За честта на кралицата

1.

Катерът премина от слънчевия блясък към плътната чернота само за миг, както се случваше единствено в космоса. Високата жена с широки рамене и черно-златната униформа на Мантикорския кралски флот гледаше през илюминатора от бронирано пластистъкло и въпреки красотата на гледката се мръщеше.

Шестокраката дървесна котка с козина в отсенки на кремавото и сивото се намести върху рамото й, когато жената вдигна ръка да посочи.

– Нали говорихме с командир Антрим да заменим Бета 14, Анди – каза тя и дребният лейтенант до нея неволно примижа. Във високия сопранов глас на жената липсваше каквато и да било интонация.

– Да, госпожо. Говорихме. – Плъзна пръсти по пада си и провери информацията, която се появи на дисплея. – Обсъдили сме го на шестнайсети, капитане, преди да излезете в отпуск. Той обеща да се свърже с нас своевременно.

– Но така и не го направи – отбеляза капитан Хонър Харингтън. Лейтенант Веницелос кимна в пот­върждение.

– Не го направи, да. Съжалявам, госпожо. Трябваше да го следя по-изкъсо.

– Имал си други неща на главата, и ти, като всички останали – каза тя и Андреас Веницелос отново примижа. Този път чувството беше дори по-болезнено. Хонър Харингтън рядко мъмреше офицерите си и това беше нож с две остриета – в конкретния случай лейтенантът предпочиташе да му беше откъснала главата, отколкото да му говори с този тих и разбиращ тон, почти все едно търси извинение за пропуска му.

– Може и така да е, госпожо, но аз все пак трябваше да го държа изкъсо – каза той. – И двамата знаем, че в корабостроителниците мразят подмяната на двигателни модули. – Вкара кратка бележка в пада си. – Ще се свържа с него веднага щом се върнем на борда на „Вулкан“.

– Добре, Анди. – Тя обърна глава и го удостои с усмивка. Нещо почти пакостливо смекчаваше силните черти на лицето й. – Ако се опита да те мотае, уведоми ме. Ще обядвам с адмирал Тайер. Още не съм получила официални заповеди, вярно, но бас ловя, че тя знае какви ще са.

Веницелос се ухили – и двамата знаеха, че Антрим се опитва да извърти един стар трик, който обикновено сработваше. Когато ти възложат задача по корабно преоборудване, която по някаква причина не желаеш да извършиш, просто протакаш, докато наближи крайният срок, и разчиташ, че капитанът на въпросния кораб ще побърза да се върне в космоса, вместо да си навлече гнева на командването с промени в графика. За съжаление на командир Антрим успехът на въпросния трик зависеше от капитаните и тяхната склонност да си затварят очите за произволите на корабостроителницата, а при този капитан такава склонност не съществуваше. Нещо повече – макар и неофициално, слуховете упорито твърдяха, че Първият космически лорд има планове за кораба на Нейно величество „Безстрашен“. С други думи, ако „Безстрашен“ изпуснеше сроковете, някой друг щеше да опере пешкира, защото командващият офицер на космическа станция „Вулкан“ изобщо нямаше да е доволна от перспективата да обяснява закъснението пред адмирал Данвърс. Третият космически лорд имаше пословично къс фитил и обичаше да колекционира скалпове.

– Да, госпожо. Ъ-ъ, дали да не спомена пред Антрим, че ще обядвате с адмирала? Ей така, между другото?

– Стига, Анди. Не ставай гаден... освен ако не прецениш, че Антрим се прави на интересен, разбира се.

– Разбира се, госпожо.

Хонър се усмихна и отново зарея поглед през илюминатора.

