Турнирът

Англия, септември 1546

Когато поканата пристигна в двора в Лондон, живеех в двореца Хатфийлд Хаус в Хартфордшър. Бе доставена в Хатфийлд ден по-късно, заедно с обичайно грубото съобщение от баща ми до господин Аскам.

Поканата беше наистина невероятна.

Бе на най-фина хартия, снежнобяла картичка с позлатени ръбове. Върху нея с блестящо златно мастило (при това на английски) беше написано следното:

Негово сияйно величество

Сюлейман Великолепни,

халиф на синовете

и дъщерите на Аллах,

султан на земите на османците,

господар на владенията на ромеите,

персите и арабите,

герой на всичко съществуващо,

гордост на славния Кааба

и озарената Медина, на благородния

Йерусалим и трона на Египет,

господар и владетел на всичко под неговия взор,

ви праща най-сърдечни поздрави.

Като почитаем крал на Ангалия

ви каним да изпратите

най-добрия си играч

на играта, известна като шатрандж,

Ludos Scacorum, ешекс, шахшпил,

скакчи, жачи или шах,

да участва в турнир,

който ще определи шампиона

на познатия свят.

Изсумтях.

– За велик султан, който е господар и владетел на всичко под взора му, английският му е направо за оплакване. Не може да напише дори „Англия“ правилно.

Господин Аскам, който все още държеше поканата, ме погледна.

– Нима? Кажи ми, Бес, ти говориш ли неговия език? Знаеш ли арабски или турско-арабски?

– Знаете, че не знам.

– Тогава колкото и за оплакване да е английският му, той все пак говори твоя език, докато ти не можеш да говориш неговия. За мен това означава, че той има значително преимущество пред теб. Винаги се замисляй, преди да критикуваш, и никога не критикувай незаслужено някой, който е направил усилие, каквото дори не ти е хрумвало да предприемеш.

Намръщих се на учителя си, но беше невъзможно да го мразя дори когато ме порицаваше по такъв начин. Имаше си особен стил. В начина, по който се държеше, в начина, по който говореше, в начина, по който ме порицаваше – благ, но същевременно и твърд.

Тогава господин Роджър Аскам беше на трийсет и една, но дори по онова време, много преди да напише труда си „Учителят“, с който си спечели заслужена слава след смъртта си, той вече бе един от най-изтъкнатите преподаватели по класически гръцки и латински в Кеймбридж.

И въпреки това, ако можех да пожелая нещо за него, то щеше да е да беше по-красив. Той бе със средно телосложение и среден ръст и в света на богатите млади жребци с широки рамене, изсечени лица и надменност, идваща от наследеното богатство, изглеждаше дребен, мек и безобиден. Имаше голям топчест нос, гузно гледащи кафяви очи и прекалено големи уши, които криеше под гъстата си кафява коса. Веднъж чух някой да казва, че на един бал нито една млада дама не приела любезните му покани за танц. Плаках за него, когато научих. Онези глупачки дори не подозираха какво са изпуснали.

Но докато аз ронех сълзи заради него, той сякаш не обръщаше внимание на подобни неща. Интересуваше се най-вече от изкуството на знанието и преследваше страстта си пламенно. Всъщност беше пламенен и всеотдаен в почти всичко, с което се занимаваше, било то любимите му упражнения по стрелба с лък, обсъждане на държавни въпроси, четене или преподаване. За Роджър Аскам знанието бе най-благородното от всички начинания – при това активно начинание.

Просто казано, той беше най-любопитният човек, когото съм срещала.

Господин Аскам знаеше какви ли не странни тайни, от теории за древните каменни кръгове в равнината на Солсбъри до най-новите научни похвати в медицината и математиката. А онова, което не знаеше, се опитваше да научи. Независимо дали посещаваше кралския астроном, кралския лекар или някой пътуващ знахар, продаващ чудодейно лекарство, господин Аскам винаги задаваше остри въпроси – питаше кралския астроном дали твърденията на Америго Веспучи за определяне на географската дължина по Луната и Марс са верни, питаше лекаря на баща ми защо определени растения причиняват определен вид обриви, или питаше знахаря дали си дава сметка, че всъщност е шарлатанин.

Познанията на господин Аскам се простираха в толкова много области, че по времето му в Кеймбридж се случваше професори от други дисциплини да идват в кабинета му, за да се съветват с него по въпроси от тяхната специалност.

