Да защитаваш Джейкъб

1.

В голямото съдебно жури

„Г-н Ладжудис: Представете се, моля.

Свидетел: Андрю Барбър.

Г-н Ладжудис: С какво се занимавате, г-н Барбър?

Свидетел: Бях заместник на районния прокурор в тази област в продължение на двайсет и две години.

Г-н Ладжудис: Казахте „бях“. А с какво се занимавате в момента?

Свидетел: Може да се каже, че съм безработен.“

През април 2008 година Нийл Ладжудис най-после ми изпрати призовка да се явя пред голямото съдебно жури. Само че тогава вече беше късно – и за внесеното обвинение, и за самия него. Доброто му име бе опетнено безвъзвратно, а заедно с него – и кариерата му. Щеше да издържи известно време с лошата слава, но колегите му щяха да го дебнат като вълци и накрая – да го разкъсат – в името на глутницата. Виждал съм това неведнъж – в началото заместникът на районния прокурор уж е незаменим, а в следващия момент вече са го забравили.

От самото начало Нийл Ладжудис ми стана симпатичен. Постъпи на работа в прокуратурата преди дванайсетина години, веднага след като бе завършил право. По онова време беше двайсет и девет годишен – нисък, закръглен, с оредяваща коса. Едрите му криви зъби караха устата му да изглежда като претъпкан куфар, а това му придаваше вкиснато и нацупено изражение. Никой, най-малко съдебните заседатели, не обича да му се мръщят, но той го правеше, неволно. Заставаше пред заседателите, поклащаше глава, свиваше устни подобно на строга учителка и у всеки от тях се зараждаше тайното желание да гласува срещу обвинението. В службата Ладжудис се държеше и като интригант, и като подмазвач. Често му се присмиваха. Не само прокурорите, но и останалите, с които нямаше пряк контакт в работата – ченгета, чиновници, секретарки, все хора, които обикновено не изразяват открито презрението си към някой прокурор. Лепнаха му прякора Милхаус – онзи смотаняк от „Семейство Симпсън“, и се гавреха изобретателно с особената му фамилия. Но въпреки всичко аз го харесвах. Беше простодушен, нищо повече. С най-добри намерения съсипваше живота на хората и никога не го мъчеше безсъние. В края на краищата мачкаше само лошите. Типичната заблуда на прокурора: „Те са лошите, защото аз ги обвинявам в това“. Ладжудис не беше първият, поддал се на тази илюзия, затова му прощавах самочувствието на правед­ник. Защитавах го тъкмо заради неговите чудатости – трудното за произнасяне име, едрите, криви зъби, дори заради неприкритите му амбиции. Виждах нещо добро у него. Имаше някаква твърдост в умението му да търпи толкова неприязън и да упорства. Нямаше съмнение, че е някогашно хлапе от работническо семейство, решено да изкопчи от живота онова, което толкова много други получават наготово. Поне в това си приличахме, според мен – само в това.

И ето че дванайсет години по-късно той бе успял. Или почти успял. Нийл Ладжудис беше първи заместник в районната прокуратура на Мидълсекс, дясна ръка на районния прокурор и старши в съда. Той зае моето място – същият този младок, който ми каза някога: „Анди, искам някой ден да приличам именно на теб“. Трябваше още тогава да предвидя какво ще се случи.

В залата, където заседаваше голямото съдебно жури онази сутрин, цареше унило примирение. Повече от трийсет мъже и жени, които не бяха достатъчно хитри да се отърват от това задължение, седяха на неудобните училищни столове с мъничка капковидна подложка за писане вместо странични облегалки. Заседателите са част от работата на голямото съдебно жури месеци наред и бързо схващат какво се иска от тях – да обвинят, да посочат с пръст, да назоват лошия.

Заседанието на голямото жури не е съдебен процес. В залата няма нито съдия, нито адвокат. Прокурорът командва парада. Това е разследване и на теория – средство за контрол над властта на прокурора, защото голямото жури решава дали той има достатъчно доказателства, за да призове заподозрения в съда. Ако доказателствата издържат, голямото жури потвърждава обвинението – билетът, с който прокурорът би могъл да стигне дори до Върховния съд. Ако не, обвинението се отхвърля и делото приключва, преди да е започнало. На практика това рядко се случва. Много по-често се дава ход на делото. Съвсем разбираемо. Представя се само едната страна на случая.

