Демонологът

1.

Редици лица. По-млади и по-млади с всяка учебна година. Естествено, просто аз остарявам сред потоците от първокурсници – илюзия, също като да гледаш през задното стъкло на кола и да виждаш как пейзажът бяга от теб, докато всъщност ти бягаш от него.

Толкова отдавна водя тия лекции, че мога спокойно да се унасям в подобни мисли, докато говоря пред двеста студенти. Време е за обобщение. Един последен опит да отворя очите поне на неколцина от младото компютърно поколение за великолепието на поемата, на която съм посветил едва ли не целия си живот.

– И тъй, стигаме до края – казвам.

Замълчавам. Чакам ги да откъснат пръсти от клавиатурите на лаптопите си. Да вдъхнат дълбоко застоялия въздух на аудиторията и да почувстват като мен убийствената печал в заключителните редове на поемата.

И сълзи те пророниха, но скоро ги изтриха –

пред тях светът лежеше цял, сами да си избират

приют, а Провидението беше им водач;

и двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи

поеха бавно през Едем самотния си път.

При тези думи усещам дъщеря си до мен. Откакто се роди – а дори и преди това, още като самата идея за детето, което исках да имам някой ден, – винаги неизменно съм си представял как излизам от градината ръка за ръка с Тес .

– Самота – продължавам. – Всъщност до това се свежда цялото произведение. Не добро срещу зло, не кампания, за да „оправдае подхода на Бог към хората“. Това е най-убедителният пример – по-убедителен от който и да било в Библията, – че адът съществува. Не като огнена бездна, не като място над нас или под нас, а вътре в нас, място в ума ни. Да се опознаем и да устоим на вечното напомняне за нашата самота. Да бъдем изгнаници. Да бродим сами. Какъв е истинският плод на първородния грях? Самотата! С това остават нашите клети младоженци, но то е самота на себеосъзнаването. Накъде могат да тръгнат сега? „Навсякъде! – казва змията. – Целият свят е техен!“ И все пак те са осъдени да избират своя „самотен път“. Това е страховито, дори ужасяващо пътешествие. Но всички ние трябва да тръгнем по него, както тогава, така и днес.

Тук правя нова, по-дълга пауза. Толкова дълга, че има риск да решат, че съм свършил, и някой да стане, да затвори лаптопа или да се изкашля. Но това никога не се случва.

– Запитайте се – казвам аз, стискайки мислено ръката на Тес. – Къде ще отидете, след като Едем е зад гърба ви?

Почти веднага се вдига ръка. Едно хлапе в дъното, което не съм забелязвал досега.

– Да?

– Този въпрос ще го има ли на изпита?

Името ми е Дейвид Улман. Преподавам в катедрата по английска литература към Колумбийския университет в Манхатън като специалист по митология и юдео-християнски религиозни повествования, макар че истинската ми сила, текстът, чието критично изследване ми е донесло преподавателско място в елитен университет и членство в разни научни дружества по цял свят, е „Изгубеният рай“ на Милтън. Паднали ангели, изкушението на змията, Адам, Ева и първородният грях. Епична поема от седемнайсети век, преразказваща библейски събития, но с умело изменена перспектива на съчувствие към Сатаната, водача на бунтовните ангели, който не изтърпял властта на един свадлив и авторитарен Бог, и се захванал със собствена кариера – да внася беди в живота на хората.

Странен (набожните дори биха казали двуличен) начин да си изкарвам хляба: цял живот преподавам неща, в които не вярвам. Атеист, изучаващ Библията. Експерт по демоните, който смята, че злото е чисто човешко изобретение. Писал съм есета за чудесата – изцеляване на прокажени, превръщане на вода във вино, екзорсизъм, – но никога не съм виждал магически трик, който да не мога да разоблича. Оправданието ми за това привидно противоречие е, че някои неща имат културен смисъл, без реално да съществуват. Дяволът, ангелите, раят, адът. Те са част от живота ни, макар че никога няма да можем да ги видим, да ги докоснем, да докажем, че са реални. Неща, които се подмятат из мозъка.