Светлинките по корпуса на „Безстрашен“ примигваха в бяло и зелено – обозначението на пристанал звездолет. Приличаха на скъпоценни камъчета и бяха много ясно очертани, защото нямаше атмосфера, която да разсейва и пречупва светлината им. Хонър усети познатата тръпка на гордост. Бялата повърхност на тежкия крайцер отразяваше слънчевата светлина над разделителната линия с космическия мрак, която пресичаше надлъжно хиляда и двеста метровия му корпус. Хиляда и двеста метра дължина от край до край и триста хиляди тона маса. Ярка светлина се изливаше от един отворен оръжеен отсек на сто и петдесет метра пред задния двигателен пръстен. Техници от поддръжката на дока пълзяха по зловещата снага на пети грейзър. Смятала бе, че повтарящият се проблем с грейзъра е софтуерен, но специалистите от „Вулкан“ настояваха, че причината е в самото устройство.

Размърда рамене и Нимиц я сгълча мълчаливо, като впи по-дълбоко ноктите си в подплатената подложка на туниката й. Хонър цъкна и го почеса зад ушите вместо извинение, но дори за миг не свали поглед от прозореца на катера, който обикаляше бавно около „Безстрашен“.

Доста от членовете на няколкото работни групи обръщаха глави към нахалния катер. Хонър не можеше да различи израженията им зад визьорите на скафандрите, но лесно можеше да си представи смесицата от раздразнение и подозрителност – хората от станцията мразеха капитаните да им надничат през рамото... почти толкова, колкото капитаните мразеха да предават кораба си в техни ръце.

Подсмихна се доволно. Не би го споделила с техниците, разбира се, но определено беше впечатлена от това колко работа хората от „Вулкан“ – и Веницелос – бяха свършили за двете й седмици отпуск, въпреки пасивната съпротива на Антрим. Подмяната на импулсен модул беше трудоемка задача, която Антрим се опитваше да отлага безкрай, но планът му нямаше да успее. Бета 14 създаваше проблеми кажи-речи от приемателните тестове на „Безстрашен“ и Хонър нямаше намерение да търпи още дълго това положение – нито тя, нито инженерите й. Бетата не беше толкова критичен като алфа-модулите, вярно, и „Безстрашен“ лесно поддържаше осемдесетпроцентово ускорение и без него. От друга страна, стоеше дребният въпрос за цената на подмяната – от порядъка на пет милиона долара, сума, която командир Антрим волю-неволю трябваше да калкулира в баланса си и която до голяма степен обясняваше нежеланието му да извърши ремонта. Но пък командир Антрим нямаше да е на борда на „Безстрашен“, когато алфа-модулът за пореден път преминеше червената линия, за да компенсира дефектиралата бета.

Катерът зави обратно над корпуса, прекоси по диагонал ракетната батарея при задната палуба и геометричната прецизност на шести радар. Дългите тънки остриета на главните гравитационни сензори се скриха от погледа на Хонър: част от тях бяха подменени с нови. Хонър кимна доволно.

Като цяло през последните две и половина земни години „Безстрашен“ се беше представил отлично. Беше сравнително нов кораб, истинска гордост за инженерната мисъл, която го бе проектирала, и корабостроителницата, от която беше излязъл. Конструкторите и строителите му нямаха вина, че някой им беше пробутал дефектен бета-възел. Ако не се броеше това, корабът беше излязъл с чест от тежката си първа мисия. Не че Хонър би си избрала точно противопиратските патрули като назначение. Вярно, усамотението на онази мисия й беше дошло добре, а парите от наградата за залавянето на силезианския „корсар“ се бяха отразили отлично на банковата й сметка. А пътническият лайнер, който бяха спасили на косъм, беше голяма червена точка, с каквато всеки би се гордял... но като цяло моментите на вълнение бяха малко и нарядко. В голямата си част този период беше най-вече скучен, ако не се броеше първоначалното вълнение, че са й поверили командването на тежък крайцер, чистак нов при това.

