Застрашена корона

1.

Предупреждение

На площада кънтяха викове.

Воини моредел се трупаха в голямото каре под дворцовите стъпала, пренебрегнали хапливия студ на предвечерния вятър от планините, размахваха юмруци и ревяха закани към враговете си. Кланове, които иначе щяха да се вдигнали на всеоръжие, спазваха примирието, засега решили да се счепкат в някой бъдещ ден.

Сар-Саргот бе издигнат в подножията на Великите северни планини. Северно от могъщите върхове се простираха широки­те ледени земи, където лятото не идваше никога. Докато пролет­та нахлуваше в хълмистата Равнина на Исбандия на югозапад, зимата се задържаше в Сар-Саргот и с голяма неохота отпускаше ледената си хватка. Щипещият студ не облекчаваше с нищо отчаянието на събраните главатари, докато чакаха онези, които ги бяха призовали на съвет.

Надигащата се вълна на тлеещия им гняв бе достатъчна, за да накара по-предпазливите главатари да се озъртат за спасителен изход в случай, че безсилното негодувание избие в кръвопролитие. Твърде много стари съперници се бяха събрали на този съвет и примирието едва ли щеше да устои за повече от още няколко минути.

Аркан се огледа, а после кимна към една странична улица. Аркан беше образецът за главатар моредел – с яки широки рамене и тънък кръст. Тъмнокафявата му коса беше подрязана късо отпред, за да не пречи на зрението му, и оставена да пада дълга покрай заострените му уши надолу до раменете. Тъмните му очи бяха присвити, а лицето му беше безизразна маска. Славата на Аркан бе впечатляваща: беше водил като добър пастир неспокойния си клан над трийсет опасни години. Макар да имаше много съперници и заклети врагове, кланът на Ледените мечки се беше укрепил под неговото водачество.

Спътникът му Моргет, самопровъзгласилият се телохранител на Аркан, отпусна ръка на дръжката на меча си и каза:

– Проклети южняци.

Аркан можеше само да се съгласи. Братовчедите им отвъд Зъбите на света бяха буйна сган, принудени да живеят като тех­ни гости на древната родна земя, където бяха потърсили убежище по време на цуранското нашествие.

– Е, тук са вече от столетие. Започва да не ги свърта.

– Че кой ги задържа тука? Могат да си идат, когато поискат.

– Някои са се опитвали. – Главатарят на арданиените говореше тихо, с присъщата му разсъдлива прямота. – Труден е пътят покрай онези проклети кралски укрепления при Стръмната клисура. – Помълча. – А после през страната Хадати, покрай джуджетата и Елвандар. – Огледа се, понеже гласовете се усилиха отново. – Не бих го опитал с по-малко от целия клан.

Яростните викове се усилваха.

– Няма да е зле Нараб вече да почва, иначе ни чака голямо кръвопролитие – добави Аркан.

– А после бягаме по онази улица ли? – попита Моргет.

– Да – отвърна главатарят. – Не бих имал нищо против да счупя няколко глави, но не виждам смисъл да започвам нови вражди, след като не съм се разплатил за старите. – Огледа се пак. – Ако почне бой, изчезваме.

– Да. – Моргет придърпа вълненото си наметало, за да се опази от хапещия вятър. – Мислех, че в тези низини е по-топло.

Аркан се засмя.

– По-топло е. Но все пак си е студено.

– Трябваше да си взема мечата кожа.

Аркан кимна към тъмните наметала около тях и рече:

– Ако нещата тръгнат зле, ще се радваш, че не си облечен в бяла кожа.

Надигна се нов вик, но този път не беше войнствен, а приветствен: няколко фигури бяха излезли горе на стълбището.

– Кои са онези двамата отдясно? – попита Моргет.

– Никога не съм ги виждал – отвърна главатарят. – Но като ги гледам, трябва да са изгубените ни братовчеди, таределите.

– Високи са, кучите им синове, нали?

Аркан кимна.

Двамата елфи, за които говореха, наистина бяха с цяла глава по-високи от онези, които ги бяха завели на горната площадка на стълбището. Зад групата се извисяваше зейналата паст на двореца, широкият вход към празната тронна зала, който никой главатар не беше дръзнал да заеме след смъртта на истинския Мурмандамус, единствения моредел в живата памет, обединил всички кланове под едно знаме.

