Боговете на вината

1.

Приближих към свидетелската банка със сърдечна и предразполагаща усмивка. Това, разбира се, прикриваше истинското ми намерение да унищожа жената, седнала там и впила поглед в мен. Клеър Уелтън току-що бе посочила клиента ми като човека, накарал я насила под дулото на пистолет да слезе от нейния мерцедес Е60 на Бъдни вечер миналата година. Твърдеше, че след това я бутнал на земята, взел колата, чантата й и всички покупки от мола, които била натоварила на задната седалка. Както току-що бе казала на прокурора, който я разпитваше, той също така отнел усещането й за сигурност и самоувереност, макар че за тези по-лични кражби не бе обвинен.

– Добро утро, госпожо Уелтън.

– Добро утро.

Произнесе думите така, сякаш бяха синоним на „Моля, не ме наранявайте“. Но всички в съдебната зала знаеха, че работата ми днес е да я нараня и така да навредя и на обвинението срещу клиента ми Ленард Уотс. Уелтън беше над шейсет години, с вид на матрона. Не изглеждаше крехка, но се надявах да е. Бе домакиня от Бевърли Хилс, една от трите жертви на хулиганство и грабеж в предколедна престъпна поредица, довела до девет обвинения срещу Уотс. Полицията го бе нарекла Калника – як крадец, който преследваше набелязани в моловете жени, удряше колите им на знак „стоп“ в жилищни квартали и когато те слизаха да видят какви са щетите, им отнемаше превозните средства и принадлежностите под дулото на пистолет. След това залагаше всички вещи, прибираше пари в брой и захвърляше колите в автомобилни морги в Долината.

Всичко това се основаваше на показания, които уличаваха Ленард Уотс като виновник. Точно това правеше Клеър Уелтън толкова специален и ключов свидетел в процеса. Тя бе единствената от трите жертви, която посочи Уотс на съдебните заседатели и категорично заяви, че това е човекът, който я е нападнал. Тя бе седмият свидетел на обвинението за два дни, но що се отнасяше до мен – тя бе единственият свидетел. Най-важната от всички кегли. Ако я съборех под правилния ъгъл, всички останали щяха да се разлетят заедно с нея.

Трябваше да организирам удар, иначе съдебните заседатели, които наблюдаваха всичко, щяха да пратят Ленард Уотс в затвора за много дълго време.

Взех един лист и го занесох при свидетелската банка. Заявих, че това е първоначалният доклад за престъп­лението, написан от патрулиращ полицай, който пръв отговорил на повикването на Клеър Уелтън на 911, което тя направила от взет назаем телефон след обира. Листът вече беше част от веществените доказателства на щатското обвинение. След като поисках разрешение от съдията, го сложих на свидетелската банка. Уелтън се отдръпна. Бях сигурен, че повечето съдебни заседатели видяха това. Зададох първия си въпрос, докато се връщах към катедрата между прокурорската и адвокатската маса.

– Госпожо Уелтън, пред вас е първоначалният доклад от деня на нещастния инцидент, в който сте пострадали. Спомняте ли си дали разговаряхте с полицая, който дойде да ви помогне.

– Разбира се.

– И коректно сте му разказали какво се е случило?

– Да. Все още бях в стрес от...

– Но му казахте какво се е случило, за да може да пусне жалба срещу мъжа, който ви е обрал и е взел колата ви, така ли е?

– Да.

– Това полицай Корбин ли беше?

– Предполагам. Не помня името му, но така пише в доклада.

– Но си спомняте, че казахте на полицая какво се е случило, така ли?

– Да.

– И той записа накратко думите ви?

– Да, така направи.

– И дори ви помоли да прочетете написаното и да го подпишете?

– Да, но бях много разстроена.

– Това под обобщението на случая вашият подпис ли е?

– Да.

– Госпожо Уелтън, бихте ли прочели на глас какво е записал полицай Корбин, след като е разговарял с вас?

Уелтън се поколеба, докато преглеждаше доклада. Прокурор Кристина Медина използва момента, за да стане и да възрази.

– Ваша чест, независимо дали свидетелката е под­писала доклада, или не, защитникът се опитва да обори показанията й с писания, които не са нейни. Щатът възразява.