Отбеляза си да уведоми техниците за ожулен участък над трети грейзър. Устните й сами се извиха в усмивка при мисълта за слуховете, които се чуваха за следващото й назначение. Засега бяха само слухове, но ако се съдеше по готовността, с която адмирал Курвозие беше приел поканата да присъства на традиционното парти по този повод, в слуховете трябваше да има и голяма доза истина. Което беше добре. От доста време не беше виждала адмирала, нито беше работила под прякото му командване, и макар че дипломатите и политиците бяха по презумпция по-нисш животински вид от пиратите, ако не друго, поне смяната на темпото щеше да внесе известно разнообразие в живота й.

– Между другото, онзи младеж има страхотен задник, нищо че е почти бебе – отбеляза д-р Алисън Чоу Харингтън. – На бас, че ще ти е по-приятно да гониш него в командната зала, скъпа.

– Майко! – Хонър потисна греховния подтик да удуши майка си и бързо се огледа. Май никой не беше чул репликата, благодарение на вездесъщата врява, която обикновено дразнеше Хонър, но не и сега.

– Виж, Хонър. – Доктор Харингтън вдигна към нея леко дръпнатите си шоколадови очи, същите като на щерка си, но с добавка от смъртоносен блясък понастоящем. – Казвам само, че...

– Знам какво казваш, но този „младеж“ е мой подчинен офицер!

– Именно де – кимна доволно майка й. – Точно това му е хубавото, защото ти е подръка. Виж го само! Красавец. Нали? Сигурно не може да се отърве от обожателки – въздъхна тя. – Или пък не бърза да ги гони – добави замислено. – Виж какви очи само! Гледа точно като Нимиц в размножителния сезон, не мислиш ли?

Хонър, на ръба на припадък, се чудеше накъде да погледне. Нимиц не страдаше от такива затруднения – гледаше към майка й, кривнал укорително глава. Не че възразяваше срещу коментарите й относно сексуалните му апетити, но като емпат отлично си даваше сметка с какво наслаждение възрастната дама дразни неговия човек.

– Командир Веницелос не е дървесна котка и аз нямам никакво намерение да го гоня, било в командната зала, било другаде – твърдо рече Хонър.

– Така е, скъпа, знам. Никога не си имала дори приблизително добър усет по отношение на мъжете.

– Майко!...

– Стига, Хонър, знаеш, че не бих си позволила да те критикувам. – Блясъчето в очите на Алисън Харингтън беше пакостливо, ала под майчината закачка прозираше нещо много по-сериозно. – Но все пак един флотски капитан, един старши флотски капитан, забележи, би трябвало да надскочи глупавите си задръжки.

– Нямам „задръжки“ – заяви Хонър с цялото достойнство, което успя да събере.

– Както кажеш, скъпа. Но ако е така, жалко за този сладур, бил той офицер или прост кадет. Толкоз хубост на вятъра.

– Майко, само защото си родена на дивашка планета като Беовулф, не значи, че можеш да заглеждаш офицерите ми! А и какво би си помислил татко?

– За кое какво бих си помислил? – попита Алфред Харингтън, командир от медицинския армейски корпус, пенсиониран.

– О, и ти ли цъфна? – Хонър и баща й бяха на един ръст, много по-високи от миниатюрната й майка. Хонър посочи обвинително Алисън и се оплака: – Мама пак заглежда офицер Веницелос.

– Няма страшно – отвърна баща й. – Обича да гледа, но никога не съм й давал причина да кривне от правия път.

– И двамата сте от един дол дренки!

– Мяу – каза Алисън и Хонър едва успя да сдържи усмивката си.

Майка й открай време си мреше да скандализира по-консервативните членове на мантикорското общество. Намираше цялото кралство за адски превзето и отровните й реплики в този смисъл бяха докарали до бяс не една и две матрони. А красотата й, както и фактът, че още беше лудо влюбена в съпруга си и с нищо не им даваше реален повод да я отстранят от елитния си кръг, ги вбесяваше още повече.

