Реално и нереално

Братя и сестри

Каменарят лежеше на високо болнично легло. Не беше дошъл в съзнание. Мълчанието му изглеждаше всеобхватно и потискащо. Тялото му под чаршафите, които падаха на колосани гънки, лицето му – бяха безразлични като камък. Майката, сякаш предизвикана от това мълчание и безразличие, заговори високо:

– Защо го направи? Искаш да умреш преди мен ли? Погледнете го! Погледнете го! Моят красавец, моят ястреб, моята река, моят син!

Тъгата ? беше красноречива. Издигаше се към случилото се като чучулига към утринта. Неговото мълчание и нейният вик означаваха едно и също – непоносимото ставаше добре дошло. По-малкият син стоеше и слушаше. Смазваха го с тъгата си, голяма колкото живота. Безсъзнателното, начупено като парче тебешир тяло на брат му го смазваше с тежестта на плътта и на него му се искаше да избяга, да се спаси.

Мъжът, който беше спасен, стоеше до него – дребен, прегърбен човек на средна възраст с побелели от варовик кокалчета на пръстите. Той също беше покрусен.

– Той спаси живота ми – каза на Стефан, сякаш търсеше обяснение. Гласът му беше плоският, безцветен глас на глух човек.

– Несъмнено – отвърна Стефан. – Така постъпваше той.

Излезе от болницата, за да обядва. Всички го питаха за брат му.

– Ще живее – отговаряше Стефан.

Отби се в „Белият лъв“, за да хапне, пи твърде много.

– Осакатен? Той? Костант? Два тона скали са се срутили на главата му, и какво? Той е направен от камък. Не е бил роден, бил е изсечен в кариера.

Смяха му се, както обикновено,

– Изсечен – повтори им. – Както всички вас.

Излезе от „Белият лъв“ и тръгна надолу по улица „Ардър“, измина четири пресечки, излезе от града и продължи нататък, на североизток, успоредно на железопътната линия на четвърт миля от пътя. Майското слънце в небето беше малко и сивкаво. Краката му газеха прах и малки бурени. Карстът, варовиковата равнина, потрепваше леко около него от топлината, досущ малки, прозрачни трепкащи крилца на муха. Отвъд тази вибрираща сивкава мараня, далечни и малки, бяха застинали планините. Познаваше тези далечни планини цял живот и два пъти ги бе виждал отблизо, когато взе влака за Браилава – веднъж натам и веднъж на връщане. Знаеше, че са облечени в дървета – ели, вкопчили корените си в бреговете на буйни потоци, и с тъмни клони в мъглата, която затваря и разделя планинските клисури в светлината на зората, а влакът потракваше нататък и димът му се стелеше по зелените склонове като спускащ се воал. В планините потоците ромоляха в слънчевата светлина. Имаше водопади. Тук, в карстовата равнина, реките минаваха под земята, тихи в тъмните вени от камък. Можеш да яздиш цял ден от Сфарой Кампе и пак да не стигнеш планините, още да си във варовиковия прах. Късно на втория ден обаче ще си под сянката на дърветата, край буйните потоци. Стефан Фабър седна край правия нереален път, по който крачеше, и подпря глава на ръцете си. Сам, на миля от града, на четвърт миля от релсите, на шейсет мили от планините, седеше и плачеше за брат си. Равнината от камък и прах потрепваше и правеше гримаси около него като човек, който изпитва болка.

Върна се от обяд с около час закъснение в офиса на компания „Чорин“, където работеше като счетоводител. Шефът се приближи до бюрото му:

– Фабър, не е нужно да оставаш тук следобед.

– Защо?

– Ако искаш да отидеш в болницата...

– Какво да правя там? Не мога да го зашия, че отново да е цял, нали?

– Както искаш – отвърна шефът и отмина.

– Не на моята глава се срутиха тон камъни, това е. – Никой не му отговори.