Един моредел, облечен в церемониален халат, вдигна ръце в знак за тишина и какофонията от гласове заглъхна. Когато стана съвсем тихо, той заговори:

– Съветът ви благодари, че се отзовахте.

Отвърна му глухо мърморене, защото посланието на съвета бе ясно – пренебрегването на поканата щеше да навлече гнева на най-могъщия водач сред моределите, мъжа, който се обръщаше сега към тях: Нараб.

– Също тъй приветстваме с добре дошли нашите далечни родственици, които са се завърнали при нас от звездите – продължи той.

Мърморенето се усили. През последните няколко години слуховете за тези елфи бяха плъзнали на север. Намекваше се за техен съюз с омразните еледели на юг, тъй че беше доста голяма изненада да ги видят застанали до Нараб.

– Е, какво е това сега? – попита един главатар, застанал наблизо.

– Млъкни и ще разбереш – отвърна му друг.

Аркан извърна очи към гласовете, за да види дали ще избухне свада, но двамата воини отново бяха насочили вниманието си към дворцовото стълбище.

Един от таределите пристъпи напред.

– Аз съм Каладон от Клана на Седемте звезди. Нося ви поздрави от братовчедите ви в Е’бар.

Неколцина от главатарите засумтяха подигравателно, тъй като на древната реч Е’бар означаваше „Дом“. Други се напрегнаха да чуят по-добре, понеже вятърът духаше силно, а и говорът на този звезден елф бе странен за ухото. Колкото и кръвна история да ги свързваше, тези същества им бяха по-чужди дори от омразните еледели.

Каладон продължи:

– Нося поздрави от лорд-регента на Клана на Седемте звезди. Щастливи сме, че се завърнахме в отечеството си. – Помълча за повече тежест. – Но виждаме, че след заминаването ни много неща са се влошили.

Тълпата замърмори сърдито и Нараб вдигна ръце за тишина.

– Ще стане гадно – промърмори Моргет.

– Вече стана – прошепна Аркан, махна на приятеля си да го последва и се запромъква към страничната улица. Неколцина други вече се измъкваха тихо по избраните пътища за бягство, но повечето главатари продължаваха да стоят мълчаливо и чакаха да чуят следващото изявление на чужденците.

Другият, с жълта броня, обрамчена с пурпурно и златно, прекалено пищна в сравнение със сиво-черното бойно облекло на моределите, пристъпи напред и се представи:

– Аз съм Кумал, пълководец на Клана на Седемте звезди.

Това предизвика пълно мълчание. Въпреки напредналите си години и пъстроцветното си облекло говорещият имаше воинска осанка и видими белези от битки, а държането му вдъхваше чувство за родство у главатарите моредел и неколцина от тях извикаха традиционните думи за поздрав към воин съратник.

И да изпита задоволство от това посрещане, пълководецът не го издаде външно, а само кимна и продължи:

– Регентският съвет реши да признаем вашата независимост.

Настроението на тълпата отново стана враждебно.

– Вие ни признавате? – извикаха няколко от събралите се главатари.

– Тишина! – викна отгоре Нараб. – Той носи новини!

– Човеците воюват помежду си – продължи Кумал, щом шумът заглъхна. – Тяхната империя Кеш е тръгнала срещу Островното кралство и много от земята на юг е покрита с пушек и кръв.

Това предизвика смесена реакция. Колкото и да мразеха моределите хората, джуджетата и еледел, една война на юг означаваше неприятности за южните кланове. Водачът на един такъв клан извика:

– А Западът?

– Кеш е завзел Крудий – отвърна Кумал – и прехвърля северния проход в Сивите кули към Илит.

– А Зеленото лоно? – извика друг.

– Кеш пренебрегва всичко друго освен човешките селища и градове. Джуджетата стоят в готовност по границите на Камен връх и Сиви кули, но ще действат само ако техните земи бъдат заплашени. Зеленото лоно и планините южно от Е’бар са спокойни.

Един от южните главатари извика:

– Сега е времето да си върнем Зеленото лоно!

– Колкото до това – рече Кумал, – Регентският съвет реши, че ще посрещнем с отворени обятия всички наши родственици, преминали южно от речната граница... стига да признаят нашата власт над всички земи южно от Елвандар. Трябва да дадете обет за васална вярност към Клана на Седемте звезди.

