Децата на Юда

1.

Хедър Кенеди, бившата сержант детектив Кенеди 4031 от лондонската полиция, отдел „Тежка и организирана престъпност“, сега без ранг, излезе от фоайето на Лондон Бридж 32, сградата, позната още като „Шард“, в ярката слънчева светлина. Тръгна бързо надолу по стълбите, но след като слезе, застана по средата на тротоара, несигурна как да действа нататък и бутана от минувачите.

Дясната ръка я болеше.

Дясната ръка я болеше, защото кокалчетата й кървяха.

Кокалчетата й кървяха, защото ги бе разранила в челюстта на мъжа, който допреди пет минути бе неин работодател.

Това бе уравнение, което все още не можеше да реши.

Кенеди бе раздразнена и доста изненадана от невъздържаното си избухване. При нормални обстоятелства, ако клиентът направеше сексистка забележка или се опиташе да я опипа, или дори се усъмнеше в професионалните й способности, тя се справяше с положението спокойно и опитно и се измъкваше без проблеми. В никакъв случай и при никакви обстоятелства не би го ударила.

Но дори не можеше да си спомни последния път, когато се бе чувствала нормално.

Разтривайки предпазливо наранената си ръка, тя се вля в солидния поток минувачи и туристи. Искаше да се прибере у дома и да накисне дланта си в студена вода. Искаше и сериозно, силно питие, последвано от още по-силно. Единственият проблем с това бе Изи. Не беше сигурна колко още може да се срине денят й, без да падне на дъното. Нито пък какви може да са последствията, ако влезе неочаквано при Изи по средата на работния й ден и без предупреждение. Последния път, когато това се случи...

Кенеди се помъчи да отклони мисли от тази посока, но не и преди да види отново образа, който се опитваше да избегне, и да изпита познатите чувства: горчива ярост, подсилена от ужасяваща празнота като евтино уиски върху лед.

Затова не се прибра у дома, а влезе в бар – невзрачно място от голяма верига с пресилено весело име, украсено с бурета, и си поръча уиски. Отпиваше мрачно и се чудеше какво ще последва. Работата в „Сандхърст Балантайн“ трябваше да е началото на нещо хубаво, но да удариш жестоко шефа си значително намалява шансовете той да те препоръча на приятелите си. И ето я тук, без никакви клиенти, с празен тефтер за ангажименти и изневеряваща приятелка. Бъдещето изглеждаше страхотно.

Великолепната фигура на Кенеди и дългата й руса коса привличаха вниманието на другите пиещи през деня. Или това просто бе обичайният интерес към жена в униформа. Нейната бе изключително строга – полицейски син гащеризон и черни войнишки обувки, но за някои мъже самото наличие на униформа бе достатъчно. Тя тъкмо довършваше уискито си, когато телефонът й звънна.

Кенеди го извади бързо, изпълнена с внезапна надежда: понякога се отваря врата точно когато друга се затвори.

Но се обаждаше Емил Гасан. Той беше историк в шотландски университет, с когото се бе запознала при стар случай – единствената тема, по което би разговарял с нея. Кенеди отхвърли обаждането и метна телефона обратно в чантата си.

Зачуди се дали да прекара деня в скитане из Лондон: да посети галерия или да отиде на кино. Но това бе абсурдно. Не бягаше от училище, а бе останала без работа и нямаше смисъл да отлага. Изпъна рамене и се отправи към вкъщи.

Домът й се намираше в Пимлико – кратко пътуване в претъпканото метро, но после – дълга разходка по Воксхол Бридж Роуд. Достатъчно дълга, за да й даде възможност да преразгледа по-раншния си реторичен въпрос, докато стигне до апартамента си. Къде точно е дъното напоследък? И наистина ли иска да узнае?

Вдигна доста шум с ключа си в ключалката, затътри крака по пода и затвори вратата с трясък. Когато влезе в коридора, Изи се появи да я посрещне – от дневната, а не от спалнята, за облекчение на Кенеди.

По-ниска и мургава от Кенеди, Изи се открояваше значително повече: енергична и гъвкава топчица от сексапил, ни най-малко не нарушен от широкия й ханш. Вторачи се в Кенеди от края на коридора, излъчвайки едновременно изненада и подозрение, и отметна косата от шоколадовокафявите си очи.

– Здрасти – каза тя.

– И на теб – отвърна Кенеди.

– Ще получа ли целувка?

Добър въпрос, но Хедър не разполагаше с отговор, нито с идея как да се измъкне. Пристъпи гузно напред, целуна Изи по бузата, после мина покрай нея.

Изи я загледа как се отдалечава.

– Рано се прибра – отбеляза тя. – Какво, да не би да си започнала да ме проверяваш?

