Антикварят от Японския квартал

1.

Като ме прикриваше от любопитните погледи на колегите си, Рена закачи на джоба на ризата ми полицейски бадж и придърпа капака на джоба върху снимката ми. Лейтенантът беше грамаден като четирикрилен гардероб и спокойно можеше да препречи цяло отделение. Дори моят висок ръст и широките ми рамене се губеха в сянката на високото му почти два метра туловище, което в горната си част беше по-широко от телата на повечето защитници от Националната футболна лига. Когато насочваше пистолет и извикваше: „Стой“, повечето разумни хора се подчиняваха.

– Така – каза той, докато оглеждаше резултата от труда си. – Никой няма да те погледне втори път.

– Това е окуражаващо.

Рена погледна джинсите и леката ми бархетна риза, след което примижа към буквите на бейзболната ми шапка.

– Какво означава ХТ?

– Ханшински тигри.

– Тези пък кои са?

– Японски клуб от Осака.

– Казах ти да си сложиш шапка и ти си избрал най-екзотичната, а? Не можеш ли поне веднъж да постъпиш като нормален човек?

– Това е част от чара ми.

– Някой някъде сигурно си мисли така. – Рена кимна към баджа. – Пише, че си под прикритие. Иначе казано, тук си, ама те няма. Никой няма да очаква от теб да говориш много.

Сивите му очи бяха уморени. Очертаваше се нещо лошо.

– Ясно де.

Лейтенантът се дръпна крачка назад и отново ме огледа замислено.

– Проблем ли има? – попитах аз.

– Това е... по-различно от обичайните случаи. Не става дума за... ъ-ъ-ъ... крадени вещи.

Зад думите му се долавяше съмнение – чудеше се дали мога да направя скока от неща, които хората създават, към такива, които унищожават. По-късно и аз щях да се чудя за същото.

Запознах се с Рена преди години, когато той и жена му влязоха в „Антиквариат Бристол“ във Външен Ричмънд към края на Джиъри. Бяха дошли за един английски орехов скрин на витрината. Щом Мириам Рена го посочи, съпругът й замръзна като статуя и ме погледна. Искриците в очите на госпожа Рена ми показаха, че скринът я е грабнал. Сигурно мечтаеше за него. Не можеше да мигне нощем заради него. Беше молила и придумвала мъжа си, докато той не се беше огънал, неспособен да издържи на натиска й. Когато те грабне нещо хубаво, нещата стоят точно по този начин. А и скрина определено си го биваше.

Можех да приключа сделката с няколко подбрани коментара за качеството на инкрустацията и елегантността на окантяването. Знаех го и Рена също го знаеше. Но неговото изражение и нейните скромни накити ми казаха, че покупката ще е доста болезнена, затова я насочих към една също толкова елегантна маса стил Пембрук от деветнайсети век, сто години по-нова и на една четвърт от цената на скрина. Казах й, че след време ще оцени покупката по достойнство.

В този ден между мен и семейство Рена се зароди доверие, което през годините се засили, по същия начин като патината по масата им. По онова време тъкмо приключвах чиракуването като консултант при стария Джонатан Бристол, който се беше специализирал в европейски антики. Държах и свое местенце на Ломбард, със силен фокус върху японски произведения, както и различни китайски, корейски и европейски изделия. След първата ни среща Рена започна да се отбиват от време на време и да се допитва за мнението ми за един или друг азиатски аспект в случаите. Обикновено разговаряхме вечер на халба „Анкър Стийм“ или чаша малцово, но сега за първи път ме беше поканил на местопроизшествието.

– Адски е гадно – каза Рена. – Ако искаш, утре ще донеса снимки. Не е нужно да гледаш останалото. Никое от момчетата тук не те познава, така че още можеш да си тръгнеш.

– Така и така съм дошъл, така че да действаме.

– Сигурен ли си? Това е на светлинни години от инкрустирането и филиграна.

– Сигурен съм.

– После да не кажеш, че не съм те предупредил.

– Хубаво – отвърнах и примижах срещу ярката светлина на полицейските светлини.

– Хич даже не е хубаво – промърмори Рена и разбрах, че има предвид онова, което се намира оттатък бариерата.

Високо над нас студеният бурен вятър отвяваше парцали мъгла, районът, където бяхме, вече беше чист.

– Доста голяма сбирка за такъв късен час – казах и кимнах към униформените и цивилни ченгета, които се мотаеха около входа на пазара. – Каква е причината?

– Не е за разказване. Трябва да се види лично.

„Май наистина ще е адски гадно“ – помислих си, докато Рена ме водеше към зоната на смъртта.

Един мъж, който използваше името Дърмот Съмърс, когато пътуваше, лежеше по корем на един покрив на двеста метра от местопроизшествието и гледаше как лейтенант Франк Рена върви към сцената с някакъв новодошъл.