Разбира се, ако Алисън решеше да следва нравите на родния си свят, за нула време щеше да се сдобие с харем от разлигавени обожатели. Беше мъничка, стигаше едва до рамото на Хонър и беше образ и подобие на чистокръвна ориенталка от Стара Земя. Силната и рязко очертана костна структура на лицето, която подбиваше самочувствието на Хонър и я караше да се чувства семпла и някак недовършена, при майка й беше смекчена в екзотична красота, а подмладяващата терапия беше съхранила биологичната й възраст на не повече от трийсет земни години. „Наистина прилича на дървесна котка – помисли си Хонър. – Деликатна, но силна, изящна и очарователна, плюс лек намек за хищническа природа“. А фактът, че беше един от най-гениалните генетици в кралството, с нищо не вредеше на самочувствието й.

Освен това, както Хонър отлично знаеше, Алисън беше искрено загрижена заради несъществуващия любовен живот на единственото си дете. Е, понякога и Хонър се тревожеше за това, малко, но бързо намираше обяснение в реалната липса на възможности. Един капитан на звездолет не би могъл да се забърка с член на екипажа си дори да има желание за това, а Хонър нямаше. Сексуалният й опит беше на практика нулев – ако не се броеше онзи крайно неприятен епизод в академията и едно ученическо влюбване, което й докара продължителна депресия, – просто защото още не беше срещнала мъж, който да си заслужава усилието.

Не че имаше интерес към жени; не, просто май нямаше особен интерес към никого, което можеше да се сметне за предимство. Спестяваше й потенциални професионални проблеми... а и едра кобила като нея едва ли имаше големи шансове да предизвика интерес у противоположния пол, така че... Тази мисъл до известна степен я притесняваше. „Не – помисли си тя – бъди честна“ – притесняваше я много, а майчиното й странно чувство за хумор понякога я режеше като с нож. Не днес обаче. Хонър изненада и двамата, като прегърна силно майка си. Рядко изразяваше чувствата си на публично място.

– Опитваш се да ме разнищиш, а? За да се държа прилично? – подкачи я доктор Харингтън и Хонър поклати глава.

– Никога не се опитвам да направя невъзможното, майко.

– Точка за теб – отбеляза баща й, после протегна ръка на съпругата си. – Хайде, Али. Хонър трябва да пообиколи гостите, а ти иди да тормозиш някой друг за разнообразие.

– Вие, флотските, сте истински трън в... хъм, задните части – отвърна Алисън и стрелна щерка си с престорено възмущение, после двамата се смесиха с тълпата. Хонър гледаше с усмивка след тях. Виждаше ги рядко и точно затова се зарадва толкова, когато „Безстрашен“ бе насочен към ремонтните докове на „Вулкан“, а не на „Хефест“. Космическа станция „Вулкан“ обикаляше в орбита около Сфинкс, родния свят на Хонър, само на десет светлинни минути разстояние от столичната планета Мантикора, и Хонър се беше възползвала безсрамно от възможността да прекара повечко време у дома въпреки реалния риск да надебелее покрай кулинарните вълшебства на баща си.

Но Алфред Харингтън беше прав за отговорностите й като домакиня. Така че Хонър изправи гръб, пое си дъх и се гмурна в празничната навалица.

Собственическа усмивка раздвижи лицето на адмирала от зелените Раул Курвозие при вида на капитан Харингтън, която обикаляше уверено гостите си. Гледаше я и си мислеше за дългурестата курсантка, цялата лакти, колене и остри лицеви кости, която беше видял за пръв път преди шестнайсет мантикорски години – повече от двайсет и седем земни. Още тогава Хонър беше особена, мислеше си с усмивка той. Съсредоточена до откат, срамежлива до безсловесност и твърдо решена да го крие, ужасена от курсовете по математика и с вроден усет към звездолетите, усет, който граничеше с гениалност. Един от най-добрите тактици, които Раул бе виждал. Както и един от най-обърканите курсанти, които бе имал. Такъв изключителен потенциал, а едва не се беше издънила. И щеше да се издъни, ако Раул не я беше убедил – с цената на огромни усилия – да използва същата тази интуиция и в тестовете по математика. Но след като Хонър си стъпи на краката, вече нищо не можеше да я спре.

