Алгоритъм

1.

НЕЩАТА СЕ ОПРАВЯТ

Последното, което Ричард Хилзой си помисли, преди куршумът да се забие в мозъка му, беше: „Нещата наистина започват да се оправят“.

Беше тръгнал към кантората на адвоката си Алекс Тревън, който успя да му уреди среща с Клайнър Пъркинс, цар Мидас на рисковия капитал – този човек можеше да увеличи стойността на една компания стотици пъти само като предложеше да инвестира в нея. И сега Клайнър смяташе да напише чек на него, Ричард Хилзой, гения, измислил „Обсидиан“, най-модерния алгоритъм за кодиране, пред който всички останали защитни софтуерни продукти щяха да изглеждат пълна отживелица. Алекс вече беше кандидатствал за патент и ако нещата с рисковия капитал потръгнеха, Хилзой щеше да може да си наеме офис, да си купи оборудване, да си назначи хора – всичко, от което се нуждаеше, за да комерсиализира продукта и да го качи в мрежата. След някоя и друга година щеше да направи компанията публична и акциите му щяха да струват цяло състояние. Или пък щеше да я остави частна и да стане за защитния софтуер това, което „Долби“ беше за звука, а той да рине лицензионни приходи с милиарди. Или Гугъл щеше да го купи – нали вече се занимаваха с всичко. Главното беше, че щеше да бъде богат.

А той го заслужаваше. Работеше за жълти стотинки в изследователската лаборатория на „Оракъл“, пиеше „Ред Бул“ след „Ред Бул“ до късно през нощта и зъзнеше в опразнения паркинг на компанията, за да изпуши една цигара, като търпеше подигравките и присмеха, които се сипеха зад гърба му. Миналата година жена му се разведе с него, сега обаче кучката щеше здраво да съжалява. Ако имаше малко мозък в главата, щеше да го изчака да се зарине с пари и тогава да се опита да го изръси. Но тя никога не беше вярвала в него, никой не беше вярвал в него. Освен Алекс.

Слезе по напуканите външни стълби на жилищната сграда в Сан Хосе, където беше апартаментът му, и примижа срещу яркото сутрешно слънце. Чуваше рева от натовареното движение по междущатската магистрала 280 на половин пресечка разстояние – колите правеха фиууу, фиууу, скоростите на камионите скърцаха, докато се качваха по рампата на Саут Тент Стрийт, от време на време се чуваше по някой сърдит клаксон – но за пръв път това, че живееше до самата магистрала, не го притесняваше. Не го смущаваха нито евтините велосипеди, ръждясалите барбекюта и мръсните пластмасови контейнери, наблъскани до стената на съседната сграда, нито вонята, която есенният вятър разнасяше от преливащата кофа за боклук на паркинга.

Защото Алекс щеше да му осигури изход от клоаката. „Оракъл“ бяха клиенти на фирмата на Алекс, а Хилзой беше контактът му по патентите в „Оракъл“. Първоначално изобщо не се впечатли. Един поглед към русата коса на Алекс и зелените му очи бе достатъчен да го вземе за поредния хубавец – богати родители, подходящи училища, както си му беше редът. Но скоро трябваше да признае, че Алекс си разбира от работата. Оказа се, че не е само адвокат, но има и диплома от „Станфорд“ – беше учил електроинженерство, също като Хилзой, и имаше докторска степен по компютърни науки. Разбираше толкова от програмиране, колкото и самия него, дори може би повече. Когато най-накрая Хилзой събра кураж да го дръпне настрани и да го попита дали да патентова „Обсидиан“, Алекс веднага схвана за какво става дума. Не само беше разсрочил хонорара си, но бе запознал Хилзой с група ангели инвеститори, които бяха вложили достатъчно пари, за да може да напусне работа и да си купи нужното оборудване. А сега щеше да има възможност да вземе пари от най-яките пичове. И то само в рамките на една година. Невероятно!

Разбира се, имаше аспекти на „Обсидиан“, които рисковите инвеститори можеха и да не харесат, ако разберяха за тях. Даже можеше да се стреснат. Но нямаше да разберат, защото нямаше причина да им казва. „Обсидиан“ можеше да предпазва мрежи и нямаше компания от 500-те, изброени в класацията на списание „Форчън“, която да не е готова да се изръси за подобно нещо. Това рисковите инвеститори го разбираха. Останалото... е, то щеше да си остане негова малка тайна, нещо като застрахователна полица, на която да разчита, ако предимствата на „Обсидиан“ се окажеха недостатъчни да осигурят достатъчно пачки.

