Ключът

1.

Ал Хилах, провинция Бабил,

Централен Ирак

Пустинният воин се взираше през жуления от пясъка прозорец, очила скриваха очите му, а куфията – останалата част от лицето. Всичко наоколо бе избеляло до цвета на кост – къщите, камъните, дори хората.

Воинът наблюдаваше мъжа, който влачеше крака по отсрещния тротоар, увил плътно около лицето си собствената си куфия, за да се предпази от носените от вятъра песъчинки. Минувачите бяха рядкост в тази част на града и това бе съвсем естествено, при положение че слънцето се бе издигнало високо в небето и температурата надхвърляше петдесет градуса. Въпреки това трябваше да действат бързо.

От вътрешността на сградата, останала зад гърба му, долетя приглушен удар, последван от слаб стон. Пустинният воин не откъсваше поглед от минувача, за да провери дали не е чул нещо, но онзи продължаваше да върви невъзмутимо, като се стараеше да се придържа към тясната ивица сянка, хвърляна от фасадата, надупчена от автоматни откоси и шрапнели от гранати. Воинът проследи минувача, докато той не изчезна сред маранята, и насочи вниманието си към помещението.

Канцеларията зад гърба му бе част от автосервиз, разположен в покрайнините на града. Вонеше на масло, пот и евтини цигари. На едната стена бе окачена снимка в рамка, от която собственикът на сервиза сякаш оглеждаше самодоволно купищата книжа и резервни части около себе си. Стаята бе достатъчно голяма, за да побере бюро и два стола, и достатъчно малка, за да може обемистият климатик да поддържа поносима температура. Но само когато работеше. В момента бе изключен. И в помещението бе горещо като в пещ.

От месеци градът страдаше от режим на тока, една от многобройните трудности, които жителите му трябваше да преодолеят в името на своето освобождение. Хората вече говореха за управлението на Саддам като за доброто старо време. Вярно, понякога някой изчезваше безследно, но поне лампите светеха. Удивително колко бързо забравяха миналото. Той обаче не забравяше нищо. По времето на Саддам също бе извън закона. Извън закона остана и по време на сегашната окупация. Не дължеше вярност никому освен на самата земя и самата страна.

Ново стенание, причинено от силна болка, го върна в настоящето. Започна да изпразва чекмеджетата, да отваря шкафовете с надеждата да открие камъка, който търсеше, и да изчезне в пустинята преди по улицата да мине някой патрул. Но човекът, който притежаваше камъка, очевидно знаеше цената му. Тук нямаше и следа от него.

Свали снимката от стената. Гъсти черни мустаци като онези, които носеше Саддам Хюсеин, върху затлъстяло лице, превърнато в безформена маса плът. Бяла дишдаша, силно опъната на корема. Ръце, прегърнали две свенливо усмихнати момичета, които за нещастие бяха наследили чертите на баща си. Тримата се бяха подпрели на паркирания бял джип. Мъжът огледа фотографията внимателно, после чу, че климатикът заработи, и почувства полъха горещ въздух над главата си. Усмихна се и тръгна към задната част на сервиза с фотографията в ръце.

Работното помещение заемаше почти цялата задна част на сградата. Тук бе по-тъмно, отколкото в канцеларията, и също толкова горещо. Неоновите лампи висяха безполезно от тавана, а вентилаторът в ъгъла стоеше неподвижен и безмълвен. Тясна ивица слънчеви лъчи, проникнали през двата малки прозореца в задната стена, осветяваше двигател, окачен на вериги, които изглеждаха прекалено тънки, за да понесат тежестта му. Под двигателя бе поставена работна маса, на която привързан с тънка тел лежеше мъжът от снимката и се опит­ваше да си поеме дъх. Беше гол до кръста и огромният му силно окосмен корем се издигаше и спускаше при всяко вдишване и издишване. Носът му бе окървавен и счупен, едното му око бе толкова подуто, че почти не се виждаше. Алени струйки кръв се стичаха край местата, където тънката тел се бе впила в потната му кожа.