Когато Костант Фабър беше ранен от срутването на скалите в кариерата, беше на двайсет и шест години. Брат му беше на двайсет и три. Сестра им, Розана, беше на тринайсет. Започваше да расте висока и свъсена, да тежи върху земята. Вместо да тича както преди, сега ходеше непохватно и някак прегърбено, сякаш с всяка стъпка прекрачваше, без да ще, праг. Говореше високо и се смееше шумно. Не оставаше длъжна на нищо, което я докоснеше – глас, вятър, дума, която не разбира, вечерна звезда. Не бе се научила на безразличие, познаваше само непокорството. Със Стефан обикновено се караха, ръчкаха се взаимно по болезнените места, не преставаха. Вечерта, когато той се прибра у дома, майката не бе се върнала от болницата, а Розана мълчеше в смълчаната къща. Този следобед и тя бе мислила за болката, за болката и смъртта. Непокорството я бе изоставило.

– Не бъди толкова потисната – каза ? Стефан, когато тя му сервира боб за вечеря. – Ще се оправи.

– Мислиш ли?... Някой каза, че може да остане... знаеш...

– Сакат? Не. Ще се оправи.

– Защо според теб се е спуснал да избута онзи човек настрана?

– Няма значение, Роз. Просто го е направил.

Беше трогнат, че тя задава тези въпроси на него, и изненадан от увереността на отговорите си. Не мислеше, че може да даде някакви отговори.

– Странно е – каза тя.

– Кое е странно?

– Не знам. Костант...

– Избил е ключовия камък на арката ти, нали? Бам! Падне ли един, след него тръгват всички останали.

Не го разбра. Не познаваше мястото, където се озова днес, място, където тя беше като другите хора, споделяше с тях катастрофата да си жив. Стефан нямаше намерение да ? обяснява.

– Така е с всички ни – продължи той, – търкаляме се наоколо, всеки е заринат под собствена купчина камъни. Поне извадиха Костант от неговата и го натъпкаха с морфин... Помниш ли как веднъж, когато беше малка, каза: „Ще се омъжа за Костант, когато порасна“?

Розана кимна.

– Разбира се. И той страшно се ядоса.

– Защото майка се смя.

– Ти и татко се смяхте, не тя.

Никой от двамата не се хранеше. Стаята лъхаше на спарено и бе тъмна извън жълтия кръг около керосиновата лампа.

– Какво беше, когато татко умря?

– Ти беше там – отвърна Стефан.

– Бях на девет. Но не помня. Освен че беше горещо като сега и много нощни пеперуди се блъскаха в стъклото. Онази нощ ли умря той?

– Така мисля.

– Какво беше тогава? – Опитваше се да изследва новата земя.

– Не знам. Просто умря. Не е като нищо друго.

Бащата беше умрял от пневмония на четиресет и шест, след трийсет години в кариерите. Стефан не помнеше смъртта му кой знае колко по-ясно от Розана. Тогава той не беше ключов камък на арката.

– Имаме ли плодове?

Момичето не отговори. Гледаше втренчено въздуха над мястото, където обикновено сядаше по-големият брат. Челото и тъмните вежди на Розана бяха като неговите, бяха неговите: приликата между родственици е еднаквост, братът и сестрата бяха – повече или по-малко, в извивката на чело и слепоочие – един и същи човек. Така че за момент Костант седеше на масата и беззвучно съзерцаваше собственото си отсъствие.

– Има ли?

– Мисля, че в шкафа има ябълки – отговори тя, върна се към себе си, но толкова тихо, че за миг в очите на брат ? изглеждаше като жена, притихнала жена, която говори, изтръгната от размислите си. И той нежно каза на тази жена:

– Хайде. Да отидем в болницата. Вече трябва да са престанали да ровят в него.

Глухият се бе върнал в болницата. С него беше и дъщеря му. Стефан знаеше, че е продавачка в месарницата. Глухият, когото не бяха допуснали в отделението, държа Стефан половин час в горещата чакалня с чамово дюшеме, която миришеше на дезинфектант и смола. Говореше, разхождаше се, сядаше, скачаше на крака, спореше с равния, силен и монотонен глас на глухотата.