Но тогава ми се струваше, че заседателите знаеха – Ладжудис нямаше основания за дело. Не и в онзи ден. Истината нямаше да бъде разкрита, не и с такива прашасали и скалъпени доказателства, не и след всичко, което се случи. Мина повече от година, откакто в гората бе намерен трупът на четиринайсетгодишно момче с три дълбоки рани на гърдите, все едно някой бе забил тризъба вила в тялото му. Но не времето беше най-важно, а всичко останало – беше твърде късно и заседателите знаеха това.

И аз знаех.

Само Ладжудис не се притесняваше. Присвиваше устни по присъщия си странен навик. Преглеждаше записките си в жълтия бележник и обмисляше следващия си въпрос. Правеше точно това, на което го научих. Неговите мисли бяха моят урок: „Няма значение колко слаби са доказателствата. Придържай се към системата. Играй така, както играта върви вече повече от пет столетия, използвай все същата мръсна тактика, която винаги е властвала в кръстосания разпит – подмамвай, впримчвай, прецаквай“.

– Спомняте ли си – каза той – кога чухте за пръв път, че момчето на семейство Рифкин е убито?

– Да.

– Опишете случая.

– Мисля, че ми се обадиха първо от щатската полиция. Веднага последваха още две обаждания – едното от полицията в Нютън, другото от дежурния в районната прокуратура. Може да бъркам поредността, но телефонът звънеше непрекъснато.

– Кога се случи това?

– В четвъртък, на 12 април 2007 година, около девет часа сутринта, веднага след като тялото е било намерено.

– Защо се обадиха на вас?

– Аз бях пръв заместник на районния прокурор. Уведомяваха ме за всяко убийство, извършено в об­ласт­та. Такава е стандартната процедура.

– Но вие не се заемахте с всеки случай, нали? Не сте участвали в разследването и не сте внасяли в съда обвиненията по всяко убийство, нали?

– Не, разбира се. Не би ми стигнало времето. За мен оставаха някои от случаите. Останалите разпределях на другите заместници на районния прокурор.

– Този обаче запазихте за себе си.

– Да.

– Веднага ли решихте, че лично ще се заемете със случая, или по-късно?

– Взех решението почти незабавно.

– Защо? Защо искахте да поемете тъкмо него?

– С районния прокурор Лин Канаван се бяхме разбрали, че лично ще поемам някои от случаите.

– Какви случаи?

– Особено важните.

– Защо точно вие?

– В прокуратурата аз бях най-старшият юрист с право да пледира в съда.

– Кой решаваше доколко един случай е важен?

– Най-често аз. Разбира се, обсъждах ги с районния прокурор, но в началото нещата се развиват много бързо и обикновено няма време за обсъждане.

– Значи вие решихте, че убийството на Рифкин е важен случай?

– Разбира се.

– Защо?

– Защото беше убито дете. Освен това знаехме, че случаят ще бъде раздухан от медиите – убийство в спокоен град, жертва от заможно семейство. В началото нямахме представа точно с какво си имаме работа. Някои следи насочваха към убийство, свързано с училището, какъвто случай имаше преди време в Кълъмбайн. Не знаехме много, по дяволите, но изглеждаше сериозно. По-късно възнамерявах да възложа работата по убийството на някой друг, но в онези първи часове исках да съм сигурен, че ще бъдат предприети всички необходими действия.

– Уведомихте ли районния прокурор, че при вас има конфликт на интереси?

– Не.

– Защо?

– Защото нямаше такъв конфликт на интереси.

– Вашият син Джейкъб не беше ли съученик на убитото момче?

– Да, но не познавах жертвата. В онзи момент не знаех и това, че Джейкъб го е познавал. Дори не бях чувал името му.

– Не сте познавал момчето... Добре. Знаел сте обаче, че с вашия син са връстници и учат в едно и също училище, в един и същ град, нали?