Над него стоеше мъж с прашни дрехи, чието лице също бе скрито от очила и куфия.

– Къде е? – попита той и бавно вдигна окървавената щанга, която държеше.

Дебелакът не промълви нито дума, само поклати глава и дишането му се учести в очакване на поредна порция болка. От носа му потекоха кървави сополи и се стекоха по мустаците му. Той затвори здравото си око и стисна силно клепача. Щангата се издигна по-високо.

В този момент в помещението влезе пустинният воин.

Лицето на дебелака бе разкривено в очакване на поредния удар. Когато той не последва, дебелакът отвори здравото си око и видя, че над него се е изправил втори мъж.

– Това дъщерите ти ли са? – попита новодошлият и протегна снимката. – Хубави са. Може би те ще ни кажат къде техният babba крие разни неща?

Гласът му бе дрезгав като шкурка.

Дебелият мъж мигом позна гласа и в окото му проблесна страх, а пустинният воин разви бавно куфията си, свали очилата, които предпазваха очите му от пясъка, и пристъпи под тясната ивица слънчеви лъчи. Светлината накара зениците му да се свият до миниатюрни черни точици и да избледнеят почти до сиво. Дебелакът забеляза характерния им цвят, сетне отмести поглед към неравния белег, който преминаваше през гърлото на мъжа.

– Знаеш ли кой съм аз? – попита воинът.

Дебелакът кимна.

– Кажи го.

– Ти си Аш’абах. Ти си... Дух.

– Тогава знаеш защо съм дошъл.

Ново кимване.

– В такъв случай кажи ми къде е. Или предпочиташ да стоваря този двигател върху главата ти и да доведа дъщерите ти тук, за да ви направя нова семейна снимка?

При споменаването на семейството му изражението на мъжа стана предизвикателно.

– Ако ме убиеш, няма да откриеш нищо – каза той. – Няма да намериш нито онова, което търсиш, нито дъщерите ми. Предпочитам да умра, отколкото да ги изложа на опасност.

Дух остави снимката на работния плот и извади от джоба си навигационната система, която бе свалил от арматурното табло на джипа. Натисна един бутон и обърна екрана към мъжа, за да го види. На дисплея се появи списък с последните дестинации. Третата отгоре надолу бе арабската дума за дом. Дух чукна сензорния екран и на него се появи карта на жилищен квартал в другия край на града.

В този миг всяко желание за съпротива у дебелака се изпари. Той си пое дъх, опита да овладее гласа си и съобщи на Дух онова, което той държеше да чуе.

*

Джипът подскачаше по разбитото шосе покрай един от многобройните напоителни канали, прорязващи земите на изток от Ал Хилах. Околността представляваше удивителна комбинация от гола пустош и участъци, покрити с гъста тропическа растителност. Бе известна като Плодородния полумесец, част от древна Месопотамия, земята между двете реки. Пред погледите им се простираха тучни треви и финикови палми, израснали покрай бреговете на една от тях – Тигър, докато водите на Ефрат течаха зад гърбовете им. Между древните граници, очертани от тези две реки, човечеството бе изобретило писмеността, математиката, колелото. Мнозина вярваха, че тук някога се е намирал Едем, Райската градина, но никой не бе успял да я открие. Авраам, бащата на трите велики религии: исляма, юдаизма и християнството, бе роден тук. И пак тук се бе появил Дух, роден от земята, на която служеше като неин верен син.

Автомобилът мина покрай палмова градина, след което заподскача по голата бяла като тебешир пустиня, съсухрена, втвърдена като бетон, изпечена от безмилостното слънце.

