Юли,

Ню Йорк

Бомбите, заложени високо над Пето авеню, на покрива на „Редман Интернешънъл“, щяха да се взривят след пет минути.

С огледалните си стъклени стени, отразяващи гъстия предобеден трафик, самата сграда като че ли оживяваше и се движеше.

На скеле по средата й работници окачваха гигантска червена панделка, която скоро щеше да покрие шестнайсет от седемдесетте и девет етажа на „Редман Интернешънъл“. Горе на покрива осветителите монтираха десет прожектора. А вътре петдесет професионални декоратори преобразяваха лобито в празнична бална зала.

Селина Редман, организатор на това събитие, стоеше пред сградата със скръстени ръце. Покрай нея минаваше забързан поток от хора, някои от които вдигаха глави към червената панделка, а други поспираха изненадано, щом я разпознаеха. Тя се опитваше да не им обръща внимание, да се съсредоточи върху работата си и да се слее с тълпата, но без особен успех. Същата тази сутрин нейното лице и тази сграда бяха по страниците на всички големи вестници в Ню Йорк.

Тя се полюбува на сградата пред себе си.

Разположена на ъгъла на Пета и Четиресет и девета улица, „Редман Интернешънъл“ увенчаваше трийсет и една годишния труд на баща й. Основана, когато баща й е бил на двайсет и шест, компанията се нареждаше сред водещите световни конгломерати. Включваше пътническа авиокомпания, жилищни и офис комплекси, текстилни и стоманени фабрики, а скоро към тях щеше да се присъедини и „Уест Текс Инкорпорейтид“ – една от най-големите транспортни корпорации в страната. С тази сграда на Пето авеню единственото, което стоеше на пътя на Джордж Редман, беше бъдещето. И по всичко личеше, че то ще бъде бляскаво, също като диамантите, които Селина беше решила да сложи тази вечер.

– Прожекторите са готови, госпожице Редман.

Тя се обърна и срещна погледа на Хал, един от осветителите. Довечера прожекторите щяха да осветят червената панделка.

– Да ги изпробваме.

Мъжът извади телефон от калъфа на колана си. Докато даваше указания на хората на покрива, Селина погледна към списъка си и отново се запита как щеше да смогне да свърши всичко навреме за празненството.

Какво пък, щеше да се справи. През целия й живот баща й я бе обучавал да работи под напрежение. Днешната задача беше просто поредното предизвикателство.

Хал й кимна.

– Всеки момент ще светнат.

Селина пъхна папката под мишница и вдигна глава към покрива. Тъкмо си мислеше, че от това разстояние едва ли ще може да види дали работят, когато ключът беше щракнат и три от десетте прожектора избухнаха в пламъци.

За миг се вцепени.

Хиляди назъбени парченца стъкло се носеха към нея, блестящи на слънцето.

От покрива се разрастваше огромен черен облак пушек.

Разгоря се пожар, който бучеше и се извиваше към небето.

Един от прожекторите се премяташе във въздуха и се носеше право към нея.

Тя усети как някой я хвана за ръката и я дръпна на безопасно място миг преди прожекторът да профучи покрай нея и да се разбие в тротоара, където пропука цимента и избухна в дъжд от страховити червени искри. За момент настъпи гробна тишина, а после стъклата започнаха да бомбардират земята в оглушително стакато.

Беше се прилепила към сградата, парализирана от страх, докато гледаше как трафикът на Пето се люшва надясно, за да избегне разбилите се прожектори, а после замръзва. Внезапно не остана нищо друго, освен оглушителното скърцане от сблъсъка на метал в метала, пронизителните клаксони и изплашените писъци на минувачите, някои от които бяха порязани от посипалите се стъкла.

Поразена, Селина погледна Хал. Той бе вперил поглед в покрива и крещеше по мобилния си телефон. Лицето му беше поаленяло, жилите по врата му се бяха издули. Шумът пречеше на Селина да чуе думите му. Тя пристъпи плахо към останките от прожекторите и веднага разбра за какво говореше той – хората на покрива бяха ранени.

Втурна се в лобито, стрелна се покрай декоративния водопад и се качи в частния асансьор на баща си.

