така че тя се втурна да подсили десния фланг. По пътя накара скафандъра си да преброи приближаващите сили и да ги маркира като вражески. Той докладва за седем мишени. По-малко от една трета от войниците на ООН в аванпоста.

„Това няма никакъв смисъл.“

Тя накара скафандъра да прокара на дисплея линия, обозначаваща половинкилометровата граница. Не каза на момчетата си, че в тази зона стрелбата е разрешена. Не се и налагаше. Щом я видеха да открива огън, те щяха да последват примера й, без да е нужно да знаят защо.

Войниците на ООН вече бяха на по-малко от километър от тях и все още не стреляха. Идваха в разпилян строй – шестима тичаха в неравна линия отпред, а седми се влачеше в тила на около седемдесет метра зад тях. Дисплеят й избра за мишена фигурата в левия край на вражеската линия, защото по подразбиране се спираше на най-близката. Но някакъв странен сърбеж в дъното на ума й я накара да отмени решението на скафандъра, да избере задната мишена и да даде увеличение върху нея.

Дребната фигурка внезапно се уголеми в мерника. Боби усети да я побиват хладни тръпки и увеличи пак.

Фигурата, преследваща шестимата пехотинци на ООН, не носеше скафандър. Нито пък беше човек в истинския смисъл на думата. Кожата й бе покрита с хитинови плочки, приличащи на големи черни люспи. Главата бе страховита, поне два пъти по-голяма от нормалното и осеяна със странни израстъци.

Но най-смущаващи от всичко бяха ръцете й. Прекалено големи за тялото и прекалено дълги за ширината си, те приличаха на излезли от детски кошмар. Това бяха ръцете на чудовището под леглото или на вещицата, промъкваща се през прозореца. Те се сгъваха и посягаха към нищото с неизчерпаема маниакална енергия.

Земните сили не атакуваха. Те отстъпваха.

– Застреляйте онова нещо, което ги гони – закрещя Боби, но никой не я чуваше.

Преди войниците на ООН да успеят да прекосят половинкилометровата линия, след която марсианците щяха да открият огън, съществото ги настигна.

– Ох, мамка му – прошепна Боби. – Мамка му!

То сграбчи един пехотинец на ООН в огромните си ръце и го разкъса на две, сякаш беше от хартия. Титано-керамичната броня се раздра със същата лекота като плътта в нея, върху леда се изсипаха късчета електроника и мокри човешки вътрешности. Останалите петима войници се затичаха още по-бързо, но преследващото ги чудовище почти не бе се забавило, докато убиваше жертвата си.

– Застреляйте го, застреляйте го, застреляйте го – изкрещя Боби и откри огън. Обучението й и технологиите, вложени в бойния й скафандър, я превръщаха в изключително ефикасна машина за убиване. Веднага щом пръстът й натисна спусъка на вграденото оръжие, порой от двумилиметрови бронебойни куршуми се понесе към създанието с над хиляда метра в секунда. За по-малко от секунда тя изстреля срещу него петдесет куршума. То беше сравнително бавна мишена с човешки ръст, тичаща по права линия, а компютърът й можеше да внесе балистични корекции, които да й позволят да улучи предмет с размера на топка за софтбол, движещ се със свръхзвукова скорост. Всеки куршум, изстрелян от нея, попадна в чудовището.

Но това нямаше значение.

Куршумите го пронизаха, вероятно без дори да се забавят особено, преди да излязат. От всяка изходна рана вместо кръв излитаха черни влакна, които падаха на снега. Беше все едно да стреляш по вода. Раните се затваряха кажи-речи по-бързо, отколкото се появяваха; единственият признак, че съществото изобщо е било улучено, бе дирята от черни влакна, която оставяше след себе си.

А после то застигна още един пехотинец на ООН. Вместо да го разкъса, както бе направило с първия, се завъртя и метна напълно бронирания землянин – който тежеше сигурно петстотин кила – към Боби. Дисплеят й проследи полета на войника и услужливо я информира, че той лети право към нея. По много плоска траектория. Което означаваше бързо.