Дебелакът простенваше, когато пулсиращата болка прогаряше раните му. Дух не му обръщаше внимание, вперил поглед през предното стъкло към купчината камъни, започнала да се оформя в далечината. Прекалено рано бе да прецени какво е това и колко път им остава дотам. Горещината, напекла пустинята, си правеше шеги с разстоянията и времето. Гледката, разкрила се пред него, спокойно можеше да е декор за някоя сцена от Библията – същата гола и пуста земя, същото сухо като пергамент небе, сякаш изпепелено от горещината.

Колкото повече приближаваха, толкова по-ясни очер­тания започна да придобива миражът. Оказа се доста по-голям, отколкото бе решил първоначално Дух: квадратна двуетажна постройка, вероятно изоставен хан, обслужвал някога камилските кервани, прекосявали тези древни земи. Тънките му глинени тухли, изпечени от същото това слънце преди хиляди години, днес се ронеха, за да се превърнат в същата онази пръст, от която са били направени някога.

„Защото си пръст – помисли си Дух, докато оглеждаше околността, – и в пръст ще се превърнеш“.

Когато приближиха, забелязаха следи от взривове и снаряди, надупчили стените. Бяха скорошни – или тук бе унищожено гнездо на съпротивата, или англичаните или американците бяха използвали кервансарая за мишена за учебна стрелба. Дух стисна зъби от яд и се зачуди как ли биха реагирали нашествениците, ако въоръжени иракчани започнат да взривяват Стоунхендж или Маунт Ръшмор.

– Там. Спрете там – каза дебелакът и посочи ниската купчина камъни, струпана на няколкостотин метра встрани от руините на хана.

Шофьорът насочи автомобила натам и спря със скърцане на спирачки. Дух огледа хоризонта, видя трептящия топъл въздух, който се издигаше над горещата земя, лекото полюшване на листата на палмите, а също и облака прах в далечината, предизвикан най-вероятно от някоя военна колона. Тя обаче бе прекалено далеч и не представляваше заплаха за момента. Дух отвори вратата на колата – адската жега го обгърна мигом – и каза на пленника си:

– Покажи!

Дебелакът се затътри по изпечената от слънцето земя, а Дух и шофьорът го последваха, като стъпваха точно там, където бе стъпил пленникът им, за да не би той да се опита да ги подмами и да задействат някоя противопехотна мина. Мъжът спря на три метра от купчината камъни и посочи земята. Дух проследи протегнатата му ръка и видя, че земята на това място е леко вдлъбната.

– Капан?

Дебелакът го изгледа така, сякаш Дух току-що е обидил и него, и целия му род.

– Разбира се – отвърна той и протегна ръка за ключовете от автомобила. Взе ги и насочи висулката, окачена на ключодържателя, към земята. Чу се приглушеното прещракване на заключващ механизъм, деактивиран от дистанционното в ръката му. Дебелакът коленичи и разрови пръстта, под която се показа капак, заключен в единия с край с катинар, увит в найлонова торбичка. Дебелакът избра от връзката един малък ключ и отключи катинара.

Слънчевите лъчи осветиха тъмния проход. Дебелакът се спусна по стръмната стълба. Дух го следеше неотклонно зад дулото на пистолета си. Онзи вдигна поглед и примигна със здравото си око срещу ярките слънчеви лъчи.

– Ще взема фенерче – каза и протегна ръка в мрака.

Дух не отвърна нищо, само присви показалец около спусъка в случай че дебелакът вземе не фенерче, а нещо друго. Миг по-късно лъч светлина проряза мрака и освети подутото лице на собственика на сервиза.

Шофьорът се спусна подире му, а Дух огледа хоризонта за последен път. Облакът прахоляк се бе отдалечил – военната колона явно се бе насочила на север към Багдад. Не се виждаше жива душа. Доволен, че са съвсем сами, Дух се спусна в мрачното подземие.

