Лабиринтът: Невъзможно бягство

1.

Той започна своя нов живот прав, заобиколен от хладна тъмнина и застоял, прашен въздух.

Метал застърга в метал, подът под него се разтресе силно. От рязкото движение усети натиск в краката и се олюля, а от челото му, въпреки студения въздух, се сипеха едри капки пот. Гърбът му бе залепнал за студена метална стена и той се плъзна по нея, докато се опря в ъгъла на помещението. Свлече се на пода, сви крака и опря колене в гърдите си с надеждата очите му скоро да привикнат с мрака.

С ново сътресение кабината подскочи нагоре като стар асансьор в миньорска шахта.

Из помещението отекваше дрънчене на вериги и стържене на макари, сякаш се намираше насред стар металургичен завод. Потъналият в мрак асансьор се заклати напред-назад, докато се издигаше нагоре, и стомахът на момчето се присви мъчително, а миризмата на прегоряло масло само влошаваше нещата. Доплака му се, но очите му оставаха сухи, можеше само да седи в ъгъла и да чака.

„Името ми е Томас“ – помисли си той.

И това... бе единственото, което си спомняше от своя живот.

Не разбираше как е възможно подобно нещо. Умът му функционираше безпогрешно, опитваше се да определи къде се намира и какво се случва. Мислите му бяха преизпълнени с познания, факти и картини, спомени и подробности за света и как е устроен. Представяше си снега по дърветата, видя се да бяга по застлан с листа път, да яде хамбургер, припомни си бледото сияние на луната върху гладко езеро, как плува в същото това езеро, шумен градски площад с хора, бързащи по работа.

И същевременно нямаше никаква идея откъде се е взел, как е попаднал в този неосветен асансьор, дори не знаеше кои са родителите му. Нито помнеше фамилията си. В ума му се мяркаха образи на хора, но оставаха непознати, лицата им бяха заменени от неясни, размазани петна. Не можеше да си спомни и един човек от предишния си живот, нито пък някой проведен разговор.

Тясното помещение продължаваше да се издига и поклаща. Томас бе престанал да обръща внимание на дрънкането на веригата, която го теглеше нагоре. Измина много време. Минутите се разтеглиха в часове, макар че нямаше как да го знае със сигурност, след като всяка секунда му се струваше вечност. Доверявайки се на инстинктите си, той прецени, че се движи нагоре близо половин час.

Странно, но страхът постепенно го напусна, замени се с нарастващо любопитство. Интересно, какво ли щеше да се случи и къде се намираше.

Изкачването бе преустановено със скърцане и стенания и внезапното сътресение накара Томас да се претърколи. Той се изправи и усети, че кабината се клати все по-слабо, докато накрая движението напълно замря. Възцари се тишина.

Измина минута. Две. Озърташе се, но във всички посоки виждаше само тъмнина. Плъзна ръце по стените в търсене на изход. Усещаше единствено хладния метал. Изпъшка обезсърчено и ехото усили гласа му, превърна го в призрачно стенание на смъртта. Сетне утихна и тишината се завърна. Той изкрещя, повика за помощ, започна да блъска стените с юмруци.

Нищо.

Томас се дръпна назад към ъгъла, скръсти ръце и потрепери, усети, че страхът отново го обзема. Сърцето му запърха изплашено като птичка, търсеща начин да напусне тялото му.

– Ей... има ли някого там... помогнете ми! – крещеше той и всяка дума разкъсваше гърлото му.

Отгоре долетя силно дрънчене и Томас млъкна и вдигна глава. Светла бяла линия разцепи покрива на помещението и започна да се разширява пред погледа му. С тежко металическо стържене капаците се отместиха бавно встрани. След продължителния мрак ярката светлина го заслепи болезнено и той отмести очи и прикри лицето си с ръце.

Дочу гласове отгоре и страхът накара дъха му да секне.

– Погледни го тоя изтърсак.

– На колко е години?

– Прилича на цопльо с фланела.

– Ти си цопльо, сбръчканяк.

– Пич, тук долу вони на крака!

– Дано ти е харесало еднопосочното пътуване, новак.

– Няма билети за връщане, брато.

Върху Томас се стовари вълна от объркване, която засили паниката му. Гласовете бяха странни, кънтящи от ехото, някои думи бяха напълно неразбираеми, други звучаха познато. Той разтърка очи, за да привикне по-бързо със светлината и да види тези, които говорят. В началото успяваше да различи само местещи се сенки, но те скоро се превърнаха в човешки силуети – хора, наведени над отвора в тавана, които гледаха надолу към него и сочеха с ръце.

И тогава, сякаш обективът на камерата бе дошъл на фокус, лицата се проясниха. Те всички бяха момчета – едни по-малки от него, други по-големи. Томас не знаеше какво е очаквал, но тези лица го озадачиха. Та те бяха просто юноши. Деца. Страхът му започна да се топи, но не достатъчно, за да успокои лудешкия бяг на сърцето.