– Не – отговори Кенеди. – Защо? Трябва ли да го правя?

– Не.

– Добре тогава.

Изглежда бяха стигнали до края на този разговор. Кенеди влезе в дневната, като се отби в кухнята, за да сложи лед в чаша. Но когато отвори шкафа с напитките и се видя в огледалото на гърба му, загуби ентусиазма си. Вече бе изпила едно. Ако се вцепенеше в единайсет сутринта, щеше лесно да се разплаче.

Изи я последва в стаята.

– Какво е станало? – попита тя. – Не трябва ли да си в „Шитхаус Бригадун“ тази сутрин?

– „Сандхърст Балантайн“.

– Да де. При тях.

– Бях – завъртя се към нея Кенеди с бутилка в ръка.

– Предаде ли им доклада си?

– Опитах се.

Изи наклони глава настрани и я погледна смешно озадачена, което Кенеди би намерила за привлекателно, ако беше в друго настроение. Сега обаче само се раздразни.

– Клиентът отказа да ме изслуша. Нареди ми да не предавам доклада. Предложи да ми плати премия, ако го изхвърля и дам на смотания му малък отдел добра характеристика.

– Не разбирам – каза Изи.

Кенеди напъха бутилката уиски обратно в шкафа, после я извади отново и си наля.

– Правдоподобно за опровержение – промърмори тя, докато действаше. – Докладът твърди, че във фирмата има поне един или вероятно двама души, които търгуват с акции на клиенти благодарение на поверителна информация. Ако Кенууд знае за това, трябва да направи нещо по въпроса. А тъй като единият от двамата мошеници, сигурният, а не заподозреният, е началникът му, той реши, че предпочита да не знае.

– Защо тогава въобще те е назначил? – учуди се Изи. – Това е тъпо.

Кенеди кимна и отпи от силното уиски. Намръщи се погнусено. Вкусът на Изи относно алкохола беше кошмарен. Но все пак допи чашата.

– Угодничеството е част от работата му. Трябваше да си даде вид, че върши нещо, но се надяваше да се върна с празни ръце. Но когато не го направих...

Тя замълча.

– И ти взе ли я? – попита Изи.

– Кое да взема?

– Премията.

Кенеди въздъхна и остави празната си чаша на масата.

– Не, Изи, не я взех. Той се измъкна от отговорност като накисна мен. Ако взема подкупа и след година-две финансовата комисия проведе разследване, Кенууд може да каже, че аз съм укрила информацията. Тогава той ще е начисто, а комисията ще се нахвърли върху мен.

– А, добре – кимна Изи и изражението й се промени. – И?

Кенеди й показа кокалчетата си, покрити със собствената й съсирена кръв. Изи хвана ръката й и я целуна.

– Браво на теб, бебчо – каза тя. – Стига да не те съди. Ще те съди ли?

– Не мисля така. Когато съм насаме с някого, винаги правя запис. И го записах как ми прави непочтеното предложение. Ще изпратя доклада бездруго, на него, на началника му и на президента на фирмата. За съжаление той все още ми дължи половината сума за работата. А когато си тръгнах, не се бръкна за чековата си книжка.

– Някакви други клиенти на хоризонта?

– Пълна суша, Изи. Тази работа трябваше да ми осигури препоръки за други компании в града, имащи нужда от охрана, с която не могат да се справят сами. Но си мисля, че това вече няма да се получи.

Изи изглеждаше противно развеселена от лошата новина.

– Добре – каза тя. – Значи за известно време ще бъдеш държанка. Ще живееш от неморални доходи.

Шегуваше се, но Кенеди не се засмя. Не можеше да й прости.

– Честно казано – отвърна тя, – това звучи като един от кръговете на ада.

В този момент осъзна, че се бе прибрала у дома, за да предизвика скандал. Сериозна разправия за верността и отговорността. Вероятно щеше да се почувства облекчена през първите пет минути, а после щеше да се разкая, че храни и себе си, и жената, която би трябвало да обича, с парчета счупено стъкло. Трябваше да излезе от къщи. Нямаше къде да отиде, но просто се налагаше да се махне.

– Слизам долу – промърмори тя. – Трябва да опаковам някои от нещата на татко. Ако се мотая тук, само ще ти губя времето.

– Или пък ще ме вдъхновиш – отвърна Изи, но Кенеди вече излизаше. – Хедър...

– Добре съм.

– Още не ми се налага да работя. Бихме могли...

– Казах, че съм добре.

Чу звука, който Изи издаде. Може би въздишка или накъсан дъх. Не погледна назад.

Долу, в собствения си апартамент, тя започна да хвърля различни предмети в кашоните, да отваря вратите на гардероба и да ги затваря, да се разхожда от стая в стая в безплодна пантомима на целенасоченост и заетост.