Съдия Майкъл Сийбекър присви очи и се обърна към мен.

– Господин съдия, като подписва полицейския доклад, свидетелката го приема. Това е документ за случилото се и съдебните заседатели трябва да го чуят.

Сийбекър отхвърли възражението и подкани госпожа Уелтън да прочете подписаното заявление. Тя най-накрая се съгласи.

– „Жертвата твърди, че е спряла на кръстовището на „Камдън“ и „Елевадо“ и малко след това е била ударена отзад от друга кола. Когато отворила вратата, за да слезе и да провери щетите, срещу нея застанал чернокож мъж на трийсет, трийсет и пет пв...“ ... Не знам какво означава това.

– Предполагаема възраст – казах. – Продължавайте да четете.

– „Той я сграбчил за косата и я издърпал от колата, а след това я хвърлил на уличното платно. Насочил към лицето й къс черен револвер и й казал, че ще я застреля, ако помръдне или издаде звук. След това заподозреният скочил в колата й и потеглил в северна посока, последван от колата, която ударила първото превозно средство отзад. В момента...“

Изчаках, но тя не довърши.

– Ваша чест, можете ли да подканите свидетелката да прочете цялото заявление, както е записано в деня на инцидента?

– Госпожо Уелтън – каза съдия Сийбекър. – Моля, продължете да четете и ни представете цялото заявление.

– Но, господин съдия, това не е всичко, което съм казала.

– Госпожо Уелтън – каза настойчиво съдията, – прочетете цялото заявление, както ви помоли адвокатът.

Уелтън склони и дочете последното изречение.

– „В момента жертвата не може да предложи по-подробно описание на заподозрения“.

– Благодаря ви, госпожо Уелтън – казах. – След като не ни дадохте кой знае какво описание на заподозрения, още от самото начало ни предложихте най-подробни детайли за оръжието, прав ли съм?

– Не знам колко подробни са детайлите. Той го насочи към лицето ми, така че успях добре да го разгледам и да опиша какво съм видяла. Полицаят ми помогна да направя разлика между револвер и пистолет.

– И успяхте да дадете точни показания за вида оръжие, цвета и дори за дължината на дулото?

– Не са ли всички пистолети черни?

– Ами ако ви задам въпроса сега, госпожо Уелтън?

– Ами полицаят доста ме разпита за оръжието.

– Но не успяхте да опишете човека, насочил пистолета срещу вас. Въпреки това само два часа по-късно разпознавате лицето му сред купчина полицейски снимки. Правилно ли схващам, госпожо Уелтън?

– Трябва да разберете нещо. Видях мъжа, който ме ограби и насочи срещу мен оръжие. Да го опиша и да го разпозная са две различни неща. Когато видях снимката, бях сигурна, че е той, както съм сигурна и сега, че седя зад тази банка.

Обърнах се към съдията.

– Ваша чест, бих искал да бъде отбелязано за протокола, че свидетелката не отговори на въпроса.

Медина се изправи.

– Господин съдия, адвокатът дава мъгляви твърдения в своя така наречен разпит. Той заяви нещо и свидетелката отговори. Няма основания да иска да се отбелязва в протокола, че не е отговорила.

– Искането се отхвърля – каза бързо съдията. – Задайте следващия си въпрос, господин Холър, и наистина имам предвид въпрос.

Така и направих. И се постарах добре. През следващите двайсет минути тормозих Клеър Уелтън със съмнения относно способността й да посочи клиента ми като извършител. Поинтересувах се колко чернокожи е срещала през живота си на домакиня от Бевърли Хилс и отворих вратата за проблемите на междурасовото разпознаване. И всичко това без никакъв резултат. В нито един миг не успях да разклатя увереността й, че Ленард Уотс е човекът, който я е ограбил. Оказа се, че е успяла да си върне едно от нещата, откраднати й по време на обира – самочувствието. Колкото повече я притисках, толкова по-непоколебима ставаше тя срещу словесните ми атаки и те рикошираха към мен. Накрая вече беше като скала. Никой така и не се усъм­ни в способността й да разпознае клиента ми. Бях изстрелял халосни патрони.