– Няма да се върна в кариерата. Не, сър. Ами ако снощи бях казал, че днес няма да ида в кариерата, как щеше да е днес? А? Нямаше сега да съм тук и ти нямаше да си тук, нито пък той да е там, вътре, брат ти де. Всички щяхме да сме си у дома. У дома, живи и здрави, нали? Няма да се върна на кариерата. Не, не, за бога. Ще отида на фермата, ето къде ще отида. Там съм отраснал, нали, на запад, в подножието, брат ми е там. Ще се върна и ще работя във фермата с него. Няма повече да стъпя в кариерата.

Дъщерята седеше на дървената пейка с изправен гръб и неподвижна. Лицето ? беше тясно, черната коса беше прибрана назад, на топчесто кокче.

– Не ти ли е горещо? – попита я Стефан, а тя отговори мрачно:

– Не, добре съм.

Гласът ? прозвуча отчетливо. Беше свикнала да говори на глухия си баща. След като Стефан не каза нищо повече, тя отново сведе поглед и застина с ръце в скута. Баща ? продължаваше да говори. Стефан прокара пръсти през запотената си коса и опита да го прекъсне.

– Чудесно. Това е добър план, Сачик. Защо да пропиляваш живота си в кариерата?

Глухият продължи да говори.

– Не те чува.

– Не можеш ли да го заведеш у дома?

– Не успях да го изведа оттук, дори и за вечеря. Не престава да говори.

Каза последното с много тих глас, може би от неудобство, и Стефан го долови в тона ?. Разтри още веднъж потната си коса и се вгледа в момичето, замислен по неизвестна причина за дим, водопади и планини.

– Върви си у дома. – В гласа си долови характеристиките на нейния, мекота и отчетливост. – Ще го заведа в кръчмата за час.

– Така няма да видиш брат си.

– Той няма да избяга. Хайде, върви си у дома.

В „Белият лъв“ двамата мъже пиха много. Сачик говореше за фермата в подножието. Стефан говореше за планината и за своята година в колежа в града. Никой не чуваше другия. Пиян, Стефан отведе Сачик до дома му в една от залепените една за друга еднакви къщи, построени от компанията „Чорин“ през 95-а, когато откриха новата кариера. Къщите бяха в западния край на града, а зад тях карстът се простираше под светлината на половината луна нататък и нататък, надупчен, изровен, равен, и отговаряше на лунното сияние със своя собствена бледност, взета трета ръка от слънцето. Луната, втора ръка, износена по ръбовете, беше окачена на небето като нещо, оставено на видно място от домакиня, за да не забрави, че се нуждае от кърпене.

– Кажи на дъщеря си, че всичко е наред – посъветва го Стефан, като се олюляваше пред вратата.

– Всичко е наред – повтори Сачик с ентусиазъм. – Наааред.

Стефан се прибра у дома пиян и така денят на злополуката се смеси в паметта му с останалите дни от годината, а фрагментите, които останаха с него – затворените очи на брат му, чернокосото момиче, което го гледаше, луната, която не гледаше нищо, – не се връщаха в ума му като части от едно цяло, а поотделно, с продължителни интервали помежду им.

Карстът нямаше извори. Водата, която пиеха в Сфарой Кампе, идваше от дълбоки кладенци и беше чиста, без вкус. Еката Сачик все още усещаше странната изворна вода във фермата на устните си, докато търкаше железен тиган на мивката. Търкаше с твърда четка, влагаше повече енергия, отколкото беше нужно, погълната от работата дълбоко под нивото на съзнателното удоволствие. В тигана имаше остатъци от загоряла храна и водата, която наливаше вътре, бягаше кафява от космите на четката и проблясваше на светлината на лампата. Никой от тях не умееше да готви там, във фермата. Рано или късно тя щеше да се заеме с това и да започнат да се хранят както трябва. Харесваше ? домакинската работа, обичаше да чисти, да се навежда със зачервено лице към печката на дърва, да вика хората за вечеря – жива, разнообразна работа, а не досада като онази в магазина, да връща ресто, да повтаря „приятен ден“, „приятен ден“ по цял ден. Напусна града със семейството си, защото онова ? беше дошло до гуша. Фермерското семейство ги бе приело и четиримата без коментар, като природно бедствие – повече гърла за изхранване, но и повече работна ръка. Фермата беше голяма, но бедна. Майката на Еката, която боледуваше, се промъкваше безшумно зад шумната леля и братовчедката. Мъжете, чичото, бащата и братът на Еката, тропаха вън и вътре с прашни ботуши, водеха дълъг разговор за покупка на още едно прасе.