Умът е място в себе си и в себе си той може

от рая да направи ад или от ада – рай.

Това са думи на Джон Милтън, изречени през устата на Сатаната, неговото най-гениално творение. И аз вярвам, че старецът – както и другият старец – има право.

Въздухът над студентското градче Морнингсайд е напоен с предизпитно напрежение и влага от лекия нюйоркски дъждец. Току-що съм приключил последната си лекция за пролетния семестър, което винаги ми носи горчиво-сладкото облекчение на разбирането, че съм се справил с поредната година (консултациите и оценките почти са приключили), но и че си отива още една година (а заедно с нея броячът на моя живот е прещракал още веднъж). Все пак, за разлика от мнозина мърморковци, с които непрестанно се сблъсквам във факултета и споря за безброй точки от дневния ред на факултетските заседания, аз все още обичам да преподавам, все още обичам студентите, срещащи за пръв път истинската литература. Да, повечето от тях идват тук само като встъпителна крачка към нещото, което ще донесе големите пари – медицина, право, богат съпруг, – но в по-голямата си част все още не са напълно изгубени. Ако не за мен, то поне за поезията.

Часът е малко след три. Време да тръгна през вътрешния двор към кабинета си във Философския факултет, да трупна виновно пред катедрата купчината закъснели курсови работи, после да се отправя към Централна гара, за да посрещна Илейн О’Брайън за ежегодното пийване в „Ойстър бар“ по случай края на семестъра.

Макар че Илейн преподава във Факултета по психология, аз я чувствам по-близка, отколкото когото и да било от преподавателите по английска литература. Тя е на моята възраст – четиресет и три годишна, стройна, любителка на тениса и маратона, – но е вдовица, ненадеен инфаркт покоси съпруга й преди четири години, точно когато пристигнах в Колумбийския. Харесах я от пръв поглед. Според мен притежава сериозно чувство за хумор: рядко подхвърля шеги, но наблюдава абсурдите на света с остроумие, което някак успява да бъде едновременно обнадеждаващо и убийствено. Бих казал също, че е надарена с ненатраплива прелест, макар че съм женен – поне засега, – и признанието за подобно възхищение към колежка може да се сметне за „неуместно“ според университетския кодекс за поведение.

Но между мен и О’Брайън няма и помен от нещо неуместно. Нито някоя открадната целувка, преди тя да се качи на влака си по линията за Ню Хейвън, нито фриволни предположения какво би станало, ако поне веднъж си наемем хотелска стая, за да видим как ли ще потръгне. Въздържаме се не заради страха от санкции – поне така си мисля, – нито защото толкова държим на брачните задължения (след като и двамата знаем, че преди година жена ми пощуря по оня мазен теоретик от Факултета по физика Уил Йънгър). Мисля, че двамата с О’Брайън (тя става „Илейн“ едва след третото мартини) не сме задвижили нещата в тази посока, защото се боим, че така само ще омърсим каквото имаме. А какво имаме? Дълбока, макар и безполова близост, каквато лично аз не съм изпитвал с когото и да било още от детските си години, а може би дори и тогава.

И все пак допускам, че между нас има някаква своеобразна любовна връзка. Когато сме заедно, разговаряме за неща, които отдавна не обсъждам с Даян. За О’Брайън това е дилемата на нейното бъдеще – страхът от перспективата да остарее сама, макар да признава, че вече е свикнала със самотата и свободата да не се съобразява с никого. „Все по-неподходяща за брак“, както казва самата тя.

