Цербер

Юни 1035 г.

Някъде в Северна Америка

Носеха се през утринната мъгла като привидения, безмълвни в призрачните кораби. Змиевидни носове и кърми се извисяваха грациозно, украсени със сложно издялани зъби, оголени в заплашително ръмжене, сякаш очите им пронизваха водните изпарения в търсене на жертви. За драконите, предназначени да всяват страх у противниковите екипажи, се смяташе и че предпазват от злите духове, които живеят в морето.

Малката група имигранти беше пресякла враждебното море в големи черни кораби с елегантни форми, които пореха вълните с лекотата и стабилността на пъстърва в спокойните планински потоци. Дълги гребла стърчаха от отворите в корпуса и потъваха в черната вода, тласкайки кораба през вълните. Квадратните им платна с червенобели райета бяха увиснали в неподвижния въздух. За кърмите на корабите бяха вързани малки покрити с дъски лодки за допълнителен товар.

Това бяха предходниците на хората, които щяха да дойдат много по-късно: мъже, жени, деца със своето скромно имущество, включително добитък. Никой не беше по-опасен от маршрута през Северния Атлантик, които викингите бяха проправили през океаните, от пътищата. Въпреки това бяха плавали смело през ледените маси, бяха се борили с ураганните ветрове, с чудовищните вълни и устояваха на яростни бури, които се надигаха от югозапад. Повечето бяха оцелели, но океанът беше взел своята дан. От осемте кораба, които тръгнаха от Норвегия, два се изгубиха и никога повече не ги видяха.

Най-накрая изтощените от бурите колонисти стигнаха до западния бряг на Нюфаундленд, но вместо да слязат на сушата при Ленси Медоус, мястото на по-раншното поселение на Лийф Ериксон, бяха решени да изследват земята на юг с надеждата да намерят по-топъл климат за новата колония. След като заобиколиха много голям остров, заплаваха на югозапад, докато не стигнаха до дълъг земен ръкав, който се извиваше на север от континента. Продължиха покрай два по-ниски острова и плаваха в продължение на два дни покрай бял пясъчен бряг – истинско чудо за хора, прекарали живота си край брегове от безкрайни назъбени скали.

След като заобиколиха носа на сякаш безкрайната ивица бял пясък, попаднаха на широк залив. Малката флотилия навлезе без колебание в спокойните води и заплава на запад, подпомагана от настъпващия прилив. Облак мъгла ги обгърна като влажна паяжина. По-късно през деня слънцето се превърна в неясна оранжева топка, която започна да се спуска по невидимия западен хоризонт. Капитаните на корабите проведоха съвещание с викове и постигнаха съгласие да хвърлят котви до сутринта, с надеждата, че тогава мъглата ще се вдигне.

С появата на първата светлина мъглата вече не беше толкова гъста и можеше да се види, че заливът се стеснява в река, която се излива в морето. Мъжете налегнаха греблата и заплаваха срещу течението, докато жените и децата мълчаливо гледаха високите назъбени скали, които се появиха от разпръсващата се мъглица по западния бряг на реката, извисявайки се заплашително над мачтите на корабите. Струваше им се, че зад билото се издигат гори от огромни дървета, които покриват заоблените хълмове. Макар да не виждаха следи от живот, подозираха, че са наблюдавани от човешки очи, скрити някъде между дърветата. Всеки път, когато слизаха на брега за вода, ги нападаха скрелинги – тяхното наименование за местните жители, населяващи чуждата страна, която се надяваха да колонизират. Скрелингите се оказаха недружелюбни и неведнъж засипаха корабите с облаци стрели.

