Спомнете си кои сте

1.

Какво става, по дяволите?

Колко често съм чувал този въпрос в най-различни варианти: от любезното и възпитано „Какво става, за бога“... през „Какво става, по дяволите“ до по-нецензурното, макар и несравнимо по-изразително и въздействащо „Какво става, бе, мамка му да...?“

Последният вариант изразява относително добре заряда, който този въпрос носи в себе си, макар да не допада на онези, които са били програмирани да реагират с възмущение при употребата на подобни думи, смятани за нецензурни. Всъщност всичко зависи от начина, по който се употребяват въпросните думи. Те могат да бъдат употребявани по обиден и агресивен начин, но същото важи и за много други думи, които „общественият морал“ намира за напълно приемливи. Затова съм готов да предизвикам всекиго да измисли по-добра реакция от случайния, но силен удар с чук по собствения палец от „Маааааааааамка му да...!!!“. Това е своеобразно вербално болкоуспокояващо. Аз лично се чувствам по-добре след употребата му. Ами ако – по някаква необикновена приумица на съдбата – жаргонната дума за сексуално сношение беше съвсем друга, да речем сандвич, а думата, достигнала до нас от латински, но с гръцки корен и монголско влияние, означаваща две филийки хляб с пъхнати между тях всевъзможни вкусотии, да беше е.ане? Ако това се бе случило, сега щяхме да искаме е.ане със сирене и домати и повечко майонеза, без да ни мигне окото. В действителност обаче, зададем ли подобен въпрос, ще бъдем помолени да напуснем заведението. Хората са странни същества. Морализират надлъж и нашир по отношение на дадена дума, докато в същото време приемат за напълно „морално“ употребата на сълзотворен газ по улици, изпълнени с хора, тъй като това щяло да ги предпази от насилие. Американските медии рискуват да платят баснословни глоби, ако някой изрече думата shit по радиото, но е в реда на нещата да излъчат изявление на президента на Съединените щати, който се обръща с призив към обществото да „подкрепи американските войници“, които се канят да бомбардират дечица с шоколадов цвят на лицето, за да защитят тяхната свобода. Обществото трябва да подкрепи живите и здрави войници, които все още могат да извършват масови убийства или да експлоатират цивилното население. Мъртвите и осакатени войници са потънали в забрава. Те не са в състояние да спечелят следващата война или да осигурят още пари за производство на бомби. Това е една ужасно изкривена представа за морал. И това не е случайно. Има си причина. Всички ние живеем в изкривен свят. За това обаче по-късно. И така, докъде бях стигнал? А, да! Да се върнем на темата. И така, какво става? Ще приема средния вариант – „Какво става, по дяволите?“, който хем може да бъде сметнат за нецензурен, хем съществува малък риск да бъде отхвърлен от моралните екстремисти, които обичат да казват: „Не говори такива думи или ще ти измия устата със сапун!“. Извинявам се, ако съм разстроил тези хора, използвайки израза „по дяволите“, но и да съм ги разстроил, майната му! Мина времето на предпазливите евфемизми, на шикалкавенето и отчаяните опити да извърнем поглед и да се престорим, че не забелязваме слона в дневната. Много по-добре би било, ако живеехме в свят, свързан с друга, далеч по-значима дума, започваща с f и тя е freedom. Трябва да пораснем, и то много бързо, без да крием глава пясъка и да залепваме задник за дивана (фиг. 1). Светът около нас е бомбардиран непрекъснато, но ударите, които понася, не са причинени от бомби, а са от икономическо, политическо, военно, геоложко и прочие естество. В същото време, всички ние се движим с бързи темпове – поне към настоящия момент – към глобална централизирана фашистка/комунистическа диктатура, при която нищожно малцинство ще определя във все по-големи детайли живота на огромното мнозинство. Въпреки това обаче главите си остават заровен в пясъка, а задниците – залепнали за диваните. Ето, това става, но дори то е съвсем малка част от онова, което трябва да знаем.

Спомнете си, спомнете си, спомнете си...

