За честта на крадеца

1.

Ател Хилежа не се хилеше. По-точно изобщо не му беше до веселие. Нямаше как да е иначе след цяла нощ изтезания.

Приклекнах до него. Той беше гол, с вързани върху бъчва ръце. Тялото му висеше отпуснато зад бъчвата. Стараех се да не поглеждам кървавите останки от китките и ходилата му.

– Ател... – Контрабандистът не помръдна. Потупах го по потната буза. – Ей, Ател.

Клепачите му трепнаха. Сграбчих го за косата и вдигнах главата му, за да ме вижда. Не знам дали лицето ми издаваше съчувствието и съжалението, които изпитвах, но какво да направя? Не съм длъжен да харесвам онова, което понякога се налага да върша. Пак го повиках.

Очите му се отвориха, погледът му блуждаеше из сумрачната стая. Изчаках да ме забележи и накрая той ме различи в светлината на свещите.

– Дрот?... – успя да измънка.

Явно му беше трудно да види ясно лицето ми.

– Хилеж, искаш ли да ми кажеш нещо?

– Кво?...

Клепачите пак се отпускаха. Разтърсих главата му.

– Ател!

Тъмните очи се ококориха и ме зяпнаха трескаво. Наведох се, за да го гледам отблизо, мъчех се да задържа вниманието му.

– Къде е ковчежето? – попитах.

Той опита да преглътне, но се задави.

– Вече ти казах. Ще ти го донеса, само че...

– Щом ще ми го носиш, защо ме накара да те гоня из половината град? Защо трябваше да те докопам чак в лодката, с която се канеше да отплаваш в залива? Хилеж, ти май не играеш честно.

Той завъртя глава и се ухили, немощно.

– Дрот, нали знаеш, че не бих посмял да те преметна...

– Само че направи тъкмо това. – Почуках по един потрошен пръст и той изохка. – Каза ми преди малко, забрави ли? – Оставих го да помисли за болката и за причината да си признае първия път. – Ател, ти ме постави в неприятно положение. Имам купувач, но нямам ковчеже, което да му дам. Цапаш ми доброто име. И ме ядосваш. Затова или ще ми кажеш къде да намеря ковчежето, или ще се върна при тебе, след като моите хора те направят по-сговорчив.

Виждах, че се двоуми. Погледът му се размъти, челюстта му потрепваше, докато спореше безмълвно със самия себе си. Ако Ангелите наистина бяха милостиви, биха го оставили да забрави ината си. Аз клечах до онова, което бе останало от Ател, с надеждата, че всичко ще свърши ей сега.

Но когато мислите на Ател се обърнаха отново към околния свят, веднага познах, че тази нощ Ангелите не са на моя страна. Въпреки изтърпените мъки окаяникът ме изгледа злобно и завъртя глава едва забележимо.

Изправих се.

– Трябва да знам на кого го е продал. Трябва ми име.

– Ще изкопча името, нямай грижа – обеща глас от тъмнината в склада.

Трошача влезе в осветения кръг, двамата му помощници бяха зад него. Единият носеше кофа морска вода.

Мъчителят беше по-нисък дори от мен, затова пък плещест. Можеше да се каже, че няма шия. А пръстите му бяха дълги и гъвкави като на художник; непрекъснато ги огъваше и ставите им припукваха. Трошача застана до мен. Усмивката му беше жестока, гладна.

– Вече е на ръба. Още малко и ще започне да дърдори като пияна курва.

Онзи с кофата пристъпи напред и я лисна върху Ател, който се задави и кресна, щом солената вода заля осакатените му ръце. Аз се извърнах, а другият помощник започна да рови в наредените инструменти за мъчения.

– Кажи ми когато е готов. – Гласът ми прозвуча дрезгаво. – Ще чакам отвън.

Смехът на Трошача ме изпроводи чак до вратата на склада. Примигах изненадано, когато слънцето огря лицето ми. Нима се зазоряваше? Присвих очи в мекото сияние, което сякаш бликаше от всяка кула и сграда в столицата на империята. Идрека май се стараеше да изглежда мирно и безметежно в тази светлина, но аз познавах града толкова отдавна, че нямаше как да ме заблуди.

Деган Бронзовия се беше облегнал на стената в дълбокия вход отсреща. Отидох при него.

– Нещо ново? – попита той.

– Нищо след предишния път. – Махнах с ръка на изток. – Откога е светло?