Казах на съдията, че нямам повече въпроси, и се върнах на банката си. Медина заяви, че има няколко кратки питания, и аз знаех, че ще зададе на Уелтън серия въпроси, които още повече ще укрепят достоверността на показанията й срещу Уотс. Седнах до клиента си, който се взираше в лицето ми за някакви знаци на надежда.

– Е – прошепнах му. – Това е. Свършено е с нас.

Той се дръпна от мен, сякаш отвратен от дъха или от думите ми – или от двете заедно.

– С нас? – повтори той.

Каза го достатъчно високо, за да прекъсне Медина, която се обърна и ни изгледа. Протегнах ръце в успокои­телен жест и му прошепнах: „По-спокойно“.

– По-спокойно? – каза той високо. – Няма да се успокоя. Ти ми каза, че ще се справиш, че тя не е проблем.

– Господин Холър! – изръмжа съдията. – Овладейте клиента си, моля, или ще трябва да...

Уотс не изчака съдията да ни заплаши с това, кое­то си бе намислил. Хвърли се към мен като защитник, който се опитва да прекъсне атака на противник на футболното поле. Столът ми се прекатури заедно с мен и двамата паднахме на пода в краката на Медина. Тя отскочи, за да се предпази, когато Уотс замахна с дясната си ръка. Лежах на лявата си страна, дясната ми ръка бе притисната под тялото на Уотс. Успях да вдигна лявата и хванах юмрука му, който летеше към мен. Но само омекотих удара. Юмрукът му стовари собствената ми ръка в челюстта ми.

Чувах викове и виждах с периферното си зрение движение наоколо. Уотс замахна, за да ме удари втори път. Но съдебните пристави се спуснаха към него, налетяха му и инерцията им го избута от мен и го хвърли на пода пред банките на обвинението и защитата.

Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Съдията крещеше заповеди, които никой не чуваше. Медина и съдебният репортер отстъпваха заднешком от мелето. Стенографката се бе изправила зад катедрата си и наблюдаваше случващото се с ужас. Уотс лежеше по корем, един пристав притискаше с ръка главата му към пода. За миг – докато му закопчаваха ръцете зад гърба – на лицето на Уотс се появи странна усмивка.

И само за секунди всичко свърши.

– Изведете го от съдебната зала! – нареди Сийбекър.

Извлякоха Уотс през желязната врата отстрани на залата, за да го заведат в килията, в която затваряха задържаните под стража обвиняеми. Мен ме оставиха седнал на пода, където имах възможност да разгледам щетите. По устата, зъбите и искрящо бялата ми риза имаше кръв. Вратовръзката ми бе паднала на земята. Закопчаваше се с игла отпред, носех я, когато посещавах клиенти в ареста и не исках да ме издърпат за нея през решетките.

Опипах челюстта си и прокарах език по зъбите. Всичко изглеждаше непокътнато и в изправност. Извадих от вътрешния джоб на сакото си бяла носна кърпа и започнах да си бърша лицето, а с другата си ръка сграбчих банката на защитата и се изправих.

– Джийни – каза съдията на стенографката. – Извикай санитарите за господин Холър.

– Не, господин съдия – намесих се бързо. – Добре съм. Само трябва малко да се почистя.

Наведох се за вратовръзката, а след това направих жалък опит да възстановя благоприличния си външен вид, като я закачих пак за яката си въпреки наситено червеното петно, което бе съсипало предницата на ризата ми. Докато се занимавах със закопчалката, през главния вход в дъното се втурнаха още пристави, повикани от паникбутона, който съдията без съмнение бе натиснал. Сийбекър веднага им каза да не правят нищо, защото инцидентът се е разминал, и те се разгърнаха покрай стената в дъното на съдебната зала. Демонстрираха сила, в случай че някой си мисли да предприеме още нещо.

Обърсах за последно лицето си с носната кърпа и заговорих:

– Ваша чест. Дълбоко съжалявам, че моят клиент...

– Не сега, господин Холър. Седнете си на мястото. И вие също, госпожице Медина. Всички да се успокоят­ и да седнат.

Направих каквото ми нареди. Притиснах сгънатата носна кърпа към устата си, докато гледах как съдията се завъртя със стола си и се обърна фронтално към съдебните заседатели. Първо каза на Клеър Уелтън, че може да стане от свидетелската банка. Тя се изправи колебливо и тръгна към вратата зад местата на защитата и обвинението. Изглеждаше по-потресена от всички в залата. И без съмнение имаше основание. Вероятно се бе сетила, че Уотс би могъл да нападне и нея, както бе направил с мен. И ако бе достатъчно бърз, можеше и да я стигне.

