Червена мъгла

1.

Ръждясали железни релси с цвета на засъхнала кръв пресичат напукания асфал­тов път, който води навътре в про­винцията. Докато преминавам над тях, си мисля, че затворът за жени в Джорджия се намира от другата им страна – вероятно трябва да приема това като предупреждение и да обърна. Почти четири следобед е в четвъртък, трийсети юни. Все още имам време да хвана последния полет до Бостън, но знам, че няма да го направя.

Тази част от Джорджия е мрачна, с гъсти гори с дървета, обрасли с испански мъх, и тинести долини, пресичани от потоци, които отстъпват пред тревисти равнини, огрени от слънце. Снежнобели чапли и огром­ни сини жерави летят ниско над водата, отпуснали крака, после дърветата отново сключват корони над тесния път. Гъсти пълзящи растения задушават храстите и покриват стъблата на дърветата с гладки зелени листа. Гигантски кипариси се издигат от блатата като праисторически чудовища. Не се виждат алигатори и змии, но съм сигурна, че са там и наблюдават голямото ми бяло возило, което се носи с тракане и хъркане по пътя.

Още не знам как се озовах в тази таратайка, която вони на мазна храна от закусвалня, цигари и развалена риба. Поръчах на Брайс, офис мениджъра ми, да резервира надеждна кола, за предпочитане волво или тойота, с въздушни възглавници и джипиес. Когато един младеж на летището ме посрещна с бял товарен бус без климатик и дори без карта, му казах, че е станала някаква грешка. Но той ми показа договора с моето име, Кейт Скарпета. Обясних му, че се казвам Кей, а не Кейт, но не ми пука чие име е вписано в договора, защото не съм поръчвала товарен бус. Младежът, силно загорял и облечен с камуфлажни шорти, потник и рибарски ботуши, ми обясни, че ужасно съжалява. Не можел да си представи как е станала такава грешка. Очевидно имало проблем с компютъра. Би се радвал да ми даде друга кола, но това можело да стане много по-късно, а по-вероятно утре.

Засега нищо не върви според плана. Представям си как съпругът ми, Бентън, заявява, че ме е предупредил. Виждам го, наведен над кухненския плот снощи – висок и слаб, с гъста посребрена коса и изваяно хубаво лице. Гледа ме сериозно, докато спорим за идването ми тук. Едва сега и последните остатъци от главоболието ми изчезват. Не знам защо, част от мен все още вярва, че половин бутилка вино може да разреши всеки спор. Е, може и да е било повече от половин бутилка. Виното беше великолепно, леко и свежо, с аромат на ябълки.

Въздухът, който нахлува през отворените прозорци, е плътен и горещ. Усещам острата миризма на разлагащи се растения, солени блата и кал. Бусът се понася напред към сенчестия завой, където лешояди пируват с нещо умряло. Огромните грозни птици с плешиви глави излитат лениво, когато заобикалям трупа на миеща мечка. Във въздуха се носи отвратителната миризма, която познавам толкова добре. Няма значение дали става дума за човек или животно. Мога да разпозная смъртта отдалеч. Ако сляза от колата и огледам животното отблизо, вероятно ще успея да опре­деля точната причина за смъртта му, кога е настъпила, как е било ударено и от какво.

Повечето хора ме наричат патолог, други – съдебен лекар, а понякога ме бъркат и с полицейски хирург. Всъщност съм лекар със специалност патология и подспециалности криминална патология и триизмерна радиология – използването на скенери, за да огледаш трупа вътрешно, преди да го докоснеш със скалпела. Имам и степен по право и съм полковник от резерва на въздушните сили към Министерството на отбраната, което миналата година ме назначи за директор на криминологичния център в Кеймбридж, Масачузетс, действащ съвместно с МТИ и Харвард.

Експерт съм в определянето на механизма на това, което убива, независимо дали е заболяване, отрова, лекарска грешка, нещастен случай, пистолет или импровизирано експлозивно устройство (ИЕУ). Всяко мое действие трябва да е безукорно от правна гледна точка. От мен се очаква да помагам на правителството, когато се налага. Давам показания под клетва. Всичко това означава, че нямам право да живея като повечето хора. Мога да бъда единствено обективна. Не трябва да имам лично мнение или емоционална реакция, независимо колко зловещ и жесток е случаят. Дори ако насилието ме е засегнало лично, като например опита да ме убият преди четири месеца, трябва да съм непоклатима като скала. Да запазвам хладнокръвието и решителността си.

– Няма да получиш посттравматично разстройство, нали? – попита ме генерал Джон Бригс, шефът на воен­ните патолози, след като едва не ме убиха в собствения ми гараж на десети февруари. – Стават какви ли не гадости, Кей. Светът е пълен с откачалки.

– Да, Джон. И преди са се случвали гадости и ще продължават да се случват – отговорих, сякаш приемам всичко небрежно, макар да знаех, че не е така.

Възнамерявам да науча колкото може повече подробности за това, което се е объркало в живота на Джак Филдинг, и искам Дон Кинкейд да плати най-високата цена. Доживотен затвор без възможност за помилване.