Пещерата, изсечена в твърдата скала от някое древно племе, обитавало тези земи, бе голяма. Покрай стените бяха наредени стелажи от онези, които се използваха във военните складове и арсенали, но тези бяха покрити с нещо като завеси от плътен найлон, които да ги предпазят от праха. Дух протегна ръка и отметна една от завесите. Рафтовете бяха пълни с оръжие, предимно грижливо подредени автомати АК-47, всички със следи, които свидетелстваха, че са били използвани в не една и две битки. Под тях бяха наредени метални кутии с надписи на китайски, руски и арабски, в които имаше патрони калибър 7,62 мм.

Дух тръгна покрай рафтовете и започна да отмята найлоновите завеси. Зад тях имаше оръжия, артилерийски снаряди, пачки долари, подредени като тухли, торби с изсушени листа и бял прах... Най-накрая – в дъното на пещерата, разположено на един празен иначе рафт – той откри онова, което търсеше.

Издърпа увития със зебло вързоп, почувства тежеста на предмета в него и го разви почтително със същата предпазливост, с която би свалил бинтове от изгорена плът. В зеблото имаше плоска каменна плоча. Той я наклони към светлината, за да огледа протритите от времето знаци върху повърхността й. Проследи очертанията им с пръст – буквата Т, но обърната наопаки.

Шофьорът надникна над рамото му, без да отклонява пистолета си от заложника им.

– Какво пише?

Дух уви камъка в зеблото.

– Написано е на изгубения език на боговете – отвърна той, взе вързопа и го гушна нежно като бебе. – Не ни е писано да го прочетем, а само да го пазим. – Пристъпи към дебелака и впери поглед в подутото му лице. Светлите му очи проблеснаха необичайно ярко в сумрака. – Това принадлежи на тази земя. Не бива да бъде оставяно на един рафт редом с подобни неща. Откъде го взе?

– Даде ми го един козар, размени го за два автомата и малко муниции.

– Кажи ми името му и къде мога да го открия.

– Беше бедуин. Не знам как се казва. Бях в Рамади по работа и той донесе камъка, искаше да го продаде заедно с разни вехтории. Каза, че го бил намерил в пустинята. Може да е казал истината, а може и да е излъгал. Платих му добре – отвърна дебелакът и погледна Дух със здравото си око. – А сега ти ще ми го откраднеш.

Дух обмисли получената информация. Рамади се намираше на половин ден път на север. Градът беше един от основните центрове на съпротива по време на нашествието, а и сега, по време на окупацията, затова бе бомбардиран и обстрелван многократно. По-голямата част от него бе в руини и мнозина го смятаха за прокълнат и го избягваха. Там някога се бе издигал и един от дворците на Саддам, отдавна плячкосан от крадци. Напълно възможно бе реликвата да е дошла оттам. Покойният иракски президент също бе крадец, който ограбваше и трупаше за себе си съкровищата на своята страна.

– Кога се сдоби с него?

– Преди десетина дни, по време на ежемесечния пазар.

Кой знае колко път бе изминал за това време бедуинът, повел своите кози или овце към пустинята, заемаща площ от стотици квадратни километри. Дух вдигна вързопа, за да може дебелакът да го огледа по-добре.

– Ако отново попаднеш на подобно нещо, купи го и ме уведоми. По този начин ще се превърнеш в мой приятел. Ясно ли е? Знаеш, че мога да съм полезен приятел. Знаеш и че не би искал да съм ти враг.

Мъжът кимна.

Дух го изгледа за момент, после си сложи очилата, които защитаваха очите му от пясъка.

– Какво да правим с другите неща? – попита шофьорът.

– Остави ги. Не е нужно да лишаваме човека от средствата, с които си изкарва прехраната – каза Дух, обърна се към стълбата и започна да се изкачва нагоре към светлината на деня.

– Почакай!

Дебелакът го гледаше объркано, очевидно изненадан от тази неочаквана проява на милост.

– Онзи бедуински пастир... носеше червена футболна шапка. Предложих му да я купя, беше шега, но той се засегна. Каза, че била най-ценното му притежание.

– На кой отбор беше шапката?

– „Манчестър Юнайтед“... Червените дяволи.