За мен това е мрачният облак на депресията. Или по-скоро онова, което неохотно се чувствам длъжен да наричам „депресия“, каквато изпитва едва ли не половината свят, макар че моят случай не изглежда точно такъв. През целия ми живот ме преследват псетата на необяснимо мрачно настроение въпреки успехите в кариерата, първоначално щастливия брак и най-голямото щастие: едничката ми, умна и сърдечна дъщеря, родена след бременност, за която всички лекари казваха, че няма да завърши успешно – единственото чудо, което съм готов да приема за истинско. След раждането на Тес черните псета се оттеглиха за известно време. Но когато бебето поотрасна и се превърна в бъбриво първолаче, псетата се завърнаха още по-настървени. Дори обичта ми към Тес, дори нейният шепот, преди да заспи „Тате, недей да тъгуваш“, не можеше да ги пропъди.

Винаги съм усещал, че нещо с мен не е съвсем наред. Не че личи отвън – аз съм абсолютно „излъскан“, както гордо ме определи Даян, когато започнахме да излизаме заедно, а днес използва същата дума с доста по-осъдителен тон. Дори и отвътре съм сравнително свободен от самосъжаление или болни амбиции, нетипично състояние за един хоноруван преподавател. Не, моите сенки идват от далеч по-неопределен източник, отколкото пише в наръчниците по психология. Колкото до симптомите, не знам дали изобщо ги има в профилактичните въпросници, раздавани от здравните служби. Раздразнение или агресивност? Само когато гледам новините. Загуба на апетит? Ни най-малко. Още откакто завърших колежа, се мъча да сваля пет килограма и все не успявам. Затруднения със съсредоточаването? Та аз си изкарвам хляба с литература и студентски курсови работи.

Моята болест е по-скоро някакво неопределено присъствие, отколкото липса на радост. Чувство, че по цял ден ме следва невидим спътник, чакащ възможността за по-плътно сближаване, отколкото досега. В детството си напразно се мъчех да му припиша самоличност, да го възприема като „въображаем приятел“, какъвто бях чувал, че имат някои деца. Но моят последовател само ме следваше – не играеше с мен, не ме защитаваше или утешаваше. Единственият му интерес бе – и все още е – да осигурява своето мрачно, зловещо и безмълвно присъствие.

Може да е преподавателска семантика, но това ми прилича по-скоро на меланхолия, отколкото на нещо тъй клинично като химическата неуравновесеност на депресията. В своята „Анатомия на меланхолията“ (издадена преди четиристотин години, когато Милтън все още обмислял образа на Сатаната) Робърт Бъртън нарича това „раздразнение на духа“. Сякаш над самия ми живот е надвиснала мрачна сянка.

О’Брайън вече почти се е отказала от намеците, че трябва да ида на психоаналитик. Знае наизуст отговора ми: „Защо, след като имам теб?.

При тази мисъл си позволявам усмивка, но тя мигновено изчезва, когато виждам Уил Йънгър да слиза по каменните стъпала на библиотеката. Размахва ръка към мен, сякаш сме приятели. Сякаш напълно му е изхвръкнало от ума, че вече десет месеца чука жена ми.

– Дейвид! Имаш ли минутка?

Как изглежда този човек? Като нещо лукаво и изненадващо хищно. С остри нокти и зъби.

– Още една година – казва той, щом застава пред мен, леко задъхан.

Оглежда ме с присвити очи и оголва зъби. Навярно това изражение се е водело за „чаровно“ при първите срещи на кафе с жена ми след заниманията по йога. Тази дума чух в отговор, когато зададох неизменния пръв и безполезен въпрос на рогоносеца: „Защо той?“. Тя се позамисли, сякаш нямаше нужда от обяснение и се учудваше, че търся такова. Накрая отвърна: „Той е чаровен“, кацайки върху думата като пеперуда, избираща едно цвете измежду многото.

– Слушай, не искам да усложнявам нещата – започва Уил Йънгър. – Само съжалявам, че така се получи.

– И как точно?

– Моля?

– Как се получи?

Той подвива обидено долната си устна. Теория на струните. Това преподава, навярно за това говори и с Даян, след като се смъкне от нея. Че ако разголиш материята от всичко излишно, откриваш как тя е обвързана с невероятно тънки струни. Аз не разбирам от тия неща, но мога да повярвам, че Уил Йънгър е устроен точно така. Невидими нишки, които повдигат веждите и ъгълчетата на устните му като по команда на опитен кукловод.