Поглеждам си часовника, без да пускам волана на проклетия бус. Може би трябва да обърна. Послед­ният полет за Бостън е след по-малко от два часа. Бих могла да го хвана, но знам, че няма да го направя. За добро или лошо, съм твърдо решена, и като че ли действам на автопилот, може би дори опасен автопилот. Знам, че съм разгневена. И снощи скъпият ми съп­руг, патолог към ФБР, ми показа ясно грешката ми, докато приготвях вечерята в къщата ни в Кеймбридж, която е историческа забележителност.

– Подвеждат те, Кей. Вероятно някой ти устройва капан. Но това, което ме тревожи най-много, е, че ти самата се вкарваш в капана. Желанието ти да си актив­на и полезна всъщност идва от нуждата да преодолееш чувството си за вина.

– Не съм причинила смъртта на Джак – възразих.

– Винаги си изпитвала вина заради него. Склонна си да се самообвиняваш за неща, които нямат нищо общо с теб.

– Ясно. Когато мисля, че мога да направя нещо доб­ро, никога не трябва да се доверявам на идеята си – изсумтях, докато режех черупките на огромните скариди с хирургическа ножица. – Когато реша, че поемането на риск може да ме снабди с полезна информация и да доведе до възтържествуване на справедливостта, всъщност се чувствам виновна.

– Мислиш, че си длъжна да оправиш нещата. Или да ги предотвратиш. Винаги си била такава. Още от годините, когато си била малко момиченце и си се грижила за болния си баща.

– Е, сега определено не мога да предотвратя нищо – отвърнах, хвърлих черупките в боклука и сложих малко сол в тенджерата с вряща вода, поставена на новата ми печка с керамичен плот. – Джак е бил изнасилен като дете и не съм могла да го предотвратя. Не можах и да му попреча да съсипе живота си. А сега е убит и не можах да предотвратя и това. Едва успях да предотвратя собствената си смърт, ако трябва да сме честни – добавих и започнах енергично да кълцам лук и чесън. – Имам късмет, че съм още жива.

– Трябва да стоиш далеч от Савана – каза Бентън. Помолих го да отвори виното и да налее в две чаши.

Пиехме и спорихме. Изядохме разсеяно великолепната вечеря, но не бяхме щастливи. Заради нея.

Катлийн Лоулър бе водила ужасен живот. В момента излежаваше двайсетгодишна присъда за това, че е прегазила човек в пияно състояние. Бе прекарала по-голямата част от живота си в затвора – още от седемдесетте години, когато била осъдена за сексуално насилие над момче, което впоследствие стана мой заместник – Джак Филдинг. Сега той е мъртъв, застрелян в главата от детето на любовта им, както медиите наричат Дон Кинкейд, дадена за осиновяване, тъй като майка й била в затвора заради онова, което извършила, за да я зачене. Дълга история. Често казвам това напоследък. Убедена съм, че едно нещо води до друго. Катастрофалната история на Катлийн Лоулър е чудесен пример за това, което имат предвид учените, когато казват, че пърхането на крилцата на пеперуда причинява ураган в друга част на планетата.

Докато шофирам шумния тракащ бус през блатистия терен, който вероятно е изглеждал същият по времето на динозаврите, се чудя какво ли пърхане на крилца е създало Катлийн Лоулър и опустошението, причинено от нея. Представям си я в тясната килия с клозет от лъскава стомана, сиво метално легло и миниатюрен прозорец, закрит с метална мрежа, който гледа към рядката груба трева в двора на затвора, циментовите маси и пейки и химическите тоалетни. Знам колко дрехи има – не „дрехи за свободния свят“, както ми обясни в имейлите, на които не отговарям, а затворнически униформи, панталони и ризи. Прочела е всяка книга в затворническата библиотека поне по пет пъти и ми съобщи, че била талантлива писателка, а преди няколко месеца ми изпрати стихотворение, което написала за Джак.

СЪДБА

Той се върна като въздух, а аз като земя

и отначало не се намерихме.

Не беше грешка, а подробност,

че никой от нас не се вслуша.

Огнени пръсти,

леденостудена стомана.

Фурната се прозява,

газта работи

като светлините на подканващ мотел.

Прочетох стихотворението безброй пъти, разучавах го дума по дума, търсейки скрито послание. Отначало се разтревожих да не би споменаването на газова фурна да означава, че Катлийн Лоулър е готова да се самоубие. Споделих с Бентън, че вероятно тя приветства идеята за собствената си смърт, както мотелът те подканва, но той отговори, че поемата само показва социопатията и лудостта й. Тя вярва, че не е извършила нищо нередно. Сексът с дванайсетгодишно момче в ранчото за проблемни деца бил красиво нещо, сливане с чиста и свята любов. Съдба. Предопределеност. Според Бентън, тя вижда нещата по този начин заради лудостта си.