Тя се хвърли встрани с цялата бързина, на която бе способен тромавият й скафандър. Пехотинецът на ООН помете стоящия до нея Хилман и двамата се затъркаляха по леда със смъртоносна скорост.

Докато успее да се обърне пак към чудовището, то беше убило още двама земляни.

Целият марсиански строй откри огън срещу него, включително и голямото оръдие на „Йоджимбо“. Двамата останали войници на ООН се разделиха и хукнаха под ъгъл, опитвайки се да отворят пространство за стрелба на марсианските си колеги. Създанието бе улучено стотици, хиляди пъти. Но се закърпваше, без да спира да тича с пълна сила, като се забави малко само когато един от снарядите на „Йоджимбо“ избухна близо до него.

Отново на крака, Боби се включи в масирания обстрел, но това не помогна с нищо. Създанието се вряза в марсианския строй и уби двама пехотинци толкова бързо, че очите не успяваха да го проследят. „Йоджимбо“ се плъзна на една страна, далеч по-пъргаво, отколкото се полага на машина с неговите размери. Боби си помисли, че сигурно Саид го управлява. Той се фукаше, че можел да накара големия механобот да танцува танго, ако поиска. Това също нямаше значение. Още преди Саид да извърти оръдието за изстрел от упор, създанието се покатери по машината, сграбчи пилотския люк и го изтръгна от пантите. Саид беше измъкнат от кабината и запратен на шейсет метра право нагоре.

Останалите пехотинци вече отстъпваха с непрекъсната стрелба. Без радио нямаше начин да организират отстъплението си. Боби откри, че тича към купола заедно с останалите. Онази малка и далечна част от ума й, която не се паникьосваше, знаеше, че стъклото и металът на купола няма да ги защитят от твар, която може да разкъса на две брониран мъж или да направи на парчета деветтонен механобот. Тази част от ума й разбираше колко безполезно е да се опитва да потисне ужаса си.

Докато намери външната врата на купола, с нея бе останал само един пехотинец. Гураб. Отблизо тя можеше да види лицето му през бронираното стъкло на шлема. Той й крещеше нещо, което не се чуваше. Боби понечи да се наведе към него, за да докоснат шлемовете си, но той я блъсна назад и я събори върху леда. Заудря по контролното табло на вратата с металния си юмрук, опитвайки се да я отвори, когато създанието го настигна и с един небрежен замах откъсна шлема на скафандъра му. Гураб остана за момент с глава във вакуума, мигайки, раззинал уста в беззвучен писък; а после създанието със същата лекота му откъсна и главата.

След това се обърна и погледна към Боби, която продължаваше да лежи по гръб.

Отблизо се виждаше, че очите му са яркосини. Сияйно, електрическо сини. Бяха красиви. Тя вдигна оръжието и задържа спусъка натиснат половин секунда, преди да осъзнае, че мунициите й отдавна са свършили. Създанието изгледа оръжието с нещо, което приличаше на любопитство, а после се взря в очите й и килна глава на една страна.

„Това е краят – помисли си тя. – Така ще си отида, без да разбера какво ме е убило и защо.“ Можеше да понесе смъртта. Но да умре, без да получи никакви отговори, й се струваше ужасно жестоко.

Създанието направи крачка към нея, после спря и затрепери. Нов чифт крайници щръкнаха от средата на туловището му и се замятаха във въздуха като пипала. Главата му, която и без това си беше уродлива, сякаш се изду още повече. Сините му очи засияха ярко като лампите в куполите.

А после то избухна в огнено кълбо. Взривът я запокити по леда и тя се блъсна в една ниска могила достатъчно силно, че омекотяващият гел в скафандъра й да се втвърди и да я скове неподвижно.

Боби лежеше по гръб и съзнанието й гаснеше. Нощното небе над нея се изпълни с проблясъци. Корабите в орбита стреляха един по друг.

„Прекратете огъня – изпрати отчаяно мисълта си към чернотата. – Те отстъпваха. Прекратете огъня.“ Радиото й още не работеше, скафандърът й бе мъртъв. Не можеше да каже на никого, че пехотинците на ООН не са атакували.

Нито че нещо друго е атакувало.