Клубът на биковете

1.

Ден първи

Ню Йорк

Един месец по-късно

В магазина „Клик-клик Камера“ на Западна осма улица Джо-Джо Уилсън отвъртя още малко крана на резервоара с кислород между краката си и погледна видеокамерата в ръцете на Марти Спелман.

– Готина е, а? – каза той през маската върху устата си. – Току-що излезе на пазара. Знаех си, че ще я харесаш. Ти си първият, на когото се обаждам. Ако знаеш какви връзки използвах...

Марти разгледа камерата. Беше последен модел цифрова „Никон“ – най-добрата и най-новата от тази серия – и несъмнено впечатляваше. Един бог знаеше как Уилсън се бе добрал до нея. Имаше от онези обективи, които я правеха толкова мощна, че можеше да заснеме доволното изображение на изневеряващ съп­руг от разстояние четири футболни игрища. Самото докосване до нея караше сърцето му да се разтапя.

Проблемът беше, че вече беше използвана. По черния й корпус се виждаха тънки като косъм надрасквания. По обектива се забелязваха мазни петна. Марти я огледа още веднъж и поклати отрицателно глава. Нямаше начин да плати двайсет хиляди за такава видеокамера втора ръка.

– Жалко, че пари – подхвърли той.

Уилсън го погледна изненадано. Беше искрено засегнат. Облегна се на високото си столче, примигна и огромният му кръгъл корем се изду пред него като балон от комикс. Беше на седемдесет години, но яденето го бе вкарало в „костюм“ от сто и петдесет килограма. Беше медицински парадокс, че сърцето му продължаваше да бие.

– Какви, по дяволите, ги дрънкаш? – сопна се той. – Камерата изобщо не е „гореща“.

– Не на мен тия – каза Марти.

– Не те лъжа.

– Тогава ми покажи касовата бележка.

Това го накара да замълчи.

– И къде е кутията?

Джо-Джо отмести поглед.

– Не продължавай да ме лъжеш, Джо-Джо. Не ставаш за лъжец. Ясен си ми от деня, когато се запознахме и когато има глупостта да опиташ да ми продадеш насочен микрофон, който не можеше да се насочва. Не можа ли да поумнееш досега?

Уилсън щракна с пръсти от двете страни на главата си.

– Не те чувам, Спелман. Емфиземът изяжда и ушите ми.

Марти извади петдесет стодоларови банкноти от джоба на панталона си и ги разтвори като ветрило върху мръсния стъклен тезгях, който ги разделяше.

– Пет хиляди и ще трябва да платиш за доставката в апартамента ми утре. Цената е справедлива. И двамата знаем, че е така.

Уилсън, който нямаше никакви проблеми със слуха, изгледа банкнотите сякаш бяха купчина изпражнения. Преглътна тежко и поклати подобната си на бледа луна глава.

– Имаш повече пари от самия Господ, а ми предлагаш само толкова? Пет шибани бона? – Той избута маската си встрани и имитира изплюване. – Десет хилядарки или нищо.

Марти сложи пръст върху една от банкнотите и я изтегли встрани.

– Офертата ми пада. Твой ред е.

– Камерата струва двайсет бона и ти отлично го знаеш!

– А ти вероятно си я купил за два. – Той плъзна вляво още една банкнота. – Я каква магия... парите се топят.

– Виж... – запъна се Уилсън. – Престани с това. Дорис беше на лекар миналата седмица. Налага се да се оперира. Трябват ми пари.

Дори това да бе истина, Марти знаеше със сигурност, че Джо-Джо е твърде умен, за да не подсигури старините си със солидна здравна осигуровка. Така че явно ставаше дума за поредния му номер.

– Времената са трудни за всички ни, Джо-Джо. Не следиш ли какво става с икономиката? Пропада право в кенефа. Вчера, ако щеш вярвай, видях в Южен Бронкс възрастна жена да пече гълъб на скара върху кофа за боклук. – Той отдели още една банкнота от останалите и я смачка в юмрука си. – Представяш ли си какво би направила тя с тези пари?

– Не мога да си представя какво си правил в Южен Бронкс.

Марти сложи пръст върху следващата банкнота.

И Уилсън не издържа. Сграбчи парите и ги преброи двукратно, преди да ги натъпче в джоба на ризата си.

– Щедростта не е сред добродетелите ти, Спелман, нека ти го кажа направо. За какво всъщност ти е такава камера? Не ми казвай, че имаш нов случай...

– Аз винаги работя по нов случай, Джо-Джо.

– И какъв е той? Поредното убийство? – Старецът тежко си пое въздух. – Или пак искаш да изпържиш някой ВИП за изневяра на жена му?