– Просто опитвам да се държа като зрял човек – казва той.

– Имаш ли деца, Уил?

– Деца? Не.

– Нямаш, разбира се. И никога няма да имаш, защото ти самият си егоистично дете – казвам и вдъхвам дълбоко влажния въздух. – Просто опитваш да се държиш като зрял човек? Майната ти. Мислиш си, че това е сцена от индийските филми, на които водиш жена ми и за които в „Таймс“ пишат, че били страшно реалистични. Но в истинския живот? Ние сме слаби актьори. Мърлячи, които страдат наистина. Ти не го усещаш, не би и могъл, но болката, която ни причиняваш – на цялото ми семейство, – унищожава общия ни живот. Поне доколкото го имахме.

– Слушай, Дейвид, аз...

– Имам дъщеря – продължавам да мачкам аз. – Момиченце, което усеща, че нещо не е наред, и пропада към онова мрачно място, откъдето не знам как да я измъкна. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се разпада? Не знаеш, разбира се. Ти си кух. Типичен социопат, който си изкарва хляба, говорейки за нищото в буквалния смисъл на думата. Невидими струни! Ти си специалист по нищото. Говорещо празно място.

Не очаквах да изрека всичко това, но се радвам, че го сторих. По-късно ще съжалявам, че няма как да се върна назад във времето, за да добавя още по-изискани оскърбления. Но засега се чувствам чудесно.

– Странно, че ми говориш така – казва той.

– Странно ли?

– Ирония на съдбата. Може би това е по-точният израз.

– „Ирония на съдбата“ никога не е по-точният израз.

– Между другото, идеята бе на Даян. Да си поговорим.

– Лъжеш. Тя знае какво мисля за теб.

– А ти знаеш ли какво мисли тя за теб?

Нишките на кукловода се размърдват. По устните на Уил Йънгър грейва ненадейна победоносна усмивка.

– Ти не си тук – продължава той. – Така казва тя. „Дейвид ли? Откъде да знам какво чувства Дейвид? Той не е тук.“

Нямам отговор на това. Защото е вярно. То бе смъртната присъда на нашия брак и аз нямах сили да поправя бедата. Не става дума за работохолизъм, нито за любовна връзка, заробващо хоби или онази отдалеченост, която се появява у мъжете на средна възраст. Една част от мен – онази част, от която се нуждае Даян – просто вече не съществува. Напоследък можем да бъдем в една стая, в едно легло и тя да посяга към мен, но сякаш се опитва да докосне луната. Ако вярвах, че молитвата може да помогне, бих се молил да разбера къде е изчезнало липсващото. Какво съм изгубил? Какво ми е липсвало от самото начало? Какво име да дам на паразита, който неусетно се е хранил от мен?

Слънцето грейва и изведнъж градът се обгръща в пара, стъпалата на библиотеката блестят. Уил Йънгър сбръчква нос. Той е котарак. Разбирам го чак сега, твърде късно. Черен котарак, който пресича пътя ми.

– Денят ще е горещ – казва той и се отдалечава.

Минавам покрай бронзовото копие на Мислителя на Роден („Сякаш страда от зъбобол“, каза веднъж Тес за него) и влизам във Философския факултет. Кабинетът ми е на третия етаж и докато се изкачвам нагоре, аз вкопчвам пръсти в перилата. Внезапната жега ме е изтощила.

Когато достигам етажа и завивам зад ъгъла, внезапно ми се завива свят тъй силно, че залитам и се подпирам на тухлената стена. От време на време ми се случват подобни пристъпи, които за момент ме оставят без дъх – майка ми ги наричаше „шемет“. Но сега е съвсем различно. Отчетливо усещане за пропадане. Не от височина, а надолу в някакво безгранично пространство. Бездна, която поглъща мен, сградата, целия свят на една-единствена безмилостна глътка.

