Кралят на тръните

1.

Сватбен ден

„Отвори кутията, Йорг“.

Гледах я. Медна кутийка с гравирани тръни, без ключалка или закопчалка.

„Отвори кутията, Йорг“.

Медна кутия. Твърде малка, за да побере глава. Най-много детски юмрук да вкараш в нея.

Чаша, кутията, нож.

Гледах кутията и мътните отражения на пламъците в огнището. Топлината им не стигаше до мен. Оставих огъня да догори. Слънцето се смъкна и сенки откраднаха стаята. Спрях поглед върху жарта. Среднощ отмина, а аз все така седях и не мръдвах, като да бях издялан от камък, като че движението беше грях. Напрежение ме връзваше на възли. Усещах го в челюстите си, в скулите. Усещах неравностите на дървената маса под върховете на пръстите си.

Луната изгря и нарисува призрачни сенки по каменния под. После откри сребърната ми чаша с недокоснатото вино и почна да си играе с метала. Облаци глътнаха небето и в мрака заваля дъжд, натежал от стари спомени. В малките часове на нощта, изоставен от огън, луна и звезди, аз посегнах към кинжала. Опрях наточеното му острие в китката си.

Детето лежеше неподвижно в ъгъла, крайниците му свити по начин несъвместим с живота, непоправимо мъртво. Понякога си мисля, че съм виждал повече призраци, отколкото живи хора, но това момче, това четиригодишно дете, не спира да ме преследва.

„Отвори кутията“.

Отговорът се криеше в кутията. Това поне знаех. Момчето искаше да я отворя. И аз исках да я отворя, исках да пусна спомените, да се излеят, нищо че са тъмни, нищо че са опасни. Притегляше ме като ръба на пропаст, все по-силно, обещаваше избавление.

– Не.

Обърнах стола си към прозореца. Дъждът постепенно обръщаше на сняг.

Кутията я донесох от една пустиня, така гореща, че да те изгори и без помощта на слънцето. Четири години я пазя. Нямам спомен кога за пръв път е попаднала в ръцете ми, нито от кого съм я взел, знам само, че в нея има ад, който едва не ми прекърши разсъдъка.

Лагерни огньове блещукаха далечни в суграшицата. Толкова бяха много, че очертаваха релефа под себе си, възвишенията и падините на планинския терен. Три долини с хора на Стрелянския принц. В една не биха могли да се съберат. Три долини, пълни с рицари и стрелци, пешаци, пикари, брадвари и мечоносци, каруци и фургони, обсадни машини, стълби, въжета и катран. И някъде там, в синя шатра, Катерин Ап Скорон със своите четири стотици, изгубена в множеството.

Тя поне ме мрази. Предпочитам да умра от ръката на човек, който иска да ме убие, който ще почерпи удовлетворение от смъртта ми.

До ден войските на противника ще ни обградят, ще затворят последните долини и планински пътечки към изтока. И тогава ще видим. Четири години удържах Призрачния, откакто го отнех от чичо си. Четири години съм крал на Ренар. Няма да се дам лесно. Не. Битката ще е на живот и смърт.

Сега детето стоеше вдясно от мен, обезкръвено и мълчаливо. Не излъчваше светлина, но винаги го виждах в мрака. Дори със затворени очи. Гледаше ме с очи досущ като моите.

Махнах острието от китката си и вместо това почуках с върха му по зъбите си.

– Нека дойдат – казах. – За мен ще е облекчение.

Самата истина.

Станах и се протегнах.

– Остани или се махай, призрако, както решиш. Аз мисля да поспя.

Виж, това си беше лъжа.

Слугите дойдоха призори и аз ги оставих да ме облекат. Глупава работа, но излиза, че когато си крал, правиш като кралете. Дори ако си крал с медна коронка, имаш един-единствен грозен замък, а земите ти се катерят и спускат под непристоен ъгъл и приютяват повече кози, отколкото хора. Излиза, че поданиците са по-склонни да умрат за крал, когото всяка сутрин обличат нескопосани селяци, отколкото за крал, който сам може да си облече дрехите.

Закусих с гореща питка. Казал съм на пажа си всяка сутрин да чака с една гореща питка на вратата на покоите ми. Макин ме настигна, докато вървях към тронната зала, токовете на ботушите му тракаха по каменните плочи. Умее да вдига шум Макин, има талант за това.

– Добро утро, ваше величество – каза той.