Марти не знаеше. Вчера сутринта му бе позвънила Маги Каин, романистка, чиито бестселъри напоследък се радваха на доброжелателна критика. Беше любимата писателка на бившата му съпруга. В краткия им разговор Маги го попита може ли да се видят днес в шест, но не бе навлязла в подробности. „Бих предпочела да говорим лично – обяснила бе тя. – Имам много причини да не се доверявам на телефони от всякакъв вид.“

Това бе заинтригувало Марти. Работата му бе станала затъпяваща. Беше взел адреса й, беше обещал да я посети и бе прекъснал разговора.

Шест часът означаваше след четиресет минути.

Погледна Уилсън, който затваряше крана за кислород.

– Добре де, остави си малко – посъветва го той. – Не искам да умреш, преди да си ми доставил камерата.

– Да бе...

– Обичам те, пич.

– Глупости.

– Вярно е.

– Препоръчай ми тогава някой филм. Жена ми иска нещо романтично.

– В твоето състояние? Тогава... „Каквидата“.

– Да ти го начукам, Спелман.

Марти се усмихна, остави камерата си на тезгяха, излезе от магазина и пое надясно по Пето авеню.

Маги Каин живееше на Западна деветнайсета улица.

Когато пристигна пред тясната й тухлена къща, Марти забеляза от пръв поглед тесните сандъчета с летни цветя на всеки прозорец, бронзовото чукче на гравираната махагонова врата и видимо наскоро пометената входна пътека.

Почука с чукчето.

Когато вратата се отвори, той се изправи очи в очи с дребничка жена малко над трийсетте, с дълга до раменете кестенява коса. Дрехите й издаваха човек, твърде зает, за да се кипри – избелели дънки и бяла тениска. Не носеше грим, което според Марти бе малко странно, понеже би могла по този начин да скрие белега, спускащ се от ъгълчето на лявото й око до края на устата й.

Протегна му ръка и Марти я пое.

– Добре, че дойдохте – каза му тя.

Ръкостискането й беше силно и енергично, и издаваше същата увереност, която струеше от гласа й.

– За мен е удоволствие – отговори й Марти. – Очаквах го с нетърпение.

– И аз. – Тя направи крачка встрани и зад нея се разкри входен коридор, отиващ навътре през зони на светлина и тъмнина. – Знам, че сте зает – увери го тя. – Влизайте и да поговорим.

Последва я по коридора, чиито стени бяха скрити зад лавици за книги и привличащи погледа картини и графики. Влязоха в дневната, в която миришеше на разцъфнали рози. Марти отбеляза рояла в ъгъла на стаята и фотографиите в посребрени рамки, поставени върху спуснатия му капак. На перваза на прозореца зад него в бдителна поза седеше загледана към града котка.

– Това е Бейби Джейн – кимна към котката Маги. – Взех я от улицата преди няколко години. Тя е истинската жена в тази къща.

– С нея ли да говоря тогава?

Маги се засмя.

– Тя може и да ви отговори, но ми се струва, че ще трябва да се примирите с мен. Нещо за пиене? Имам почти всичко, но ако предпочитате студените напитки, току-що направих кана с изстуден чай.

– Идеално.

Тя излезе и Марти се възползва от възможността да се огледа. Макар да знаеше, че Маги Каин е успешен писател, той познаваше достатъчно добре издателския бизнес, за да е наясно, че никакъв успех не можеше да й позволи рисунката на Матис, която бе зърнал още от входа.

Отиде до рояла и разгледа фотографиите. Русо момиченце, възрастна двойка, позираща на фона на тропически залез, симпатичен мъж, подреждащ насечени дърва до стената на затрупана от снега вила. Останалите бяха на Маги Каин.

На всяка от тях тя беше по-млада, може би не по-възрастна от трийсет, и докато ги разглеждаше внимателно, Марти забеляза, че на нито една от тях Маги не е с белега на лявата си буза.

Отново се запита защо е създала това жилище.

Зад гърба му се разнесе гласът й:

– Какво ви е известно за Максимилиан Улфхейгън?

Вървеше към него и светлината от прозорците улавяше червените оттенъци на косата й. Той взе чашата с изстуден чай, която тя му поднесе.

– Арбитражистът?

– Познавате ли друг Максимилиан Улфхейгън?

Марти се усмихна.

Улфхейгън не беше неизвестен, а името му бе определено необичайно.

– Признавам, че не.

Маги се облегна на рояла и слабичката й фигурка идеално се вписа в блестящата му извивка.

– Помня времена, когато всеки искаше да е на негово място – поде тя. – Хората се обличаха като него, вчесваха се като него, ходеха на същите ресторанти като него. Човек не можеше да пусне телевизора или да разтвори вестник, без да види зъбатата му физиономия. Знаете ли какво стана с него?

– Беше подведен под отговорност от КЦКФБ за търговия с конфиденциална информация.