Сградата беше твърде висока, а асансьорът прекалено бавен. Но без значение за колко време щеше да се качи горе, пак нямаше да е достатъчно бързо.

Най-после вратите се отвориха и тя стъпи на покрива.

Наоколо тичаха хора, крещяха и се бутаха. Някои стояха неподвижни, парализирани от страх, не вярваха на очите си. Онези, които са били най-близо до прожекторите в момента на взрива, бяха или онемели от шока, или стенеха от болезнените изгаряния.

Селина пристъпи напред и едва не беше съборена от един от ранените, който търсеше помощ. Обърна се, за да види мъжа, и зяпна, когато осъзна, че той нямаше коса. Беше изгоряла.

Помъчи се да се съсредоточи. Беше наследила бащината си сила и точно на нея щеше да се осланя сега.

Пораженията се виждаха през саждените облаци пушек – на ръба на покрива два от оцелелите прожектори бяха обхванати от пламъци, а кабелите на земята до тях се гърчеха като разлютени змии. Марк Ранд, отговорникът по осветлението, стоеше до прожекторите и крещеше заповеди в опит да овладее положението. Селина отиде до него с омекнали крака. Въпреки че не знаеше какво да направи и как точно да помогне, проклета да беше, ако останеше безучастна.

Ранд посочи един от горящите прожектори.

– Един мъж е заклещен отзад. При взрива падна и си удари главата в бетона. В безсъзнание е.

– Защо никой не му помага?

Марк посочи към кълбото от оплетени гърчещи се кабели.

– Никой те смее да ги доближи – отговори. – Твърде опасно е.

– Тогава изключи тока.

– Не можем – обясни той и посочи към генератора на срещуположния край на покрива. Въпреки че още работеше, и той се беше подпалил. – Всеки момент може да избухне.

Селина трескаво мислеше. През димната пелена виждаше младия мъж, проснат по корем с разперени ръце, извиващите се кабели бяха само на сантиметри от тялото му. Огледа покрива за нещо, с което да му помогне. Напусто.

И тогава го видя.

Сграбчи ръката на Марк и го поведе към крана, който беше зад тях.

– С този кран ли качихте прожекторите на покрива?

– Да.

– Тогава пак с него се отървете от тях.

Марк огледа внимателно прожекторите. Отвън бяха обвити с дебел предпазен кожух от гума. Гумата не беше проводник на електричество.

Той се покатери на крана.

Селина отстъпи назад, а Марк започна да маневрира с огромната стоманена кука. Тя бързо се залюля сред димната завеса, проблесна за миг под сноп слънчеви лъчи, пробили дима, и секунда по-късно увисна над горящия прожектор. Наложи се Марк да направи няколко опита, преди да успее да закачи куката за решетката на прожектора. И когато най-накрая го вдигна във въздуха, един от съскащите кабели се опря в ръката на падналия мъж и тялото му се загърчи в конвулсии.

Ръцете на Селина се стрелнаха към устата й. Ужасена, наблюдаваше как главата на мъжа се изви назад под невъзможен ъгъл. Без да мисли, тя се втурна и коленичи до него точно когато Марк Ранд започна да маневрира с прожектора и го залюля над главата й. Отдалечи го от Селина с рязко движение, от което прожекторът подскочи и се заклати на куката. За един кошмарен миг изглеждаше почти сигурно, че ще се откачи и ще падне върху нея. Държеше се на косъм на не повече от три метра над нея и бълваше черен пушек. Висящите от него жици почти докосваха гърба й. Постепенно обаче Марк овладя положението и го премести настрани. Когато го отдалечи от генератора, кабелът се откачи, светлината примигна и угасна.

Един от работниците се приближи до Селина. Двамата заедно издърпаха пострадалия на безопасно разстояние. Селина клекна до него. По челото беше избила пот. Кожата му беше тебеширенобяла. Тя го хвана за раменете и лекичко го разтърси. Прочете името му, избродирано на джоба на работния гащеризон, и го извика по име, после още веднъж, но мъжът не реагира.