В свят, в който всички твърдяха, че намират висша мъдрост в Бог или Библията, моят скъп наставник се молеше на два олтара – на знанието и логиката. „Всичко – каза ми веднъж той – се случва поради логична причина, от това, че водата тече надолу, до болестите и постъпките на хората. Просто трябва да намерим тази причина. Придобиването на знания, чистото удоволствие от откриването на нещо ново е най-големият дар в живота ни“.

Помня един станал известен случай, при който едно местно момче, получаващо припадъци с пяна на уста, внезапно умря. Местният абат твърдеше, че припадъците се дължали на обсебване от Дявола, а господин Аскам поиска да види мозъка на момъка. Да, мозъка му! Черепът на мъртвото момче беше отворен и господин Аскам намери загнездено в мозъка му чуждо тяло с размерите на ябълка. По-късно ми каза следното във връзка със случая: „Преди да наричаме нещо свръхестествено, Бес, трябва да изчерпим всички естествени обяснения“. Абатът не му проговори цяла година. Не всички споделяха удоволствието на господин Аскам от откриването на нови неща.

И тогава, в зенита на университетската си кариера, той бе дошъл да обучава мен, някакво си дете, трето поред за престола. Дори на онази крехка възраст имах впечатлението, че забележителният господин Роджър Аскам е прекалено компетентен, за да бъде просто наставник на едно тринайсетгодишно момиче, та било то и принцеса. Чудех се защо ли го прави. Какво виждаше в мен, което не виждаше в никой друг?

Както и да е, размяната на реплики относно английския на мюсюлманския султан не беше нещо необичайно. Аз грешах, а той беше прав – за пореден път.

Отново насочихме вниманието си към поканата. В нея се добавяше, че шахматният турнир ще се проведе след един месец в столицата на султана, древния Константинопол.

Заедно с поканата дойде и бележка от баща ми, адресирана до господин Аскам.

Аскам,

Разбирам, че вашият колега господин Гилбърт Джайлс бил най-добрият играч на шах в Кеймбридж­. Бихте ли проверили дали това все още е така и ако е, пратете ми го веднага. Не друго, а репутацията на християнския свят изисква участието на нашия първенец на този турнир.

Хенри, К.

Между другото, оценявам усилията ви относно сина на Къмбърланд. Делата ви не остават незабелязани.

В онези дни залогът далеч не бе само репутацията на християнския свят – мюсюлманският султан заплашваше самото християнство.

Империята му се простираше от Персия на изток до Алжир на югозапад и неотдавна бе пресякла Дунав. Осем години по-рано, през 1538 година, султанският флот под командването на блестящия Барбароса беше постигнал немислимото – бе нанесъл поражение на европейския флот, флота на Християнския съюз, при Превеза. Въпросният Християнски съюз, свикан от самия папа Павел ІІІ, изгуби над четирийсет кораба, повече от три хиляди души попаднаха в плен и след като османският султан получи откуп от триста хиляди златни дуката, Европа изгуби и голяма част от гордостта си.

После войските на Сюлейман превзеха град Буда, а сега се насочваха към портите на Виена. Говореше се, че ерцхерцог Фердинанд Австрийски, най-близкият­ европейски съсед на Сюлейман, не бил на себе си от ярост заради нахлуването на султана в негови земи, но не можел да направи нищо повече от това да прати още шпиони, които да следят придвижването на мюсюлманските войски. Империята на Сюлейман беше два пъти по-голяма от целия християнски свят и продължаваше да расте с всеки ден.

И всичко това без да става дума за самия Сюлейман. За него се казваше, че бил мъдър и проницателен владетел, владеещ цели пет езика. Бил надарен поет и покровител на изкуствата, коварен стратег и, за разлика от заклетия си враг ерцхерцог Фердинанд и мнозина европейски крале и кралици, бил направо обожаван от поданиците си.

Неведнъж наставникът ми беше изтъквал, че докато владетелите на Англия, Франция и Испания се боричкат помежду си за надмощие, на изток се надига огромна сянка. И че ако не се вземат мерки, един ден благородните фамилии ще се откъснат от кавгите си и ще открият, че плащат данък на мюсюлмански господар.

