Ръката на пророка

1.

Йона, островче в западната част на шотландските Вътрешни Хебриди, винаги е била известна като могъщо място. Някои твърдят, че усещали вибрации, излъчващи се от хълмовете, пасищата и бърдата, особено по залез-слънце и призори. В митичните пещери и тунели дълбоко под облото хълмче Сехин Мор, в превод Вълшебната могила, живеел Мъничкият народ, който нощем излизал и лудувал на лунна светлина. Най-високият хълм, Дун И, бил свято място, на което ангели рисували с облаци картини на нещата, очакващи чистите духом.

Грохотът на прибоя накара професор Том О’Брайън да се обърне и той видя как една необикновено голяма вълна с пенлив гребен се разбива в скалите, защитаващи Порт а’ Хурейк. Заливчето носеше името на лодката с корпус от ясенови греди, върху които били опънати животински кожи, лодката, докарала един дълбоко набожен ирландски благородник на Йона преди повече от четиринайсет столетия.

Навярно тъкмо тази легендарна мистична сила на острова, пред която благоговеели езичниците пикти и древните келти преди тях, привлякла онзи свят мореплавател в навечерието на Петдесетница през бурния Северен проток. Този ирландски поклонник, Колъм, почитан в християнския свят като св. Колумба, слязъл на белия като захар пясъчен бряг на Йона през 563 година, за да построи своя манастир като факел на знанието в епоха на пълен мрак.

Студеният вятър върна Том към настоящето и той нахлупи вълнената шапка над ушите си. Техният археологически екип от седем седмици проучваше територията около древния манастир на Колумба. Разкопките бяха успешни, но краят на сезона наближаваше. Атлантикът съвсем скоро щеше да развихри своите бури.

Той поклати глава. Никакви археологически находки не си струваха да търпиш шотландската есен.

Избърса влагата от очилата си с телени рамки и намести завързаната си на опашка тъмнокестенява коса. Вторачи се в развалините на параклиса „Сейнт Годрик“ оттатък сивото бърдо и се замисли за своя колега Иън Макгрегър, археолог в Глазгоуския университет. Набитият шотландец разкопаваше новия обект вече няколко седмици. Ема Милър, геоложката на екипа, беше забелязала промяна в плътността на почвата около останките на датиращата от ХІІІ век черква и затова Иън реши, че трябва да проверят на това място.

Том му желаеше успех, но нямаше търпение да напусне този гол, брулен от ветровете остров, за да се върне в Съединените щати.

Въздъхна, обърна се с гръб към постоянния студен вятър и се приведе над запалката си за поредната „Джон Плеър Спешъл“. Ароматният дим на силната британска цигара го посгря.

Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.

– Том!

Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата й до раменете червена коса. Иначе светлата й кожа беше поруменяла от студа.

Том се усмихна.

– Бързо! – извика Ема. – Иън е открил нещо!

Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.

– Иън?

На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.

– Иън, какво намери?

– Слава на Богородица и вси светии! – възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. – Май намерих нещо... – Той се прокашля. – Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!

Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу тънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.

Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в тристагодишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли й липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.

Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази... Усмихна се... И накрая винаги капитулиращи стонове.

Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдиг­на поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файнаншъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той й се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му – по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн – лъщеше на огъня като метална.

– Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? – попита тя. – И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?

Съпругът й кимна и обърна страницата.

Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире й... Някога и мъжът й я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.

Той сгъна вестника и я погледна.

– Какво има?

– Ти не се откъсваш от вестника си. – Катлийн остави чашата на масата. – Нали тази седмица трябваше да е...

Дейвид допи мартинито си и лапна маслинката.

– Дейвид, аз кисна на Йона от близо два месеца, а ти си в Осло – каза Катлийн и хвана ръката му. – И когато се чуваме по телефона, говориш така, все едно... Да нямаш... да нямаш любовница?

– Какво?! – Той дръпна ръката си като попарен.

Погледът й отново се насочи към блещукащите светлини на огромния мост.

– Няма да е за пръв път.

– Доктор Катлийн Филипс?

Тя вдигна очи към сервитьора.