Някой отгоре спусна въже, в края му имаше голяма примка. Томас се поколеба, сетне пъхна десния си крак в примката и сграбчи въжето, което го издърпа към небето.

Протегнати ръце го уловиха за дрехите и го издърпаха. Светът сякаш се завъртя, превърна се в мъглива завеса от лица, цветове и светлина. Буря от чувства се зароди и развихри в корема му, искаше му се да извика, да повърне. Хорът от гласове поутихна, но някой продължаваше да говори, докато го дърпаха към ръба на черната кутия. И Томас знаеше, че никога няма да забрави тези думи.

– Радвам се да се запознаем, изтърсак – рече момчето. – Добре дошъл в Езерото.

2.

Ръцете не спираха да шарят по тялото му и когато се изправи, Томас видя, че са изтупали и прахта по дрехите му. Все още замаян от светлината, едва не се олюля. Беше преизпълнен с любопитство, но не се чувстваше достатъчно възстановен, за да посмее да се огледа. Новите му познати не казаха нищо, докато въртеше бавно глава.

Той се озърташе предпазливо, а те се побутваха и хихикаха, някои дори го сочеха с пръст. Трябва да бяха към петдесет на брой, с изцапани и смачкани дрехи, като да бяха работили някаква тежка работа, представители на всички раси и размери, с коси, вариращи по дължина. Томас усети, че му се завива свят, затова премести поглед от момчетата към странното място, където се бе озовал.

Намираха се насред огромен двор с размери колкото няколко футболни игрища, заобиколен от четири гигантски стени, изработени от сивкав камък и покрити с петна от гъст бръшлян. Стените трябва да бяха високи стотина стъпки и оформяха идеален квадрат, като всяка от тях бе разрязана точно по средата от отвор, висок колкото нея, и доколкото Томас можеше да види, отвъд тези отвори започваха дълги коридори.

– Погледнете тоя новобранец – рече един дрезгав глас. Томас не виждаше откъде идва. – Ще си строши врата да се озърта наоколо. – Няколко от момчетата се разсмяха.

– Затвори си плювалника, Гали – обади се един по-дълбок глас.

Томас насочи поглед към непознатите момчета пред него. Чувстваше се замаян и неуверен, сякаш е бил упоен. Едно високо момче с руса коса и квадратна брадичка го разглеждаше насмешливо. До него стоеше ниско, закръглено хлапе, ококорило към Томас големите си очи. Ниско азиатче бе скръстило мускулести ръце на гърдите – навитите ръкави разкриваха яките му бицепси, и изучаваше новодошлия. Тъмнокожо момче го гледаше намръщено – същото, което одеве му бе подвикнало. Около тях имаше още много други.

– Къде съм? – попита Томас, изненадан да чуе гласа си. Не звучеше точно така, както бе очаквал.

– Не и някъде, където ще си добре – отвърна мургавото момче. – Гледай да се поуспокоиш малко.

– Кой ще му е блюстител? – извика някой откъм тълпата.

– Казах ти, грознико – обади се друг, писклив глас. – Той е цопльо и ще стане помияр – няма две мнения за това. – Момчето се изкиска, сякаш току-що бе казало най-смешното нещо на света.

Томас отново усети нарастващо объркване. Толкова много непознати и непонятни думи и изрази. Изтърсак. Сбръчканяк. Блюстител. Помияр. Звучаха тъй естествено от устата на тези момчета, а същевременно не можеше да разбере смисъла им. Сякаш паметта му бе изгубила огромен къс от езиковите познания – и това беше объркващо.

Противоречиви емоции се бореха за надмощие в сърцето и ума му. Объркване.

Любопитство. Паника. Страх. Но над всичко това доминираше мрачното усещане за безпомощност, сякаш светът за него бе свършил, беше изтрит от паметта му и заменен с нещо ужасно. Дощя му се да побегне и да се скрие от тези хора.

Момчето с дрезгавия глас продължаваше да нарежда:

– ... даже това, залагам си черния дроб. – Томас все още не можеше да види лицето му.

– Казах да си затвориш плювалника! – извика мургавото хлапе. – Обадиш ли се пак, ще те фрасна!

Това трябва да е водачът им, осъзна Томас. Като се постара да не обръща внимание на втренчените погледи на околните, той се съсредоточи върху мястото, което момчето бе нарекло Езерото.

Подът на двора бе направен от огромни каменни блокове, много от тях напукани и с прорасла в цепнатините трева. Причудлива, полуразнебитена дървена постройка в един от ъглите беше в странен контраст със сивкавите стени. Беше заобиколена от няколко дървета, чиито корени се впиваха като извити пръсти в каменните плочи. В другия ъгъл на двора имаше градина – от мястото си Томас успя да различи засаждения на домати, царевица и овощни дръвчета.