Нагласи фокуса на бинокъла за нощно виждане и се намръщи. Джинси, бархетна риза, бейзболна шапка, покрит бадж. Никой редовен служител не би дошъл облечен така.

Ченге под прикритие? Може би. Но тогава защо лейтенантът беше отишъл да го посрещне?

Съмърс огледа новодошлия по-внимателно. В походката му имаше нещо... да, той не беше от системата.

Остави бинокъла и взе фотоапарата. Нагласи телеобектива и направи няколко снимки на новия.

Този път забеляза буквите ХТ и настръхна. Японска бейзболна шапка? Кофти. Но на него му плащаха да открива – и обезврежда – точно такива ситуации. Това беше прелестта на Сога. При тайно наблюдение на място след убийството никой не можеше да ги изненада неподготвени.

Насочи обектива към автомобила на новодошлия и направи няколко увеличени снимки на номера и на самата кола, след което набра един телефонен номер. До трийсет минути щеше да разполага с името и личните данни.

При тази мисъл показалецът на дясната му ръка трепна. Ударът беше перфектен. Беше се опасявал да не го извадят от играта по време на удара, но това тук беше бонус от небето. Можеше и за в бъдеще да види още малко действие.

2.

Местопроизшествието попадаше между районите за отдих.

Отрязъкът на Бюканън между Поуст и Сътър отдавна беше превърнат в пешеходна зона. Студеният черен асфалт бе сменен с меки червени тухли и по алеята бяха изникнали заведение за суши, салон за шиацу и няколко десетки други магазинчета и заведения. В районите за отдих имаше пейки и скулптури, по принцип проектирани да предлагат на купувачите място, където да спрат и да дадат почивка на тялото и ума си. Сега бележеха границите на сцена, която никога няма да забравя.

Преносими прожектори осветяваха жертвите – трима възрастни и две деца.

Деца?

Мускулите на корема ми се напрегнаха и нещо в стомаха ми започна да ври. Жълтата полицейска лента ограждаше в кръг най-лошия кошмар на всеки родител. Малко момче и малко момиче. Нечия дъщеря, горе-долу на същата възраст като моята Джени. Близо до тях лежаха двама мъже и една жена. Семейство. При това японско. Туристи. Това не беше местопрестъпление. А светотатство.

– По дяволите, Франк!

– Ще го понесеш ли?

„Защо и деца?“

– Още можеш да се откажеш – каза Рена. – Последен шанс.

Махнах с ръка на предложението му. Някой беше унищожил жизнено, функциониращо домакинство и след атаката с мощно оръжие бе оставил пълна каша от разкъсана плът, изгорени дрехи и съсирена кръв.

Жлъчта се надигна към гърлото ми.

– Това трябва да е работа на психопат. Никой човек с всичкия си не би извършил подобно нещо.

– Да си в течение с деянията на бандите напоследък?

– Прав си. Не съм.

Когато разводът на родителите ми ме запрати в Лос Анджелис, прекарах пет години в Саут Сентръл, в пълен с банди квартал; добавете към това и двете години сред грънджовете в Мишън, преди да успея да си позволя нормална квартира на Сънсет, и – след като се ожених – сегашния миниатюрен апартамент в Ист Пасифик Хайтс. Бях виждал доста трупове, но това надхвърляше всеки сценарий, възможен в районите на бандите. Хлъзгави червени локви кръв се бяха събрали между телата и се разпълзяваха мудно по настилката.

Поех дълбоко дъх.

И тогава погледнах лицето на майката. Измъчено лице. Отчаяно. Осъзнало в последните мигове от живота си разиграващия се около нея ужас.

Гледката ме остави без дъх, напълно изцеден. Може би наистина не бях готов за това. Крайниците ми сякаш станаха от олово. Напъхах юмруци в джобовете на джинсите си и стиснах зъби, за да укротя надигащата се ярост.

В един момент семейството се разхождало из Японския квартал, а в следващия се изправило пред мрака и смъртта в една чужда страна.

Нито следа от крадеца,

оставил след себе си

само пълния покой

на хълмовете Оказаки.

Преди години, много преди да се оженим, Миеко беше прошепнала в ухото ми тези думи, за да облекчи болката от смъртта на майка ми. Тогава чух това стихотворение за втори път. То изникна неканено за трети път, когато Миеко беше убита, а ние с Джени останахме да се мъчим без нея. Сега усетих отново присъствието му и знаех защо. В четирите стиха беше втъкан балсамът на една по-голяма истина, утешително зрънце мъдрост, предавано от поколения.

– Е, идваш ли?

С мъка загърбих личните си демони и отвърнах:

– Да.

Рена сякаш претърколи две въображаеми топчета в устата си, докато мислеше върху отговора ми. Гъста черна коса се виеше над безизразните очи и строгите черти на ченгето. Суровото му лице беше покрито с дълбоки бръчки, но краищата им бяха меки. Ако лицето му беше бейзболна ръкавица, човек можеше да каже, че се е напукала точно по правилния начин.