– Да?

– Търсят ви по телефона, госпожо. Някой си доктор Том О’Брайън.

– Да, разбира се. Къде...

– Телефонът е ей там. Минете покрай бара и ще го видите отляво.

Докато се изправяше, Катлийн се взря в кафявите очи на Дейвид и се опита да си спомни страстта. Въздъхна. Все едно да знаеш името на песента, а да нямаш и най-бегъл спомен за мелодията.

Съпругът й се извърна, а тя тръгна по тъмния коридор към бара. Докато подминаваше вратата, видя пред пламтящата камина прегърната двойка. Мъжът прошепна нещо в ухото на жената и тя се засмя.

Катлийн хвърли поглед през рамо към Дейвид, после влезе в нишата с дъбова ламперия и вдигна старомодната слушалка.

– Томи? Всичко наред ли е?

– Не... не съм съвсем сигурен.

– Какво е станало?

Отговори й дълго мълчание.

– Том?

– Чувам те.

– Добре де, казвай!

– Преди няколко дни Иън намери нещо в квадрат хаш осем – йот десет.

– В параклиса „Сейнт Годрик“ ли?

– Да.

– Какво по-точно?

– Не искам да навлизам в подробности по телефона.

– Защо си толкова потаен? Керамичните фрагменти едва ли...

– Става дума за кодекс, Кат. И при това... господи... в отлично състояние.

Сърцето й се разтуптя. Отлично запазен кодекс – това беше фантастична находка!

– Защо не ми се обади по-рано, по дяволите?

– Ами... ти каза, че с Дейвид ви трябвало време да...

– Добре, добре. И кодексът ли е от тринайсети век като самия параклис?

– Според приписката накрая текстът е започнат през осемстотин и шеста.

– Годината, през която викингските нашественици избили монасите?!

– Кат, екипът има нужда от теб. И... аз също.

– Какво става там, за бога?

– Не съм сигурен, че това откритие има нещо общо с Божието име. Превели сме само няколко страници, обаче... и те стигат, за да...

– Какво, Том?

– За да ни уплашат до смърт.

2.

Хиляда и осемстотин метровият Пик дьо Сен Жан се издигаше високо в синьото небе на областта Корбиер в Лангедок. От построената на планинския връх стара катарска крепост на рода Тренкавел, Шато Егал дьо Дю, се разкриваше панорамна гледка към долината Мойньо.

В лозята долу червенееше грозде от сортовете каринян и сензо. Обраслите с лавандула и чимшири ливади приличаха на острови сред зелените борове и кестени. В края на долината се различаваше старата кипарисова горичка на гробището Шапел дьо Сен Соланж.

Раймон Тренкавел се надвеси от стената на замъка си и впери поглед в останките на далечния параклис от ХІІ век. Спомни си как се бяха разхождали под порутените му сводове с Елен...

Отърси се от спомена и се вторачи в река Од, която течеше на юг от платото Масиф Сентрал. Погледът му проследи искрящата водна лента и стигна до покритите със сняг Пиренеи. Ледените върхове и черните скали на планината бележеха южната граница на земите, които някога бяха принадлежали на Тренкавел.

Насочи вниманието си на запад, отвъд Форе Доманиал дьо Фанж и безводната област Пе дьо Сол, към руините на кацналия на една скала замък Монсегюр.

Насъскваните от папата рицари от Северна Франция бяха изтласкали неговите катарски прадеди към извисяващите се като мрачна стена Пиренеи. И те бяха дали отпор на врага именно там, в планинската и на практика непревземаема крепост Монсегюр.

Защитниците удържали десетмесечната обсада на кръстоносците, ала накрая положението станало безнадеждно. Вечерта преди твърдината да падне четирима катари се спуснали с въжета по отвесната западна стена на крепостта. Според преданието тримата свети мъже и техният рицар носели документи, които щели да ги отведат при тайното съкровище на тяхната катарска вяра – съкровище, несравнимо по-скъпоценно от цяла река злато.

Тренкавел погледна писмото, което преди пет години беше откраднал от Ватикана. Очите му се насочиха към написаната на древния език на този район бележка в ъгъла.