В отсрещния край пък зърна кошари за овце, свинарник и краварник. Последният ъгъл бе горичка от високи дървета, най-близкото изглеждаше сбръчкано и умиращо. Небето над тях бе синьо и безоблачно, без следа от слънце въпреки яркия ден. Сенките на стените не разкриваха кое време на деня е – би могло да е ранна утрин или късен следобед. Докато дишаше тежко в опит да се успокои, той вдъхна цял букет от нови миризми. На прясно изкопана почва, тор, борова смола, на нещо разлагащо се и нещо сладникаво. Кой знае защо реши, че всички тези миризми идват откъм фермата.

Томас отново се взря в заобикалящите го похитители. Все още бе смутен, но едва се сдържаше да не ги обсипе с въпроси. Похитители. Защо ли точно тази дума изникна в съзнанието му? Опитваше се да ги прецени по израза на лицата им. Злобните очи на едно от момчетата го накараха да застине. То изглеждаше толкова гневно и изпълнено с омраза, сякаш всеки момент щеше да извади нож и да се нахвърли върху него. Имаше черна коса и когато погледите им се срещнаха, хлапето разтърси глава, обърна се и се отдалечи към една захабена скамейка. Над нея бе окачен пъстроцветен флаг, ала нямаше полъх, който да го развява.

Томас го изпроводи с поглед, докато момчето стигна пейката, обърна се и седна.

Внезапно водачът на групата – трябва да беше около седемнайсетгодишен – пристъпи напред. Носеше обикновени дрехи: черна фланела, джинси, кецове и електронен часовник. Кой знае защо дрехите тук изненадваха Томас – струваше му се, че момчетата трябва да носят нещо по-потискащо, като например затворнически униформи. Косата на мургавото момче бе подстригана съвсем късо, страните му бяха гладко избръснати. Освен смръщените вежди в него нямаше нищо заплашително.

– Дълга история, изтърсак – заговори момчето. – Но ще научиш всичко, малко по-малко. Утре ще те изведа за обиколката. А дотогава... гледай само да не счупиш нещо. – Той протегна ръка. – Казвам се Алби. – Той задържа подадената ръка в очакване да се здрависат.

Томас се поколеба. Някакъв инстинкт взе връх в него, той обърна гръб на Алби и се отдалечи към близкото дърво, където се опря на грапавата кора. Отново го завладя паника, почти непоносима. Но си пое дълбоко въздух и положи усилие да приеме случилото се. „Трябва само да продължаваш – рече си. – Нищо няма да постигнеш, ако се предадеш на страха.“

– Да я чуем тогава – произнесе на глас, като се стараеше да говори със спокоен тон. – Разкажете ми дългата история.

Алби огледа хората си и завъртя очи. Томас отново плъзна поглед по тълпата.

Първоначалната му преценка беше вярна – на брой бяха към петдесетина или шейсетина, от малки момчета до младежи като Алби, който, изглежда, бе от най-възрастните. Томас осъзна, че няма никаква представа на колко е той самият. Сърцето му почти спря да бие – не помнеше дори собствената си възраст.

– Добре де – рече и разпери ръце. – Къде се намирам?

Алби го доближи и седна със скръстени крака, а останалите се скупчиха отзад като глутница. Някои от по-задните редове се надигаха и надничаха любопитно.

– Ако не те е страх – поде Алби, – значи не си човек. И тогава ще трябва да те хвърля от Скалата, защото това ще означава, че си изкукал.

– Скалата? – попита Томас.

– Хайде стига – рече Алби и потърка очи. – Сега не е време за подобни разговори, ясно? Не убиваме изтърсаци като теб, нямай грижа. Просто се опитай да не си изгубиш главата, да оцелееш, каквото и да е.

Той млъкна и Томас осъзна, че вероятно лицето му е пребледняло при последните думи.

– Човече – продължи Алби, вдигна ръка, прокара я през късата си коса и въздъхна. – Не ме бива много в това – ти си първият новак, откакто загина Ник.

Томас се ококори, а едно от момчетата пристъпи напред и плесна игриво Алби по ръката.

– Алби, изчакай проклетата обиколка – произнесе то със странен акцент. – Още нищо не се знае, ще докараш на хлапето някой сърдечен пристъп. – После протегна ръка към Томас. – Казвам се Нют, новак, надявам се да не се сърдиш на приказките на нашия нов водач.

Томас се пресегна и стисна ръката му. Нют му се стори далеч по-приятен от Алби. Беше по-висок от водача, но изглеждаше година или две по-малък. Имаше дълга руса коса, която се спускаше над блузата му. Венички изпъкваха по мускулестите му ръце.

– Празни приказки, скапаняко – ухили се Алби и дръпна Нют да седне до него. – Той не разбира и половината от това, което му говоря. – Останалите също се разсмяха и после се скупчиха още по-плътно около тях.

Алби разпери ръце с обърнати нагоре длани.

– Това място се нарича Езерото, ясно? Тук живеем, тук се храним, тук спим. Наричаме себе си езерни. Това стига засега...

– Кой ме е пратил тук? – попита Томас, усетил, че страхът му най-сетне отстъпва място на гнева. – Как...