Светът изглежда толкова объркващо сложен, че за повечето хора е невъзможно да се ориентират в него или да го осмислят. И вместо да се опитат да го проумеят, те просто вдигат ръце, обръщат му гръб и позволяват на своята потенциална уникалност да тръгне по трамвайните релси на програмирания конформизъм. Мнозина изобщо не се опитват да осмислят света. Те напускат майчината утроба и се запътват право към трамвайната спирка, насърчени от една глобална система, създадена с цел да замъгли тяхното възприятие за Аз и реалност, подпомогнати и от родители, които някога са постъпили по същия начин. Така слепците се оставят да бъдат водени от други слепци (фиг. 2). Привидната сложност е само... привидна. Отговорът на въпроса какво става и защо нищо не е толкова сложно по своята същност, колкото изглежда, е много лесен. Всъщност лесен, но при едно условие. Той е лесен, когато отворите ума си и освободите съзнанието си. Задачата е прекалено трудна за всеки затворен, предварително програмиран ум. За хората, заключени в подобни затвори на възприятието, нищо не е лесно. За онези, които не са в състояние да видят, че привидно случайното е всъщност част от предварително предначертан план или че нишката е част от килим, нищо не е лесно. Такива хора – чието съзнание е в състояние да възприема само отделни парчета от пъзела и да оставя между тях огромни празни пространства – мога да посъветвам единствено да оставят тази книга и да не си губят времето с нея. А на останалите – които са в състояние да отворят ума си за своето съзнание и да отворят очите си, за да видят, или поне са готови да опитат – мога да кажа, че онова, което ще открият на страниците на тази книга, е в състояние да промени живота им по начин, който никога не са смятали за възможен. Аз няма да променя вашия живот, информацията ще го промени. Вие ще го промените. Всъщност, вие знаете това, но сте го забравили. В случая не става въпрос за научаването на нещо ново, а за припомнянето на онова, което системата се е опитала да заличи.

Спомнете си, спомнете си, кои всъщност сте вие. Написал със двайсетина книги, но и сега, като седна да пиша следващата, никога не знам къде точно ще ме отведе тя. Започна ли да пиша една книга, тя мигом заживява свой собствен живот и с развитието на този процес тя ми поднася нови прозрения и ме повежда по нови пътища. Написването на една голяма книга – а някои от моите са наистина големи по обем – може да ми отнеме девет месеца. Аз обаче успявам да пиша в продължение на не повече от няколко седмици между две пътувания с цел изнасяне на лекции по света. Също така знам, че тази книга няма да се получи кой знае колко дебела. Това също е в унисон с предчувствието, което изпитах първия ден, когато седнах да пиша тази книга, както и с причината за всичко това. Правя онова, което правя в момента, при това напълно съзнателно, вече повече от двайсет години. Пътуванията ми са ме отвели до над петдесет страни и са ми осигурили купища богата многопластова информация от безбройни източници, а също и от лични преживявания, някои приятни, други не чак толкова. Всичко това съм изложил в няколко доста задълбочени книги, в представяния, които правя по цял свят, във видеофилми, а също и в моя уебсайт www.davidicke.com, в приложения за смартфони, в стотици видеоклипове и интервюта, циркулиращи из интернет. Броят на уебсайтовете надхвърля 250 милиона, но въпреки това през 2011 г. www.davidicke.com попадна в класацията на най-посещаваните 5000 сайта в САЩ и на най-посещаваните 6500 сайта в света. Интересът към тази информация е фантастичен, защото все повече и повече хора не харесват онова, в което се е превърнал светът, в който живеят, не харесват и онова, което се каня да направя. Те отхвърлят официалните обяснения, които някога може да са звучали смислено, но не и днес, и се опитват да открият на друго място отговора на въпроса какво, за бога, става. И така, това, което ще се опитам да постигна с тази книга, е да свържа отделните точки на този привидно сложен и несъмнено луд свят, за да получа една цялостна картина, която да обясни какво точно се случва днес, и да покажа, че едно огромно множество от събития, организации и хора, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, са всъщност фундаментално свързани. Едва когато свържа тези отделни точки, сложната картина ще добие далеч по-простичък вид. Книгата е предназначена за хора, които не са запознати с подобна информация и цели да увеличи броя на хората, които са в състояние да прозрат отвъд многопластовите илюзии. Онези, които четат произведенията ми от години, също ще открият много нови неща и ще направят огромен скок напред.

