Мечът на тамплиерите

1.

– В „Шифърът на Леонардо“ Дан Браун описва рицарите тамплиери като най-святи пазители на тайната на потомството на Исус. В „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“ те са представени като безсмъртни пазители на Светия Граал. Във филма „Съкровището“ Николас Кейдж ги описва като хранители на несметно богатство, скрито под черквата „Света Троица“ в центъра на Манхатън. Според различни изследователи на църковната история те станали пазители на храма на Соломон в Йерусалим след успешното завършване на Първия кръстоносен поход, а също и закрилници на поклонниците, запътили се към Светите земи... Пълни глупости! Истината е, че рицарите тамплиери, тази самопровъзгласила се Божия армия, не са били нищо повече от банда крадци, изнудвачи и убийци. Извън всяко съмнение те са първата организирана престъпна групировка в световната история. Притежавали са тайни ритуали и кодекс, който много наподобява този на сицилианската Коза Ностра, или мафията.

Подполковник Джон Холидей по прякор Док, тъмнокос мъж на средна възраст с униформа на американски рейнджър и черна превръзка върху лявото око, огледа аулата в очакване на някаква реакция от курсантите или поне на признак за интерес. Не видя нищо друго освен осемнайсет кадети първи клас или с други думи, четвъртокурсници, все младежи, облечени в сини униформени ризи с къси ръкави. Под ризите искряха снежнобели тишъртки. Всички носеха еднакви сиви панталони с по един лампаз, всички имаха едни и същи къси прически, както и ленивите безизразни изражения на младежи в последното занятие на един десетчасов учебен ден. Направо да не повярва човек, че това е елитът на тазгодишния випуск на Уест Пойнт. Повечето курсанти бяха праволинейни и всеотдайни здравеняци, които вече бяха избрали да продължат кариерата си в артилерията, пехотата или бронираните войски и не проявяваха никакъв интерес нито към средновековната история като цяло, нито към рицарите тамплиери в частност. Един ден това щеше да бъде цветът на американското офицерство. Ужас!

Холидей продължи:

– Големият проблем на Първия кръстоносен поход от 1095 година е обстоятелството, че кръстоносците спечелили. Към 1099 година те вече контролирали Йерусалим и били армия без враг. Нямало повече сарацински неверници, които да избиват. Рицарите от тази епоха били професионални войници и предоставяли мечовете си под наем на всеки богат благородник – обикновено французин, италианец или германец, – който можел да си позволи услугите им. Те били chevaliers, в буквален превод мъже, които можели да си позволят да яздят кон. В битието им нямало място за кавалерство и галантност или за красиви девици, изпаднали в беда. Те били убийци и нищо повече.

– Войници, сър. – Забележката дойде от Тарванин, як финландец от Небраска, чиято бяла кожа и още по-бяла коса му бяха спечелили прякора Уайти. Приличаше на типичен пехотинец и двата кръстосани мускета на униформената му блуза доказваха това. При разпределянето на назначенията преди няколко седмици той бе избрал Форт Полк, Алабама, най-непривлекателното място в списъка, само и само за да покаже колко е печен.

– Не, кадет, не са били воиници, а наемници. Биели са се за пари, нищо повече. Не са се интересували от понятия като чест, дълг или родина. Били са насилници и грабители; в края на краищата, според правилата на войната, които са били в сила през ХІ век, неверниците бездруго щели да отидат в ада, така че никой не го било грижа за тях. Благородниците им обещали приказна плячка в Светите земи, но тя се оказала толкова малка, че хиляди от тези chevaliers се върнали по домовете си без пукнат грош, а голяма част от благородниците се разорили. Щом се прибрали по родните си места, мнозина от тях открили, че техните земи, замъци и прочие имущество били присвоени от подли роднини или просто били конфискувани от краля за неплатени данъци.

Холидей замълча.

– Каква е алтернативата пред един безработен войник, чиито единствени умения са свързани с мушкане, кълцане и прочие насилнически действия, насочени срещу враговете езичници, при положение че въпросните врагове изведнъж изчезнат?

Сви рамене.

– Войникът ще направи това, което винаги е правил в тази ситуация от епохата на Александър Велики до наши дни. Ще се захване с престъпления.

– Като Робин Худ? – Въпросът дойде от Мичъл, по прякор Зиц, наречен така на един героите от популярна някога компютърна игра. Зиц беше висок, слаб и пъпчив, носеше очила с телена рамка, а косата му отсега показваше признаци за ранно оплешивяване. Холидей го бе наблюдавал по време на четирите години, които Мичъл бе прекарал в Уест Пойнт, и продължаваше да се удивлява от силата и издръжливостта му. Очакваше хилавият кадет да напусне още по време на престоя си в Центъра за начално обучение, популярен като Казармите на звяра или просто Звяра, и дори преди това. Момчето обаче бе издържало. Холидей се усмихна. След време пъпките на Мичъл щяха да изчезнат.