– Тук е по-добре, отколкото в града. Нищо няма в града – каза овдовялата братовчедка на Еката. Момичето не ? отговори. Нямаше отговор.

– Мисля, че Мартин ще се върне – каза Еката накрая. – И през ум не му беше минавало да става фермер.

И наистина брат ?, който беше на шестнайсет, през август се върна в Сфарой Кампе, за да работи в кариерите.

Нае стая в пансион. Прозорецът му гледаше към задния двор на Фабър – ограден квадрат от прах и бурени, с тъжна ела в единия край. Хазайката, вдовица на каменар, беше мургава, с изправен гръб, спокойна като сестрата на Мартин, Еката. С нея момчето се чувстваше мъжествено и леко. Когато излизаше, дъщеря ? и останалите наематели, четирима неженени мъже, още ненавършили трийсет, вземаха нещата в свои ръце. Смееха се и се тупаха по гърбовете. Железничарят от Браилава вадеше китарата си и пееше песни от мюзикъли, въртеше очи като стафиди в свинска мас. Дъщерята, на трийсет и неомъжена, се смееше и се суетеше наоколо, ризата ? се измъкваше от колана на гърба, а тя не я мушкаше обратно. Защо вдигаха такава врява? Защо се смееха, тупаха се по гърбовете, свиреха на китара и пееха? Често се шегуваха с Мартин. Той свиваше рамене и отговаряше троснато. Един път отговори с езика, който се използваше в кариерите. Китаристът го дръпна настрана и му каза сериозно, че човек трябва да се държи прилично пред дамите. Мартин го изслуша, привел зачервеното си лице.

Беше едро, широкоплещесто момче. Мислеше, че би могъл да хване този чиновник от Браилава и да му счупи врата. Не го направи. Нямаше право. Чиновникът и останалите бяха мъже. Имаше нещо, което те разбираха, но той не схващаше – причината, поради която вдигаха врява, споглеждаха се особено, свиреха и пееха. Докато не разбереше това, имаха право да му казват как да разговаря с дами. Качи се в стаята си и се наведе през прозореца, за да изпуши една цигара. Димът увисна в неподвижния вечерен въздух, който обгръщаше елата, покривите, света в голям купол от твърд тъмносин кристал. Розана Фабър излезе в заградения съседен двор, изхвърли мръсната вода от леген за миене на чинии с рязко, елегантно движение на ръцете, после остана на място, за да погледне към небето, скъсена от перспективата, черна коса над бяла блуза, уловени в синия кристал. Нищо не помръдваше на шейсет мили във всички посоки, освен последните капки вода от легена, които падаха една по една на земята, и димът от цигарата на Мартин, който се виеше и се стелеше настрани от пръстите му. Бавно прибра ръката си, така че погледът ? да не бъде привлечен от тънката къдрица дим. Тя въздъхна, удари легена в рамката на вратата, за да изтръска последните капки, които вече бяха изтекли, влезе, вратата се затръшна. Синият въздух се съедини отново, без дефект на мястото, където беше стояла. Мартин промърмори на бездефектния въздух думата, която го посъветваха да не използва пред дами, и след миг, сякаш вместо отговор, на северозапад заблестя вечерната звезда, високо и ясно.

Костант Фабър беше у дома сам, защото вече можеше да прекосява стаята с патерици. Как прекарваше тези дълги тихи дни, никой не се замисляше, може би най-малко самият той. Активен мъж, най-силният и интелигентен работник от кариерата, шеф на група още от двайсет и три годишен, той не познаваше леността или самотата. Винаги бе използвал времето си докрай за работа. Сега времето трябваше да използва него. Наблюдаваше как го обработва без смут или нетърпение, внимателно, както чирак наблюдава майстор. Вложи всичките си сили, за да усвои новия занаят, този на слабостта. Тишината, в която прекарваше дните, сега полепваше по него както варовиковият прах полепваше по кожата му преди.