Приключението започва

Специално за новите читатели ще изложа накратко как започна всичко и как се стигна до този ден. Преди да решите какво да приемете и какво не, важно е да знаете как информацията е достигала до мен през последните повече от двайсет години. Роден съм в град Лестър, Мидландс, Англия, на 29 април 1952 г. Мнозина биха казали, че съм израснал в бедно семейство, но аз никога не съм се чувствал лишен от каквото и да било, тъй като всички около нас живееха по същия начин. Като дете често придружавах майка ми, когато отиваше до задния вход на фабриката, в която работеше баща ми, за да вземе от него седмичната надница, с която да си купим продукти за уикенда. Едва свързвахме двата края. Често пъти двамата с мама се криехме зад дивана, когато хазяинът почукаше на вратата, за да иска парите за наема, с които всъщност не разполагахме. Когато никой не му отвореше, той надзърташе през прозореца до вратата и двамата с мама оставахме зад дивана, докато хазяинът не си тръгнеше. Като дете бях „единак“ и прекарвах дълги периоди от свободното си време сам, потънал в своя собствен свят (фиг. 3). Не бях сред отличниците в училище и имах проблеми с концентрацията. Единственото хубаво нещо беше обстоятелството, че играех за училищния футболен отбор. Бях вратар – позиция, която съответстваше на моята натура. Да, бях част от отбора, но в същото време играех доста по-различна роля от останалите. Футболът ми вдъхна самочувствие, което ми позволи да общувам по-добре с хората, затова реших – при това в доста ранна възраст, – че искам да стана професионален футболист. Тази перспектива обаче ми се струваше малко вероятна, докато поредица от „съвпадения“ и „щастливи случайности“ не ми помогнаха да се озова на подходящото място в подходящия момент и успях да подпиша професионален договор с „Ковънтри Сити“. Напуснах училище на петнайсетгодишна възраст, без да положа – тъй като изобщо не си направих труда да се явя, – нито една от задължителните за всички останали матури. (Слава богу!) По време на цялото ми детство вярвах, че когато порасна, ще правя нещо по-специално, нещо по-различно. Но какво? Така и не успях да го изразя с думи. То беше... нещо. Когато подписах с „Ковънтри Сити“, си казах: „Ето, това е!“. Станах футболист! Но, не! Нищо подобно. Развих болест, която впоследствие лекарите диагностицираха като ревматоиден артрит. Това се случи шест месеца след като поставих началото на моя нов живот като професионален футболист. Нямах намерение обаче да се отказвам толкова лесно от мечтата си, затова изиграх цели шест сезона в професионалния футбол, въпреки че болките ставаха все по-силни и по-силни и превземаха става след става. Сега, като погледна назад във времето, започвам да се чудя как съм ги търпял. През последните ми две години на терена всяка тренировка се превръщаше в същинска агония, докато ставите ми най-сетне загрееха. Последната година играх в един успешен по това време отбор на име „Херефорд Юнайтед“, като единствено волята ми помагаше да преодолея ужасните болки (фиг. 4). Никой в клуба нямаше представа колко тежко е състоянието ми. Ако знаеха какви болки изпитвам, мигом щяха да потърсят друг вратар. Краят – който беше неизбежен, тъй като артритът ми се влошаваше – настъпи съвсем внезапно скоро след като навърших двайсет и една години. Събудих се една сутрин парализиран и осъзнах, че не съм в състояние да си поема дъх – просто не можех да дишам. Бях парализиран, все едно някой ме бе замразил във фризера и не можех да помръдна. Сякаш съзнанието бе напуснало тялото ми. Казах си: „Това е, край, сега ще умра“. Най-сетне успях да си поема дъх и тялото ми се събуди за живот. Или нещо подобно. След като започнах да дишам и успях да се „размразя“, бях връхлетян от страховита болка, пронизала всяка става в тялото ми, дори онези, които до момента не бяха засегнати от болестта. И така, предната вечер си бях легнал като професионален футболист, а на сутринта се събудих като човек, който никога повече нямаше да играе футбол. Забавно, нали?