Мигновено отекнаха гневни викове:

– Това е наша земя!

– Не се кланяме никому!

– Предците ни са умрели там!

Аркан се обърна към Моргет:

– Време е да се махаме.

Моргет кимна и двамата забързаха към страничната улица и портата в края й. Щом навлязоха в тъмната алея, чуха гласове на приближаващи се воини и Аркан махна на Моргет да спрат. Посочи към вратата на една запустяла сграда и двамата се шмугнаха вътре и се присвиха под счупените прозорци.

След малко чуха шума от преминаваща по улицата голяма група въоръжени воини, а после бойни викове и кънтеж на стомана. Аркан докосна приятеля си по рамото, даде знак и двамата побягнаха от запустялата сграда към портата.

– Нараб иска да стане крал значи? – попита Моргет, след като се измъкнаха от опасността.

– След убийството на наследника на Делекан.

– Сто години глад са много време.

Аркан кимна. Продължиха към портата и Моргет попита:

– Какво ще правим, ако я пазят?

– Първо говорим, после се бием.

Портата наистина се пазеше от дванайсет воини, които пазеха и петдесет или повече коне. Преди старшият да се опита да ги спре, Аркан му махна и извика:

– Бързо!

– Какво има? – попита старшият.

– Бързо към двореца! Тръгнете на север към първата пресечка и спрете тия, които се опитват да избягат! Бързо!

– А конете?

– Ние ще се погрижим за конете. Хайде, по-бързо!

Дванайсетте воини затичаха към двореца, а Моргет поклати глава и каза:

– Кланът Големия рог винаги са били малко задръстени.

– Конете ни са чак в другия край на града, така че ще трябва да си вземем от тези – каза Аркан. – Но пък ще им оставим нашите. Струва ми се честна сделка.

– Не мислиш да ги вземем всичките, нали?

Аркан яхна една дореста кобила и рече:

– Мислех си го, но имаме по-спешна работа. Трябва бързо да се върнем в лагера.

– Ще го вдигаме ли? – попита Моргет.

– Това би привлякло твърде много подозрение. Според мен Нараб е обмислял това от доста време. Подготвял го е. Голям рог не са от обичайните му съюзници, което означава, че е добавил нови. Не. Ще чакаме. Ще кажем на синовете си да са готови за бой, но трябва да държим мечовете си в ножниците, докато не ни нападнат. Никой да не си го търси сам. Всеки, който започне бой, отговаря пред мен. – Замисли се за миг, после добави: – Не мисля, че Нараб е готов за короната. Тази нощ просто ще покаже на несъюзените кланове кой е най-силният, като счупи няколко глави. Едва ли повече от двама-трима воини ще загинат до заранта. – Намръщи се. – И кажи на Горан, че ако разбера, че мечът му е бил изваден, преди да съм се върнал, лично ще го накарам да го изяде.

– Синът ти няма да го хареса това – подхвърли Моргет с кисела усмивка.

– Той много неща не харесва и точно затова наследникът ми е Антеш – отвърна Аркан. – Погрижи се Гецвая да стои близо до синовете ми.

Моргет кимна. Гецвая беше техният шаман, винаги спокоен и винаги готов да даде мъдър съвет.

– Ако не се върна до утре сутринта, Горан и Антеш да отведат мъжете на север, а после на запад. Намерете останалите от народа ни, върнете ги в ледените земи и изчакайте, докато стане безопасно да се върнем в обичайния ни район.

– А как ще разберем кога ще стане безопасно?

– Ваша си работа. Защото ако се наложи да побегнете утре, вероятно ще съм мъртъв. Ако не ви намеря в Севера до пролет­та, със сигурност ще съм мъртъв.

Аркан смуши кобилата и препусна. Другите коне се размърдаха уплашено. Някои изтръгнаха колците.

Моргет се загледа след главатаря си и промълви:

– На синовете ти няма да им хареса.

После постави на везните гнева на клана Голям рог, щом откриеха, че конете им са се пръснали, и яростта на Нараб, когато разбере, че Аркан не е сред главатарите на площада, и реши, че главатарят му е направил по-изгодната сделка.