Майката работеше в магазина за шивашки стоки до шест. Стефан излизаше от работа в пет. Вечер имаше един час, в който братята оставаха у дома сами. Стефан преди прекарваше този час в задния двор под елата, глупав, въздишащ, загледан в лястовиците, които се стрелкаха след невидими насекоми в непрекъснато смрачаващия се въздух, или ходеше в „Белият лъв“. Сега се прибираше веднага у дома и носеше на Костант „Браилавски новинар“. Четяха го едновременно, като си разменяха страниците. Стефан възнамеряваше да говори, но мълчеше. Прахът оставаше полепнал по устните му. Нищо не се случваше. Часът минаваше отново и отново. По-големият брат седеше неподвижно, навел хубавото си притихнало лице над вестника. Четеше бавно. Стефан трябваше да го изчаква, за да разменят страниците. Виждаше как очите на Костант се движат от дума на дума. След това идваше Розана и крещеше „довиждане“ на съучениците си на улицата, после се прибираше майката, тряскаха се врати, гласове отекваха от стая в стая, кухнята започваше да пуши и дрънчи, тракаха чинии, часът си отиваше.

Една вечер, едва започнал да чете, Костант остави вестника настрана. Последва дълга пауза, която не съдържаше събития и която Стефан, вперил поглед във вестника, се престори, че не забелязва.

– Стефан, лулата ми е там, до теб.

– О, да, разбира се – промърмори Стефан, занесе му лулата. Костант я напълни и запали, дръпна няколко пъти от нея, пак я остави. Дясната му ръка беше опряна върху подлакътника на стола, корава и отпусната, стиснала възел от самота, твърде тежък, за да го повдигне. Стефан се криеше зад вестника си и тишината продължаваше.

Ще му прочета това, за коалицията на съюза, помисли си Стефан, но не го направи. Очите му настояваха да намерят друга статия, да я прочетат. Защо не можеше да говори с него?

– Роз расте – отбеляза Костант.

– Да, развива се – промърмори Стефан.

– Нужно е някой да се грижи за нея. Мисля си, че този град не е подходящ за подрастващо момиче. Само диви момчета и закоравели мъже.

– Навсякъде ги има.

– Така е. Без съмнение – кимна Костант. Прие твърдението на Стефан, без да го оспорва. Костант никога не бе напускал карста, никога не бе излизал от Сфарой Кемпе. Не познаваше нищо друго, освен варовик, улица „Ардър“, улица „Чорин“ и улица „Гулхелм“, далечните планини, огромното небе.

– Разбираш ли? – каза и отново взе лулата. – Тя е малко своенравна, така мисля.

– Всеки ще се замисли, преди да злоупотреби със сестрата на Фабър – успокои го Стефан. – Така или иначе, тя ще те послуша.

– И теб също.

– Мен? Че защо ще слуша мен?

– Поради същите причини – отговори Костант, но Стефан беше открил отново гласа си...

– За какво да ме слуша? Достатъчно разумна е. Ние с теб никога не слушахме какво ни казваше татко, нали? Сега е същото.

– Ти не си като него. Ако това имаш предвид. Ти си образован.

– Образован. Станал съм професор, как ли пък не! Исусе! Една година в нормално училище!?

– Защо се провали там, Стефан?

Въпросът не беше зададен с лекота. Дойде от сърцевината на мълчанието на Костант, от неговото аскетично, замислено невежество. Стефан, изваден от равновесие, защото откри себе си, също като Розана, толкова дълбоко загнезден в мислите на своя сдържан и толкова превъзхождащ го брат, отговори първото, което му дойде наум:

– Страхувах се, че ще се проваля. Заради това не работих както трябва.

И това беше простата и ясна истина, която никога не бе признавал пред себе си.

Костант кимна, замислен над тази идея за провала, която определено не му беше позната. После отбеляза с ясния си звучен глас:

– Пилееш времето си тук, в Кампе.

– Така ли? А ти?