– Да.

– И въпреки това не смятахте, че може да се появи конфликт на интереси? Не ви е хрумнало, че може да възникне съмнение във вашата обективност?

– Не, разбира се.

– Дори и сега ли? Настоявате, че... Дори и сега все още не сте убеден дали при такива обстоятелства би могло да изглежда, че има конфликт на интереси?

– Не, не смятам, че има нещо нередно. Аз живеех в града, където бе извършено убийството, и това беше добре. В по-малките области прокурорът често живее наблизо до мястото, където е извършено престъплението, познава хората там. И това само би помогнало на работата му. Това не е конфликт на интереси. Най-важното е, че аз съм в непримирим конфликт с всички убийци. Такава ми е работата. Убийството беше ужасно, а аз трябваше да си свърша работата. Бях решен да го направя.

– Добре.

Ладжудис сведе поглед към бележника си. Няма смисъл да притискаш свидетеля още в началото. Не се съмнявах, че ще се върне към тези въпроси по-късно през деня. Засега беше най-добре да не усложнява допълнително обстановката.

– Наясно ли сте с правата си, които имате съгласно Петата поправка на Конституцията?

– Разбира се.

– И се отказахте от тях?

– Очевидно е. Тук съм. И говоря.

Забелязах усмивка по лицата на някои от съдебните заседатели.

Ладжудис остави бележника си на масата и сякаш за момент се отказа от набелязания план.

– Господин Барбър... Анди... може ли да ти задам един въпрос? Защо не се позова на правата си? Защо не отказа да отговаряш на въпросите?

Той премълча следващото изречение: „Аз бих пос­тъпил така“.

В първия миг се заблудих, че това е тактика, че играе роля. Но Ладжудис като че ли беше искрен. Тревожеше се, че съм намислил нещо. Не искаше да бъде надхитрен, да изглежда глупак.

– Нямам желание да мълча – отговорих му. – Искам истината да излезе наяве.

– Независимо от всичко?

– Вярвам в системата също като тебе, също като всеки друг от присъстващите.

Е, това не беше съвсем вярно. Не вярвам в съдебната система или поне не съм убеден, че много я бива в разкриването на истината. Никой юрист не е убеден в това. Виждали сме прекалено много грешки, прекалено много лоши резултати. Присъдата на съдебното жури е просто една догадка – обикновено добронамерена, но няма как да различиш фактите от измислиците чрез гласуване. И все пак въпреки това вярвам в силата на ритуала. Вярвам в религиозната символика, в черните тоги, в съдебните палати с колонади, напомнящи древногръцки храмове. Съдебният процес е една своеобразна литургия. Молим се заедно да постъпим както е редно и да се предпазим от опасностите, а това има смисъл, независимо дали молитвите ни ще бъдат чути.

Разбира се, Ладжудис не задълбаваше в тези сериозни празнословия. Той живееше в двуполюсния свят на някои юристи – „виновен“ или „невинен“ – и възнамеряваше да ме задържи там.

– Вярваш в системата, така ли? – каза той с лукава усмивка. – Добре, Анди, тогава да се върнем към нея. Нека оставим системата да си свърши работата – добави с многозначителен хитричък поглед към съдебното жури.

Браво на тебе, Нийл. Не позволявай на свидетеля да се гушка със заседателите – гушкай се ти. Пъхни се при тях под завивките и остави свидетеля на студа. И аз се ухилих. Щях да стана и да му ръкопляскам, ако беше разрешено, защото аз го бях научил на това. Защо да се лиша от краткия миг бащинска гордост? Не заслужавам ли поздравления, щом в края на краищата превърнах Нийл Ладжудис в поносимо добър юрист.

– Ами хайде де – подканих го аз. – Престани да увър­таш, Нийл, и се заеми с това.

Той ме изгледа, взе жълтия си бележник и потърси с поглед докъде беше стигнал. Почти можех да видя мисълта му като изписана на челото – „Подмамвай, впримчвай, прецаквай“.

– Добре – каза той, – нека продължим с времето непосредствено след убийството.