Сдържайки обичайната им войнствена природа, водачът на експедицията Бьорн Сигватсон не беше позволил на своите воини да отвърнат. Той знаеше много добре, че други колонисти от Винландия и Гренландия са били тормозени от скрелингите, но че викингите сами са си виновни, защото бяха убили неколцина от невинните туземци само заради варварската си любов към убиването. По време на това пътуване Сигватсон щеше настоява да се отнасят внимателно с туземците. Смяташе, че е жизненоважно за оцеляването на колонията да търгува дребни стоки срещу кожи и други неща от първа необходимост, без да се пролива кръв. Освен това, за разлика от Торфин Карлсефни и Лейф Ериксон, чиито експедиции най-накрая са били прогонени от скрелингите, неговата беше въоръжена до зъби и съставена от закоравели в многобройни битки и кръв норвежки ветерани, водени срещу техните най-големи врагове – саксонците. С преметнат през рамото меч, в едната ръка с дълго копие, а в другата с огромна брадва, те бяха най-добрата военна сила на своето време.

Приливът се чувстваше далеч нагоре по реката и помагаше на гребците да напреднат срещу течението, което заради слабия наклон не беше силно. Устието беше широко само около километър и нещо, но скоро се разшири до повече от три километра. Спускащите се до бреговете на реката склонове бяха зелени, покрити с буйна растителност.

Сигватсон, който стоеше с ръка около носовата фигура на водещия кораб, вторачен през разреждащата се мъгла в далечината, посочи към сянка във високите назъбени скали, които се извисяваха край слаба извивка на коритото и нареди на гребците:

– Карайте към левия бряг. Изглежда там има отвор в скалите, където бихме могли да се подслоним за през нощта.

Докато наближаваха, черният страховит отвор на наводнената пещера започна да расте пред тях и се разшири толкова, че корабът можеше да влезе вътре. Сигватсон надникна в мрачната вътрешност и видя, че проходът продължава дълбоко навътре под високите скални стени. Той нареди останалите кораби да останат на дрейф, докато мачтата на неговия бе свалена и сложена да легне, за да може да мине под ниския пещерен свод. Течението на фиорда правеше водовъртежи пред входа, но яките гребци с лекота вкараха кораба вътре. Те прибраха малко греблата, за да не закачат стените на отвора.

Докато влизаха, жените и децата се надвесиха над фалшбордовете и загледаха надолу през удивително прозрачната вода, в която ясно се виждаха ята риби, плуващи над скалистото дъно на петнайсет метра под тях. Не без трепет се озоваха в пещера с висок таван, толкова голяма, че с лекота би побрала три пъти по-голям флот от техния. Макар предците им да бяха прегърнали християнството, древните езически традиции трудно умираха: естествените пещери се смятаха за обиталища на боговете.

Стените във вътрешността на пещерата, образувани преди 200 милиона години при изстиването на лавата, бяха оформени и изгладени от водите на древно море и се простираха до близките планини. Извиваха се нагоре в сводест таван, чист от мъхове и пълзящи растения. Изненадващо нямаше и прилепи. В по-голямата си част помещението беше сухо. Водата стигаше до тераса, която се издигаше на около метър от повърхността и продължаваше още шейсет метра във вътрешността на пещерата.

Стигватсон се провикна през отвора на пещерата към останалите да го последват. Неговите гребци прекратиха усилията си и оставиха кораба да се плъзга по водата, докато носът се блъсна леко в края на терасата. Когато и другите съдове се доближиха до терасата, бяха спуснати дълги трапове и всички се втурнаха на сушата. Бяха доволни, че за пръв път от дни могат да се разтъпчат. Най-важното беше да хапнат топла храна, което не се беше случвало от последното им слизане на сушата стотици мили на север оттук. Децата се пръснаха из пещерите да събират плавеи, тичайки по терасите, които водата беше издълбала в продължение на цяла вечност. Скоро жените запалиха огньовете и започнаха да пекат хляба и в големи железни тенджери да варят овесена каша и рибена яхния. Някои от мъжете се заеха да поправят повредите от тежкото плаване, докато останалите хвърляха мрежи, в които хващаха цели пасажи риба, от която протокът гъмжеше. Жените бяха много доволни, че са намерили толкова удобно убежище от стихиите. Мъжете обаче, едри и чорлави моряци, предпочитаха да са на открито, вместо да стоят в това оградено от скали място.