После чувството отминава. Радвам се, че никой не ме е видял как се притискам към стената.

Никой освен жената на стола пред вратата на кабинета ми.

Твърде възрастна, за да е студентка. Твърде добре облечена, за да е преподавателка. Отначало й давам около трийсет и пет години, но отблизо изглежда по-възрастна, с ясно очертани кости – преждевременното стареене на човек с храносмилателни проблеми. Всъщност изглежда направо изпосталяла от глад. Добре ушитото костюмче и боядисаната черна коса не могат да прикрият това.

– Професор Улман?

Акцентът е европейски, но наследен. Може да е американка от френско, немско или чешко потекло. Такъв акцент по-скоро прикрива произхода.

– Днес нямам приемен час.

– Разбира се. Погледнах картичката на вратата.

– Заради някой студент ли идвате?

Свикнал съм на подобни сцени: родители, които са направили трета ипотека, за да настанят любимото чадо в скъп колеж, и сега идват да молят за оценки. Но още преди да довърша въпроса, разбирам, че не е така. Дошла е заради мен.

– Не, не – казва тя и отмята кичур коса от устните си. – Дошла съм, за да предам покана.

– Пощенската ми кутия е долу. Можехте да я пуснете там или да я оставите на портиера.

– Устна покана.

Тя се изправя. Оказва се по-висока, отколкото предполагах. И макар да е все тъй ужасяващо мършава, фигурата й не излъчва слабост. Стои с гордо разперени плещи, а острата й брадичка сочи към тавана.

– Имам среща в града – казвам аз, макар че вече посягам да отворя вратата. А тя вече пристъпва да ме последва.

– Само минутка, професоре – успокоява ме тя. – Обещавам да не ви бавя.

Кабинетът ми не е голям, а претъпканите библиотечни рафтове и купищата документи го смаляват още повече. Винаги съм смятал, че това го превръща в уютно гнездо на учен. Днес обаче, дори след като се отпускам на стола зад бюрото, а Мършавата жена сяда на старинната пейка, където студентите идват да молят за отлагане на изпити или по-високи оценки, теснотията ме задушава. Въздухът е разреден, като че сме се пренесли нейде високо в планините.

Жената приглажда полата си. Пръстите й са твърде дълги. Единственото й украшение е златна халка на палеца. Стои толкова хлабаво, че се върти при всяко помръдване на ръката.

– Редно е да се запознаем – подемам аз, изненадан от подчертаната враждебност в гласа си. Осъзнавам, че тя не идва от усещане за сила, а напротив, като опит за самозащита. Както дребните животинки се надуват, за да сплашат опасен хищник.

– За съжаление истинското ми име е информация, която не мога да споделя – казва тя. – Разбира се, мога да ви излъжа, но лъжите ме притесняват. Дори дребните, безобидни лъжи на всекидневието.

– Това ви дава предимство.

– Предимство? Но това не е състезание, професоре. Ние сме на една и съща страна.

– И каква е тя?

Жената се разсмива. Звукът напомня неудържима, болнава кашлица. Двете длани литват нагоре да прикрият устата й.

– Акцентът ви. Не мога да го определя точно – казвам аз, когато кашлицата стихва и пръстенът на палеца престава да се върти.

– Живяла съм на много места.

– Пътешественичка.

– Скитничка. Може би това е по-точната дума.

– Скитането означава липса на цел.

– Тъй ли? Не може да бъде. То ме доведе тук.

Тя се плъзва към ръба на пейката – само няколко сантиметра напред. Но имам чувството, че се е прехвърлила върху бюрото, неприлично близо до мен. Сега усещам нейния мирис. Лек селски дъх на слама и добитък. За секунда ми се струва, че не мога да си поема дъх без погнуса. После тя почва да говори. Гласът й не прикрива напълно акцента, но някак го усмирява.