„Моделът“

Съвременните футболисти печелят умопомрачителни суми – най-добрите се разписват срещу 200 000 паунда седмично, а аз никога не съм получавал основна заплата, коя­то да надхвърля 33 паунда седмично. Когато футболната ми кариера приключи и спрях да получавах дори тези пари, двамата с Линда се озовахме на ръба на финансовата катастрофа. Години наред едва свързвахме двата края, тъй като аз се впуснах в преследване на новата си мечта – журналистиката. Малко преди края на футболната си кариера дадох едно интервю на живо за някакво телевизионно предаване и цялата тази суета и оживена атмосфера в студиото толкова ми допаднаха, че още същата вечер заявих на Линда: „Това е за мен!“. Обясниха ми, че за да пробия в телевизията, трябва преди това да мина през някой вестник и в крайна сметка успях да постъпя на работа в един малък седмичник в моя роден град Лестър. Вестникът беше толкова ужасен, че никой друг не искаше да работи в него. Наричаше се „Лестър Адвъртайзър“ и с радост мога да заявя, че той отдавна се избави от мъките си. Напреднах доста бързо в журналистическата кариера, преминах през няколко по-големи вестника и радиостанции, сетне поработих в регионални телевизии и накрая се озовах в една национална (фиг. 5). Някъде по това време започнах да си задавам – макар и не много често – въпроса дали съдбата не играе някаква роля във всичко това. Добре, но каква? Реших, че искам да стана професионален футболист и серия от случайности и благоприятни възможности ми позволиха да сбъдна мечтата си. Реших, че искам да стана телевизионен говорител, да чета политическите и спортните новини и отново серия от случайности и благоприятни възможности позволиха това да се случи. Забелязах известен модел или шаблон, но не му обърнах внимание и продължих напред. Когато обаче реших да вляза в политиката с помощта на почти неизвестната по онова време Зелена партия, вече не можех да се преструвам, че не забелязвам въпросния модел. Нова поредица от съвпадения ми позволи да заема поста говорител на партията броени седмици след като бях избран за член на общинския съвет на остров Уайт, на който живея. Сигурно ви се струва невъзможно подобно нещо да се случи за толкова кратко време, но това е факт. Започнах сериозно да си задавам въпроса какво се случва с моя живот. Беше невероятно! Описал съм подробностите около тези безкрайни съвпадения в други книги, но ако трябва да ги оприлича на нещо, то е придвижването ми из лабиринт – лабиринта на живота, в който невидима ръка отваря и затваря врати пред мен, за да ме насочи в определена посока. Но каква? И защо? Отговора на въпроса „защо“ открих след две години, но до отговора на въпроса „каква“ стигнах доста по-късно. Издигането ми на поста национален говорител на Зелената партия съвпадна с появата в края на 80-те години на миналия век на множество телевизионни програми, насочени към вредното въздействие на човека върху околната среда, и изигра ключова роля за рекордно доброто представяне на партията на изборите за Европейски парламент през 1989 г. На сутринта след обявяването на изборните резултати се озовах в зала, пълна с журналисти и оператори и моя милост се появи по всички новинарски емисии вече като политик (фиг. 6). Запитах се защо всичко това ми се случва. Бях преминал през училището с минимални усилия и желание и въпреки това на трийсет и седем годишна възраст вече бях се борил на попрището на непрофесионалния футбол, бях направил кариера като телевизионен говорител и спортен коментатор, а сега се бях издигнал до политически пост от национално значение. Защо? Как бе възможно всичко това? Несъмнено имаше модел. Решавах какво искам да правя, и съвпаденията и сгодните случаи се заемаха с изпълнението на тази задача. Към този момент започнах да се питам дали „аз“, т.е. съзнателното ми Аз, решава какво искам да правя, или става нещо друго? Както Морфей казва на Нео в „Матрицата“ „Отговорите идват“. И те започнаха да пристигат през март 1990 г.