Рена застана до полицейската лента и попита:

– Как върви, Тод?

От другата страна на лентата един криминалист вземаше кръвна проба. Косата му бе къса и подчертаваше големите му розови уши.

– Донякъде добре, но предимно зле. Часът е късен за този район, така че местопрестъплението е незамърсено. Това е добрата новина. От друга страна, Хендърсън мърмори повече от обичайното. Твърди, че нищо няма да ни даде никаква информация, макар уликите да се анализират с предимство. Събра останки, нишки и отпечатъци и се втурна към лабораторията, но така и не престана да се мръщи. Нишките били стари. Не мисли, че са от стрелеца.

– За какви отпечатъци става дума? – попита Рена.

Тод ми хвърли един поглед и погледна въпросително Рена.

– Тод Уилър, Джим Броуди – представи ни Рена. – Броуди е консултант по случая, но засега това да си остане между нас.

Кимнахме си.

Тод кимна към уличката.

– От доста време не е валяло, така че намерихме отпечатъци по пътеката покрай ресторанта. Меки и вероятно безшумни подметки. Най-вероятно мокасини. Възможно е да са от стрелеца.

Двамата с Рена погледнахме към уличката. Беше неосветена и минаваше между един японски ресторант и магазин за кимона до обществения паркинг отзад. Отгоре имаше балкони и уличката тънеше в полумрак. Огледах магазините от двете страни. От другата страна на пазара също имаше уличка, но тя предлагаше по-малко места за укриване.

Мускулите на корема ми трепнаха и отново насочих вниманието си към жертвите. Лежаха близо една до друга, на места ръцете и краката им се пресичаха като клечките на някаква гротескна версия на хоп-стоп. На яркото бяло сияние на прожекторите надочните дъги хвърляха тъмни сенки върху хлътналите им очи. Светлината подчертаваше заоблени скули, изискани прически, стилно облекло. Гледка, която виждах три пъти годишно, когато летях през Тихия океан.

„Тези японци са от Токио“.

Всъщност ако това беше старата Япония, сцената можеше да се появи под формата на печатарска гравюра върху дърво от времето, когато жанрът е правил завой от „плаващ свят“ и други по-леки теми. Имах клиенти, които си падаха по по-гротескни укийо-е отпечатъци с призраци и ужаси. Картините не бяха така графични като тази пред мен, но някои се доближаваха – във времето преди фотографията укийо-е и неговите варианти са се използвали и за онагледяване на нашумелите събития. Изпълнявали са ролята по-скоро на кадри, отколкото на изкуство, и затова са стигнали на запад до Европа като евтин опаковъчен материал за чупливи стоки – по същия начин, по който днес използваме старите вестници.

– Убийството е станало бързо – тихо каза Рена. – Автоматична стрелба от близко разстояние. Може би четири-пет изстрела в секунда. Гилзите са се пръснали като черупки от фъстъци. На кучия син не му е пукало особено, че ги е оставил.

– Ужасно арогантно – казах аз. – И като добавим огневата мощ, какво ни казва това? Психопат или банда?

– Може да е и едното, и другото. Ела да погледнем оттам.

Пъхнал ръце в джобовете си, Рена тръгна покрай лентата към отсрещната страна на местопрестъпление­то. Последвах го и спряхме на най-близкото до майката място, откъдето можехме да виждаме и децата под друг ъгъл. Устата на момчето беше отпусната, с посинели разтворени устни. Дългата черна коса на момичето се беше пръснала по паважа. Беше с лъскава червена рокля под розово палто. Роклята изглеждаше нова и много приличаше на онези, за които си мечтаеше дъщеря ми.

Вдигнах ръка, за да защитя очите си от ярката светлина. Детски пухкавите пръсти на момичето бяха увити около нещо рошаво, изцапано с кръв. Стори ми се, че го познах.

– Това Мечо Пух ли е?

– Да.

Изведнъж усетих ледения нощен въздух в дробовете си. Дадох си сметка, че само една тънка жълта лента разделя живите от мъртвите. Че момиченцето на паважа, стиснало любимата си играчка, прилича смущаващо на моята Джени.

Рена кимна към майката.

– Това да ти изглежда познато?

Погледът ми обхвана сцената от новата позиция. На два метра от нас, до майката, в локва кръв имаше лист. А върху него имаше символ канджи, изписан небрежно като някакъв гигантски паяк.

Канджи са основните градивни единици на японската писмена система. Представляват сложни, състоя­щи се от множество щрихи идеограми, заети преди стотици години от китайците. Кръвта се беше просмукала в хартията и бе засъхнала на кафеникава коричка, която скриваше долната част на символа.

– Е? – подкани ме Рена.

Дръпнах се наляво, за да се махна от ярката светлина на прожектора – и замръзнах.

Дразнещо бялата светлина осветяваше същия символ, който бях открил на сутринта след убийството на жена ми.