– Отскоро. – Прозя се. – Колко ще се проточи?

И аз се прозях неволно, стана ми неприятно.

– Де да знам.

Деган изсумтя и се облегна по-удобно. По-висок от мен с почти две глави, светлокож и рус, с яки рамене и стройно тяло, той като че ли запълваше цялата дълбока рамка. Донякъде се дължеше и на дрехите му – на разкопчания свободен дълъг кафтан от зелен лен, под който се виждаха жакет и бричове с цвят на мед. И на широкополата шапка. Но той си беше внушителен и сам по себе си. Излъчваше нехайна увереност, заради която хората го заобикаляха и по най-претъпканите улици. Разбира се, за това помагаше и мечът на колана му, по чиято ножница изпъкваха бронзовите украшения. По меча се познаваше, че е от Ордена на деганите, старо братство на наемници от още по-стар град. В онази подбрана компания от платени бойци не приемаха човек, който още не се е прославил.

Седнах на стъпалото и извадих от окачената на шията ми торбичка две семена ахрами. Овални, колкото кокалче на пръст и потъмнели от печенето. Потърках ги с пръсти, за да попият малко пот. Откъм ръцете ми се разнесе остра лютива миризма с лек дъх на канела, пръст и пушек. Ароматът стигаше, за да се ускорят ударите на сърцето ми.

– Закуска – каза Деган.

Вдигнах глава и го погледнах.

– Какво?

– Дължиш ми закуска.

– Тъй ли?

Той ме изгледа кисело и мълчаливо изпружи три пръста.

– А, да... Е, заслужи си я.

Деган изсумтя. Когато най-после издирих Ател Хилежа, го придружаваха трима мъже. По-точно – трима здравеняци. За мен щяха да са непреодолимо препятствие. За Деган бяха само кратко досадно занимание. Ако не беше той, нямаше да си тръгна жив от онзи площад, а Ател още щеше да се хили.

– Благодаря – добавих.

Не се случваше често да кажа тази дума на приятеля си, защото той не копнееше да я чува. Толкова отдавна кръстосвахме заедно по тези улици, че бяхме надживели подобни думи и жестове.

Деган сви рамене.

– Нямах много работа снощи. Трябваше да се поразкърша.

Усмихнах се и тъкмо лапнах семената, когато чух от склада приглушен писък. И двамата огледахме улицата, но нямаше кой да чуе виковете на Ател – или поне никой нямаше желание да провери какво става. Потръпнах в тишината, която се възцари отново.

Канех се да посмуча семената, за да се насладя на забързания си пулс, но сега ги схрусках направо. Те наситиха езика ми със сладко-горчивия си вкус. Сдъвках ги припряно, глътнах и зачаках да ме раздрусат.

Подействаха бързо както винаги. В един миг бях изцеден и почти задрямал, а в следващия кипях от бодрост. Смъкнаха се паяжините, които висяха в ума ми от часове, вече бях нащрек. Изчезна сковаността в гърба ми, нямаше го и все по-силното напрежение зад очите ми. Умората си я имаше – знаех, че ще мине доста време, преди отново да тичам презглава из града, но не се чувствах смазан. Седнах по-изпъчено и размърдах рамене, за да не се схващат. Главата ми пак работеше както трябва, сърцето ми биеше равномерно, очите ми бяха зорки.

Разтръсках торбичката, преди да я пъхна под ризата си. Оставаха само няколко семена. Трябваше да попълня запасите си.

Продължихме да чакаме. Стори ми се, че чух още няколко писъка, но градът вече се будеше шумно, а и виковете звучаха по-слабо.

Бодростта от ахрами тъкмо започваше да избледнява, когато един от хората на Трошача излезе да ме повика. Докато вляза в склада и застана до мъчителя, настроението ми вече не беше никак благо.

Трошача си миеше ръцете до лактите в голяма кофа, сложена върху сандък.

– Е? – попитах.

– Измъкнах едно име за тебе.

– Кое?

– Чудно колко е приятна водата след такава дълга нощ. – Той кимна към кофата. – Сгорещявам се, като обработвам някого толкова време. – Изгледа ме лукаво. – Човек се учи да цени простичките радости, не мислиш ли?

Замълчах си. Ясно ми беше накъде бие, но нямах намерение да го улеснявам.

– Също като мангизите – не мирясваше Трошача. – И те са една от простичките радости.

– Тъй ли?

Той закима.