Курвозие беше ерген, деца нямаше. Съзнаваше, че компенсира тази празнота със студентите си, ала малцина от тях му бяха давали толкова поводи за гордост като Хонър. Повечето офицери просто носеха униформата; Хонър живееше за нея. „А и униформата й стои добре“, помисли си той.

Гледаше я как си бъбри със съпруга на командващия офицер на „Вулкан“ и се чудеше къде се е дянала онази непохватна курсантка. Знаеше, че Хонър и до ден днешен мрази партитата и възприема себе си като грозното пате – но вече не позволяваше това да проличи. А рано или късно, по-скоро рано, Хонър щеше да се събуди и да проумее, че грозното пате се е превърнало в лебед. Един от недостатъците на подмладяващата терапия, особено в по-новите й и по-ефикасни версии, беше удълженият пубертет, а преди да съзрее окончателно Хонър си беше възгрозничка – на пръв поглед поне. Притежаваше по рождение котешките рефлекси на своя роден свят, но чудесната стойка и изяществото на движенията бяха нещо друго, нещо отвъд високата гравитация, при която беше родена и отраснала. Още като първокурсничка в академията притежаваше онова специфично изящество в движенията, заради което хората се обръщаха след нея, същите хора, които преди малко бяха побързали да я пренебрегнат заради невзрачната външност, а колкото до лицето й, то беше от онези, които възрастта разхубавява. Но дори сега Хонър не си даваше сметка, че острите й черти са се загладили, без да изгубят изразителността си, че огромните очи, които бе наследила от майка си, придават на триъгълното й лице нещо екзотично и интригуващо. И нищо чудно, че не го осъзнаваше, защото процесът бе продължил твърде дълго; вярно беше, че Хонър никога нямаше да е „красавица“... макар вече да беше красива. Стига да го осъзнаеше.

Което изостряше тревогите му допълнително. Той сведе навъсен поглед към чашата си, после си погледна часовника и въздъхна. Партито по случай новото назначение на „Безстрашен“ се превръщаше в истински успех. Проточило се бе с часове, а Раул не разполагаше с часове. Твърде много подробности трябваше да бъдат обсъдени на Мантикора, значи се налагаше да откъсне Хонър от гостите й... не че тя би имала нещо против всъщност.

Тръгна спокойно през навалицата и Хонър веднага се обърна към него, сякаш водена от вътрешен радар. Курвозие не беше много по-висок от майка й. Усмихна й се отдолу нагоре.

– Страшна забава, капитане – каза той и Хонър отвърна с кисела усмивка:

– Нали, сър? И шумна освен това – добави с гримаса.

– Да, шумничко е. – Курвозие се огледа, после отново вдигна глава към Хонър. – След час трябва да хвана совалката за „Хефест“, а с теб трябва да поговорим преди това. Можеш ли да се измъкнеш?

Хонър присви леко очи, изненадана от неочаквано сериозния му тон, после на свой ред плъзна поглед по навалицата в каюткомпанията.

– Не би трябвало да... – започна тя, макар в тона й да се усещаше копнеж. Курвозие сдържа усмивката си. Забавно беше да гледа как изкушението се бори за надмощие с чувството й за дълг. Състезателите не бяха равностойни, а и любопитството играеше в отбора на изкушението, така че... Устните й се стегнаха решително. Тя вдигна ръка и помощникът на главния бордови стюард, Джеймс Макгинис, се появи от тълпата като по магия.

– Мак, би ли завел адмирал Курвозие в кабинета ми? – Говореше тихо, та гласът й да се загуби в шумотевицата.

– Разбира се, госпожо – отвърна стюардът.

– Благодаря. – Тя отново погледна Курвозие. – Ще дойда при вас след минутка, сър. Само да намеря Анди и да го предупредя, че ролята на домакин е изцяло негова.

– Благодаря, капитане. Оценявам го.

– О, и аз, сър – призна тя с широка усмивка. – И аз!