Погледна си часовника. Притесняваше се за срещата. Но имаше още време за една цигара; тя щеше да го успокои. Спря на долната площадка и си запали. Дръп­на дълбоко, после пъхна пакета и запалката обратно в джоба си. Един бял ван беше паркиран до колата му, „Буик Риджънси“, модел 88-а, купи я, след като продаде аудито по време на развода. ХУМАНЕН КОНТРОЛ НАД ВРЕДИТЕЛИТЕ, пишеше върху вана. Беше го видял, колко, три пъти през последната седмица? Или четири? Веднъж беше зърнал плъх под кофата за боклук. Имаше и хлебарки. Някой явно се бе разсмърдял пред жилищната управа и сега кретените симулираха дейност. Както и да е. Съвсем скоро това щеше да е проблем на някого другиго.

Имаше известни пречки по пътя, съществуваха разработки, които според Алекс можеха да им попречат да се сдобият с патент. Стана дума и за някаква евентуална секретна поръчка на правителството, която можеше да забави нещата. Но засега Алекс винаги успяваше да намери начин да заобиколи проблемите. Патентът още не беше изваден, но самото приложение беше доходоносно.

Първоначално Хилзой се притесняваше да напише изходния код в молбата за издаването на патента, защото всеки, който го видеше, щеше да узнае рецептата за създаването на „Обсидиан“, но Алекс го бе уверил, че Службата за издаване на патенти и търговски марки разглежда всички молби строго поверително в продължение на осемнайсет месеца – за това време ставаше ясно дали патентът ще бъде издаден. Щом веднъж бъде издаден, вече няма значение дали някой знае рецептата или не – не можеха да я използват, без да му платят големите пари. А ако опитаха, Алекс щеше да ги съди до дупка. Точно така, пичове, искате ли да играете, трябва да плащате.

Спря пред буика и си извади ключовете. Голяма бракма. Беше навъртяла повече от сто и петдесет хиляди километра и те й личаха до един. От таратайките, които можеш да препикаеш отвсякъде и никой нямаше дори да забележи. Мерцедес, помисли си той, не за пръв път. Или пък беемве. Черно, кабриолет. Щеше да му прави основен ремонт четири пъти годишно, така че винаги да изглежда като ново.

Човекът от контрола над вредителите излезе от вана. Носеше бейзболна шапка, гащеризон и ръкавици. Кимна на Хилзой през тъмните си очила и мина покрай него. Хилзой отвърна на поздрава, доволен, че не му се налага да убива плъхове, за да си изкарва хляба.

Дръпна още веднъж от цигарата, после я захвърли настрани, стана му гот, че не я е изпушил до края. Издуха дима към небето и отключи вратата на колата си. Да, скъпа, помисли си той. О, да! Нещата наистина започват да се оправят.

2.

ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ПЪТ

Алекс Тревън крачеше из кабинета си в адвокатската фирма „Съливан, Грийнуолд, Прийст и Савидж“. Зад прозореца се ширеха яркосиньото небе и меките извивки на хълмовете на Пало Алто, но Алекс не обръщаше внимание на гледката. Бяха му необходими пет крачки, за да стигне до покритата със слънчеви зайчета стена, където спираше, завърташе се и се връщаше обратно. Броеше стъпките, като си представяше, че върви по пътека вместо по зеления мокет, и се мъчеше да се разсее с дреболии.

Бесен беше. Хилзой, който обикновено беше по-точен дори от него самия, бе решил да закъснее, и то точно днес. Щяха да се срещнат с Тим Никълсън – шибания Тим Никълсън! – и партньорът на Клайнър нямаше да остане особено впечатлен, ако Хилзой не успее да дойде навреме на първата среща. Алекс също нямаше да изглежда кой знае колко добре.

Погледна часовника си. Е, оставаха още трийсет минути. Хилзой трябваше да дойде един час по-рано, за да репетират за последно речта и да си разпределят ролите, но ако се наложеше, можеха да минат и без това. Къде се бавеше обаче, дявол да го вземе?

Секретарката му Алиса отвори вратата. Алекс спря и впи поглед в нея, тя се сепна.

– Звънях му поне двайсет пъти – каза. – Включва се само гласова поща.

Алекс едва се въздържа да не се развика. Тя не беше виновна.

– Иди до апартамента му – нареди той. – Виж дали не е там. Саут Тент Стрийт в Сан Хосе. Забравих точния адрес, но го има в досието му. Продължавай да му звъниш по пътя и ми се обади, щом пристигнеш. Още имаме малко време, преди да се наложи да отложа срещата и да изглеждаме като кретени.

– Какво ще...

– Не знам. Обади ми се веднага щом пристигнеш. Върви!

Алиса кимна и затвори вратата. Алекс продължи да крачи.