– Представлявам клиент, който държи преди всичко на дискретността. А в конкретния случай, както несъмнено ще разберете, това изискване ме принуждава да се огранича само с най-необходимата информация.

– Задължителната основа.

– Да – потвърждава тя и привежда глава настрани, сякаш за пръв път чува тези думи. – Само каквото трябва да знаете.

– И какво е то?

– Моят клиент се нуждае от вашия опит, за да разбере един изключително важен случай. Затова съм тук. За да ви поканя да помогнете като консултант с професионална оценка, наблюдения и изобщо с каквото сметнете за необходимо при изясняването на... – Тук тя млъква, сякаш подбира най-подходящата дума от някакъв мислен списък, и накрая довършва: – Явлението.

– Явлението?

– Ако ме извините за неяснотата.

– Звучи много тайнствено.

– Налага се. Както казах.

Тя продължава да ме гледа. Сякаш аз съм дошъл при нея с въпроси. И сякаш очаква аз да продължа разговора. Е, добре.

– Споменахте за „случай“. Какво точно представлява той?

– Точно? Не съм в състояние да отговоря.

– Защото е тайна? Или защото и вие не го разбирате?

– Добър въпрос. Но ако отговоря, ще разкрия неща, които не бива да разгласявам.

– Не ми давате много.

– С риск да наруша наложените ми ограничения, бих казала, че нямам много за даване. Вие сте експертът, професоре, не аз. Дойдох при вас да търся отговори и преценки. Аз самата не разполагам с такива.

– Вие лично виждали ли сте това явление?

Тя преглъща с усилие. Кожата на шията й е тъй обтегната, че забелязвам как гръклянът мърда отдолу като мишка под чаршаф.

– Да, виждала съм го.

– И какво е мнението ви?

– Мнението ми?

– Как бихте го описали? Не професионално, не като експерт, а от своя гледна точка. Какво смятате, че е?

– О, не мога да кажа – отвръща тя и поклаща глава с наведени очи, сякаш съм я притеснил с неуместна закачка.

– Защо не?

Тя вдига очи към мен.

– Защото няма дума, с която да го назова.

Би трябвало да я помоля да си върви. Любопитството, което изпитах, когато я видях пред кабинета, вече е изчезнало. Разговорът вече може да води само към разкриването на още по-странни неща. Усещам, че не става дума за смахнато предложение на някаква изкуфяла старица, което впоследствие да разказвам със смях на колегите. Защото тя не е луда. Защото обичайният защитен воал, който усещаме при кратките срещи с безвредните смахнати, вече е вдигнат и аз се чувствам разголен.

– Защо ви трябвам? – питам неволно аз. – Тук има много преподаватели по английска литература.

– Но малцина са демонолози.

– Не бих се нарекъл така.

– Нима? – Тя се усмихва. Демонстрация на веселие, целяща да прикрие очевидната й сериозност. – Вие сте прочут експерт по религиозни текстове, митове и тъй нататък, нали? Особено по библейските текстове, споменаващи появите на Врага. Апокрифни документи за демонична дейност в древния свят. Сбъркала ли съм в търсенето?

– Всичко това е вярно. Но извън тези текстове не знам нищо за демоните, били те реални или измислени.

– Разбира се! Не сме и очаквали да имате личен опит.

– Та кой би имал?

– Да, наистина, кой? Не, професоре, търсим само академичните ви способности.

– Мисля, че не разбирате. Аз не вярвам.

Тя само се намръщва лекичко пред тази явна липса на разбиране.

– Не съм духовно лице. Нито пък теолог. Вярвам в демони толкова, колкото и в Дядо Коледа. – продължавам аз. – Не ходя на църква. Не смятам събитията от Библията и другите свещени документи за реални, особено когато става дума за свръхестественото. Търсите демонолог. Съветвам ви да се свържете с Ватикана. Може би там има хора, които още вземат такива неща на сериозно.

– Да. – Тя пак се усмихва. – Уверявам ви, че ги има.

– За църквата ли работите?