– Робин Худ е романтична фантазия, съчинена от трубадури петстотин години след времето, в което е живял. Хората, за които говоря – наричали са ги routiers и са били членове на нещо като войнишки банди, ограбващи пътниците, – приличат повече на Тони Монтана от „Белязания“. Те са продукт на своята среда. Един току-що освободен от затвора кубински имигрант, достигнал бреговете на Кий Уест, няма голям избор, ако иска да натрупа състояние в новата си родина, и започва да продава кокаин. В средновековна Франция един рутиер обикновено се присъединявал към някоя банда, съставена от бивши войници, и започвал да плячкосва провинцията или да предлага на села и градове „закрила“, срещу съответната цена, разбира се.

– Такъв бил и Юг дьо Пайен, френски рицар на служба при херцога на Шампан. А когато херцогът свършил парите, престъпил клетвата си и постъпил в армията на Годфроа дьо Буйон и останал в нея до падането на Йерусалим. Годфроа станал крал на Йерусалим, а Юг се възползвал от старото им познанство и заедно с половин дузина други рутиери се обърнал към него с молба да им позволи да охраняват маршрутите, използвани от поклонниците в новозавладените Свети земи. Поискали още да получат правото да разположат щаба си в руините на стария Храм на Соломон. – Холидей огледа кадетите. – По онова време поклонничеството било голям бизнес и таксите, събирани от пилигримите, били гръбнакът на икономиката в „новоосвободените“ Свети земи. Годфроа се съгласил, но Юг стигнал още по-далеч – обърнал се към папа Урбан ІІ, който предоставил на групата му статут на свещен християнски орден. А това на свой ред освобождавало новосформираните рицари тамплиери от задължението да плащат данъци и им осигурявало привилегията да отговарят за делата си единствено пред папата.

– Направил им е предложение, което не са могли да откажат – усмихна се Зиц Мичъл. – Досущ като Кръстника.

– Нещо такова. – Холидей кимна. – Сир Юг и прия­телчетата му установили контрол върху значителна военна сила. Годфроа ядосал мнозина, приемайки кралската титла. По този начин обаче той осигурявал известна закрила за малкото си нестабилно кралство.

– И какво се случило? – попита Тарванин, като изненада Холидей с интереса си.

– Открай време се носели слухове за някакво съкровище, скрито в Храма на Соломон, може би дори за Кивота на завета, сандъчето, в което се пазел вторият комплект от Десетте Божи заповеди, които Мойсей донесъл от планината Синай.

– Вторият комплект? – учуди се Тарванин.

– Мойсей счупил първите скрижали – обади се Грейнджър, футболистът с прякор Куршума, който най-вероят­но бе свързан с формата на главата му. Той беше най-ревностният християнин в целия випуск. От момента, в който Холидей спомена Дан Браун и „Шифърът на Леонардо“, Грейнджър не бе престанал да го гледа изпод вежди. Темата бе чувствителна за мнозина, макар Холидей да не разбираше причините: в края на краищата ставаше въпрос за роман, за литературно произведение, а не за политическа плафторма или религиозна проповед. Грейнджър се изкашля, сякаш за да прогони неудобството от факта, че се е проявил като многознайко пред свой преподавател. – Бог записал заповедите си втори път и Мойсей ги поставил в Кивота. Пише го в Библията.

– А също и в Корана – любезно допълни Холидей. – Това събитие е от голямо значение не само за християните, но и за мюсюлманите.

Грейнджър се намръщи още повече и голямата му глава потъна между широките му рамене досущ като на костенурка, която прибира глава в корубата си.

– Намерили ли са Кивота? – попита Тарванин.

– Никой не знае. Намерили са нещо, това е извън всяко съмнение. Някои твърдят, че става въпрос за злато от рудниците на цар Соломон, други смятат, че тамплиерите са открили Кивота, трети са убедени, че са открили скритите познания на Атлантида. Каквото и да е било, направило ги е баснословно богати в рамките на една година. Финансирали са и сами са осигурявали въоръжена охрана за поклонниците, осеяли са пътя на пилигримите към Йерусалим с новопостроени замъци, предоставяли са наемници на всеки, който можел да си го позволи.

– Тъй като разстоянието между Европа и Светите земи било голямо, заимствали една идея от враговете си – сарацините, и започнали да издават кодирани полици. Така разписката за пари, внесени на едно място, можела да бъде осребрена на друго място, отдалечено на хиляди километри от първото. На практика започнали да извършват телеграфни преводи преди откриването на телеграфа. Започнали и да отпускат заеми срещу лихва, макар Библията изрично да го забранява. След време били в състояние да финансират цели войни. Междувременно се сдобили с обширни земи и други активи, заложени при тях срещу заеми, и така увеличили мощта и богатството си още повече.