– Ако искаш нещо, даваш мангизи на някого и получаваш нещото от него. И колкото по-силно искаш нещото, толкова повече мангизи даваш.

И аз кимнах. Както се бях досетил, Трошача напираше да ми измъкне още пари.

– Да, съвсем простичко е – съгласих се. – Само че ние с тебе уговорихме цената предварително.

Трошача постоя, опрял ръце на кофата. Забелязах, че водата има бледорозов оттенък.

– Проточи се повече, отколкото очаквах – каза той делово. – А щом трябваше да го тормозя цяла нощ, значи името струва много. Не ми се вярва, че Ател мълча толкова дълго само от тъп инат. – Разбърка водата с пръст. – Ако искаш да чуеш какво изкопчих, ще дадеш още мангизи.

– Иначе?

– Иначе името си остава в главата ми, а Ател вече няма да каже нищо на никого.

– Ясно.

– Схватлив момък си ти – подсмихна се Трошача и наведе глава към кофата, за да си измие лицето.

– Схватлив съм, да – потвърдих, стиснах го за врата и натиках главата му във водата, а с другата си ръка хванах кофата, за да не се обърне.

Не че съм против да се пазаря наново. Случва се често, когато имаш вземане-даване с хора като Трошача. В нашия занаят­ всеки се мъчи да напълни джоба с още няколко монети. Но има добър начин да го правиш, има и лош, при който обикновено се чува многозначителната думичка „иначе“.

Дори под водата Трошача си оставаше гласовит. Помощниците му дотичаха. Хвърлих им само бегъл поглед и им обещах:

– Който ми посегне, гушва букета.

Те се заковаха на място, разколебани от заплахата, но и подтиквани от дълга към господаря си. Ту се блещеха към мен и Трошача, ту се споглеждаха.

Знаех, че са ми в кърпа вързани, още щом се подвоумиха.

– Чупката!

Но те не помръдваха. Вторачих се в очите на по-едрия.

– Вие двамата да не сте гламави? Не знаете ли кой съм аз? Чупката, казах!

Онзи наведе глава и се извърна. Другият обаче измери с поглед разстоянието до мен. Озъбих му се.

– Хайде бе, паленце! – предизвиках го. – Ела да си опиташ късмета.

Той се разкара.

Трошача се боричкаше все по-немощно. Вдигнах главата му над водата, колкото да вдиша за миг, и пак я натиках в кофата. Почаках и повторих същото. И отново. Накрая го пуснах и се отдръпнах.

Трошача полегна на хълбок и разля кофата върху себе си. Кашляше до гърчове. Приклекнах и му взех кинжала, докато бълваше вода и стомашен сок.

– Името – настоях, щом кашлицата спря.

– Шибаняк... – изграчи той.

– Това не е име. – Натиснах с ботуш главата му в повърнатото. – Опитай пак.

Трошача се задави и след малко го оставих да се търкулне встрани.

– Йоклаудия – каза той дрезгаво. – Името е Йоклаудия.

Извих вежда. Звучеше старовремски. По улиците не срещах жени с такова име.

– И коя е тя?

Трошача се разкашля отново. Побутнах го с носа на ботуша.

– Коя е тя, питам?

– Де да знам. Ател не каза.

– А какво я свързва с Ател? Тя ли е купила ковчежето?

– Не знам. Може би.

– Къде е тя?

Той само завъртя глава.

– Ами ковчежето? Научи ли къде е то?

Трошача се надигна на четири крака. Ръцете му още трепереха, но с всеки миг си връщаше силите.

– Каза само, че трябвало да направи някаква размяна. Май му дошло изневиделица.

– И е използвал моето ковчеже за тази размяна?

Трошача кимна.

Какъв мръсник беше Ател...

– Срещу какво го е разменил?

– Откъде да знам, по дяволите?! – Вече имаше сили да се ядосва. – Говно такова... Знаеш ли как ще се разправят моите побратими с тебе?

Опрях кинжала в бузата му. Трошача се смръзна, извил очи към стоманата. Кинжалът беше остър – изкара му кръв и без да натискам.

– Дори не си помисляй да започваш вражда – предупредих го. – Опита се да изкрънкаш още мангизи и аз ти се опрях. Край на историята. – Смъкнах острието към шията му. – Но ако толкова искаш да забъркаш и другите мъчители, не само ще вбесиш мен, но и на Нико няма да му хареса. А аз знам, че не искаш той да ти се разсърди за нещо.

