Принцът на тръните

1.

Гарваните! Вездесъщи бяха. Кацаха по стрехите на църквата още преди ранените да издъхнат. Дори преди Райк да е приключил с отстраняването на пръсти от ръце и на пръстени от пръсти. Облегнах се на бесилката и кимнах на гарваните – бяха десетина в черна редица, наблюдаваха зорко с мъдри очи.

Градският площад беше почервенял. Кръв имаше в канавките, по каменната настилка, във фонтана. Труповете позираха по характерния за трупове начин. Някои изглеждаха комично, протегнали отрязани пръсти към небето, други излъчваха покой, свити на топка около раните си. Онези, които още не бяха умрели, притесняваха пълчищата мухи с предсмъртните си гърчове. Бръмчащият антураж издаваше всички – и умиращите, и хитреците, които се надяваха да минат за умрели.

– Вода! Вода!

Умиращите все вода искат. Странно, но и аз ожаднявам от убийствата.

А това тук беше Мабертон. Двеста мъртви селяндури с все брадвите, косите и другия селскостопански инвентар. Предупредил ги бях, че с това си изкарваме прехраната. Казал го бях на водача им, Бовид Тор. Дадох им шанс да се откажат, винаги го правя. Но не. Те искаха кръв и смърт. Получиха ги.

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

– Селяндури смотани, бедняци, да ги... – Райк метна шепа пръсти в разпорения корем на Бовид. После дойде да ми покаже плячката, сякаш вината е моя. – Гледай бе! Един златен пръстен. Един! Цяло село и само един златен пръстен, да го... Иде ми да ги съживя някак тия копелета, та пак да ги накълцам. Да ги таковам в тъпанарите, в тъпото им тресавище да ги таковам.

Съвсем в негов стил – Райк беше гадно копеле, че и алчно при това. Изгледах го твърдо и предупредително.

– Успокой се, брат Райк. Мабертон има и друго богатство.

Псувните му отнемаха от магията на мизансцена, а и с Райк трябваше да се внимава. След битка той винаги беше на ръба, жаден за още. Дадох му да разбере, с поглед, че ще има „още“. Повече, отколкото дори той може да поеме. Райк изсумтя и прибра окървавения пръстен в джоба си, а ножа – в канията.

Макин се приближи, прегърна ни през раменете и металните му ръкавици изстъргаха по металните ни нараменници. Макин умееше да изглажда конфликти.

– Брат Йорг е прав, Малчо Райчо. Тепърва ще търсим голямото съкровище. – Обичаше да му вика „Малчо Райчо“, понеже Райк беше с една глава по-висок и два пъти по-широк от всички в бандата. Макин вечно си правеше шеги. Дори жертвите си развличаше с вицове, преди да ги убие. Обичаше хората да умират с усмивка на уста.

– Какво съкровище? – попита намусено Райк.

– Какво върви с фермерите, Малчо Райчо? – Макин вдигна окуражително вежди.

Райк си вдигна забралото и ни удостои с частичен изглед към грозната си мутра. Добре де, по-скоро свирепа, отколкото грозна. Ако питате мен, в неговия случай белезите се явяваха подобрение.

– Крави?

Макин издаде устни. Устните му открай време ме бодяха в очите и в естетическото чувство – бяха прекалено дебели и месести, – но му прощавах този недостатък заради шегите и умението му да върти млатилото.

– Е, кравите ги оставям на теб, Малчо Райчо. Лично аз смятам да си потърся някоя фермерска щерка, преди другите пичове да са ги употребили по предназначение до последната.

Тръгнаха си, Райк се давеше с характерния си смях – хър, хър, хър, – все едно в гърлото му е заседнала рибешка кост и се мъчи да я изкашля.

Насилиха вратата на къщата срещу църквата. Къщата беше на Бовид, много хубава, с висок покрив и малка цветна градинка отпред. Бовид ги следеше с поглед, но не можа да обърне глава.