– Зарежи тия глупости. – Целият бях в трохи. – Имаме проблем.

– Същият проблем, който го имахме на прага си и снощи? Онзи във вид на двайсет хиляди войници? – попита Макин. – Или нещо ново?

Зърнах детето в сянката на една отворена врата. Призраците и дневната светлина не се долюбват по принцип, но този се появяваше във всяко притулено кьоше.

– Нов – рекох. – По обед се женя, а нямам какво да облека.

2.

Сватбен ден

– Принцеса Миана е под грижите на отец Гомст и сестрите на Божията майка – докладва Кодин. Горкият още се чувстваше зле в кадифетата на шамбелан. Командирската униформа на Горски страж му е била далеч по-удобна, види се. – Трябвало да направят някои проверки.

– Добре че никой не напира да провери моята чистота. – Настаних се на трона. Адски беше удобен – гъши пух и коприна. Да го раздаваш крал е достатъчно неприятно и без разните му там готически столове. – Как изглежда принцесата?

Кодин сви рамене.

– Пратеник донесе това вчера – рече и ми показа златна кутийка с размерите на монета.

– Е, и как изглежда?

Той сви отново рамене, отвори кутийката с палец и примижа към миниатюрата вътре.

– Малка.

– Дай! – Взех медальона от ръката му и го погледнах. Художниците, които се трудят седмици наред върху тези нещица и ги рисуват с косъм вместо с четка, задължително разкрасяват модела си, сякаш противното би зачеркнало положения труд. Миана изглеждаше сносно. Не притежаваше хъса на Катерин, онзи натегнат поглед, който ти казва, че човекът насреща е истински жив и поглъща всеки миг с наслаждение. Но, откровено казано, на мен всички жени ми изглеждат привлекателни. Така де, колцина придирчиви осемнайсетгодишни мъже познавате?

– И? – попита Макин иззад трона.

– Малка – отвърнах и пуснах медальона в един джоб на робата си. – Много ли съм малък да се женя? Почвам да се чудя дали...

Макин сви устни.

– Мен ме ожениха на дванайсет.

– Лъжеш! – Нито веднъж през всичките ни години заедно сър Макин от Трент не беше споменавал да има жена. Успя да ме изненада, признавам. Трудно е да пазиш тайни, когато си на пътя и пиеш бира с братята около лагерния огън, след като цял ден си пускал кръв на този и онзи.

– Не бе, не лъжа – рече той. – Но на дванайсет си малък. На осемнайсет обаче си точно на години да се ожениш, Йорг. Даже си позакъснял, ако питаш мен.

– Какво стана с жена ти?

– Почина. Имаше и дете. – Стисна устни.

Добре е да разбереш, че не си знаел всичко за един човек. И че винаги може да те изненада с нещо ново.

– Е, значи моята бъдеща кралица е почти готова – казах. – И с тази дрипа ли да застана пред олтара? – Подръпнах тежката яка от златотъкан брокат, която ми жулеше на врата. Не че ми пукаше как съм облечен, но сватбата си е шоу, което ще видят и благородници, и простолюдие, така че си струва да играеш по правилата.

– Ваше величество – каза Кодин. Крачеше нервно пред подиума. – Това... нещо със сватбата е... по никое време. Имаме армия на прага.

– А и откровено казано, Йорг, никой не знаеше, че дамата идва, докато онзи ездач не похлопа на портите – добави Макин.

Разперих ръце.

– И аз не знаех, че ще пристигне снощи. Не съм магьосник все пак. – Зърнах мъртвото дете сгърбено в един далечен ъгъл. – Надявах се да пристигне преди края на лятото. А и онази армия има да измине още три мили и повече, ако иска да потропа на портите ни.

– Дали да не отложим сватбата, а? – Кодин мразеше поста си на шамбелан, мразеше го от дъното на душата си. Сигурно точно затова сметнах, че само на него мога да го поверя. – Докато условията не... докато времето не се пооправи.

– Двайсет хиляди пред прага ни, Кодин. И едва хиляда отсам стените. Е, по-голямата част са отвън, защото замъкът ми е твърде малък да ги побере, проклет да е. – Усмихнал се бях. – Не мисля, че условията ще се подобрят. Така че защо да не дадем на армията и кралица, за която войниците ни да умрат, а не само крал?

– А с армията на Стрелянския принц какво ще правим? – попита Кодин.