Щом чу името, Трошача пребледня. Никодемус Алудрус беше всеизвестен с гадния си нрав, особено когато си наумеше, че някой го е прецакал. Опитът да бъда преметнат не означаваше непременно, че това засяга Нико, но понякога моите и неговите интереси съвпадаха. Този път не беше така, но нямах намерение да споделям подробностите с Трошача.

– Е, спогодихме ли се? – попитах и Трошача кимна съвсем леко заради кинжала до гърлото му. – Щом е тъй, добре.

Оставих го да се съвземе и отидох да видя как е Ател. Дори ако имах съмнения трябваше ли да се отнеса толкова грубо с Трошача, щяха да се изпарят в мига, когато видях какво е останало от Хилежа. Мъчителят и помощниците му го бяха обработили навсякъде и по тялото му едва ли имаше местенце, което да не е разкъсано, накълцано или осакатено по друг начин. Гадеше ми се от гледката. Отгоре на всичко Ател още беше в съзнание... и ме зяпаше.

Потиснах напъните на стомаха си не заради контрабандиста, а за да не зарадвам Трошача. Вдишах дълбоко, пригладих мустаците и брадичката си и пристъпих към бъчвата.

В накъсаното дишане на Ател се чуваха влажни хрипове. Едното му око беше подуто, но другото ме следеше, докато прикляках до него. Очаквах да различа в това око омраза, гняв или безумие, но не и спокойствие. Не беше тъпото безразличие на потреса или мудността на изтощението, а кротка безметежност. Потръпнах пред този поглед.

И проумях, че с Ател Хилежа е свършено. Нямаше какво друго да му направим, за да го подтикнем към словоохотливост. Той не искаше да ни каже нищо преди смъртта си. Името Йоклаудия се бе изплъзнало от устата му неволно и случката нямаше да се повтори.

Внимавах да не опра колене в опръскания с кръв под. Клепачът на здравото око се затвори бавно и пак се надигна. Чак след миг-два се сетих, че контрабандистът ми намигна.

Посегнах към ножа си, но си спомних, че държа кинжала на Трошача. Ател проследи движението на ръката ми и пак се вторачи в мен. Ухили се, преди да му прережа гърлото.

Отдръпнах се към Трошача и помощниците му. Единият бе напълнил пак кофата. Мъчителят бе съблякъл изцапаната си с повърнато риза и по кожата върху възлестите му мускули се виждаха избледнели стари белези.

– Това си беше тъпотия – отбеляза Трошача и огъна пръстите на едната си ръка назад, докато изпукаха.

Аз си мълчах, само отпуснах ръка върху дръжката на рапирата си и я обърнах леко, за да отрази светлината. Нищо повече от перчене – не бях чак такъв майстор, че да се справя и с тримата наведнъж. Ако имах късмет, можех само да ги държа настрана, докато крещя на Деган да ме отърве. Трошача се засмя.

– Настръхнал си, а? Има защо. Но аз говоря не за тъпотията с кофата, а за оня, дето го превърна току-що в мърша. Нямаше нужда да го затриваш, можех да измъкна още нещо от него.

– Той нямаше да каже нито дума.

– Така си мислиш. Щеше да проговори накрая. Закла го напразно.

Нямах намерение да му обяснявам какво открих в погледа на Ател. Трошача се наслаждаваше прекалено много на заная­та си и не би признал, че има инат, който не е способен да прекърши.

– Просто разчистете тук и се погрижете да намерят трупа.

Мъчителят се намръщи, но кимна. Когато след ден-два някой се натъкнеше на трупа на Ател, щеше да установи, че безименните му пръсти липсват. На уличен език това означава: „Този предаде своите“. Преди доста време имперските палачи отрязвали палците на крадците, за да ги бележат като престъпници. Сега престъпниците режат пръсти на своите, за да ги бележат като изменници. Кой би могъл да твърди, че не се учим от изисканото общество?

Отместих се, за да отидат при трупа. Взрях се още веднъж в тях, за да се уверя, че няма да ми скочат, и се върнах на мястото, където с Трошача си поприказвахме толкова приятелски. Вещите на Ател още бяха струпани на пода. Малко вода от разлятата кофа се бе просмукала и в тях. Въздъхнах и вдигнах влажната купчинка.

Тримата бяха взели фенера. Имаше една-единствена свещ наблизо, залепена върху сандък. Наредих нещата на друг сандък и се подвоумих, докато гледах свещта.