„Присъствието“

По време на цялата 1989 г., докато продължавах да работя едновременно за телевизия Би Би Си и за Зелената партия, започнаха да се случват много странни неща. Останех ли сам в някоя стая, започнах да усещам, че не съм сам. Долавях нечие присъствие в помещението. Това присъствие започна да става все по-осезаемо. Една вечер през 1990 г., когато бях отседнал в хотел „Кенсингтън Хилтън“, близо до централата на Би Би Си в Лондон, то стана толкова очевидно, че казах на глас: „Ако тук има някой, нека се свърже с мен, преди да съм се побъркал“. Няколко дни по-късно заедно със сина ми Гарет стояхме пред една книжарничка на няколко минути пеша от дома ни. Сега той е голям човек, висок и едър, пише песни, сам пее и води собствено радиопредаване, но по онова време беше малко момче. Гарет влезе в книжарничката, за да разгледа книгите за влакове и локомотиви, докато аз останах отвън. Тръгнах към вратата, за да кажа на Гарет, че трябва да тръгваме, когато подметките на обувките ми изведнъж се нагряха силно. Имах чувството, че ме притеглят към пода, сякаш в тях бяха вградени мощни магнити. Краката ми отказваха да помръднат и докато стоях объркан от случващото се, в главата ми прозвуча „глас“ или по-скоро през нея премина мисъл, която отекна силно в съзнанието ми: „Иди и погледни книгите в отсрещния ъгъл“. Като се замисля, предполагам, че сцената наподобява онази от „Мат­рицата“, в която Морфей разговаря с Нео по телефона, но без телефон! Какво ставаше? Нямах представа. Закрачих машинално към „книгите в отсрещния ъгъл“, където – както много добре знаех – бяха подредени сладникави романчета. Въпреки това между историите за високи и красиви мургави мъже и благородни англичанки със съвършени форми открих една книга, която мигом привлече вниманието ми. Заглавието й бе „Ум към ума“ (Mind to Mind), а нейна авторка бе дама на име Бети Шайн, чиято снимка грееше от корицата (фиг. 7). Обърнах книгата, за да прочета анотацията на гърба й и видя думата „екстрасенс“. Оказа се, че Бети е професионален екстрасенс, че умее да лекува с ръце и че е написала цял куп книги. Веднага си зададох въпроса дали тя не би могла да „долови“ онова „присъствие“, което усещах около себе си през последната година. Купих книгата и след като я прочетох на бърза ръка, позвъних на Бети и си уредих среща с нея. Не й казах нищо за „присъствието“. Заявих, че искам да проверя дали лечебната й сила ще успее да излекува артрита ми. Лечението, която тя провежда с ръце, е свързано с балансирането на енергията на тялото и съвсем не е измама или шарлатанство, както твърдят безкрайно невежите и академично програмираните. Бети нямаше представа какво се случва с мен, знаеше единствено, че искам да опитам ефекта от нейното лечение.

Посетих Бети общо четири пъти. По време на първите два сеанса не се случи абсолютно нищо – тя ме лекуваше, като междувременно разговаряхме за различните измерения на реалността. Именно това е мястото, от което истинските екстрасенси черпят своята информация. Те се настройват на честотите на реалността, които не са достъпни за петте ни сетива. Въпросните пет сетива са в състояние да ни свържат единствено с тясна честотна лента, която можем да наречем честотна лента на „видимата светлина“, или с други думи, това е „светът“, който виждаме, чуваме, докосваме, вкусваме и помирисваме. Хората поглеждат с очите си (или поне така си мислят, както ще стане ясно по-късно) и смятат, че са видели всичко, което се намира в „пространството“ около тях. Това обаче не е така. Ние виждаме една безкрайно малка част от онова, което съществува около нас и това е честотният диапазон на „видимата светлина“. Според някои представители на официалната наука електромагнитният спектър представлява 0,005% от енергията и „материята“, които съществуват във Вселената. Други твърдят, че това число е малко по-голямо, но въпреки това разликата е незначителна. Видимата светлина, единственият честотен диапазон, който нашата „декодираща система“ е в състояние да „види“ понастоящем, е малка част дори от този електромагнитен спектър (фиг. 8). Пространството, което обитаваме и което възприемаме, е проникнато от Безкрайността – всичко, което съществува. Това поставя нашия „свят“ в ситуацията, в която се намират радиостанциите, които споделят едно и също пространство, без да си пречат една на друга (освен ако честотите им на излъчване не са много близки). Ако настроите радиоапарата си на, да речем, Радио 1,

ще чуете програмата именно на Радио 1.