– Работя за агенция, разполагаща със солиден бюджет и големи отговорности.

– Приемам го за потвърждение.

Тя се привежда напред. Чувам как лактите й тропват върху коленете.

– Знам, че имате среща. Все още разполагате с време да се доберете до гарата. Затова може ли да ви предам предложението на моя клиент?

– Чакайте. Не съм ви казал, че отивам на гарата.

– Да. Не сте ми казали.

Тя не помръдва. И тази неподвижност подчертава казаното.

– Може ли? – повтаря тя, след като е отминала цяла минута.

Облягам се назад и с жест я подканвам да продължи. Вече не се преструваме, че имам избор. През последните мигове нейното присъствие в кабинета се е разраснало дотолкова, че ми прегражда пътя към вратата.

– Ще ви изпратим във Венеция с първия удобен за вас полет. Желателно утре. Ще бъдете настанен в един от най-хубавите хотели в стария град – в моя любим хотел, бих добавила. Там ще чакате да ви отведат на адрес. Няма да искаме какъвто и да било писмен отчет. Дори може да ви помолим да не разкривате наблюденията си пред когото и да било, освен присъстващите на място. Това е всичко. Разбира се, поемаме всички разноски. Билет в бизнес класа. Плюс консултантски хонорар, който се надяваме да ви задоволи.

С тези думи тя става. Прави единствената крачка, която я дели от бюрото, взема химикалка от чашата и надрасква число върху бележника до телефона. Сумата надхвърля една трета от годишната ми заплата.

– Ще ми платите толкова, за да отлетя до Венеция и да посетя нечия къща? После обръщам гръб и се прибирам? Нищо повече?

– В общи линии, да.

– Невероятна история.

– Съмнявате ли се в искреността ми?

– Не исках да ви обидя.

– Не се обиждам. Понякога забравям, че хората искат доказателства.

Тя бръква във вътрешния джоб на жакета си. Слага върху бюрото ми бял плик. Без адрес.

– Какво е това?

– Самолетен билет. Предплатена хотелска резервация. Чек за една четвърт от хонорара ви, останалото ще получите след завръщането. И адресът, където трябва да отидете.

Задържам ръка над плика, сякаш докосването би означавало капитулация.

– Разбира се, можете да вземете и близките си – добавя тя. – Имате ли съпруга? Дъщеря?

– Да, дъщеря. За съпругата не съм съвсем сигурен.

Тя поглежда към тавана и затваря очи. После произнася:

Привет, съпружеска любов, велико тайнство, извор

на целия човешки род, едничко притежание

сред Рая, където всичко друго е всеобщ имот.

– И вие ли изучавате Милтън? – питам аз, когато тя отново отваря очи.

– Не чак като вас, професоре. Аз съм само почитателка.

– Малцина почитатели го знаят наизуст.

– Имам добра памет. Макар че така и не изпитах описаното от поета. „Извор на целия човешки род...“ Аз съм бездетна.

Това последно признание ме изненадва. След цялата досегашна тайнственост тя споделя почти печално този интимен факт.

– Милтън е прав за радостта от потомството – казвам аз. – Но повярвайте ми, много греши, като сравнява брака с райска градина.

Тя кимва, но сякаш не на моите думи. Потвърдил съм нещо друго. Или може би вече е казала необходимото и сега чака отговор. Добре, отговарям.

– Не. За каквото и да става дума, звучи интригуващо, но е извън кръга на моите интереси. Няма начин да приема.

– Разбирате ме погрешно. Не съм дошла да изслушам отговора ви, професоре. Дойдох само да доставя поканата.

– Чудесно. Но се боя, че клиентът ви ще бъде разочарован.

– Това рядко се случва.

Жената се обръща. Излиза от кабинета. Очаквам някакво любезно сбогуване или поне помахване на костеливата й ръка, но тя решително се отдалечава по коридора към стълбището.

Когато най-сетне се надигам от стола и надниквам навън, жената е изчезнала.