Да виждаш нощем по-добре от всяко друго същество освен може би котките си има и добри, и лоши страни. В тесните улички, по покривите, при дебнене в мрака този дар, който получих от пастрока си Себастиан, беше скъпоценен. Но тази свещ можеше временно да ме заслепи и да ми попречи.

Не исках и да се издавам. Нямах желание да обяснявам защо разглеждам вещите на Ател на тъмно. Най-доброто предимство е онова, което криеш от останалите. Не бях срещал друг с нощно зрение освен Себастиан, но и той се отказа от дарбата си в нощта, когато извърши ритуала, за да я прехвърли на мен. Оттогава минаха десетилетия, а само трима научиха, че мога да виждам в тъмното. Не бих и помислил да прибавя Трошача към доверениците си.

Може и да ми беше по-удобно да отида настрана, за да огледам всичко в бледото кехлибарено сияние на дарбата си, но точно тук и сега нямаше да рискувам.

Преместих свещта до нещата на Ател. Не ги бях разгледал старателно, защото се надявах да чуя от устата на контрабандиста отговорите, които исках. Но научих само едно име, а трупът на Ател вече изстиваше... Изстисках мокрите дрехи и потърсих тайни джобове, проверих ботушите за скривалища в подметките. Нищо. В кесията имаше малко монети – три медни сови и един сребърен ястреб. Имаше и очукан оловен ромб. Разпознах в него старинен поклоннически жетон. Виждаха се трите печата с трите символа на императора, по един за всяко от неговите сменящи се въплъщения. Първият притежател на жетона бе извървял целия имперски път на поклонниците, а това никак не е лесно, защото дължината му е почти хиляда мили. Войните по границите и указ на императора са променили маршрута оттогава, затова тези жетони са рядкост. Пуснах монетите в кесията, за да ги намерят хората на Трошача, и прибрах жетона в джоба си.

И вещите в торбата на Ател не ми вършеха работа – лула, две счупени тънки свещи, кожена кесия за пушачи и парче мухлясало сирене. За да не пропусна нещо, разглобих лулата и натроших сиренето, изсипах и кесията върху сандъка. В лулата нямаше нищо освен нагар, сиренето беше старо и изсъхнало. А в кесията имаше ситно нарязан тютюн и три дълги усукани фитила от хартия за палене на лулата.

Обърнах торбата наопаки, опипах я отвътре и разпорих шевовете за всеки случай.

Нищо.

По дяволите...

Опрях лакти на сандъка и се загледах в сумрака на склада. Зад мен хората на Трошача ругаеха, докато местеха непохватно нещо – вероятно трупа на Ател. Някой подвикна името ми – беше Деган.

– Тук съм – отвърнах.

Чувах го да върви между бъчвите и сандъците, после видях и местещ се кръг светлина. Явно бе взел един от фенерите на Трошача. Примижах и се обърнах, но въпреки това очите ми засмъдяха от светлината. Оказа се, че в склада е било достатъчно тъмно, за да се появи нощното ми зрение, макар че имаше и свещ наблизо.

– Какво научи? – попита Деган.

– Едно име. – Мигах често и след още един огнен пристъп на болка очите ми се нагодиха към нормалното зрение. – Йоклаудия.

– Старовремско име – отбеляза той.

Кимнах.

– Познаваш ли жена с това име?

– Не.

Кимнах повторно. Не се бях надявал да чуя друго.

Деган чакаше, аз си мълчах.

– Кажи ми, че това не е единственото, което си научил – промърмори той накрая.

– Само това е.

Деган остави фенера на сандъка и си потърка носа.

– Защо винаги е така при тебе? Защо никога не става лесно?

– Може би такъв ми е късметът. – Свих рамене. Той не се усмихна. Въздъхнах и взех фенера. – Да вървим, миризмата тук е... – Смръзнах се. – Проклет да съм!

Ръката му помръдна към дръжката на меча.

– Какво има?

Върнах фенера на мястото му и се наведох към сандъка. Сред гънките на единия фитил едва се различаваше знак.

Взех фитила и внимателно развих хартията. Играта на сенките не ме бе заблудила. Сред множество драсканици бе изписан символът пистос – „реликва“. А до него беше ръбестият символ имус – съкращение за „император“.

Деган също се наведе и надникна над рамото ми. Подсмихна се.

– Да, такъв ти е късметът.