Ако обаче завъртите копчето и го настроите на Радио 2, вие ще чуете – ще приемете – Радио 2. Радио 1 обаче няма да спре да излъчва само защото апаратът ви не е настроен на неговата честота. То ще продължи да излъчва – да съществува – в същото пространство, в което вие вече слушате Радио 2. Същото се случва и с нашата реалност. Петте сетива на нашия организъм и цялата ни генетична структура представляват единна декодираща система. Тази система улавя честотите, излъчвани в определен, изключително тесен диапазон и ние възприемаме този диапазон като света, в който „живеем“. Но всички останали „светове“ и проявления на безпределното съществуване продължават да споделят същото това пространство. Не сме в състояние да ги видим, защото те излъчват в честотни обхвати, които петте ни сетива не могат да уловят, също както вие не можете да чуете Радио 1, когато сте настроили приемника си на вълните на Радио 2 (фиг. 9). Заявих всичко това по една британска телевизионна програма през 1991 г., заради което мнозина ми се присмяха, но седемнайсет години по-късно – през 2008 г. – известният американски физик д-р Мичио Каку направи абсолютно същото изявление, дума по дума. Можете да видите сравнението между двете изказвания в YouTube в клип, озаглавен „Мичио Каку потвърждава, че Айк е прав“ (Michio Kaku Confirms Icke to Be Correct). За да разберем „какво става“, трябва да разберем първо природата на нашата реалност. Обикновено различните честоти не си въздействат, освен ако не са разположени прекалено близо по скалата. Същото се случва и с честотните „светове“ на Сътворението. Някои хора долавят „въздействие“ от честоти, намиращи се в непосредствена близост до нашите собствени, под формата на „призраци“ или „духове“ например или други паранормални явления. Струва ни се, че „привиденията“ нямат материална форма, тъй като не сме настроени на тяхната „станция“. Въздействието на честотата на излъчване на другата радиостанция не е ясно и отчетливо. Ако обаче ние се намирахме на същата честота като „привиденията“, те щяха да ни изглеждат плътни, материални (не че ние сме такива, но за това – по-късно). Напълно възможно е създания от други честотни светове да влизат в нашия и да излизат от него, използвайки някаква технология, а най-развитите от тях вероятно биха могли да го правят единствено със силата на съзнанието. Подобни създания, които не принадлежат към човешката раса, и неидентифицирани летящи обекти (НЛО) са в състояние да се появят изневиделица, ей така, от нищото, или поне така изглежда според страничния наблюдател. Какво всъщност се случва? Въпросните създания навлизат в честотния обхват на петте човешки сетива и внезапно изникват пред нашия поглед, а когато напуснат въпросния честотен обхват, „изчезват“ за нашите възприятия. На практика те преминават през честотен обхват, който сме в състояние да дешифрираме и следователно да възприемем, след което го напускат. Истинските екстрасенси – за разлика от онези, които само твърдят, че са такива, но всъщност не са, – са в състояние да настроят по-изострените си сетива към други честоти на реалността и да общуват с източници на информация, които „не са от този свят“ (фиг. 10). Това включва онези проявления на съзнанието, които са напуснали тази реалност и са преминали в нов честотен обхват, който наричаме „смърт“. Истинското ни Аз – нашето съзнание – е неподвластно на смъртта, умира единствено тялото, което е средството, проводникът, който ни позволява да уловим онзи честотен обхват, който наричаме обичайна, всекидневна реалност.