Огледа кадетите и продължи:

– За стотина години тамплиерите навлезли във всеки бизнес, за който се сетите – лихварство, недвижими имоти, рекет, корабоплаване, контрабанда... В края на следващия век те се превърнали в нещо като мултинационална корпорация. Значителна част от нейните печалби идвала от незаконна дейност и това било извън всякакво съмнение. В повечето от най-големите градове на епохата, от Рим до Йерусалим, от Париж и Лондон до Франкфурт и Прага, никой не можел да направи по-значим ход, без да получи одобрението на местните тамплиери. Те контролирали политическата и банковата система, притежавали цели флотилии. Имали собствена армия, а към началото на ХІV век разполагали и с ненадмината шпионска мрежа, която обхващала познатия им свят. По това време Йерусалим отново паднал в ръцете на неверниците и Светите земи отново се превърнали в бойно поле, но това нямало значение.

– И какво се случило тогава, сър? – попита Зиц.

– Разраснали се прекомерно, надскочили собствените си възможности – обясни Холидей. – Френският крал Филип ІV току-що бил приключил продължителна война с Англия. Бил разорен и дължал на тамплиерските банки баснословна сума. Те се канели да поемат контрол над цялата страна. Папата също се разтревожил, тъй като тамплиерите разполагали с достатъчно власт в самата църква, за сложат свой човек на папския трон, ако решат да го направят, разбира се. Така че трябвало да се вземат мерки. Папа Климент V и крал Филип скалъпили заговор, повдигнали обвинения срещу ордена на тамплиерите – някои основателни, други измислени, и един петък, 13 октомври 1307 година, повечето водачи на тамплиерите във Франция били арестувани. Малко по-късно папата издал була, с която наредил – под страх от отлъчване от църквата – на всеки католически владетел в Европа да арестува тамплиерите и да конфискува имуществото им. Към 1312 година орденът на тамплиерите престанал да съществува. Някои смятат, че флотът на тамплиерите пренесъл съкровището на ордена в Шотландия, където то било скрито на сигурно място, други вярват, че тамплиерите са стигнали чак до Америка, макар доказателства за това да не са открити.

– Не виждам смисъла... – обади се Тарванин. – Това е някаква историческа случка, какво общо има с настоя­щето? С нас?

– Има общо, и то много – отвърна Холидей. Това бе довод, който бе чувал хиляди пъти, произнесен обикновено от самоуверени хлапаци точно като Тарванин. – Чували ли сте някога израза: онези, които забравят историята, са обречени да я повторят?

Стена от неразбиращи погледи посрещна думите му. Холидей кимна. Не беше изненадан.

– Приписват тази мисъл на Джордж Сантаяна, американски философ от испански произход, творил в началото на ХХ век. По същия начин Адолф Хитлер забравил уроците на историята и се опитал да воюва в Русия през зимата. Ако си бе спомнил катастрофалния поход на Наполеон, може би първо щеше да консолидира Западния фронт и да спечели войната в Европа. Ако ние бяхме обърнали внимание на историята и си бяхме припомнили дългогодишните напразни опити на французите да спечелят войната във Виетнам, може би нямаше да водим нашата война там по начина, по който са я водили те, и вероятно нямаше да загубим.

– Какво общо има това с тамплиерите? – поинтересува се Зиц.

– Те станали прекалено могъщи, забравили кои са приятелите им – обясни Холидей. – Също като нас. Съединените щати приключват Втората световна война с по-малко жертви на глава от населението дори от Канада. Ние не понасяме катастрофални щети, от каквито страдат континентална Европа и Великобритания. Отпускаме огромни военновременни кредити, които ни превръщат във водеща световна икономическа сила. Доминираме света, досущ като тамплиерите. Хората започват да ни завиждат. Да ни гледат с подозрение. Да се дразнят.

– Единайсети септември – обади се Тарванин.

– Да, и това освен всичко останало – каза Холидей. – И сякаш за да влошим ситуацията, започваме да смесваме религия с политика. Използваме стари аргументи от епохата на кръстоносните походи. Нашият бог е по-добър от вашия бог. На катарамите на коланите на нацистите пишело „Бог с нас“. Свещени войни срещу жени и деца, католици убиват протестанти в Белфаст. Нахлухме в Ирак по лъжлив повод, забравихме кои са приятелите ни. В името на Бог и така наречените „ценности, основани на вярата“ загиват повече хора, отколкото поради която и да било друга причина.

– Можете да принудите хората да станат ваши съюз­ници, но когато ситуацията се влоши, не очаквайте от тях да застанат до вас, особено когато намесите и Господ – приключи Холидей. – Разделение на църквата и държавата. Това изисква нашата конституция, макар че, изглежда, сме го забравили. Що се отнася до историята, сигурно ще успеете да проследите проблемите в Близкия изток чак до епохата на Мойсей.

– Не вярвате ли в Бог? – попита Грейнджър.

– Личните ми убеждения нямат нищо общо с това – отвърна Холидей. Беше водил този разговор и преди – стъпваше на опасна територия и като нищо можеше да се забърка в някоя неприятност.

– Винаги критикувате християните и Библията, Мойсей и прочие... – възрази Грейнджър.

– Мойсей е бил евреин – въздъхна Холидей. – Както и Исус, между другото.

– Да бе, да – изсумтя едрият футболист и се намръщи.

Прозвуча звънецът.

С него дойде избавлението.