След като се нахраниха, точно преди да се настанят в своите кожени спални чували, две от малките деца на Сигватсон – единайсет годишно момченце и десетгодишно момиченце, долетяха с възбудени викове. Хванаха го за ръцете и го задърпаха към вътрешността на пещерата. Запалиха факли и го поведоха към дълъг тунел, в който човек трудно можеше да стои прав. Това беше проход с формата на тръба, оформен, когато мястото е било под водата.

След като изкатериха и заобиколиха падналите скали, се изкачиха шейсет метра нагоре. После децата спряха и посочиха към малка цепнатина.

– Виж, татко, виж! – извика момичето. – Има дупка, която води навън. Виждат се звездите!

Сигватсон видя, че процепът е твърде тесен дори за децата, но нощното небе се виждаше ясно. На следващия ден прати неколцина мъже да изгладят пода на пещерата, за да улеснят достъпа и да разширят отвора. Когато той бе разширен толкова, че да може прав мъж да мине през него, излязоха на широка поляна, оградена от дебели дървета. Тук нямаше голи земи като в безлесната Гренландия. Запасите от дървен материал за строеж на къщи беше неограничен. Земята бе покрита с диви цветя и трева за паша на добитъка. Сигватсон щеше да изгради своята колония на тази щедра земя високо над хубавата синя река, пълна с риба. Боговете бяха показали пътя на децата, който отведе възрастните до онова, което всички се надяваха да бъде техният новооткрит рай.

Викингите обичаха страстно живота. Работеха здраво и умираха трудно. Морето беше тяхната среда. За тях мъжът без лодка беше човек с вериги. Макар през Средните векове да са се страхували от тях заради варварските им инстинкти, те бяха преобразили Европа. Тези корави имигранти воюваха и се установиха в Русия, Испания и Франция. Ставаха търговци и наемници, известни със своята смелост и умения с меча и бойната секира. Ролф Пешеходеца покори Нормандия, която беше кръстена на норвежците. Неговият потомък Уилям завладя Англия.

Бьорн Сигватсон беше въплъщение на златния викинг. Косата и брадата му бяха руси. Не беше висок, но раменете му бяха широки и притежаваше силата на вол. Бьорн беше роден през 980 година във фермата на баща си в Норвегия и като повечето млади викинги израсна с неспокойния копнеж да види какво има отвъд хоризонта. Любознателен и смел, но въпреки това разумен, още на петнайсет се присъедини към експедиции, които нахлуваха в Ирландия. По времето, когато стана на двайсет, той вече беше закален в битките и плаването разбойник с достатъчно награбени съкровища, за да си построи хубав собствен кораб и да провежда свои грабителски походи. Ожени се за Фрейдис, самостоятелна решителна красавица с дълги златисти коси и сини очи. Това беше отличен избор. Двамата се допълваха като слънцето и небето.

След като натрупа голямо богатство от разграбването на градове и села из цяла Британия и се окичи с безброй белези, Бьорн се пенсионира от грабежите и стана търговец на кехлибар – диамантите на онова време. След няколко години обаче го обзе неспокойство, особено след като чу сагите за епическите открития на Ерик Червения и неговият син Лейф Ериксон. Земите далеч на запад го примамваха и той ставаше все по-решен да организира своя експедиция в неизвестното, за да установи своя колония. Скоро събра флота от десет кораба, за да превози 350 човека с техните семейства, добитък и земеделски сечива. Един кораб беше натоварен само с неговото богатство от кехлибар и награбени съкровища, които щяха да бъдат използвани за бъдеща размяна с кораби, превозващи стоки от Норвегия и Исландия.

Пещерата беше съвършен пристан и склад, както и крепост срещу всяко нападение на скрелингите. Гладките кораби бяха извадени от водата на дървета, срязани на ролки и поставени в изсечени скелета върху твърдите скалисти тераси. Викингите строяха красиви кораби, които бяха чудото на тяхната епоха. Те бяха не само ефикасни ветроходни машини, но и скулптурни шедьоври с великолепни пропорции, богато украсени с дърворезба на носовете и кърмите. Малко са плавателните съдове, които в миналото или сега са достигали тяхната чиста елегантност.