Установяване на контакт

Третото ми посещение при Бети Шайн промени живота ми и ме подтикна да тръгна по път, който никога не съм смятал, че е възможно да следвам. Това обаче се случи. Лежах на кушетка, подобна на онези, които психоаналитиците използват, докато Бети прилагаше енергийното си лечение върху лявото ми коляно. Внезапно почувствах нещо като паяжина да докосва лицето ми и мигом си спомних, че в своята книга Бети Шайн описваше опита на „духовете“ или на съществата от други измерения да установят контакт именно като докосване на паяжина. Сега вече знам, че това усещане е причинено от електромагнитната енергия, която те генерират. Въпросната паяжина е всъщност електромагнитната връзка, установена между различните честотни диапазони на реалността, но по онова време нямах представа от тези неща. Не казах на Бети какво усещам, но след десет-петнайсет секунди тя вдигна глава и възкликна: „Уау! Това беше много силно! Ще трябва да затворя очи!“. Лежах на кушетката и се чудех в какво съм се забъркал, но скоро щях да разбера причината, поради която бях изпитвал онова странно „присъствие“ през последната година. Бети заяви, че в съзнанието й се е появила фигура, която я е помолила да ми предаде определена информация. „Те“, каза Бети, искали да се свържат с мен, но моментът не бил подходящ. Това вероятно бе отговорът на въпроса, който бях задал в стаята си в хотел „Кенсингтън Хилтън“: „Ако тук има някой, нека се свърже с мен, преди да съм се побъркал“. Бети обаче нямаше представа за това. Последва поредица от послания, които по онова време ми се струваха странни и неразбираеми, но днес – двайсетина години по-късно – те добиха напълно логичен смисъл в светлината на всичко онова, което се бе случило междувременно и продължаваше да се случва. Ето някои от тях:

• Той е лечител, който е тук, за да излекува Земята и ще стане световно известен.

• Ще се изправи срещу огромна съпротива, но ние винаги ще бъдем тук и ще го закриляме.

• Той все още е дете в духовен смисъл, но ще стане духовно богат.

• Понякога ще изрича думи, за които ще се чуди откъде са дошли. Това ще бъдат нашите думи.

• Понякога ще поставяме познанието директно в неговото съзнание, а понякога ще го водим към него, за да го постигне сам. Беше избран още съвсем млад заради смелостта си. Подложихме го на изпитания и той издържа всичките.

• Насочихме го към футбола, за да се научи на дисциплина и когато постигна тази цел, дойде време да се заеме с друго. Научи се да се справя с разочарованията, изпита всевъзможни чувства, свикна да преодолява трудностите... Пътят на духовното израстване е труден и нищо не е в състояние да го направи по-лесен.

• Той винаги ще има това, от което се нуждае [това вероятно би могло да се изтълкува и като иска], но нищо повече.

Седмица по-късно посетих отново Бети и получих още информация:

• Сам човек не може да промени света, но може да предаде послание, което да промени света.

• Не се опитвай да направиш това сам. Върви редом с другите и ако някой падне, помогни му да се изправи.

• Ще напише пет книги в разстояние на три години.

• Политиката не е за него. Той е прекалено духовна натура. Политиката е антидуховна и ще го направи изключително нещастен.

• Той ще зареже политиката. Не е необходимо да прави нищо. Това ще се случи постепенно в рамките на една година.

• Ще се появи различна летяща машина, много различна от съвременните самолети.

• Времето няма да има значение. Пожелаеш ли да се озовеш в някоя епоха, ще се озовеш в нея.

Фигурата, предала тези думи (проекция от друг честотен диапазон в съзнанието на Бети), била приела облика на китаец и заявила, че „с мен е Сократ“. Сократ (469–399 г. пр. Хр.) е гръцки философ, учител на Платон, който на седемдесетгодишна възраст бил обвинен в богохулство и развращаване на младежта. Изпълнил собствената си смъртна присъда, като изпил чаша с бучиниш. Списъкът с гениални цитати на Сократ е доста дълъг и включва една мисъл, която подхожда идеално не само на тази книга, но и на цялото ми творчеството: „Мъдрост е да знаем колко малко знаем“. Тези послания биваха предавани по електромагнитен път на Бети Шайн, която – подобно на всички истински екстрасенси – дешифрираше информацията, предавайки я с думи. Англоговорящият екстрасенс я дешифрира на английски, италианецът – на италиански и пр. Комуникацията бива осъществявана не чрез думи, а посредством електромагнитна „мисловна форма“. Процесът наподобява дешифрирането на радиосигнал или начина, по който аналоговата телевизия декодира информацията, кодирана в предавателната честота, за да чуете „Здравейте, вие слушате радио Ей Би Си“, „Добър вечер, това са новините от деня“ или каквото щете. Процесът е изключително елементарен, но е напълно пренебрегван от огромното мнозинство, което е или изключително невежо, или контролирано по определен начин от онова, което бива представяно за „наука“, а тази „наука“ няма ни най-малка представа за истинската същност на нашата реалност, която ще обясня на страниците на тази книга.