После пое надолу към равнините. Двайсет хиляди воини чакаха там завръщането на главатарите си и Моргет се зачуди дали ще е възможно арданиените да се измъкнат непокътнати.

Аркан препуска повече от час, заобикаляйки лагерите около Сар-Саргот. Горяха хиляди огньове – повечето от народа на моредел се беше събрал около стените на града.

Макар да беше най-близкото нещо до това, което можеше да се нарече столица на моредел, градът бе запуснат през по-голямата част от годината. Делекан, последният моределски главатар, опитал се да заеме града като символ на своето върховенство, беше убит от бащата на Аркан, Горат, при втория безплоден опит да се завладее кралският град Сетанон.

Оттогава Нараб понякога бе идвал с клановете си в околността, но бе избягвал суетата да заеме някой от дворците в града. Днес, изглежда, щеше да е денят, в който бе решил да заяви претенцията си за върховна власт, макар и символично.

Точно затова Аркан препускаше в нощта – за да намери единствения водач с достатъчно мощ, за да осуети амбициите на Нараб за корона, която никой в историята на моределите не бе посмял да носи. Вождът на арданиените се надяваше, че това, което бе видял тази нощ, е просто пореден племенен конфликт, който ще се разреши бързо, а не начало на истинска династична борба. Защото още в първия миг, в който беше видял елфите, Аркан бе разбрал, че истинската заплаха иде от тях.

Присъствието им до Нараб бе казало на главатаря всичко, което трябваше да знае: Нараб по-скоро щеше да застане на тяхна страна, отколкото да им се противопостави като врагове, защото бяха силни и много опасни. Аркан знаеше, че Нараб обича да заговорничи, но явно се бе подлъгал, ако си въобразяваше, че ще може да ги прикотка и да ги накара да служат на неговите цели, или дори да разчита на тях като на верни съюз­ници. Таределите можеше да позволят на живеещите на север от Зъбите на света да си мислят, че са свободни, но рано или късно щяха да се опитат да стъпят с ботуш на вратовете на моределите. Чуждите елфи искаха да завладеят цяла Мидкемия. Аркан беше сигурен в това.

Не за първи път в живота си се зачуди дали народът му не е най-големият враг сам на себе си. Освен постоянните ежби и по-редките кръвопролития съществуваше подмолен стремеж към превъзходство между съперничещите си кланове... но за какво? Сякаш самата борба беше смисълът на съществуването, а не средство за постигане на някаква по-висша цел.

Не бе особено разсъдлив по природа, но поради нуждата да води своя клан неведнъж му се беше налагало да претег­ля на везните онова, което чувстваше като очевидна истина, спрямо по-двусмислената и не толкова лесна за разбиране реалност. Светът не беше просто място и животът никога не беше лесен, особено когато повечето ти време е изпълнено с борба за едното оцеляване. Малцина от народа му мислеха за света извън ежедневните си нужди – лов, ядене, защита на земите си и отглеждане на децата. Мирът бе направил всичко това много по-възможно и все пак сънародниците му жадуваха за кръвопролитие, което противоречеше на собствените им интереси.

Защо беше така? Колкото и да се мъчеше, Аркам така и не можеше да стигне до смислен отговор. Всеки път, когато се замислеше за това, си признаваше, че му липсва умствената дарба на такъв като Гецвая, шамана му. Накрая тръсваше глава и зарязваше въпроса, приел, че това просто е в природата им.

Е, сега не беше време за празни разсъждения. Трябваше да се справи с реален проблем, а опитът му подсказваше, че трябва бързо да свърши две неща. Първото беше да върне народа си във високите планини на север. Преди почти две поколения баща му бе отвел племето в огромните замръзнали висини и при ледниците отвъд тях. С това беше спасил арданиените от пълно унищожение от ръцете на древни врагове и им беше дал новото им име, Ледените мечки. Част от могъщия някога клан на Мечката бе избита от лудия пророк, лъжливия Мурмандамус, по време на неговата война срещу човеците на юг.

Втората му задача бе да намери единствената личност, която можеше да нарече свой съюзник, макар и несигурен. От нея можеше да зависи дали народът му ще оцелее, или ще измре.

Яздеше бавно по тъмната пътека. Нощното му зрение беше по-добро от това на кобилата, тъй че трябваше да я насочва внимателно.