„Разказва се за онуй, що видяхме в една планинска пещера три залеза след падането на Монсегюр...“

Баща му винаги говореше с нежност за монахинята от манастира в Леспинас. От страниците на своя дневник тя нашепваше през вековете и разказваше на своя потомък за... това.

Усети мирис на мухъл от писмото, довян от пристъп на планинския вятър. Вятърът духаше от североизток и трупаше над Пиренеите буреносни облаци, които правеха гордите върхове да изглеждат нищожни и сякаш им напомняха за реда на нещата.

Раймон се усмихна и се уви в коженото си яке. Обичаше да гледа как смиряват дързостта.

Тежката дъбова врата на укреплението зад него се отвори и отвътре надникна семейният прислужник. Макар Каосен да наближаваше шейсетте, ръстът му, черните му очи и синият тюрбан, който плющеше на вятъра около набръчканото му кафяво лице, му придаваха свиреп вид. Туарегът също произхождаше от стар воински род.

– Закуската, саид – каза прислужникът и се поклони.

Тренкавел кимна и погледна към искрящата повърхност на река Од, която лъкатушеше под склоновете на Пик дьо Сен Жан.

– Тя липсва ли ти, Каосен? – попита след малко. – Искам да кажа, още ли ти липсва?

Старият туарег въздъхна и отправи очи към долината. Тренкавел проследи погледа му и двамата се взряха в огъващите се под напора на вятъра клони на кестените. Когато листата им се обръщаха с по-светлата си долна страна нагоре, изглеждаше сякаш дърветата си играят със светлината.

– Да, саид, липсва ми – тихо отвърна прислужникът. – Вие обаче още имате нужда от нея.

Раймон впи пръсти в грапавата каменна стена.

– Църквата ни отне всички тях, Каосен... Майка ми, баща ми... Но... първо ни отне Елен... и това донесе страдание на всички нас.

Каосен се поклони и влезе вътре.

– Църквата ви лиши и от възможност да отмъстите за смъртта й, саид – разнесе се гласът му от мрака.

– Не задълго – промълви Тренкавел, вперил очи в древното писмо, което стискаше в ръката си. – Не задълго.

Бръкна в джоба си и извади факса, пратен същата сутрин от неговия информатор на Йона.

Откраднатото от Ватикана писмо може би му беше разкрило кога и къде ще намерят книгата... Раймон вдигна почти прозрачния лист над главата си. Това съобщение го потвърждаваше.

Пусна листа на вятъра и го проследи с поглед. Фак­сът се понесе покрай стената на замъка като миниатюрно хвърчило и се скри зад един от зъберите.

Вниманието му отново се насочи към кестеновата горичка в подножието на склона, която ту потъмняваше, ту просветваше по капризите на вятъра. Действаше му успокоително...

Може да бяха изтекли минути или часове, когато видя долу на двора Каосен да изкарва през главната порта камаргските коне на имението. Прислужникът подкара буйните бели животни по планинската пътека към обраслите с дива ръж и тимотейка пасища в подножието на Пик дьо Сен Жан.

Тренкавел затвори очи и зачака... Както винаги, мракът постепенно се разсея и накрая той видя любимата си близначка, своята скъпа Елен, да язди жребеца си по опърлените от слънцето хълмове. Препускаше по морави, покрити с мащерка, лавандула и желтак, докато образът й не помръкна и отново не се стопи в мрака, както толкова много пъти досега.

Когато отвори очи, по бузата му се стече ледена сълза.

Сега Елен идваше само в сънищата му... а сънищата му започваха да избледняват.

Привечер бурята пропъди слънцето и в голямата зала на Шато Егал дьо Дю се възцари мрак. Витражът от ХІІІ век с внимателно слушащата шепнещия й гълъб Богородица тънеше в сенки.

Тренкавел допи последната глътка арманяк и погледна висящата над камината картина. Платното винаги го беше привличало, ала плашеше Елен. Художникът произхождаше от недалечното село Рен льо Шато и бе прочут с изключителната си дарба, но напълно побъркан...