Другото неизречено предизвикателство в позлатената покана бе неизбежното съревнование между верите. Точно както бе направил при Превеза, Сюлейман поставяше своя бог срещу нашия. А в Превеза неговият беше победил.

– Сър, господин Джайлс още ли е най-добрият шахматист в Англия? – попитах аз.

– Определено – отвърна учителят ми. – Все още играя редовно с него. Бие ме в девет от десет игри, но понякога ми се случва да го надхитря.

– Значи той е нашият рекордьор.

Господин Аскам ми се усмихна.

– Да, но имам чувството, че рекордът ще бъде счупен. От друга страна, Джайлс винаги ще бъде по-добър от мен. Но това – той вдигна поканата, – това е паметно събитие. Джайлс на драго сърце ще се отзове на позива на краля.

И господин Джайлс наистина се отзова.

Господин Аскам го прати да се срещне с баща ми, който (пак типично в неговия стил) уреди изпитание за шахматните му способности – игра срещу самия крал. Естествено, господин Джайлс изгуби.

Подобно на всички в Англия, господин Джайлс нямаше никакво желание да побеждава крал, който освен че бе обезглавил две от съпругите си (едната от които бе моя майка), бе взел главата на Томас Кромуел, задето го беше сватосал за една от тях. Не беше рядкост главите на онези, които бяха побеждавали баща ми в други игри, да се озоват забити на колове на Лондон Бридж.

За моя изненада обаче, след като спечелил играта, баща ми изревал:

– Не се преструвайте, че играете, Джайлс! Не искам някакъв подлизурко да представлява Англия и върховенството на Христа и християнската вяра на онзи турнир! Трябва ми играч!

Играли отново и господин Джайлс победил баща ми на деветия ход.

След това нещата се развиха бързо.

Бе организиран малък керван с каруци, коне и гвардейци за пътуването през Европа.

Но точно когато господин Джайлс се канеше да потегли от Хартфордшър, върху областта се стовари ужасна чума.

Брат ми Едуард, престолонаследникът, бързо беше отведен. Сестра ми Мери го последва скоро след това.

Аз явно не бях толкова ценна – никой не се погрижи да уреди извеждането ми от двореца Хатфийлд, така че просто продължих обучението си с Елси и с теб, моя скъпа приятелко Гуини Стъбс.

И един ден се вдигна глъчка.

Седяхме в кабинета и четяхме разказа на Ливий за масовото самоубийство на евреите в Масада. Елси, която бе няколко години по-голяма от нас, седеше в ъгъла пред огледалото си и разсеяно решеше косата си. Ох, помниш ли я, Гуини? Господи, аз я помня много добре! На седемнайсет Елси беше истинска красавица, с изящната фигура на танцьорка, каквато и беше. Слаба в кръста и надарена в пазвата, с великолепна руса коса, която се спускаше върху раменете й, Елси привличаше вниманието на всеки джентълмен.

С увереността, така характерна за красивите хора, тя бе съвсем сигурна, че външността й е достатъчна да й спечели подходящ съпруг, и затова не смяташе за нужно да се учи – прекарваше повече време пред огледалото, отколкото с книгите, и трябва да ти призная, че в това отношение малко й завиждах. Трябваше да търпя безкрайни уморителни уроци и имах кралска кръв. (Трябва да добавя също, че завиждах и на женствеността й, като се има предвид, че самата аз бях олицетворение на недодялаността – цялата колене и кокалести ръце, с плоски като на момче гърди и противна ягодовочервена коса, която ненавиждах.) Иначе казано, през повечето време боготворях Елси, омагьосана от нейната грация, от красотата й и от светската мъдрост на седемнайсетте й години.

И докато си седяхме и се занимавахме, чух разправията – гувернантката ми, госпожица Катрин Ашли, надигна глас от съседната стая.

– Няма да правите подобно нещо, господин Аскам!

Явно беше нещо сериозно. Тя го наричаше „господин Аскам“ само когато му беше ядосана.

– Но това ще бъде безценна възможност за учене...

– Тя е само тринайсетгодишна...

– Тя е най-будният тринайсетгодишен ученик, който съм имал, при това е изключително зряла за възраст­та си. Гриндал е съгласен.

– Тя е дете, Роджър.