Аз пък се загледах отново в гарваните. После сведох поглед към Гемт и неговия малоумен брат Маикал, които събираха главите. Маикал тикаше ръчната количка, Гемт действаше с брадвата. Красиво нещо, казвам ви. На гледане поне. Признавам, че войната мирише лошо. Но като опожарим селото, вонята ще се изгуби в аромата на горящо дърво. Златни пръстени? Притрябвали са ми. На мен и тази плата ми стига.

– Момче! – извика Бовид. Гласът му беше слаб, кух някак.

Отидох при него и се опрях на меча си. Краката и ръцете ми изведнъж натежаха от умора.

– Бърже си казвай репликата, селяко, че брат Гемт иде с брадвата. Клъц и чао.

Не ми се стори крайно притеснен. Трудно е да притесниш човек, който е на крачка от червясването. Въпреки това се подразних, че не ме взема на сериозно и ми вика момче.

– Щерки имаш ли, селяко? Къде си ги скрил, в зимника? Нашият Райк бързо ще ги надуши.

Това привлече вниманието на Бовид, погледът му се избистри, избистри се и болката в очите му.

– На кол... на колко години си, момче?

Пак това „момче“.

– На достатъчно, че да те разпоря като дебела кесия – казах. Започвах да се ядосвам. Мразя да се ядосвам. Това ме ядосва. Само че Бовид май не ми схвана метафората. Дори май не знае­ше, че точно аз му бях разпрал корема преди няма и половин час.

– Петнайсет лета, не повече. Не може да е повече... – Думите му се откъсваха бавно от сини устни насред бяло лице.

“Не позна с две“, бих му отговорил, но той вече не можеше да ме чуе. Количката изскърца зад мен и Гемт се приближи. От брадвата му се стичаше кръв.

– Вземи му главата – казах аз. – Дебелия му корем остави за гарваните.

Петнайсет! Как ще съм на петнайсет и ще горя села.

Когато стана на петнайсет, ще съм крал!

2.

Мабертон горя добре. Това лято всички села горяха добре. Макин казваше, че това лято било жежко копеле и свидливо на дъжд, и не грешеше. Когато дойдохме, зад конете ни се вдигаше пушилка от прах; когато си тръгнахме, зад конете ни се вдигаше пушилка от дим.

– Кой иска да е фермер? – Макин обичаше да задава въпроси.

– Кой иска да е фермерска дъщеря? – казах аз и кимнах към Райк, който се полюляваше от изтощение, с глупава усмивка на лицето и топ златотъкан брокат, привързан към седлото. Така и не разбрах къде е намерил златотъкан брокат в Мабертон.

– Брат Райк държи на простичките си удоволствия – каза Макин.

Така беше. Голям глад гореше Райк отвътре. Гореше го така, както огънят ядеше селото зад нас.

Весел огън, като на панаир. Лично наврях факлата в тръстиковия покрив на хана и пламъците ни изгониха навън. Нищо особено, просто поредният кървав ден в дългогодишната предсмъртна агония на нашата разделена империя.

Макин забърса с ръка потното си чело и целият се омаза със сажди. Умееше да се цапа Макин, направо талант имаше за това.

– Ама и ти не обърна гръб на простичките удоволствия, брат Йорг.

Което си е вярно, вярно е. На колко си години, това ме беше попитал тлъстият фермер. На достатъчно, че да се запозная с щерките му. Дебелото момиче не си затвори устата, точно като тейко си. Врещя като сова в плевня, направо ми писнаха ушите. Сестра й ми хареса повече. Тиха такава. Толкоз тиха, че я ощипах веднъж-дваж да проверя дали не е умряла от страх. Макар че когато огънят е стигнал до тях, сигурно са врещели еднакво...

Гемт ме настигна и ми развали хубавия спомен.

– Хората на барона ше видат пушека отдалече. Не требеше да палиш селото. – Поклати глава и тъпата му рижа грива се люшна наляво-надясно.