Съвместният живот с Изи бе изглеждал логична постъпка след смъртта на бащата на Кенеди. През пос­ледната година от живота му Изи фактически бе медицинската сестра на Питър Кенеди, неговата гувернантка или и двете. Това всъщност ги събра с Хедър. Кенеди беше изгряваща звезда в следствения отдел на полицията, дните й бяха дълги и непредвидими и тя се нуждаеше от близък човек, който можеше да се притече на помощ в последния момент. Изи беше идеална, защото макар да бе постоянна, работата й беше на секс телефон. Задълженията й на мажоретка за мастурбация бяха леки и можеше да ги изпълнява навсякъде. Единственото нужно оборудване беше мобилният телефон и мръснишкото съзнание, а Изи притежаваше и двете.

Причината да станат любовници, беше всичко друго, но не и неизбежна. Започна се по времето, след като Кенеди бе изритана от полицията, което означаваше, че си е у дома винаги, когато и Изи е там. Връзката им се разви през следващите месеци и когато Питър почина, изглеждаше съвсем естествено Кенеди да се пренесе при Изи. Апартаментът, който бе споделяла с баща си, приличаше на музей. Преместването, макар и само на горния етаж, й се стори бягство от тази среда.

Но бягството зависеше от много неща и си имаше правила. Едното от тях беше, че не можеш да избягаш от проблемите си. И макар работата на Изи да бе унизителна и неприятна, тя дори не си помисляше да напусне. Падаше си силно по секса, а когато не го правеше, обичаше да говори за него.

А както се оказа, обичаше и да го прави дори когато Кенеди не беше наоколо.

Сега съвместният им живот бе в застой: вечната драма на хванатите в изневяра – Изи, бързаща да се покрие, смотан младеж, който се опитваше да разбере какво става, и Кенеди, застанала до вратата с ококорени очи и бясна.

Изи никога не й бе обещавала вярност, а и бездруго правеше разлика между жени и мъже. Жените бяха любовници, партньори, сродни души. Мъжете бяха тръпка, която удовлетворяваше от време на време. Кенеди никога не бе смятала изтръгването на обещания за необходимо или желателно. В мизерната история на сексуалния си живот не бе имала повече от една любовница едновременно и това й се струваше предостатъчно.

Трябваше да прости на Изи. Или пък да се изнесе със злобна забележка от рода на: „Виж какво изпускаш, скъпа“. Не можеше да направи нито едно от двете. Пасивната агресия на обвиненията, укорите и мрачното отдалечаване бе ужасната среда.

Телефонът й звънна. Тя погледна екранчето и видя, че отново се обажда Емил Гасан. Предаде се и отговори, но само за да му каже, че моментът не е подходящ.

Гасан обаче я изпревари.

– Хедър, търся те цял ден. Страшно се радвам, че най-после те хванах.

Тя се опита да го отклони.

– Професоре...

– Емил – прекъсна я той.

Кенеди не му обърна внимание. Не искаше да се обръща към него с малкото му име. В известна степен дори й се струваше нередно, че сухият и упорит професор има малко име.

– Професоре, наистина не мога да говоря сега. Заета съм.

– О.

Гасан звучеше по-мрачен от обикновено и Кенеди бе обзета от угризения. Знаеше защо й се обажда и какво означава това за него. Ставаше дума за онзи стар случай. Най-голямото откритие в научната му кариера бе нещо, което не можеше да обсъжда с никого освен с нея. И често му се налагаше да си излее яда. Разказваше й неща, които и двамата вече знаеха, а тя трябваше да го слуша. Смяташе това за услуга. А тези разговори й показваха през какво минаваше Изи по време на работния си ден.

– Просто... нали разбираш... напрегната работа – оправда се тя. – Ще ти звънна по-нататък през седмицата.

– Значи графикът ти е натоварен? – попита Гасан. – Не разполагаш със свободно време да приемеш и друга задача?

– Да приема...? – озадачи се Кенеди и въпреки настроението си се развесели. – Какво? Да не би да се нуждаеш от детектив, Емил? Искаш да открия изчезнала от библиотеката книга или нещо такова?

– Да. Нещо такова. Ако беше свободна, щях да те помоля да поемеш малко работа. Много поверителна и добре платена. За сегашния ми работодател.

Кенеди се поколеба. Беше адски лицемерно и абсурдно да се отметне така безсрамно и бързо, но наистина се нуждаеше от пари. А още повече се нуждаеше от нещо, което да я държи вън от апартамента, докато реши как да постъпи с Изи.

– И кой е сегашният ти работодател, професоре?

Той й каза и веждите й се повдигнаха изненадано. Определено беше стъпка нагоре от градските мръсници.

– Веднага ще дойда – заяви тя.