Дългият кораб бил плавателният съд, използван за грабежи из Европа. Той е много бърз и подвижен с отвори за петдесет гребла. Обаче работното добиче на викингските изследователи бил кнорът. Дълъг между дванайсет и осемнайсет метра, с широк четири и половина метра бимс, кнорът можел да превозва петнайсет тона товари по море на големи разстояния. В открито море разчитал най-вече на голямото си квадратно платно, но е разполагал и с десет гребла за плаване из плитките крайбрежни води. Предната и задната палуба били облицовани с дъски, оформяйки просторна открита палуба в средата, която можела да поема товари или добитък. Екипажът и пътниците страдали на открито, защитавани само от говежди кожи. Нямало специални каюти за главатари като Сигватсон: викингите плавали като обикновени моряци, равни помежду си, а водачът им поемал командването само когато трябвало да се вземат важни решения. Кнорът бил в стихията си в бурно море. При ураганни ветрове и високи вълни, той се носел през най-лошото, което боговете можели да му стоварят, и пак се гмурвал напред със скорост пет до седем възела, като изминавал дневно повече от сто и петдесет мили.

Построен от здрав дъб от умелите викингски корабостроители, които го извайвали само с очи и ръце, въоръжени с брадви, килът бил изсечен от едно-единствено дърво, и оформено като греда с Т-образна форма. Той увеличавал стабилността при силно вълнение. След това идвали дъбовите дъски, изсечени в тънки стрингери по жилките, които грациозно се извивали, преди да се съединят при носа и кърмата. Корпусът е известен като клинкерова обшивка – дъските отгоре застъпват тези отдолу. След това ги запушвали с накатранени животински косми. Освен напречните греди, които укрепвали корпуса и поддържали палубите, нямало друго парче дърво на кораба, което да лежи в права линия.

Цялата конструкция изглеждала твърде крехка за бурите, които вилнеят в Северния Атлантик, но в привидната лудост имало система. Килът можел да се разтяга, а корпусът да се усуква, което позволявало на кораба да се плъзга без усилия и го направило най-стабилния плавателен съд през Средновековието. Плитката конструкция му давала възможност да се плъзга по огромните вълни като дъсчица. Руля също бил шедьовър на инженерното изкуство. Здраво кормилно весло било закачено в задната част на десния борд, вертикалната ос се завъртала от кормчията с помощта на хоризонтален румпел. Рулят винаги е монтиран на десния борд и бил наричан стьорнборди, откъдето идва английското starboard. Рулевият държал под око небето, а с другото следял бронзов сложно изработен ветропоказател, монтиран или на носа, или на мачтата. Следейки за прищевките на ветровете, той можел да следва най-благоприятния курс.

Голям дъбов блок служел за килсон, в който стъпвала мачтата. Тя се издигала на девет метра височина, а на нея било закрепено платното, което се простирало на цели деветнайсет квадратни метра. То било изрязано в правоъгълна форма, малко по-широка от квадратна. За допълнителна здравина било изтъкано от груба вълна на два пласта. Боядисвали платната в отсенки на червеното и бялото и ги украсявали с прости райета или ромбове.

Викингите не били само майстори корабостроители и моряци, но и изключителни навигатори, гениални моряци по рождение. Викингът можел да разчита теченията, облаците, температурата на водата, ветровете и вълните. Той изучавал миграцията на рибите и птиците. През нощта плавал по звездите. През деня използвал слънчев компас, подобен на циферблат диск с разположен в центъра ствол, който се вдигал и смъквал, за да измерва наклона на слънцето чрез издълбани в повърхността на циферблата линии. Измерваната от викингите географска ширина била удивително точна. Не се случвало често някой техен кораб да се изгуби безследно. Майсторството им в морето било безспорно и никога не било излагано на предизвикателства.