– Не требеше – обади се малоумният му брат от гърба на стария сивушко. Давахме му да язди стария сивушко, а количката връзвахме за седлото. Сивушкото вървеше в пътя. Тоя кон беше по-умен от Маикал.

Гемт беше ужасно мрънкало. „Не требеше да фърляш труповете в кладенеца, т’ва е на жажда“. „Не требеше да убиваш отчето, т’ва е на лош късмет“. „Ако не я бехте побъркaли от таковане, можехме да й земем откуп от барон Кеник“. Едва се сдържах да не му резна гърлото. Всеки път. Сега също. Ей така, да се протегна и да му забия ножа. „Какво викаш, брат Гемт? Бълбук, бълбук? А, че не е тревaло да ти изрязвам адамовата ябълка?“

– О, не! – викнах уж в потрес. – Бърже, Малчо Райчо, върви се изпикай връз Мабертон. Трябва да изгасим огъня.

– Хората на барона ше видат – повтори упорито Гемт, изчервен до ушите. Ядосаш ли го, почервеняваше като цвекло, а при вида на червеното му лице моето желание да го резна ставаше още по-неустоимо. Не го направих обаче. Един главатар има отговорности. Например да не убива твърде много от хората си. Иначе кого ще предвожда?

Колоната се струпа около нас – винаги ставаше така, когато надушат, че става нещо. Дръпнах юздите на Герод, той изцвили, спря и тропна с крак. Гледах Гемт и чаках. Чаках, докато всичките ми трийсет и осем братя се съберат около нас, а Гемт стане толкова червен все едно от ушите му ще шурне кръв.

– Къде отиваме всички ние, братя? – попитах и се изправих на стремената, за да виждам отвисоко грозните им мутри. Зададох въпроса с тихия си глас и всички се смълчаха да ме чуят.

– Къде? – попитах отново. – Хайде, нали не съм единственият, който знае? Имам ли тайни от вас, братя?

Последното, изглежда, обърка Райк, защото той сбърчи чело и сведе очи. Бърло Дебелака застана от дясната ми страна, отляво се намести Нубанеца. Зъбите му белееха като сняг върху черното лице. Мълчание.

– Я брат Гемт да ни каже. Той е сведущ по всички въпроси. – Усмихнах се, макар че ръцете още ме сърбяха да навра кинжала си в гърлото му. – Къде отиваме, брат Гемт?

– Уенит, на Конски бряг – каза неохотно той. Мъка му беше да се съгласи с каквото и да било.

– Браво. И как ще стигнем там? Всичките близо четирийсет души с хубавите си крадени коне?

Гемт стисна зъби. Досещаше се накъде бия.

– Как ще стигнем там навреме, докато баницата още е гореща, та да си отчупим и ние парче? – попитах.

– По пътя на мъртвите! – извика Райк, предоволен, че знае правилния отговор.

– По пътя на мъртвите – повторих аз, все така тихо и с усмивка. – Друг път има ли? – Погледнах Нубанеца. Не прочетох нищо в тъмните му очи, но му позволих да прочете моите.

– Нема друг път.

Райк си нямаше представа каква е играта, но харесваше ролята си в нея.

– Баронът знае ли къде отиваме? – обърнах се към Бърло Дебелака.

– Бойните кучета вървят след битките – каза той. Дебелака не е глупав. Двойната му брадичка се тресе, когато говори, но иначе не е глупав.

– Значи... – Изгледах ги бавно, един по един. – Значи баронът знае къде ще идат разбойници като нас, знае и по кой път ще минем, щото няма друг. – Изчаках да разберат какво им казвам. – А аз току-що запалих голям огън, който да подшушне на барона и хората му, че е по-добре да ни оставят на мира.

И тогава ударих Гемт с ножа си. Не беше нужно, но не устоях на изкушението. Добре потанцува Гемт, бълбук-бълбук в собствената си кръв, после падна от коня. Червеното му лице бързо избледня.

– Маикал – казах. – Вземи му главата.

И той го направи.

Лош момент беше избрал Гемт да ме дразни, това е.