– Кралят не мисли така. Че защо, миналия месец, когато научи, че Бес е започнала да кърви, крал Хенри каза: „Щом е достатъчно голяма да кърви, значи е достатъчно голяма да бъде омъжена за доброто на Англия. Дъщерите трябва да са полезни с нещо“.

Думите определено звучаха като думи на баща ми.

– Не знам – каза госпожица Катрин. – Кралството на мюсюлманите може да е много опасно място за нея...

Господин Аскам сниши глас, но въпреки това успях да го чуя.

– Лондон е много опасно място за нея, Кат. Живеем в повратни времена. С всеки ден кралят става все по-болен и непредвидим, дворът е разделен на привърженици на Едуард и Мери. Нашата Елизабет е най-слабият претендент за престола, но въпреки това самото й присъствие в Англия застрашава другите двама. Знаеш колко често изправили се едни срещу други престолонаследници умират мистериозно по време на чума...

Ахнах тихо, застанала до вратата.

Госпожица Катрин се умълча.

– Ще бъде добре пазена по пътя – каза господин Аскам. – Кралят е осигурил шестима от най-добрите си бойци за наш ескорт.

– Тревожа се не само за физическата й безопасност. Искам да защитя и нравствеността й. Ще се нуждае от придружителка – надменно заяви госпожица Катрин. Тя се беше омъжила за господин Джон Ашли предишната година на напредналата възраст четирийсет години, макар все още да настояваше да се обръщам към нея с „госпожице“, тъй като така се чувствала по-млада.

– Добре, тогава... – оживи се господин Аскам.

– От отговорна придружителка, Роджър. Омъжена или най-малкото сгодена. Която да бъде нравствен пример за Елизабет. А не глупава никаквица, която ще се изкуши да влезе в грях в екзотична страна или да флиртува с гвардейците по пътя дотам... чакай, знам! Примроуз Понсонби и съпругът й Луелин.

Учителят ми изстена, когато чу предложението.

– Семейство Понсонби...

– ... са образцови християни, за жалост бездетни, които винаги са били верни на краля – довърши госпожица Катрин. – Ако заминат с вас, Роджър, страховете ми донякъде ще бъдат успокоени.

– Добре. Съгласен.

Секунди по-късно двамата влязоха в кабинета.

Господин Аскам ми кимна.

– Бес, така и така ще трябва да напуснеш това място, какво ще кажеш за едно приключение?

– Къде, сър? – колкото се може по-невинно попитах аз.

– Много добре знаеш къде, млада госпожице. Подслушваше ни. – Той се усмихна. – Трябва да ахкаш по-тихо, ако искаш да станеш опитен шпионин, малката ми. На шахматния турнир в Константинопол. Да гледаме как се състезава господин Джайлс.

Скочих, ухилена до уши.

– Каква чудесна идея! Може ли Гуини и Елси също да дойдат? Може ли? Моля ви!

Господин Аскам се намръщи и погледна госпожица Кейт.

– Боя се, че прекрачвам прекалено много граници само с това, че вземам теб, моя малка принцесо – рече той. – Ще е прекалено много придружителите ти да се грижат и за трите, но с две биха могли да се справят. Можеш да вземеш една от тях.

Поколебах се и погледнах към двете си приятелки. Към теб, Гуини, срамежлива и сладка, като самотно цвете, загледана в мен с тиха надежда, докато Елси цялата сияеше от вълнение – с широко отворени очи, с отчаяно стиснати юмруци, изпълнена с очакване. Тя обожаваше романтични истории за дръзки принцове с бляскави дворци. Пътешествие до екзотичен град на изток беше за нея като сбъднат сън. Имах цялото й внимание и това ми хареса.

– Ще взема Елси! – извиках аз и тя изписка и ме прегърна възторжено. Признавам, че докато се мъчех да се освободя от прегръдката й, забелязах как ти ме погледна смаяно.

Младите правят грешки. Това е типично за тях. И предвид ужасните неща, които се случиха във Византион, може би този избор бе грешка.

Но след като казах това и като имам предвид истинското и дълго приятелство, което изградихме през живота си, Гуини (а помни думите ми, кралиците не се нуждаят от истински приятели), част от мен се радва на тази грешка. Защото като избрах Елси, аз ти спестих травмата да видиш с очите си събитията, на които станах свидетелка в двора на мюсюлманския султан.