Умът й трескаво заработи. Беше карала курс по първа помощ, но това беше отдавна, още в колежа, и сега се мъчеше да си припомни как се правеше. Наклони главата му назад, за да отвори дихателните пътища, и скъса ризата, за да оголи гръдния му кош. Вгледа се да види дали се повдига и спуска, но човекът не помръдна. Заслуша се дали диша, но не чу нищо. Постави дланта си пред устата му, но не усети нищо. Провери пулса му на врата. Залепи ухо на гърдите му. Нищо.

За миг си помисли, че собственото й сърце е спряло.

Той беше мъртъв.

На мига тя покри устата му със своята, стисна носа му и издиша бързо два пъти. Провери още веднъж за пулс, не го напипа, натисна няколко пъти гръдния му кош, като съжали, че не помни колко пъти трябваше да го направи. Спря след дванайсетото притискане и повтори процедурата. После отново.

Мъжът не се свестяваше.

Като се мъчеше да не се поддаде на паниката, Селина се огледа за помощ точно когато пожарникарите от Нюйоркската противопожарна служба щурмуваха покрива, въоръжени с маркучи и брадвички. Обърна се надясно и видя Марк да слиза от крана. И последният прожектор беше махнат и той идваше към нея.

– Какво ти става?! – изкрещя той. – Можеше да загинеш! – Млъкна, щом забеляза лежащия до нея мъж.

– Доведи помощ – нареди тя. – Бързо!

Възобнови сърдечния масаж и дишането уста с уста.

Отново без резултат.

Паниката започваше да се надига. Наведе се и русата й коса се разпиля. Повтори процедурата със съзнанието, че времето на пострадалия изтичаше.

Всичко беше напразно. Независимо от усилията й да го върне в съзнание, мъжът лежеше неподвижно.

Затова тя се реши.

Вдигна юмруци над главата си и с цялата си сила удари мъжа в гръдния кош, от което тялото му се сгърчи и той изпусна струя въздух.

– Дишай! – изкрещя тя.

За нейна изненада той наистина започна да диша. Клепачите му потрепнаха. Страните му добиха цвят, той се задави, закашля се и повърна. Връхлетя я прилив на въодушевление. Обърна го за всеки случай настрани, за да не се задави. Сълзите й потекоха, докато той се бореше за всяка глътка въздух.

– Всичко ще се оправи – успокояваше го тя. – Продължавай да дишаш. Вече си в безопасност. Всичко е наред.

Дойдоха парамедиците. Едната жена почисти лицето му от повърнатото и му сложи кислородна маска. Другата го зави с одеяло. Селина и Марк наблюдаваха как мъжът се отпусна облекчен и пое дълбоко чист въздух. Кошмарът за него беше свършил.

– Откъде си научила всичко това? – попита Марк.

Селина беше пребледняла.

– Съквартирантката ми в колежа имаше сестра, която се обучаваше за медицинска сестра. Никога не съм предполагала, че ще ми потрябват уменията, които ни показваше. Едно от тях беше оказването на първа помощ.

– Имало е смисъл – отбеляза Марк.

Двамата погледнаха към прожекторите, които той беше преместил. Въпреки че вече не горяха, въздухът около тях беше мъждив от пушека.

– Защо избухнаха? – попита Селина.

Преди Марк да успее да отговори, един от пожарникарите приближи и подкани:

– Елате, аз ще ви покажа.

Селина и Марк се спогледаха и го последваха до един от пушещите прожектори. Мъжът издърпа две обгорели и почернели жици от празната фасунга.

– Виждате ли тези жици? – Те кимнаха. – Не би трябвало да са тук. – Той коленичи и махна на Селина и Марк да го последват. Посочи малка дупка отзад на фасунгата, където металът беше огънат и обезформен. – Тази дупка също не би трябвало да я има.

Селина събра сили за онова, което щеше да последва, и за шума, който щеше да вдигне.

– Говорим неофициално, нали? – попита той.

– Да.

– Още не е потвърдено, но е очевидно. Прожекторите са били заредени с пластичен експлозив. Когато токът е бил включен, електричеството е минало по тези две жици и е задействало бомбите.

– Кой би сложил три бомби тук? – попита тя.

– Вие и полицията ще трябва да намерите отговора на този въпрос.