– Само за сведение, това от онези случаи ли е? Когато се правиш, че нямаш план, и така до последния момент? – попита Макин. – А после се оказва, че наистина нямаш?

Попита го сериозно обаче, мрачно дори. Дали и той не виждаше мъртви деца, запитах се, своето собствено например? Двамата често се бяхме изправяли лице в лице със смъртта и Макин винаги я срещаше с усмивка.

– Хей, моме! – извиках на слугинчето, което се мотаеше в дъното на залата. – Иди и кажи на оная жена да ми донесе нещо свястно за обличане, като за сватба. И без дантели! – Станах и сложих ръка на ефеса на меча си. – Нощните патрули сигурно вече са се прибрали. Хайде да слезем в източния двор и да чуем какво ще докладват. Пратих Кент Червения и Малчо Райчо с един от патрулите на Горски страж. Да чуем какво мислят за мъжете от Стрела.

Макин тръгна напред. Кодин се беше вманиачил на тема убийци. Аз знаех какво дебне в сенките на замъка ми и не за убийци се притеснявах. Макин зави зад ъгъла. Понечих да го настигна, но Кодин ме задържа с ръка на рамото.

– Принцът на Стрела няма сметка да ми праща тайни убийци, Кодин. Нито да ми овкусява сутрешната питка със смъртниче. Не, той иска да стовари отгоре ни своите двайсет хиляди и да ни размаже на пихтия. Човекът е амбициозен, стреми се към императорския трон. Мисли си, че е пъхнал крак през Златната порта. Сега той гради легенда около себе си и не му трябват ножове, които удрят в мрака.

– Освен това не си струва да праща убийци, щото армията ти е смешна – подхвърли Макин и се ухили през рамо.

Патрулът ни чакаше, мъжете потропваха с крака да се стоплят. Жени от замъка се суетяха около ранените. Оставих командира на патрула да докладва на Кодин и извиках Кент Червения. Райк надвисна неканен зад него. Четирите години живот в замъка с нищо не бяха смекчили ръбовете на Райк, пак си беше двуметров грозен нрав в комплект с лице, което е в пълна хармония с подлата и брутална душица, обитаваща великанската му снага.

– Малчо Райчо – рекох. Не бях говорил с него от известно време. От години. – Как е прекрасната ти съпруга? – Всъщност изобщо не я бях виждал, но несъмнено трябваше да е страховита жена.

– Счупи се – рече той и сви рамене.

Обърнах му гръб, без да коментирам. Има нещо в Райк, което винаги ме наежва. Нещо стихийно, нещо с кървави зъби и нокти. Или пък ми действа така заради великанския си ръст.

– Е, Кент – рекох. – Кажи ми добрите новини.

– Много са – отвърна той и се изплю в прахта. – Напускам.

– Тъй, тъй. – Преметнах ръка през раменете му. Кент не надвишава средния ръст, но е здрав и корав, само кости и мускули, и адски бърз. Едно нещо го отличава от тълпата и това е мозъкът му на убиец. Хаос, заплахи, кървави убийства – нищо такова не е в състояние да наруши спокойствието му. В миг на най-голяма криза той обмисля положението от всички ъгли, следи огневите линии, търси пролука и я намира.

– Тъй, тъй. – Придърпах го към себе си, стиснал с ръка врата му. Запъна се, но не посегна да извади оръжие, признавам му го. – Няма лошо. – Побутнах го по-далеч от патрула. – Но да предположим, че останеш. Просто така, хипотетично. Да предположим, че от тази страна на стената си само ти, а от другата страна – двайсетина противникови войници. Долу-горе такова е било съотношението на силите, от което ти беше излязъл с чест малко преди ние да те открием при онова езеро в Ратън, нали? – Кент се поусмихна. – Как би спечелил такава една битка, Червен? – Използвах прякора му нарочно, да му напомня за онзи незабравим ден, когато той стоеше полумъртъв, но ухилен до уши и целият покрит с кръвта на други хора.

Кент прехапа устна и впери поглед покрай мен незнайно къде.

– Натъпкали са се, Йорг. Натъпкали са се в долините. Много са нагъсто. Ако един мъж ще се бие срещу двайсет, трябва да е адски бърз, да напада и да се движи постоянно. Щото всеки противник ще му е щит срещу следващия. – Погледът му се върна към настоящето и той поклати глава. – Но армията не можеш я използва по този начин, като един човек.