Господи, не му позволявай да прецака всичко – помисли си той. – Заложил съм толкова много на това.

Алекс беше вече шеста година младши съдружник в „Съливан, Грийнуолд, Прийст и Савидж“ и се приближаваше до деликатния етап от кариерата си – „нагоре или навън“. Не че някой щеше да го пусне да си ходи; комбинацията от научни познания и патентно право беше прекалено необичайна и ценна за фирмата, затова изобщо не се тревожеше, че може да остане без работа. Не, проблемът беше доста по-коварен: на съдружниците във фирмата им харесваше да стои там, където си беше, и искаха да го задържат в това положение. Така че след година или най-много две щяха да започнат да му говорят за преимуществата на „външен консултант“, парите, стажа, гъвкавото работно време и сигурната работа.

За него това бяха пълни глупости. Не искаше сигурност; искаше власт. А властта в „Съливан, Грийнуолд...“, много добре го знаеше, идваше само със собствената практика, собствения тефтер с важни клиенти. Ако не можеш сам да изядеш улова си, трябва винаги да зависиш от огризките на чуждата трапеза. Това можеше да е добре дошло за останалите младши съдружници. Но на него никога нямаше да му бъде достатъчно.

Именно поради тази причина Хилзой беше толкова важен. Алекс беше разбрал възможностите на „Обсидиан“ така, както малко хора биха могли да го направят – не от приказките на Хилзой, а направо се беше наврял под капака и бе проумял първоначалния замисъл. Трябваха му много скрити ходове и тънки политически умения, които дори не подозираше, че притежава, за да убеди съдружниците да отсрочат плащанията на фирмата и да назначат него за пръв адвокат. Зад небрежното облекло и обръщението на малко име към секретарките и адвокатите тези пичове бяха същински акули. Подушеха ли кръв във водата, искаха плячката да е за тях.

Шефът му беше съдружник на име Дейвид Озбърн, хитър адвокат, но без техническо образование. С годините стратегическата страна от практиката му, свързана с патентите, зависеше все повече и повече от техническата проницателност на Алекс. Грижеше се бонусите на Алекс, които фирмата раздаваше два пъти в годината, да са най-високите, но пред клиентите винаги успяваше да си припише заслугите за прозорливостта. Правеше се на много самоуверен с марковите си каубойски ботуши и яркорозовите тениски, но вътрешно – Алекс много добре знаеше – Озбърн се чувстваше застрашен от хора, които имат по-големи възможности от неговите. И въпреки периодичната шумотевица как щял да го подкрепи за съдружник, „когато му дойде времето“, Алекс вече се беше уверил, че това време никога няма да дойде. Съдружничеството не се дава, реши той. Трябва да си го вземеш.

Така че след няколко тайни срещи с Хилзой, за да се увери, че той наистина притежава „Обсидиан“ или поне никой не може да докаже обратното, Алекс си пое дълбоко дъх и прекоси късата права от облицован в скъп мокет коридор, която разделяше неговия средно голям кабинет на младши съдружник от гигантския офис на съдружник на Озбърн. И двата кабинета бяха в централната сграда, масивна кръгла постройка, която съдружниците обичаха да наричат Ротондата, но която сред останалите беше по известна като Звездата на смъртта. Кабинет в Звездата на смъртта, а не в двете съседни сгради, означаваше по-високо служебно положение – едно от нещата, които имаха огромно значение за Озбърн и Алекс трябваше да си признае, за него също – освен това поставяше обитателя си в географския център на дейността на фирмата.

Беше спрял пред вратата на Озбърн, за да събере сили пред огромната стена с прозрачни плакети с похвали за работата, свършена за Сиско, Ибей, Гугъл и още стотици други. Имаше обрамчени снимки на Озбърн с различни светила от Долината, с известни изпълнителни директори на голям телеком, който Озбърн наскоро беше заковал като клиент с един удар, и дори една с министър-председателя на Тайланд, докъдето Озбърн пътуваше три или четири пъти годишно, за да развива практиката с финансиране на проекти, която си беше създал там. Алекс опита да не мисли с каква власт и влияние се сдобива човек, сключвайки подобни сделки и познавайки толкова играчи. Номерът беше да се убедиш в обратното – че човекът, срещу когото ти предстои да се изправиш и да преговаряш, стои по-долу и се нуждае от теб повече, отколкото ти от него. Алекс знаеше, че плакетите и снимките не бяха просто самохвалство, предназначението им беше да накарат хората да отстъпят, без да се пазарят.