Най-сетне стигна до целта си – огромен лагер с безчет огньове. Началникът на поста му беше добре познат – всъщност бяха роднини.

– Здравей, Хелмон – каза Аркам. – Снежните леопарди готови ли са за война?

– Както винаги – отвърна Хелмон с малко кисела усмивка и протегна ръка. – Радвам се да те видя, братовчеде.

– Дано и леля ни да изпитва същото – рече Аркан и хвана ръката му. Стиснаха се за китките.

– Тя те очаква.

Аркан дори не се опита да прикрие изненадата си.

– Нима?

– Да. Право напред, после надясно до поляната над главния стан. Лесно ще я намериш.

Хелмон се оказа прав: Аркан намери с лекота павилиона, който търсеше – голяма палатка, вдигната на плато с изглед към най-големия стан в района. Един страж му даде знак да остави коня си при него. Аркам слезе от седлото, хвърли му юздите, спря се за миг и се загледа към огромния лагер долу.

Снежните леопарди.

Най-значителният клан сред моределите – мощта им беше нараснала значително през последното столетие. Вождът им беше лелята на Аркан, Лиалан, вдовица на прочутия Делекан. Тъкмо Делекан се бе опитал да нахлуе в човешкото Островно кралство – нахлуване, основано на лъжата, че човеците са пленили Мурмандамус по време на първото нашествие на моределите на юг преди години. Делекан беше вторият по ранг сред онези, които бяха служили на Мурмандамус, над него беше само Мурад, главният шаман на клана на Гарвана. Също така беше и най-лудият сред тези слуги. Много неща за онази борба бяха останали скрити, но Аркан знаеше, че баща му, Горат, беше убил Делекан. А тъкмо Нараб беше убил сина на Делекан, Мореулф, за да наложи контрол над клана на Язовеца на Делекан и останалите му съюзници. Това би могло да го направи крал преди столетие.

Но вдовицата на Делекан, Лиалан, бе запазила властта си над Снежните леопарди и Язовците. Клановете им така и не се бяха слели, докато мъжът й беше жив, но след смъртта на Делекан тя умело беше присъединила Язовците към Снежните леопарди. И сега представляваше единствената сила сред моределите с достатъчно власт, за да осуети намеренията на Нараб.

Влезе в палатката на леля си – просторен павилион, разделен на няколко части от хитроумно окачени завеси и застлан с вълнени килими. Лиалан се беше излегнала върху купчина кожи, облечена в походно облекло, съшито от най-скъпи материали. Никакви бричове от щавена кожа и домашно тъкана туника за господарката на Снежните леопарди. Панталоните й бяха скроени от най-добрата вълнена тъкан, боядисани в тъмносиньо, а ризата й с отворена яка беше от бяла коприна и с копчета от жълта кост. Над нея носеше червен кожен елек с обшивка от мека овча кожа. Аркан беше ловил огромни ледени моржове, тъй че имаше представа какво струват дори само копчетата. Поклони се и каза:

– Как си, лельо? Надявам се, че си добре.

Външността на Лиалан малко се беше променила през целия живот на Аркан. Косата й все още беше тъмна, макар и прошарена със сиви кичури, и вече имаше няколко бръчици при ъглите на очите и устата й. Годините езда под слънцето й бяха придали камшичена твърдост, а движенията й бяха гъвкави. Тя се изправи да поздрави племенника си и каза:

– Благодаря, добре съм, Аркан.

„Царствена“ беше единствената дума, която можеше да опише стойката й. Ако моределите можеха изобщо да имат кралица, тя щеше да е съвършеният избор. Аркан винаги се поразяваше от ужасното съчетание на изкусителна красота и безгранична безскрупулност в нея. Говореше се, че когато бащата на Аркан убил Делекан, Лиалан наляла вино и вдигнала тост за Горат. Тя несъмнено беше най-опасната жена в историята на народа му.

– Добре е и че те виждам, племеннико – каза тя и го подкани да седне.

Млада слугиня донесе поднос и Лиалан взе от него малко късче пикантна наденичка и го постави ритуално между зъбите на Аркан. Беше формален израз, че го приема за свой гост, и според законите на гостоприемството означаваше, че няма да го сполети беда, докато е в палатката й.

– Е, успя да дойдеш тук без произшествия. Това е още по-добре.