Кент Червения имаше право. Кодин беше обучил войската ни добре, особено мъжете от татковия Горски страж, но в битка единството не трае дълго. Заповедите се губят, не стигат до предназначението си, остават нечути или биват чути изопачено, и рано или късно битката се обръща на кърваво меле, а тогава съотношението на силите си казва тежката дума.

– Ваше величество? – Беше жената от кралската гардеробна, държеше някаква дреха.

– Мейбъл! – Разперих широко ръце и я стрелнах с опасната си усмивка.

– Мод, господарю.

Не беше от плашливите, признавам.

– Мод, вярно – кимнах аз. – Е, с това ли ще се оженя значи?

– Стига да ви хареса, господарю – отвърна тя и даже се сгъна в лек реверанс.

Взех дрехата. Тежичка беше.

– Котки? – попитах. – Като гледам, май бая котки са одрали за това чудо.

– Самур – каза жената и стисна устни. – Самур и златна бродерия. Граф... – прехапа си езика, преди да е довършила.

– Граф Ренар се е оженил с тази дреха, нали? – попитах аз. – Е, щом онова копеле я е сметнало за приемлива, значи ще свърши работа и на мен. Поне ще топли, като гледам. – Чичо Ренар ми беше длъжник за тръните, за изгубена майка и изгубен брат. Бях му взел живота, замъка и короната, но той още ми беше длъжник. Една самурена роба не можеше да занули сметката ни.

– Добре ще е да побързаш, кралю – рече Кодин. Стрелкаше с очи двора горкият, озърташе се за убийци. – Трябва да направим втора проверка на отбранителните линии. Да планираме продоволствието за кенските стрелци, а също да обсъдим условията. – Поне събра достатъчно смелост да ме погледне в очите при последното.

Върнах робата на Мод и й позволих да ме облече под погледите на мъжете от патрула. Не удостоих Кодин с отговор. Бледен ми се виждаше. Винаги съм го харесвал, от първата ни среща, когато се опита да ме арестува, та досега, когато дръзваше да намекне за капитулация. Смел, разумен, способен, честен. Мъж за пример.

– Хайде да приключваме – казах аз и тръгнах към параклиса.

– Необходимо ли е? Това с женитбата? – Пак Кодин. Упорито играеше ролята, на която лично го бях насадил. Говори ми, така му бях заръчал. Никога не допускай мисълта, че съм непогрешим. – Стане ли ви съпруга, може да пострада сериозно. –При последното Райк се изкиска. – Ако е само гостенка, ще поискат откуп за нея и ще я върнат на Конски бряг.

Разумен, честен. Качества, които не бих могъл дори да ­имитирам.

– Необходимо е.

Стигнахме до параклиса по спираловидна стълба, покрай рицари с тежки брони. Гербът на граф Ренар още прозираше под моя на нагръдниците, сякаш властвах тук от четири месеца, а не от четири години. Поданиците от благородно потекло, които се бяха оказали твърде бедни, твърде глупави или твърде лоялни, за да избягат, вече се бяха събрали в параклиса. Селяните чакаха в двора отвън. Надушвах ги осезаемо.

При вратите спрях и вдигнах пръст, преди рицарят да е посегнал към дръжката.

– Условия?

Пак видях детето, този път под кръстосаните знамена на стената. Беше пораснало заедно с мен. Преди години го виждах като бебе, което ме гледа с мъртви очи. Сега беше на четири-пет. Почуках с пръсти по челото си в бърз ритъм.

– Условия? – повторих. Изричах думата само за втори път, но тя вече ми звучеше странно, лишена от смисъл, както става с думите, ако ги повториш многократно. Сетих се за медната кутия в стаята си. Изби ме студена пот. – Няма да има условия.

– В такъв случай накарайте отец Гомст да побърза с церемонията – каза Кодин. – Да приключим тук и да се погрижим за отбраната.

– Не – рекох. – Няма да има отбрана. Ще нападнем ние.

Бутнах рицаря от пътя си и отворих широко вратите. Параклисът беше пълен с хора, претъпкан. Изглежда, моите благородници бяха по-бедни, отколкото си мислех. А вляво – ярко петно в сини и виолетови оттенъци, придворни дами и рицари с брони в цветовете на дом Утрен, цветовете на Конски бряг.

При олтара пък, свела глава под венец от лилии, стоеше невестата ми.

– Мамка му – рекох.

Малка си беше. На дванайсет или там някъде.