Подготви се психически, влезе и каза каквото имаше за казване. Равновесието беше деликатно – трябваше да звучи достатъчно интересно, за да накара Озбърн да иска да каже „да“, но не чак толкова, та да го изкуши да се опита да си присвои откритието му. В крайна сметка, ако всичко минеше добре, патентът щеше да е само началото. Щеше да последва цял тон корпоративна работа и това беше повече по специалността на Озбърн, отколкото на Алекс.

Когато свърши, Озбърн се облегна на стола и вдиг­на каубойските си ботуши върху бюрото. Разсеяно се почеса по чатала. Спокойното му държание изнерви Алекс. Беше чиста преструвка. Знаеше, че зад него Озбърн вече пресмята.

– Какво ще каже клиентът ми за това? – попита Озбърн след секунда с носовия си глас.

Алекс повдигна рамене.

– Какво могат да кажат? Изобретението няма нищо общо със същината на бизнеса на „Оракъл“, нито пък с ежедневните задължения на Хилзой там. Вече проверих договора. „Оракъл“ няма никакви права.

– Ами...

– Измислил го е у дома, в свободното си време, като е използвал собствена техника. И по отношение на оптичните кабели също всичко е наред.

Озбърн леко се усмихна.

– Написал си си домашното.

– Уча се от най-добрия – отвърна Алекс и веднага му се прииска да не го беше казвал. Озбърн вероятно щеше да преиначи забележката му в главата си на: На толкова много си ме научил, Дейвид. Дължа всичко на теб.

– Кажи ми как се запозна с този човек – рече Озбърн след малко.

– Обади се и ме попита дали мога да му дам съвет за нещо, над което работел у дома – отвърна Алекс. Беше репетирал тази лъжа толкова много пъти, та вече му се струваше, че наистина бе станало по този начин. – Срещнахме се в „Старбъкс“ и той ми показа какво прави. Стори ми се обещаващо и поех нещата.

Не беше отговорът, на който се бе надявал шефът му, разбира се. Ако му беше признал истината – че двамата с Хилзой за пръв път бяха говорили за „Обсидиан“, когато Алекс беше отишъл в „Оракъл“ служебно – щеше да подсили аргумента на Озбърн: „Според мен дори не се е обърнал изрично към теб“. Алекс очакваше, че шефът му ще свери неговата версия с тази на Хилзой дискретно, щом му се удаде възможност. Но беше подготвил Хилзой. За благото и на двамата, колкото по-дистанцирани изглеждаха от „Оракъл“ и „Съливан, Грийнуолд“, толкова по-добре.

– Не ми харесва – заяви Озбърн. – Клиентът ще каже, че си се срещнал с Хилзой чрез него. Дори и да няма основание да ни съди, няма да рискувам да ядосам клиент като „Оракъл“ за нещо толкова дребно.

– Стига, Дейвид, знаеш, че всяка компания, създадена някога в Долината, в даден момент е имала връзка с голяма известна корпорация, която също е била нечий клиент. Така стоят нещата. И в „Оракъл“ са наясно.

Озбърн го погледна, сякаш обмисляше. Вероятно се наслаждаваше на възможността да не бърза и да го кара да се гърчи на килима пред него.

– Нека да го поема, Дейвид – настоя Алекс, леко изненадан от твърдостта в тона си.

Озбърн разпери ръце с дланите нагоре, сякаш се разбира от само себе си, сякаш по време на целия разговор не е търсил начин да разкара Алекс.

– Хей! – рече той. – Кой казва друго?

Не беше отговор, или поне не категоричен.

– Хилзой е мой? – попита Алекс. – Аз ли ще съм първи адвокат?

– Така изглежда справедливо.

– Това „да“ ли е?

Озбърн въздъхна. Свали краката си от бюрото и се наклони напред, сякаш искаше да продължи оттам, откъдето Алекс го беше прекъснал.

– Да, това е „да“.

Алекс си позволи лека усмивчица. Трудната част беше минала. Сега предстоеше още по-трудната.

– Има само още нещо – каза той.

Озбърн вдигна вежди, изражението му стана подозрително.

– Хилзой... е преживял ужасен развод миналата година. Няма никакви пари.

– За бога, Алекс!

– Не, чуй ме. Не може да си позволи хонорарите ни. Но ако станем съдружници, ако вземем част от компанията...

– Знаеш ли колко е трудно да накараш съвета на съдружниците да се захване с такива спекулативни щуротии?

– Знам, но ще се вслушат в препоръката ти, нали?

Гамбит, който Алекс бе научил през годините пазарене за клиенти. Когато другата страна твърди, че не е нейно решението, че трябва да се посъветва с борда, с управителния съвет, с леля Бърта или филанкишията, намесваш егото й и желанието да изглежда благонадеждна.