17 ноември, 07:45 ч.

тихоокеанско стандартно време

Военновъздушна база Лос Анджелис

Ел Сегундо, Калифорния

Вече се надигаше паника.

Изправен на наблюдателната платформа над контролната зала, Пейнтър Кроу усети напрежението по внезапното стихване на разговорите между специалистите. По командната верига в Центъра за космически и ракетни системи бяха разменени нервни погледи. В този ранен час присъстваха само началниците и неколцина ръководители на изследователски отдели в Министерството на отбраната.

Етажът под тях приличаше на макет на контролния център на НАСА. От двете страни на трите грамадни екрана на задната стена имаше редици компютърни терминали и сателитни контролни пултове. Средният екран показваше карта на света, трасирана от светещи линии, които обозначаваха траекторията на два военни сателита и пътя на близката комета. Двата странични екрана излъчваха на живо сигнала от камерите на спътниците. На левия бавно се въртеше профилът на Земята на фона на космоса. На десния яркото сияние на кометната опашка забулваше звездите наоколо.

– Нещо не е наред – прошепна Пейнтър.

– Какво искаш да кажеш? – Шефът му стоеше до него на наблюдателната платформа.

Генерал Грегъри Меткаф ръководеше АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Облеченият в пълна униформа афроамериканец беше петдесетинагодишен, възпитаник на академията в Уест Пойнт.

За разлика от него, Пейнтър носеше обикновен черен костюм, а каубойските му ботуши му придаваха небрежен вид. Бяха му подарък от Лиза, в момента в изследователска командировка в Ню Мексико. Наполовина индианец, той навярно трябваше да откаже да носи ботушите, но ги харесваше, особено защото му напомняха за годеницата му, която отсъстваше вече цял месец.

– Нещо е уплашило експерта от „Оперативна поддръжка“. – Пейнтър посочи специалиста на втория ред терминали.

В това време главният експерт се приближи до колегата си и се наведе над пулта.

– Ще се оправят. – Меткаф махна пренебрежително с ръка. – Това им е работата.

И генералът продължи разговора си с командира на 50-о космическо крило в Колорадо Спрингс.

Все още обезпокоен, Пейнтър не престана да следи растящото напрежение на долния етаж. Бяха го поканили да наблюдава тази секретна мисия не само като директор на Сигма, която действаше под шапката на АИОП, но и като инженер на съоръжение, използвано на единия от двата военни спътника.

Сателитите ОГ-1 и ОГ-2 бяха изведени в космоса преди четири месеца. Съкращението означаваше „Определяне на геодезична прецесия“ – наименование на проект за изследване на гравитацията под ръководството на военен физик, който възнамеряваше да направи пълен анализ на кривата на пространство-времето около Земята, за да улесни проектирането на спътниковите и ракетните траектории.

Макар и само по себе си амбициозно начинание, откриването на кометата от двама любители астрономи преди две години незабавно промени фокуса на проекта – особено след регистрирането на нейната необикновена енергийна характеристика.

Пейнтър погледна съседката си отляво – изследователката от Астрофизичната обсерватория на Смитсъновия институт. Двайсет и три годишна, висока и стройна като лекоатлетка, д-р Джейда Шоу имаше безупречна кожа с цвят на кафе, а късо подстриганата й черна коса подчертаваше дългата й шия. Облечена в бяла лабораторна манта и дънки, тя стоеше със скръстени ръце и нервно гризеше нокътя на палеца си.

Преди година и пет месеца бяха привлекли младата астрофизичка от Харвард и я бяха включили в този секретен военен проект. Тя очевидно още не се чувстваше в свои води, въпреки че полагаше усилия да го крие.

Всъщност нямаше основания за нервност, защото нейните проучвания вече й бяха донесли международно признание. Въз основа на квантови уравнения, които далеч надхвърляха интелектуалното равнище на Пейнтър, Джейда Шоу беше разработила необичайна теория за „тъмната енергия“, онази тайнствена сила, която съставлява три четвърти от вселената и е причината за нейното ускорено разширяване.

И сякаш за да докаже още по-категорично способностите си, д-р Шоу бе единственият физик, забелязал малките аномалии в приближаването на небесната гостенка, която в момента сияеше на небето – комета, обозначена като ИКОН.