Преди две седмици комуникациите й с мен спряха рязко, а адвокатката й ми се обади с една молба. Катлийн Лоулър искала да говори с мен за Джак Филдинг – протежето, когото обучавах в началото на ка­рие­рата си и с когото работих повече от двайсет години. Съгласих се да се срещна с нея в женския зат­вор в Джорджия, но само като приятелка. Няма да съм доктор Кей Скарпета. Няма да съм директорът на криминологичния център в Кеймбридж, нито експерт по каквото и да било. Ще бъда просто Кей, а единственото общо между Кей и Катлийн е Джак. Каквото и да си кажем, ще бъде поверително и няма да присъстват нито адвокати, нито надзиратели, нито пък друг персонал от затвора.

Смяна в светлината. Гъстите борови гори се разреждат и отстъпват пред тъжно голо място. Прилича на промишлен район, отрупан със зелени метални знаци, предупреждаващи, че селският път свършва и минаването през района не е разрешено. Ако нямаш право да си тук, веднага обръщай. Шофирам покрай автоморга, затрупана със смачкани коли, бусове и пикапи, после покрай разсадник с оранжерии и гигантски саксии с декоративни треви, бамбук и палми. Право напред се вижда просторна ливада, в която буквите ЗЖД (Затвор за жени – Джорджия) са спретнато офор­мени от ярки лехи с петунии и невени, сякаш съм в градски парк или на игрище за голф. Административната сграда от червени тухли с бели комини изглежда в страхотно несъответствие със сините циментови постройки с метални покриви, обезопасени с високи огради. Двойни редици бодлива тел блестят на слънцето като остриета на скалпели.

От проучванията, които направих, научих, че зат­ворът в Джорджия може да е модел за повечето подобни институции. Смятан е за върховен пример за просветена и човечна рехабилитация на престъпнички. Докато излежават присъдите си, много от тях се обучават, за да станат водопроводчици, електротехници, козметички, механици, готвачки и келнерки. Затворничките поддържат сградите и терена наоколо. Приготвят храната и работят в библиотеката и козметичния салон. Помагат в клиниката, издават свое собствено списание и се очаква поне да получат диплома за средно образование, докато са зад решетките. Всички те си изкарват прехраната тук и разполагат с доста възможности. С изключение на жените в отделението с максимално строга охрана, наречено „Браво“, където Катлийн Лоулър бе преместена преди две седмици – горе-долу по времето, когато имейлите й до мен спряха рязко.

Паркирам на едно от местата за посетители и си проверявам телефона за съобщения, за да се уверя, че няма нищо спешно, за което трябва да се погрижа. Надявам се да получа съобщение от Бентън и не оставам разочарована.

Там, където си, е горещо като в ада и ще има буря. Внимавай и ме уведоми как вървят нещата. Обичам те.

Практичният ми съпруг никога не пропуска да ми изпрати прогнозата за времето или друга полезна информация, когато мисли за мен. Отговарям, че аз също го обичам, добре съм и ще му звънна след няколко часа. Виждам няколко мъже с костюми и вратовръзки, които излизат от административната сграда, придружени от един надзирател. Приличат на адвокати или директори на затвор. Изчаквам да ги отведат до една кола, като се чудя кои са и какво ги води насам. Прибирам телефона в чантата си, пъхвам я под седалката и вземам със себе си само шофьорската книжка, ключовете от буса и един ненадписан плик.

Лятното слънце ме притиска като тежка нажежена ръка. На югозапад се трупат мрачни облаци. Въздухът ухае на лавандула и нещо сладникаво. Вървя по циментовата пътека сред цъфналите храсти и спретнатите цветни лехи, а от миниатюрните прозорчета ме наб­людават невидими очи. Затворничките нямат друго забавление освен зяпането на света, към който вече не принадлежат, затова събират информация по-умело и от ЦРУ. Усещам как колективният мозък преценява шумния ми бял бус с номера от Южна Каролина и облек­лото ми – не обичайния делови костюм, а бежов панталон и памучна риза в синьо и бяло, плетени мокасини и колан в същия цвят. Не нося никакви бижута освен титанов часовник с черна гумена каишка и венчална халка. Не е лесно да отгатнеш икономическото ми положение, коя съм и каква съм. Е, бусът определено не подхожда на образа, който си бях подготвила за този ден.

Намерението ми беше да приличам на блондинка на средна възраст, с небрежна прическа, която не се занимава с нищо особено важно или интересно в живота. Но проклетият бус! Очукано, хъркащо чудовище с толкова затъмнени прозорци, че са почти черни, сякаш работя за някоя строителна компания или пък съм дошла в затвора, за да откарам някоя от обитателките му, жива или мъртва. Отново усещам наблюдателните погледи на жените. Никога няма да се запозная с повечето от тях, макар да знам имената на няколко, чиито прочути случаи съм гледала в новините, а зловещите им престъпления са били разглеждани на професионалните събрания, на които присъствам редовно. Въздържам се да не се оглеждам наоколо и не се издавам, че усещам погледите. Чудя се кой от малките прозорци е нейният.

Това сигурно е страшно емоционален момент за Катлийн Лоулър. Подозирам, че напоследък е мислила доста за това. За хора като нея аз съм последната връзка с онези, които са изгубили или убили. Аз съм заместничката на техните мъртви.