– Точно така – потвърди Маги. – И прекара три години в Ломпок заради това преди пет години. – Тя кимна към вътрешността на стаята. – Да седнем?

– Бих предпочел да остана прав. – Той я проследи с поглед как отива до тапицирания със златист брокат диван и как оставя чашата си на масичката до него.

– Когато говорихме по телефона, мисля, споменах, че съм писател.

Марти кимна. Беше останал до късно, за да прегледа по диагонал два от четирите й романа, припомни си героите, които Глория бе обичала и мразила, на които се бе радвала и които бе презирала, спомни си случаите, когато бе заспивал с глава на корема й, докато тя захласнато бе прелиствала страниците. Но сега не искаше да мисли за онези времена.

– Бившата ми жена ви беше голям поклонник.

– Само бившата ли?

Закачаше се с него. Повечето от клиентите му сякаш витаеха из небесата. При Маги нямаше такова нещо.

– Чел съм някои от книгите ви. Във всяка от тях основната ви грижа е да унижите силни мъже. Такива като Улфхейгън. В един момент двамата с Глория дори започнахме да се питаме дали зад това няма някаква причина.

– Глория ли е бившата ви съпруга?

– Да.

Писателката сви рамене.

– Според мен един писател винаги има причина да пише. Тази причина може да е невинна, като например да спечели пари, или по-сложна, като да открие истината за себе си или за света, в който живее.

– А какво е писането за вас?

– По малко и от двете. Преди пет години, когато написах първия си роман, научих повече за себе си, за силните и слабите си страни, отколкото който и да е психолог би могъл да открие.

Марти погледна белега й и се запита каква част от твърдението й беше истина.

– Причината да ви повикам тук е, че пиша книга за Улфхейгън. Биография, а това е нов жанр за мен. Прекалено нов. Проблемът е, че издателят ми очаква първата чернова през ноември, което е нелепо, но понеже сама се съгласих, вината е изцяло моя. И все пак няма никакъв начин да свърша навреме, без някой да ми помогне с проучването.

– И се нуждаете от помощта ми?

– Това е меко казано.

– Какво ви е нужно?

– Докато интервюирам различни хора тук, в Ню Йорк, бих искала вие да отлетите за Калифорния и да го наблюдавате там. Той е на свобода вече две години, но полага подчертани усилия да не привлича внимание към себе си. Искам да знам всичко за живота му след затвора. Интересува ме как си прекарва времето, кои са приятелите му сега... всичко от този род. Ако ми дадете основната информация – а под „основна“ имам предвид скучното му всекидневие, – ще ви платя по стандартната ви тарифа. Но ако ми изровите нещо, което може да заинтригува света, нещо, което би изстреляло книгата ми в списъка на бестселърите, ще удвоя тарифата ви... и ще има и премия. Как ви звучи това?

Прямотата й му харесваше. Само не беше сигурен как щеше да приеме тарифите му.

– Вземам по двеста и петдесет долара на час – обясни той. – Разходите са отделно. Ако удвоите тарифата ми, това ще означава петстотин на час. По-редно е аз да ви попитам как ви звучи това.

Маги се приближи до мястото, където стоеше той. Без да сваля очи от нея, Марти се запита дали съзнава колко привлекателна е и реши, че някога – преди белегът да остави черта през лицето й, – тя със сигурност го е знаела.

– Ако някога е имало книга, която не мога да си позволя да издъня, това е тази. Издателят ми е предплатил солидна сума за нея и просто трябва да я предам. Повиках ви тук, защото научих от приятели, че сте най-добрият. Знам, че си струвате парите, и съм готова да ви платя, ако приемете задачата.

– Ще ми позволите ли да помисля? – каза той. – Имам две дъщери. Обикновено работя тук, в Ню Йорк, за да съм близко до тях. Те са всичко за мен.

– Естествено – съгласи се веднага тя.

– Ще бъде ли късно, ако ви съобщя решението си тази вечер?

– В никакъв случай – каза Маги. – Аз съм с котката. Ще си бъдем у дома цялата вечер.

Минаха през фоайето и Маги излезе да го изпрати навън. Когато се обърна да се сбогува, той видя, че Бейби Джейн е точно зад нея, стои на самия ръб на ръчно гравирана маса и извива опашка, докато се разглежда в тъмното стъкло на огромно огледало с вдлъбната рамка.

За миг му се стори, че котката го изучава и преценява. После животното скочи леко на пода и Марти изведнъж се видя отстрани – висок мъж с пясъчноруса коса и толкова широки рамене, че повече биха подхождали на професионален плувец.

– Имам въпрос – каза той. – Двамата с Улфхейгън... срещали ли сте се?

Маги отметна глава и започна да затваря вратата. Косата й покриваше белега на лявата й буза.

– Не – отговори тя. – Никога.