Преди година и половина тя бе използвала дигиталната информация на новия фотоапарат за тъмна енергия, 570-мегапикселова система, проектирана във Фермилаб и инсталирана в една планинска обсерватория в Чили. С нейна помощ изследователката бе проследила преминаването на кометата и бе установила аномалии, които според нея доказвали, че това небесно тяло излъчва или смущава тъмната енергия по пътя си.

Проучванията й моментално бяха засекретени от съображения за национална сигурност. Подобен нов източник на енергия имаше огромен неизползван потенциал – и икономически, и военен.

От този момент свръхсекретният проект ОГ получи нова цел: да изследва потенциалната тъмна енергия на кометата. Планираха да пратят ОГ-2 през нейната пламтяща опашка, да направят опит да уловят регистрираната от д-р Шоу енергия и да я пренасочат към втория спътник, който обикаляше в земна орбита.

За щастие за изпълнението на тази задача не се налагаха съществени промени в първоначално проектирания сателит. Според оригиналната схема в самото му сърце трябваше да се вгради идеална сфера от кварц. Щом изведяха спътника в орбита, възнамеряваха да й придадат въртеливо движение и така да предизвикат жироскопичен ефект, който щеше да им позволи да регистрират кривата на пространство-времето около Земята. Ако експериментът постигнеше успех, лъчът тъмна енергия от единия до другия спътник трябваше да предизвика известно смущение на тази крива.

Експериментът наистина беше смел. Дори вече шеговито разчитаха съкращението ОГ като „Окото Господне“. Пейнтър оценяваше по достойнство шегата и си представяше онази въртяща се идеална сфера, готова да надникне в загадките на вселената.

– Сателитът ще навлезе в опашката след десет секунди! – извика главният експерт.

Докато течеше предстартовото броене, очите на д-р Шоу бяха вперени в потока от данни на гигантския екран.

– Надявам се да сте сбъркали, директор Кроу – каза тя. – За това, че нещо не е наред. Сега не е моментът за грешки – не и когато ни предстои да получим достъп до енергия, свързана с раждането на нашата вселена.

„Така или иначе, вече няма връщане назад“ – помисли си Пейнтър.

07:55 ч.

В течение на шест напрегнати минути ОГ-2 постепенно изчезваше в йонизираната пара от газ и прах. На десния екран, който показваше образа от камерата на сателита, вече не се виждаше абсолютно нищо. Сега летяха сляпо и изцяло зависеха от телеметричните данни.

Пейнтър се опитваше да възприема всичко едновременно; усещаше възбудата в залата и съзнаваше историческото значение на този момент.

– Регистрирам енергиен пик в ОГ-две! – съобщи от терминала си специалистът по енергийни системи.

Разнесе се откъслечно ликуване, но напрежението бързо го заглуши. Данните можеше да са грешни.

Всички погледи се насочиха към друг пулт, този на авиокосмическия инженер, който следеше ОГ-1. Той поклати глава. Явно нямаше данни енергията, уловена от първия спътник, да се пренасочва към неговия орбитиращ около Земята близнак. После инженерът внезапно скочи на крака и извика:

– Получава се нещо!

Системният експерт забърза към него.

Докато всички очакваха потвърждение, д-р Шоу посочи телеметричната информация под картата на света.

– Засега изглежда обещаващо.

„Щом казваш...“, помисли Пейнтър.

Получаващите се данни му бяха непонятни. След още една напрегната минута информационният поток пред очите му се замъгли.

Специалистът по енергийни системи рязко се изправи. На екраните пред него мигаха предупреждения и съобщения за грешки.

– Енергийното равнище тук вече се повиши толкова, че не подлежи на измерване! Какво да правя?

– Изключи го! – нареди системният експерт.

Без да сяда, специалистът бясно започна да пише на клавиатурата.

– Не става! Сателитната навигация не реагира.

Десният екран изведнъж почерня.

– А сега изгубихме и видеосигнала – прибави той.

Пейнтър си представи как ОГ-2 се носи в космоса – просто поредният безполезен космически боклук.

Инженерът, който наблюдаваше ОГ-1, махна с ръка на системния експерт.

– Получавам нови данни. Трябва да ги видите.

Д-р Шоу пристъпи към парапета на наблюдателната платформа в очевиден опит да прочете информацията. Пейнтър последва примера й, както и повечето други началници с тях.