Тя седна на първия ред от местата за публиката, запазен за свидетели и служители, а съдията продължи със съдебните заседатели.

– Госпожи и господа, искрено съжалявам, че трябваше да видите тази сцена. Съдебната зала не е място, където може да се проявява насилие. Тя е място, където едно цивилизовано общество се изправя срещу насилието, което вилнее по улиците. Наистина се натъжавам, когато се случи нещо подобно.

Чу се тряскане на метал в метал и от посоката, в коя­то беше килията, се зададоха двамата съдебни пристави. Зачудих се колко ли са поступали Уотс, ­докато са го затваряли вътре.

Съдията за момент млъкна, след това отново насочи вниманието си към съдебните заседатели.

– За съжаление решението на господин Уотс да нападне адвоката си накърни обективността ни. Вярвам, че...

– Ваша чест? – прекъсна го Медина. – Може ли да чуете мнението на обвинението?

Медина разбираше накъде бие съдията и трябваше да направи нещо.

– Не сега, госпожице Медина, не прекъсвайте съда.

Но Медина беше настоятелна.

– Ваша чест, може ли със защитата да се приближим към катедрата?

Съдията изглеждаше раздразнен, но склони. Оставих я да води и тръгнах след нея. Съдията натисна копчето на вентилатора, за да заглуши шепота ни и да не ни чуят съдебните заседатели, и преди Медина да изложи мислите си, отново ме попита дали искам медицинска помощ.

– Добре съм, господин съдия, но благодаря за предложението. Мисля, че най-много пострада ризата ми.

Съдията кимна и насочи вниманието си към Медина.

– Знам възраженията ви, госпожице Медина, но нищо не мога да направя. Съдебните заседатели са предубедени от видяното току-що. Нямам избор.

– Ваша чест, делото е срещу много агресивен обвиняем, който е извършил тежки деяния. Съдебните заседатели знаят това. Няма да бъдат непоправимо предубедени от видяното. Те са в състояние да отсъдят за поведението му. Той доброволно прояви агресия, затова предубедеността към него не е нито неправомерна, нито нечестна.

– Изслушайте ме и мен, ваша чест. Аз съм на друго мнение...

– Освен това – прекъсна ме Медина, – боя се, че съдът е манипулиран от обвиняемия. Той много добре знае, че така може да получи нов процес. Той..

– Ей, чакайте малко – прекъснах я. – Възраженията на обвинението са пълни с недоказани инсинуации и...

– Госпожице Медина, възраженията ви се отхвърлят – каза съдията и прекрати дебатите. – Дори предубеждението да не е нито неправомерно, нито нечестно, господин Уотс току-що на практика уволни адвоката си. Не мога да искам от господин Холър да продължи при тези обстоятелства и не съм склонен да позволя на господин Уотс да се върне в тази съдебна зала. Отстъпете. И двамата.

– Ваша чест, искам възраженията на обвинението да се отразят в протокола за обжалването.

– Ще ги имате. А сега отстъпете.

Върнахме се на банките си, съдията спря вентилатора и пак се обърна към съдебните заседатели.

– Госпожи и господа, както ви казах, събитието, на което току-що станахте свидетели, създаде ситуация на предубеденост към обвиняемия. Смятам, че ще ви е много трудно да се абстрахирате от това, докато обсъждате дали е виновен, или невинен. Затова трябва да обявя процеса за невалиден и да ви освободя с благодарност от този съд и от гражданите на Калифорния. Приставът Карлайл ще ви придружи до заседателната зала, където можете да си съберете нещата и да се приберете у дома.

Съдебните заседатели изглеждаха несигурни какво да правят и дали всичко е свършило. Накрая един куражлия се изправи и останалите го последваха. Заизнизваха се през вратата в дъното на залата.

Погледнах Кристина Медина. Тя седеше на банката на обвинението, увесила нос. Изглеждаше победена. Съдията набързо закри заседанието и излезе. Сгънах изцапаната си носна кърпа и я прибрах.