– Геодезичната прецесия се променя – поясни инженерът и посочи монитора. – Нула цяло и две десети процента отклонение.

– Не е възможно – промълви д-р Шоу. – Освен ако пространство-времето около Земята не започва да се огъва.

– Вижте! – продължи инженерът. – Ъгловият момент на Окото става все по-голям, много по-голям, отколкото предполагаха предстартовите изчисления. Даже засичам двигателна сигнатура!

Д-р Шоу се вкопчи още по-здраво в парапета, сякаш се готвеше да скочи долу.

– Такова нещо може да се случи само ако външен източник захранва Окото!

Пейнтър разбираше, че й се иска да обяви регистрирането на тъмна енергия, но се въздържа от преждевременни заключения.

Разнесе се нов глас – този път от терминал с надпис КОНТРОЛ.

– ОГ- едно губи орбитална стабилност!

Кроу погледна централния екран, който показваше картата на света и траекторията на спътниците. Синусоидата на траекторията на ОГ-1 видимо се изравняваше.

– Жироскопичните сили в сателита трябва да го изхвърлят от орбита – поясни д-р Шоу. Гласът й бе едновременно паникьосан и развълнуван.

Профилът на Земята на левия екран се уголеми, изпълни цялото пространство и скри мрачния космос. Спътникът излизаше от орбита и започваше бавно да потъва обратно в гравитационния кладенец, от който бе дошъл.

С проникването на сателита в горните атмосферни слоеве образът скоро изгуби яснотата си и се покри с потоци от данни и призрачни сенки.

По дисплея прелитаха континенти, облаци, яркосини океани.

След малко и той потъмня като другия.

Над залата се спусна тежко мълчание.

Сателитната траектория на световната карта заприлича на оръфан край на въже – главният компютър се опитваше да екстраполира различни аварийни траектории, като взимаше предвид множество променливи величини: турбулентността на горните атмосферни пластове, ъгъла на движение, скоростта, с която се разпадаше спътникът.

– Останките най-вероятно ще паднат по източната граница на Монголия! – съобщи специалистът, който следеше телеметричните данни. – А може би чак в Китай.

– От Пекин ще ги съберат, бъдете сигурни! – измърмори под нос командирът на 50-о космическо крило.

Пейнтър беше съгласен с него. Китай нямаше да пропусне пламтящите късове космически боклук, които се носеха към страната.

Генерал Меткаф стрелна Кроу с гневен поглед. Пейнтър знаеше значението му. Модерната военна техника на борда на спътника бе секретна. Не можеха да си позволят да попадне в чужди ръце.

Левият екран премигна за стотна от секундата, после пак почерня – последното изхълцване на умиращия сателит.

– Край! – обяви системният експерт. – Не регистрираме никакви излъчвания. Спътникът вече е обикновено парче метал.

Скоростта на телеметричните данни на централния екран бързо започна да пада и накрая лентата остана празна.

Д-р Шоу внезапно стисна Пейнтър за ръката.

– Нека покажат онзи последен кадър – помоли тя. – От момента преди сателитът да престане да функционира.

Сигурно беше забелязала нещо необичайно в данните, нещо, което явно я плашеше.

Меткаф също я чу.

Пейнтър въпросително се втренчи в началника си.

– Направете го. Веднага!

Предадоха заповедта по командната верига. Инженерите и специалистите направиха фокусите си и след няколко безкрайни минути на редигитализация, изчистване и увеличаване на контраста на големия екран отново разцъфна последният образ от онова кратко премигване.

В залата се разнесе ахване.

Генералът се наведе към ухото на Пейнтър.

– Ако от спътника е оцеляло дори едно единствено отломъче, трябва да го намерим. Не бива да попада във враговете ни.

Кроу не възрази. Разбираше всичко.

– Вече имам оперативни агенти в района.

Меткаф озадачено се вторачи в него, питайки го с поглед как е възможно това.

„Чиста проба късмет“.

Щеше да се възползва от късмета си и незабавно да събере спасителен отряд. В момента обаче просто зяпаше екрана, неспособен да откъсне очи от него.

Виждаше се сателитен образ на Източното крайбрежие на Съединените щати, заснет от падащия сателит. Изображението беше достатъчно детайлно, за да се различават по-големите крайбрежни градове.

Бостън, Ню Йорк, Вашингтон.

Всички се бяха превърнали в тлеещи развалини.